Принц с часовников механизъм

Цигулката на бащата на Джем бе направена за него от лютиера Гуарнери, който изработвал цигулки за такива известни музиканти като Паганини. Понякога Джем си мислеше, че баща му е можел да бъде като Паганини — известен със свиренето си в целия свят — ако не бе станал ловец на сенки. Ловците на сенки можеха да се отдадат на музика, рисуване или поезия, но това се случваше обикновено, когато се пенсионираха, дотогава си оставаха преди всичко и най-вече ловци на сенки. Джем знаеше, че не притежава таланта на баща си, който го бе учил да свири, когато бе още толкова малък, че му бе трудно да държи тежкия инструмент, но той свиреше на него по причини, които се простираха далеч отвъд самото изкуство.

Тази вечер се бе почувствал твърде зле, за да се присъедини към останалите за вечеря, усещаше болка в костите и някаква умора, която постепенно обхващаше крайниците му. Накрая се предаде и взе малко уин фен, за да потуши болката и да се поободри. След това усети раздразнение и горчивина заради зависимостта си и когато потърси Уил, първата му защитна линия срещу зависимостта, парабатаят му, разбира се, не бе там. Отново е навън, помисли си Джем, и се разхожда по улиците като Диоген, само че причината да го прави не е толкова възвишена.

Така че Джем се оттегли в стаята при цигулката си. Сега свиреше Шопен, един етюд, написан всъщност за пиано, но преработен от баща му за цигулка. Музиката започваше тихо и се извисяваше в кресчендо, така че да изцеди всяка капчица енергия и пот от него, всеки опит за концентрация, и да го остави напълно изтощен, така че да не усеща повече силното влечение към дрогата, изгарящо го като огън.

Това бе етюдът, който баща му бе посветил на майка му още преди да се оженят. Бащата на Джем бе романтик, майка му бе по-практична, но независимо от това музиката я бе затрогнала. Баща му бе настоял Джем да го научи наизуст — „Свирех го на годеницата си и един ден и ти ще го свириш на твоята“.

Но аз никога няма да имам годеница. Не си го бе помислил, за да се самоизмъчва. Подобно на майка си и той бе практичен за повечето неща, дори и когато ставаше въпрос за собствената му смърт. Бе в състояние да държи този факт на една ръка разстояние от себе си и да го изучава. Всяко едно от децата в Института си имаше своите странности, мислеше си Джем: Джесамин с нейната опакост и куклената си къща; Уил с лъжите и потайността си; и той самият — това, че умираше, бе неговата странност.

Той спря да свири за момент, задъхвайки се. Бе застанал до прозореца, където бе по-хладно. Бе оставил прозореца леко открехнат и горчивият лондонски въздух докосваше бузите и косата му като с пръсти, както лъка в ръката му — струните. Стоеше върху осветено от лунна светлина място на пода, сребърно като уин фен…

Бе стиснал здраво очи и отново се бе отдал на музиката, лъкът се плъзгаше по струните като плач. Понякога потребността от дрога бе почти непоносима, по-силна от глада и жаждата, по-силна от потребността от любов…

Свирих на годеницата си и един ден и ти ще свириш на твоята. Джем се бе вкопчил в тази мисъл. Понякога се питаше какво ли би било, ако гледаше момичетата така, както ги гледаше Уил, вперил в тях тъмносините си очи, сипейки обиди и комплименти, така че си изпросваше по някоя плесница почти на всяко коледно парти. Джем си мечтаеше за по-непринудено приятелство, когато някое красиво момиче започнеше да флиртува с него или когато се чувстваше особено самотен.

Само че самият той не мислеше, не бе в състояние да мисли непринудено за момичетата. Предполагаше, че няма да е невъзможно да завърже някоя любовна афера, но всъщност не искаше това. Искаше това, което бе имал баща му — любовта, описана от поетите. Начина, по който се гледаха родители му, спокойствието, което ги обгръщаше, когато бяха заедно. Подобието на любов не би му дало това и би било само загуба на време, а и щеше да изпусне възможността за нещо истинско, още повече, че не се бе сблъсквал с много такива.

Прониза го остра болка, когато потребността му от дрога се усили, и той засвири по-бързо. Опитваше се да не поглежда към кутията върху нощното си шкафче. В моменти като този се питаше защо просто не вземе наведнъж пълна шепа от праха. Повечето от пристрастените към уин фен го вземаха непрекъснато, докато не свършеха в гроба, покосени от еуфоричното усещане да се чувстват неуморими и непобедими и да имат сила и енергия като звезда. Убиваше ги еуфорията, разбиваща нервите им, съсипваща белите им дробове и изтощаваща сърцата им. Както бе казал старият автор в „Дао Дъ Дзин“56, светлината, която гори два пъти по-ярко, гори два пъти по-кратко.

Понякога Джем се чувстваше така, сякаш искаше да изгори. Понякога не знаеше защо се бореше срещу дрогата, защо смяташе за по-ценен по-дългия живот, изпълнен със страдания, пред краткия, лишен от болка. Но след това си казваше, че липсата на болка би било само илюзия, подобно на кукленската къща на Джесамин или историите на Уил за бордеи и кръчми.

И ако трябваше да бъде напълно честен, знаеше, че това би сложило край на опитите му да открие любовта, която бяха изживели родителите му. За това ли му бе необходима такава любов — за да изгори ярко в очите на някого?

Той продължи да свири. Музиката се усили до кресчендо. Дишаше тежко, на челото му и по ключиците му бе избила пот, въпреки хладния вечерен въздух. Чу как ключалката изщрака и вратата зад гърба му се отвори и почувства облекчение, но продължи да свири.

— Уил — промълви след секунда. — Уил, ти ли си това?

Но наоколо бе само тишина, нещо толкова нетипично за Уил. Може би Уил бе ядосан за нещо. Джем отпусна лъка и се обърна, смръщил вежди.

— Уил… — започна той.

Но не бе Уил. Бе някакво момиче, застанало нерешително на прага на стаята му. Бе облечена в бяла нощница и халат, наметнат върху нощницата. Сивите й очи бяха белезникави, но спокойни на лунната светлина, и сякаш нищо във външността му не я учудваше. Бе онова момиче, магьосницата, осъзна той внезапно, Уил му бе казал за нея; но не му бе казал за изумителния покой, излъчващ се от нея, който го успокояваше, въпреки страстното му желание да посегне към дрогата, нито пък му бе казал за усмивката, озаряваща лицето й. По всяка вероятност бе тук от няколко минути, заслушана в свиренето му: от изражението й и от замечтано наведената й глава можеше да се съди, че му се наслаждава.

— Вие не сте Уил — каза и осъзна, че това бе възможно най-глупавото нещо, което би могъл да каже. И когато тя се усмихна, усети как върху неговите устни също се прокрадва усмивка. В продължение на толкова дълго време човекът, когото най-много би искал да види в момент като този, бе Уил, а сега неочаквано установи, че за първи път се радва, че вижда не парабатая си, а някой друг.