Принц с часовников механизъм

18 Докато умра

— Госпожице, госпожице! — Теса бавно отвори очи, Софи я побутваше по рамото. Слънчевата светлина струеше от прозореца високо горе. Софи се усмихваше, очите й светеха. — Госпожа Брануел ме изпрати да ви заведа в стаята ви. Не можете да останете тук завинаги.

— Брр! Аз също не го искам! — Теса се надигна, след това затвори очи, защото й се бе завило свят. — Сигурно ще се наложи да ми помогнеш, Софи — каза тя и в гласа й се долавяха извинителни нотки. — Не се чувствам достатъчно стабилна.

— Разбира се, госпожице — Софи енергично протегна ръце към нея и й помогна да се изправи от леглото. Въпреки че бе слаба, тя бе доста силна. И нямаше как да не е, помисли си Теса, толкова години бе разнасяла тежкото спално бельо нагоре и надолу по стълбите, и въглища за камините. Теса леко потрепери, когато краката й докоснаха студения под и не можа да се удържи да не погледне дали Уил бе в леглото си.

Нямаше го.

— Добре ли е Уил? — попита тя, докато Софи й помагаше да надене чехлите си. — Събудих се за малко вчера и видях как изваждаха метала от гърба му. Беше ужасно.

Софи изпъшка.

— В такъв случай е изглеждало по-лошо, отколкото е било в действителност. Господин Херондейл едва се съгласи да му направят иратце, преди да излезе късно през нощта. Един дявол знае къде отиде.

— Така ли? Бих могла да се закълна, че говорих с него миналата нощ. — Намираха се в коридора, Софи я подкрепяше, сложила ръка върху гърба й. Образите оживяха в съзнанието на Теса. Уил на светлината на луната, и тя, казвайки му, че нищо няма значение и че това е само сън. И то бе сън, нали?

— Сигурно сте сънували, госпожице. — Вече бяха стигнали до стаята на Теса и Софи не я слушаше много внимателно, защото се опитваше да завърти топката на вратата, без да оставя Теса.

— Всичко е наред, Софи. Мога да стоя и сама.

Софи се възпротиви, но Теса решително настоя, така че в следващия момент Софи успя да отвори вратата и веднага се зае да запали огън в камината, а Теса се отпусна в едно кресло. Върху масичката до леглото имаше купа с чай и сандвичи и тя благодарно посегна към тях. Вече не й се виеше свят, но се чувстваше уморена, повече душевно, отколкото физически. Спомни си горчивия вкус на билковата отвара, от която бе пила и как Уил я бе държал, за да й помогне. Но това бе само сън. Чудеше се какво от това, което си спомняше от изминалата нощ, е било само сън — Джем, шепнещ нещо в долната част на леглото й, Джесамин, хълцаща в одеялото си в Града на тишината…

— Съжалявам за брат ви, госпожице. — Софи бе коленичила пред камината, пламъците танцуваха около хубавото й лице. Главата й бе наведена и Теса не можеше да види белега й.

— Не е необходимо да казваш това, Софи. Знам, че той е виновен за Агата… и Томас…

— Но ви беше брат — категорична бе Софи. — Кръвта си е кръв — тя отново се наведе над въглищата и нещо в гласа й и в начина, по който се виеше косата около тила й, тъмна и уязвима, накара Теса да каже:

— Софи, видях те онзи ден с Гидеон.

Софи настръхна цялата, но не се обърна да я погледне.

— Какво имате предвид, госпожице?

— Върнах се да взема верижката си — каза Теса. — Моя ангел с часовников механизъм. За късмет. И те видях с Гидеон в коридора — тя преглътна. — Той… галеше ръката ти. Очевидно ти е обожател.

Настана дълга, дълга тишина, през която Софи се взираше в проблясващите пламъци. Най-накрая каза:

— Ще кажете ли на госпожа Брануел?

Теса подскочи.

— Какво? Не, за бога, Софи! Исках само да те предпазя.

— Да ме предпазите от какво? — гласът на Софи бе безизразен.

— Семейство Лайтууд… — преглътна Теса — не са добри хора. Когато бях в къщата им, с Уил, видях отвратителни неща, ужасни…

— Това се отнася за господин Лайтууд, не за синовете му! — Остротата в гласа на Софи накара Теса да потрепери. — Те не са като него.

— Колко различни мислиш, че са?

Софи се изправи, ръженът подрънкваше в огъня.

— Мислите ме за глупачка, че съм се оставила един джентълмен да ме направи за посмешище след всичко, което преживях. След всичко, на което ме е научила госпожа Брануел? Гидеон е добър човек…

— Това е въпрос на възпитание, Софи! Можеш ли да си го представиш да отиде при Бенедикт Лайтууд и да му каже, че иска да се омъжи за мунданка, която освен това е и прислужница? Можеш ли да си го представиш да направи това?

Лицето на Софи се изкриви.

— Не знаете нищо — каза тя. — Не знаете какво направи той за нас…

— Обучението ли имаш предвид? — недоверчиво попита Теса. — Софи, наистина ли…

Но Софи, клатейки глава, събра полите си и излезе от стаята, затръшвайки вратата след себе си.

Шарлот, с лакти върху бюрото, въздъхна, сви на топка четиринайсетия лист хартия и го метна в камината. Огънят пламна за момент, поглъщайки хартията. Тя почерня и се превърна в пепел.

Шарлот взе перото, потопи го в мастилницата и започна отново.

— Шарлот?

Ръката й трепна и върху страницата капна едно мастилено петно, което размаза акуратно написания текст. Вдигна поглед и видя Хенри, който се суетеше около бюрото, а върху слабото му, изпъстрено с лунички лице, бе изписана тревога. Остави писалката. Чувстваше се неловко, както винаги, когато бе с Хенри и рядко в други моменти, заради външния си вид — затова че косата й бе изскочила от шиньона, че роклята й не бе нова, че имаше мастилено петно върху ръкава и че очите й бяха уморени и подпухнали от плач.

— Какво има, Хенри?

Хенри се запъна.

— Само това, че аз… Скъпа, какво пишеш? — приближи се той към бюрото, надничайки иззад рамото й. — Шарлот! — грабна той листа от бюрото; мастилото се бе разляло, но част от написаното се четеше, така че той разбра за какво ставаше въпрос. — Отказваш се от Института? Как можеш?

— По-добре да напусна сама, отколкото консулът Уейланд да дойде тук и да ме изгони — спокойно отвърна Шарлот.

— Имаш предвид да изгони нас — Хенри изглеждаше засегнат. — Мога ли и аз да кажа нещо в тази връзка?

— Ти никога не си проявявал интерес към случващото се в Института. Защо го правиш сега?

Хенри изглеждаше така, сякаш го бе зашлевила, така че Шарлот не можеше да не стане и да не го прегърне и целуне по луничавата буза. Спомни си, че когато се бе влюбила в него, той й напомняше възхитително кутре, с ръцете си, твърде дълги за останалата част от тялото му, с широко отворените си кафяви очи и енергичния си вид. Винаги бе вярвала, че умът зад тези очи е остър и интелигентен като нейния, дори и когато другите се надсмиваха над ексцентричността му. Винаги бе смятала, че ще е достатъчно само да бъде до него и да го обича, без значение дали той я обичаше или не. Но това бе преди.

— Шарлот — каза той. — Знам защо си ми ядосана.

Тя изненадано повдигна брадичката си. Наистина ли бе толкова проницателен? Въпреки разговора си с брат Енох, тя си мислеше, че никой не е забелязал. Самата тя почти не бе в състояние да мисли за това, още по-малко пък бе в състояние да мисли за това как би реагирал Хенри, когато научеше.

— Така ли?

— Защото не дойдох с теб на срещата с Улси Скот.

Облекчение и разочарование се бореха в душата на Шарлот.

— Хенри — въздъхна тя. — Това е твърде…

— Не го осъзнах — каза той. — Понякога съм толкова погълнат от идеите си. Винаги си знаела това за мен, Лоти.

Шарлот пламна. Толкова рядко я наричаше така.

— Бих променил това, ако можех. От всички хора на земята, мислех, че поне ти го разбираш. Ти знаеш… знаеш, че не се занимавам с изобретенията си заради себе си. Знаеш, че искам да създам нещо, което да направи света по-добър, което да направи нещата по-добри за нефилимите. Точно както го правиш и ти, управлявайки Института. И въпреки че знам, че съм на второ място за теб…

— На второ място за мен? — гласът на Шарлот се извиси до невярващ писък. — Ти си на второ място за мен?

— Всичко е наред, Лоти — каза Хенри с невероятна нежност. — Знам, че когато се съгласи да се омъжиш за мен, бе, защото трябваше да си омъжена, за да управляваш Института, защото никой нямаше да възприеме сама жена в позицията на ръководител…

— Хенри — Шарлот се изправи на крака, треперейки. — Как можеш да ми казваш такова ужасно нещо?

Хенри изглеждаше озадачен.

— Мислех, че това е начинът, по който…

— Мислиш, че не знам защо се ожени за мен? — извика Шарлот. — Мислиш, че не знам за парите, които баща ти дължеше на моя баща или това, че баща ми обеща да опрости дълга му, ако се ожениш за мен? Той винаги е искал момче, някой, който да управлява Института след него, и щом го нямаше, добре, защо да не плати, за да омъжи дъщеря си, която иначе нямаше да може да си намери съпруг, тъй като бе твърде грозна и вироглава; защо да не я даде на някое бедно момче, което просто щеше да изпълни дълга към семейството си…

— ШАРЛОТ! — Хенри бе станал керемиденочервен. Тя никога не го бе виждала толкова ядосан. — ЗА КАКВО, ПО ДЯВОЛИТЕ, ГОВОРИШ?

Шарлот се подпря на бюрото.

— Много добре знаеш — каза тя. — Затова се ожени за мен, нали?

— Никога досега не си споменавала и дума за това!

— Защо да го правя? Не е нещо, което не си знаел.

— Разбира се, че е — очите на Хенри горяха. — Не знам нищо за това, че баща ми е дължал нещо на баща ти. Отидох при баща ти от добра воля и го попитах дали ще ми окаже честта да го помоля за ръката ти. Никога не е ставало въпрос за пари!

Шарлот затаи дъх. През всичките тези години, когато бяха женени, тя никога не бе обелвала и дума за обстоятелствата около годежа им; не бе имало смисъл, а и не искаше да слуша пелтечене и неубедителни доводи за това, което знаеше, че е истина. Не й ли го бе казал баща й, когато й бе съобщил за предложението на Хенри? Той е добър човек, по-добър от баща си, а на теб ти е нужен някакъв съпруг, Шарлот, ако ще управляваш Института. Опростих дълговете на баща му, така че този въпрос между семействата ни е приключен.

Разбира се, той не бе казал, не и с толкова много думи, че това е причината Хенри да поиска да се ожени за нея. Но тя бе предположила…

— Ти не си грозна — каза Хенри, лицето му все още гореше. — Ти си прекрасна. И аз не попитах баща ти дали мога да се оженя за теб от чувство за дълг. Направих го, защото те обичах. Винаги съм те обичал. Аз съм твой съпруг.

— Не мислех, че искаш да си — прошепна тя.

Хенри клатеше глава.

— Знам, че хората ме смятат за ексцентричен. Чудноват. И дори луд. И други такива. Пет пари не давам за това. Но ти да си мислиш, че съм толкова слабохарактерен… Обичала ли си ме всъщност някога?

— Разбира се, че те обичам! — извика Шарлот. — Що за въпрос?

— Наистина ли? Мислиш ли, че не знам какво си говорят хората? Говорят за мен така, сякаш аз не съм там, сякаш съм някакъв глупак. Чувал съм Бенедикт Лайтууд неведнъж да казва, че си се омъжила за мен единствено за да можеш да кажеш, че Институтът се управлява от мъж…

Сега бе ред на Шарлот да се ядоса.

— Критикуваш ме, че те мисля за слабохарактерен! Хенри, никога не бих се омъжила за теб поради тази причина, никога, никога. Бих се отказала от Института в момента, в който се откажа…

Хенри бе вперил поглед в нея, лешниковите му очи се бяха разширили, рижата му коса бе щръкнала, сякаш толкова пъти в изстъпление бе прокарвал ръце през нея, че съществуваше опасност да я отскубне на кичури.

— В момента, в който се откажеш от какво?

— В момента, в който се откажа от теб — каза тя. — Не знаеше ли това?

И после тя не каза нищо, а Хенри я прегърна и я целуна. Целуна я така, че тя вече не се чувстваше безлична, без да го е грижа за косата й или за петното върху роклята й, или за каквото и да било друго нещо, бе Хенри, когото винаги бе обичала. Очите й се напълниха със сълзи и сълзите започнаха да се стичат по бузите й и когато се отдръпна, той изненадано докосна мокрото й лице.

— Наистина ли? — каза той. — Наистина ли и ти ме обичаш, Лоти?

— Разбира се, че те обичам. Не се омъжих за теб, за да има някой, с когото да управлявам Института, Хенри. Омъжих се за теб, защото… защото не ме бе грижа колко е трудно да си на това място или колко зле ще се отнася Клейвът към мен, когато знаех, че всяка нощ, преди да заспя, ще виждам твоето лице. — Тя го перна леко по рамото. — Женени сме от години, Хенри. Какво си мислеше, че изпитвам към теб?

Той присви слабите си рамене и я целуна по върха на главата.

— Мислех, че държиш на мен — каза той дрезгаво. — Мислех, че с времето ще започнеш да ме обичаш.

— Същото си мислех и аз за теб — изненадано каза тя. — Как е възможно и двамата да сме били толкова глупави…

— Е, не съм особено изненадан що се отнася до мен — каза Хенри. — Но честно казано, Шарлот, ти би трябвало да го знаеш.

Тя едва сдържаше смеха си.

— Хенри! — стисна рамото му. — Има още нещо, което исках да ти кажа, нещо много важно…

В този момент вратата на гостната се отвори. Бе Уил. Хенри и Шарлот се отдръпнаха един от друг и го погледнаха. Той изглеждаше изтощен — блед; с тъмни кръгове около очите — но на лицето му бе изписана яснота, каквато Шарлот не бе виждала преди, той целият сияеше. Тя очакваше Уил да подхвърли някоя саркастична забележка или да каже нещо хладно, но вместо това той им се усмихна щастливо.

— Хенри, Шарлот — каза той. — Виждали ли сте Теса?

— Вероятно е в стаята си — отвърна Шарлот, изненадано. — Уил, какво става? Ти не трябваше ли да лежиш и да си почиваш? След нараняванията, които получи…

Уил само махна с ръка.

— Великолепните руни иратце, които ми направи, си свършиха работата. Нямам нужда от почивка. Искам само да видя Теса и да ви попитам… — той не довърши изречението си, впервайки поглед в писмото върху бюрото на Шарлот. Направи няколко крачки с дългите си крака, стигна до бюрото, грабна го и го прочете със същото изражение на огорчение, което се бе появило и на лицето на Хенри. — Шарлот, не можеш да се откажеш от Института.

— Клейвът ще ви намери друго място за живеене — каза Шарлот. — Или може би ще останете тук, докато навършите осемнайсет, независимо от семейство Лайтууд…

— Не искам да живея тук без теб и Хенри. Защо мислиш, че стоя тук? Заради атмосферата ли? — Уил започна да мачка листа, докато не го разкъса. — Дори Джесамин ми липсва ужасно… е, добре, само малко. А Лайтууд ще освободят слугите ни и ще назначат на тяхно място свои. Шарлот, не можеш да разрешиш това да се случи. Това е нашият дом. Това е домът на Джем, на Софи.

Шарлот го погледна озадачено.

— Уил, сигурен ли си, че нямаш температура?

— Шарлот — Уил запрати хартията обратно върху бюрото. — Забранявам ти да се отказваш от поста си на ръководител. Разбираш ли? През всички тези години ти ми даде всичко, на което си способна, сякаш бях твоя кръв, а аз нито веднъж не ти казах колко съм ти благодарен за това. Също и на теб, Хенри. Но аз съм ви благодарен и затова няма да те оставя да допуснеш тази грешка.

— Уил — каза Шарлот. — Всичко свърши. Имаме само три дни, за да открием Мортмейн и най-вероятно няма да успеем да го направим. Просто нямаме повече време.

— По дяволите Мортмейн — каза Уил. — Казвам го както в буквален, така и в преносен смисъл. Двуседмичният срок всъщност бе поставен от Лайтууд като някакъв глупав тест. Тест, който, както се оказа, е измама. Той работи за Мортмейн. Този тест бе опит да измъкне Института от вас. Но ако разкрием същността му — марионетка на Мортмейн — Институтът отново ще е ваш и търсенето на Мортмейн може да продължи.

— Джесамин ни каза, че ако разобличим Бенедикт, ще се превърнем в играчки в ръцете на Мортмейн…

— Не можем да не правим нищо — решително отвърна Уил. — Струва си поне да го обсъдим, не мислиш ли?

Шарлот не знаеше какво да каже. Това не бе Уил, когото познаваше. Той бе решителен, целенасочен, очите му излъчваха енергия и сила. Мълчанието на Хенри бе израз единствено на изненадата му. Уил кимна, възприемайки това като съгласие.

— Прекрасно — каза той. — Ще кажа на Софи да извика останалите.

И той излезе от стаята.

Шарлот погледна към съпруга си, мислите за новината, която искаше да му съобщи, се изпариха от главата й.

— Това Уил ли беше? — каза тя най-после.

Хенри повдигна рижата си вежда.

— Вероятно е бил похитен и след това заменен с някой автоматон — предположи той. — Възможно е…

На Шарлот не й оставаше нищо друго, освен да се съгласи с него.

Теса мрачно дояде сандвичите и допи чая, ядосвайки се, че не може да спре да си пъха носа там, където не й бе работа. След това облече синята си рокля, което, без помощта на Софи, се оказа доста трудна задача. Погледни се само, помисли си тя, от няколко месеца имаш слугиня и вече напълно си се разглезила. Не можеш да се облечеш сама, не можеш да спреш да се вреш там, където не те искат. Скоро ще имаш нужда от някого, който да те храни с лъжичка, иначе ще умреш от глад. Тя направи гримаса на самата себе си в огледалото и седна пред тоалетката си, после взе сребърната си четка и я прокара по дългата си кестенява коса.

В този момент някой почука на вратата. Дано да е Софи, помисли си Теса, надявайки се, че ще може да й се извини. Е, добре, ще си получи извинението. И тя хвърли четката и се втурна да отвори.

Както веднъж, когато бе очаквала Джем и бе разочарована от появата на Софи, така и сега, очаквайки Софи, тя се изненада да види Джем, застанал на прага. Бе облечен със сиво вълнено палто и сиви панталони, на фона на които сребристата му коса изглеждаше почти бяла.

— Джем? — каза тя учудено. — Наред ли е всичко?

Сивите му очи се плъзнаха по лицето й, по дългата й спусната коса.

— Изглеждаш така, сякаш очакваш някой друг.

— Да, Софи — въздъхна Теса и отмахна някакъв заблуден кичур зад ухото си. — Страхувам се, че я обидих. Навикът ми да говоря, преди да помисля, отново ми изигра номер.

— О, това ли било — отвърна Джем, с необичайна за него липса на интерес. Обикновено той би попитал какво е казала на Софи, след което да я увери, че ще й помогне да измисли нещо, за да получи прошката й. Обичайният му интерес към всичко този път се бе изпарил, обезпокоено си помисли Теса; освен това бе твърде блед и погледна зад нея, сякаш искаше да се увери, че е сама в стаята. — Мога ли… сега… да говоря с теб насаме, Теса? Добре ли си вече?

— Зависи от това, какво искаш да ми кажеш — каза тя със смях, но когато не срещна усмивката му, почувства, че нещо не е наред. — Джем, всичко наред ли е? Уил…

— Не става въпрос за Уил — каза той. — Той със сигурност и без съмнение е абсолютно добре. Става въпрос за… Е, добре, сигурно вече се досещаш, че става въпрос за мен. — Той хвърли поглед нагоре и надолу към коридора. — Мога ли да вляза?

Теса за момент си помисли какво би казала леля Хариет за момиче, което разрешава на момче, с което не е обвързана, да влиза в стаята й, когато там няма никой друг. Но леля Хариет също е била влюбена, помисли си Теса. Толкова влюбена, че да позволи на годеника си да направи… така, че да я остави сама и с дете. Леля Хариет, дори и да бе жива, не би имала право да говори. Освен това етикетът бе различен за ловците на сенки.

Тя отвори широко вратата.

— Да, заповядай.

Джем влезе в стаята и затвори вратата зад себе си. Пристъпи към камината и се облегна на нея; след това, решавайки, че не се чувства удобно така, прекоси стаята и застана срещу Теса.

— Теса — каза той.

— Джем — отвърна му тя, имитирайки сериозния му глас, но този път не се усмихна. — Джем — отново повтори тя, по-тихо. — Ако става въпрос за здравето ти, за болестта ти, моля те, кажи ми. Ще направя всичко, каквото е по силите ми, за да ти помогна.

— Не става въпрос за болестта ми — отвърна той. След това си пое дълбоко дъх. — Знаеш, че не успяхме да открием Мортмейн — каза. — След няколко дни Институтът ще бъде в ръцете на Бенедикт Лайтууд. Той със сигурност ще разреши Уил и аз да останем тук, но не и ти, а и нямам желание да живея в място, управлявано от него. Още повече, че Уил и Гейбриъл ще се изтрепят още в първата минута. И това ще бъде краят на сплотената ни компания; Шарлот и Хенри ще си намерят друго жилище, не се и съмнявам в това, Уил и аз вероятно ще заминем за Идрис, когато станем на осемнайсет, а Джеси — предполагам, че това, което ще стане с нея, ще зависи от присъдата на Клейва. Няма да можем обаче да те вземем с нас в Идрис. Ти не си ловец на сенки.

Сърцето на Теса заби учестено. Тя се отпусна върху края на леглото си. Изведнъж й прилоша. Спомни си подмятането на Гейбриъл, че семейство Лайтууд ще намерят „работа“ за нея; след като бе присъствала на бала в къщата им, не можеше да си представи нищо по-лошо от това.

— Разбирам — каза тя. — Но къде ще отида аз? Не, не ми отговаряй; знам, че това не е твоя отговорност. Все пак ти благодаря, че ми обясни всичко това.

— Теса…

— Вие всички бяхте достатъчно любезни — каза тя, — разрешавайки ми да остана да живея тук, въпреки че това не се харесваше на Клейва. Време е вече да си намеря друго място…

— Твоето място е с мен — каза Джем. — Както винаги е било.

— Какво имаш предвид?

Той пламна, по бледото му лице изби червенина.

— Ето какво имам предвид — каза той. — Теса Грей, ще ми окажеш ли честта да станеш моя жена?

Теса изненадано подскочи.

— Джем!

Те се гледаха един друг известно време. Най-после той заговори, опитвайки се гласът му да прозвучи възможно най-небрежно, но всъщност бе доста дрезгав.

— Това не беше „не“, надявам се, но не беше и „да“.

— Шегуваш се, нали?

— Изобщо не се шегувам.

— Не можеш да го направиш, аз не съм ловец на сенки. Ще те изгонят от Клейва…

Той пристъпи към нея, в очите му се четеше нетърпение.

— Може и да не си точно ловец на сенки. Но не си и мунданка, а най-вероятно не си и долноземка. Ситуацията ти е уникална, така че нямам представа какво ще направи Клейвът. Във всеки случай обаче не могат да забранят нещо, което не е забранено от Закона. Ще трябва да обмислят твоя… нашия… конкретен случай, а това ще отнеме месеци. Междувременно няма как да попречат на годежа ни.

— Виждам, че си сериозен — устата й бе пресъхнала. — Джем, това е наистина невероятно мило от твоя страна. Вярвам ти. Оценявам постъпката ти. Но не мога да приема саможертвата ти.

— Саможертва ли? Теса, аз те обичам. Искам да се оженя за теб.

— Аз… Джем, ти си не само мил, но и самопожертвувателен. Как мога да съм сигурна, че не го правиш единствено заради мен?

Той бръкна в джоба на жилетката си и извади оттам нещо гладко и кръгло. Беше медальон от млечнозелен ахат, с гравирани върху него китайски йероглифи, които тя не можеше да прочете. Подаде й го с разтреперана ръка.

— Бих могъл да ти дам семейния ни пръстен — каза той. — Но се предполага, че трябва да ми го върнеш, когато изтече годежът, и тогава да си разменим руни. Искам да ти дам нещо, което да остане твое завинаги.

Тя поклати глава.

— Не бих могла…

Той я прекъсна:

— Баща ми го е дал на майка ми, когато са се оженили. Надписът е от И Дзин, Китайската книга на промените. Означава, че когато двама души слеят душите си в едно, заедно те могат да разтрошат дори желязото и бронза.

— И ти мислиш, че душите ни са едно цяло? — попита Теса, с изтънял глас.

Джем коленичи в краката й и я погледна в очите. Видя го такъв, какъвто бе при моста „Блекфрайърс“, красива сребърна сянка, изправена срещу тъмнината.

— Не умея да се обяснявам в любов — каза той. — Не мога да ти кажа дали се влюбих в теб в първия момент, в който те видях, или във втория, третия или четвъртия. Но си спомням мига, в който ти мина покрай мен и аз забелязах, че всичко друго на света престава да съществува, когато съм с теб. Че ти си в центъра на всичко, което правя, чувствам или мисля.

Изумена, Теса бавно поклати глава.

— Джем, никога не съм си представяла…

— Любовта има невероятна сила и енергия — каза той. — Това е значението на този надпис. Заложено е и в сватбената церемония на ловците на сенки. За любов, силна като смъртта. Не си ли забелязала колко съм добре през последните седмици, Теса? Не се чувствам толкова болен, не кашлям толкова. Чувствам се по-силен, необходимо ми е много по-малко количество от дрогата — и всичко това е заради теб. Защото любовта ми към теб ми помага.

Теса го гледаше. Възможно ли бе това, не се ли случваше само в приказките? Слабото му лице сияеше; бе ясно, че вярваше във всичко това безусловно. И това го караше да се чувства по-добре.

— Ти спомена саможертва, но това, което ти предлагам, не е саможертва. Аз те моля да проявиш саможертва — продължи той. — Мога да ти предложа живота си, но той ще е кратък. Мога да ти предложа сърцето си, но нямам представа колко дълго още ще бие. Но те обичам достатъчно, за да се надявам, че няма да решиш, че проявявам егоизъм, когато се опитвам да направя остатъка от живота си — колкото и да продължи той — щастлив, като го прекарам с теб. Искам да съм женен за теб, Теса. Искам го повече от всичко друго на света — той погледна към нея през завесата от сребриста коса, падаща върху очите му. — В случай — смутено рече — че ти също ме обичаш.

Теса погледна към него, коленичил пред нея с медальона в ръка, и най-после разбра какво имаха предвид хората, когато казваха, че можеш да видиш сърцето на някого в очите му — очите на Джем, сияещите му, изразителни очи, които винаги бе смятала за красиви, бяха пълни с любов и надежда.

А и защо да не се надява? Бе му дала всички основания да смята, че го обича. Бе му дала приятелството си, доверието си, вярата си, благодарността си, дори страстта си. И какво от това, че някаква малка частица от нея бе останала заключена и не се бе отказала напълно от Уил, дължеше го повече на себе си, отколкото на Джем, и трябваше да направи всичко възможно, за да я унищожи.

Протегна бавно ръка и взе медальона от ръката на Джем. Той увисна върху златната верижка, хладен като вода, и се задържа в ямката на шията й над мястото, където висеше ангелът с часовников механизъм. Когато закопча верижката и отпусна ръце надолу, видя, че надеждата в очите му лумва като ярък пламък на неподозирано щастие. Почувства се така, сякаш някой бе докоснал гърдите й и бе отключил ковчежето, в което се намираше сърцето й, изливайки нежност, подобно на свежа кръв, във вените й. Никога досега не бе усещала толкова всепоглъщащ и неудържим порив да защити друг човек, да го обгърне с ръце и да прегърне силно само него, далеч от целия свят.

— В такъв случай, да — каза тя. — Да, ще се омъжа за теб, Джеймс Карстерс. Да.

— О, господи, благодаря ти — каза той, въздишайки. — Благодаря ти, господи. — И той зарови глава в скута й, обгръщайки с ръце талията й. Тя се наведе над него, галейки раменете му, гърба му, сребристата му коса. Сърцето й биеше срещу коленете му. Някаква малка частица вътре в нея изтръпна от изумление. Никога не си бе представяла, че може да направи някого толкова щастлив. При това, без да използва магическите си умения, а само чисто човешките.

В този момент някой почука на вратата. Теса се изправи бързо на крака и се отправи към вратата, спирайки се за момент, за да оправи косата си, надявайки се, че ще успее да се успокои, преди да е отворила. Този път наистина бе Софи. Неспокойният й вид издаваше, че не бе дошла по собствено желание.

— Шарлот ви вика в гостната, госпожице — каза тя. — Господарят Уил се завърна и тя иска всички да се съберете. — Тя хвърли поглед край Теса и погледът й мрачно се стрелна напред. — Вие също, господарю Джем.

— Софи… — започна Теса, но Софи вече се бе обърнала и бързо бе тръгнала, бялото й боне подскачаше. Теса стисна топката на вратата, гледайки след нея. Софи бе казала, че няма нищо против чувствата на Джем към Теса и Теса знаеше, че причината за това е Гидеон. И все пак…

Усети как Джем се приближи зад нея и плъзна ръце в нейните. Пръстите му бяха тънки; тя ги стисна в своите и въздъхна. Това ли означаваше да обичаш някого? Да можеш да разделиш с него всеки товар и той да е в състояние да те успокои само с една дума или докосване? Тя облегна глава на раменете му и го целуна по слепоочието.

— Ще кажем на Шарлот в първия удобен момент — каза той, — а после и на останалите. Когато съдбата на Института бъде решена…

— Прозвуча така, сякаш не те е грижа какво ще се случи с него — каза Теса. — Няма ли да ти липсва? Това място е било твой дом.

Пръстите му леко погалиха китката й, карайки я да потрепери.

— Моят дом сега си ти.