Принц с часовников механизъм

6 Заключен в мълчание

Вратата на огромната къща се отвори и момичето изчезна вътре. Каретата изтрополи в посока на сайванта, докато Уил се изправяше на крака, олюлявайки се. Имаше болнаво сив цвят, като пепелта на угаснал огън.

— Сесили — повтори още веднъж. В гласа му се долавяше изненада и ужас.

— Коя, по дяволите, е Сесили? — надигна се Теса, изтупвайки от роклята си тревата и магарешките тръни. — Уил…

Джем се приближи до Уил и сложи ръка върху рамото му.

— Уил, трябва да ни кажеш. Имаш вид на човек, видял призрак.

Уил пое дълбоко въздух и отвърна:

— Сесили.

— Вече го каза — отвърна Теса. Усети остротата в гласа си и се постара да я смекчи. Не бе особено любезно да говори така на някого, който е толкова разстроен, че само се взира напред и току повтаря „Сесили“.

Но това едва ли имаше някакво значение. Изглежда, Уил не я бе чул.

— Сестра ми — каза той. — Сесили. Беше… за бога, беше на девет, когато ги напуснах.

— Сестра ти ли? — изрече Джем и Теса усети как нещо, стегнало сърцето й, започва да се разхлабва и се наруга за това. Какво значение имаше дали Сесили бе сестра на Уил или някоя, в която е бил влюбен? Това нямаше нищо общо с нея.

Уил започна да се спуска надолу по хълма, без да търси пътека, просто крачейки сред пирена и прещипа. Джем го последва и го хвана за ръкава.

— Уил, недей…

Уил дръпна ръката си.

— Щом Сесили е тук, тогава и останалата част от семейството ми е тук.

Теса се забърза, за да ги настигне, намръщвайки се от болка, когато едва не навехна крака си на една ронлива скала.

— Не е възможно, Уил, не е възможно семейството ти да е тук. Къщата е собственост на Мортмейн. Нали така каза Старкуедър. Показа ни и документите…

— Знам това — Уил почти крещеше.

— Сесили най-вероятно посещава някого тук…

Уил я погледна невярващо.

— Тук, насред Йоркшир, сама? Това бе нашата карета. Познах я. Под сайванта няма други карети. Семейството ми е тук. Били са въвлечени някак в тази проклета история, трябва да ги предпазя.

И той продължи да се спуска надолу по хълма.

— Уил — извика Джем и тръгна след него, дръпвайки го за края на палтото; Уил се завъртя и го блъсна, но не силно; Теса чу Джем да казва нещо на Уил за това, че се е държал настрана през всички тези години и че не трябва да пропилява това сега, после всичко се сля в едно — Уил, който ругаеше, и Джем, който го дърпаше с всичка сила; Уил, който се подхлъзна върху мократа трева, и двамата, които се запремятаха вкопчени един в друг, въртящо се кълбо от ръце и крака, докато не се блъснаха в огромна скала. Джем бе притиснал Уил към тревата, с лакти, опрени в гърлото на парабатая му.

— Махни се от мен — изкрещя му Уил. — Ти не разбираш. Твоето семейство е мъртво.

— Уил — Джем го хвана за ризата и го разтресе. — Разбирам. И ако не искаш и твоето да е мъртво, ме чуй.

Уил притихна и промълви сподавено:

— Джеймс, не можеш просто… Аз никога не съм…

— Виж! — Джем вдигна ръката си, която вече не стискаше ризата на Уил и посочи. — Ето там. Виж.

Теса погледна натам и усети как вътрешностите й се вледениха. Бяха стигнали почти до средата на хълма, намиращ се над имението, и там, над тях, на билото на хълма като часовой на поста си, стоеше един автоматон. Тя го разпозна мигновено, въпреки че не приличаше на автоматоните, които Мортмейн бе изпратил срещу тях. Този бе направен така, че донякъде да прилича на човек. Беше високо вретеновидно метално създание, с дълги крака със стави, с извит метален торс и триони вместо ръце.

Стоеше неподвижно и поради това бе още по-плашещ със спокойствието и безмълвието си. Теса дори не можеше да каже дали ги наблюдава. Изглеждаше, сякаш е обърнат към тях, но въпреки че имаше глава, автоматонът нямаше лице, само един метален разрез на мястото на устата, от който стърчаха метални зъби. Съществото нямаше очи.

Тя сподави писъка, надигнал се в гърлото й. Беше автоматон. Бе се изправяла лице в лице с тях. Уил, опрян на лакътя си, се взираше в съществото с широко отворени очи.

— В името на Ангела…

— Това нещо ни следеше; сигурен съм в това — тихо и настоятелно каза Джем. — Стори ми се, че видях отблясък на метал преди малко, когато бяхме в каретата, но не бях сигурен. Сега вече съм. Ако се втурнеш надолу по хълма, рискуваш да заведеш нещото право до вратата на семейството си.

— Разбирам — отвърна Уил. Полуистеричната нотка в гласа му бе изчезнала. — Няма да се приближавам до къщата. Пусни ме.

Джем се поколеба.

— Кълна се в името на Разиел — през зъби изрече Уил. — А сега ме пусни.

Джем се отмести и се изправи; Уил скочи на крака, бутайки Джем встрани, и без да поглежда към Теса, се втурна да бяга, но не към къщата, а в обратна посока, към механичното създание на билото. Джем се поколеба за момент, смаян, след това изруга и се втурна след него.

— Джем — извика Теса, но той вече се бе отдалечил на разстояние, от което не можеше да я чуе, затичан след Уил. Автоматонът бе изчезнал от полезрението им. Теса извика нещо, неподобаващо за една дама, вдигна полите на роклята си и се втурна да ги догони.

Не й бе лесно да тича нагоре по мокрия Йоркширски хълм, тежките й поли се закачаха в къпините. Когато на тренировките бе носила бойно облекло, й бе станало ясно защо мъжете можеха да се движат толкова бързо и леко с тяхното облекло. Докато платът на роклята, с която бе облечена сега, тежете тонове, токовете на обувките й се закачаха в скалите и корсетът спираше дъхът й.

Стигна върха на хълма точно навреме, за да зърне Джем, далеч пред себе си, как изчезва между тъмните стъбла на дърветата. Огледа се, но не можа да види нито пътя, нито каретата на Старкуедър. С разтуптяно сърце се завтече след Джем.

Горичката се простираше по цялото било на хълма. В момента, в който Теса влезе в нея, светлината изчезна; дебелите клони на дърветата се сплитаха над главата й и светлината не можеше да проникне през тях. Почувства се като Снежанка в гората и докато безпомощно се оглеждаше наоколо, опитвайки се да се ориентира по някакъв знак — счупени клони, стъпкани листа — накъде бяха тръгнали момчетата, мярна отблясък от метал. Автоматонът бе изскочил от сянката между две дървета и се хвърли към нея.

Тя изпищя, отскачайки встрани, но се спъна в полите си. Падна назад върху калната земя и се удари лошо. Съществото замахна към нея с една от дългите си насекомоподобни ръце. Тя се претърколи встрани и металната ръка се вряза в земята до нея. Наблизо имаше паднал клон; пръстите й се плъзнаха към него, сграбчиха го и го вдигнаха точно в мига, в който другата ръка на съществото се стрелна към нея. Тя реагира мигновено, като вдигна клона и го изправи между себе си и автоматона, концентрирайки се върху урока за отблъскване и блокиране и наученото от Гейбриъл.

Но това бе само клон. Металната ръка на автоматона го разсече на две, след което насочи острите си метални нокти към гърлото й. Но преди да я докоснат, Теса усети яростно пърхане на крила около ключицата си. Ангелът й. Остана да лежи вцепенена, а съществото рязко отдръпна клещоподобната си ръка. От един от „пръстите“ му се стичаше тъмна течност. Миг по-късно то нададе пронизителен писък и се строполи по гръб, а от дупката, зейнала от гръдния му кош, шурна струя още по-тъмна течност.

Теса седна и вдигна поглед.

Уил стоеше, стиснал в ръката си меч, дръжката на която бе изцапана с нещо черно. Гъстата му тъмна коса бе разчорлена и от нея се подаваха листа и снопчета трева. Зад него бе застанал Джем, между пръстите му сияеше камък с магическа светлина. Теса видя, че Уил отново замахна с меча си и почти разсече автоматона на две. Той се стовари върху калната земя. Вътрешността му представляваше гнусна, отвратително изглеждаща биологичноподобна маса от преплетени тръбички и жички.

Джем вдигна очи. Погледът му срещна този на Теса. Очите му бяха сребристи като огледало. Уил, който я бе спасил, не показа с нищо, че я е забелязал; дръпна крака си назад и яростно ритна металното същество. Разнесе се кънтящ звук.

— Кажи ни — процеди той през зъби. — Какво правиш тук? Защо вървиш след нас?

Устата на автоматона, изрязана като с бръснач, се отвори. Гласът му звучеше като бръмчене на повреден механизъм.

— Аз… съм… предупреждение… от Магистъра.

— Предупреждение за кого? За семейството в имението ли? Кажи ми!

Уил сякаш отново щеше да ритне съществото; Джем сложи ръка на рамото му.

— То не усеща болка, Уил — тихо каза той. — Но казва, че има съобщение. Остави го да ни го предаде.

— Предупреждение… за теб, Уил Херондейл… и за всички нефилими… — изтръгна се от гърдите на съществото задавен глас… — Магистърът каза… трябва да прекратиш разследването си. Миналото… си е минало. Остави намира покойниците на Мортмейн или семейството ти ще плати цената. Не смей да се приближаваш до тях и не се опитвай да ги предупредиш. Ако го направиш, те ще бъдат избити.

Джем гледаше към Уил; той бе пребледнял като пепел, но бузите му горяха от ярост.

— Как е успял Мортмейн да докара семейството ми тук? Малтретира ли ги? Какво е направил?

Чу се изщракване, след което съществото отново заговори:

— Аз… съм… предупреждение… от…

Уил изръмжа като животно и замахна с меча. Теса си спомни за Джесамин, в Хайд Парк, която разкъса почти на ленти с финия си чадър един гоблин. Уил продължи да сече автоматона, докато почти не го накълца на метални ленти; Джем, който бе обгърнал приятеля си с ръце и го дърпаше назад, най-сетне успя да го спре.

— Уил — каза. — Уил, спри. — Посочи с очи и Уил и Теса проследиха погледа му. Недалеч от тях, между дърветата, нещо се движеше — бяха автоматони, подобни на този. — Трябва да вървим — каза Джем. — Ако искаме да отвлечем вниманието им и да ги отдалечим от семейството ти, трябва да се махаме.

Уил се колебаеше.

— Уил, знаеш, че нямаш право да се приближаваш до тях — отчаяно каза Джем. — Ако не за друго, то заради Закона. Ако им навлечем опасност, Клейвът няма да си помръдне пръста, за да им помогне. Те вече не са ловци на сенки. Уил.

Уил бавно отпусна ръка. Стоеше, прегърнат през раменете от Джем, взрян в купчината метал в краката си. От острието на меча в ръката му се стичаше черна течност и изгаряше тревата под него.

Теса въздъхна с облекчение. Едва сега осъзна, че бе затаила дъх и не смееше да диша. Уил я чу, защото вдигна глава и погледът му срещна нейния, прояснявайки се. Нещо в този поглед я накара да отмести поглед встрани. Нейните очи не биваше да виждат тази неволно изложена на показ мъчителна вътрешна борба.

Скриха останките от автоматона възможно най-бързо, заравяйки ги в меката земя под един изгнил дънер. Теса помогна, доколкото й бе възможно, препъвайки се в полите си. Когато свършиха, ръцете й бяха също толкова изкаляни, колкото и тези на Джем и Уил.

Никой не говореше; работеха в злокобна тишина. Когато свършиха, Уил ги поведе към края на горичката, направляван от светлината на магическия камък на Джем. Бяха се озовали недалеч от пътя, където ги чакаше каретата на Старкуедър. Готшъл дремеше на капрата, сякаш от пристигането им бяха изминали едва няколко минути.

Ако появата им мръсни, изцапани с кал и с листа в косите, по някакъв начин бе изненадала възрастния мъж, той не го показа по никакъв начин, нито пък ги попита дали са намерили това, което бяха търсили. Само измърмори някакъв поздрав и изчака, докато се качат в каретата, преди да даде знак на конете да се обърнат и да поемат обратно към Йорк.

Завеските на каретата бяха дръпнати встрани, така че се виждаше свъсеното възчерно небе, надвиснало над хоризонта.

— Ще вали — каза Джем, отмятайки назад влажната си сребриста коса.

Уил не отвърна нищо. Само се взираше през прозореца. Очите му бяха като арктическото море през нощта.

— Сесили — каза Теса с много по-мек тон, отколкото този, с който бе говорила с Уил през изминалите дни. Той изглеждаше толкова нещастен, толкова мрачен и самотен, като пустошта, през която бяха минали. — Сестра ти много прилича на теб.

Уил отново не отвърна нищо. Теса, която седеше върху твърдата седалка до Джем, потръпна леко. Дрехите й бяха влажни от мократа земя и клони, а и в каретата бе хладно. Джем се протегна надолу, напипа някакво грубо пътническо одеяло и го метна върху тях двамата. Тя усети топлината, излъчваща се от тялото му, сякаш бе трескав, и се премести по-близо до него, за да се стопли.

— Студено ли ти е, Уил? — попита тя, но той само поклати глава, очите му все още бяха вперени навън; гледаше, без да вижда, към отминаващата местност. Тя отчаяно погледна към Джем.

Джем се обади, гласът му бе ясен и прям:

— Уил — каза той. — Мислех… мислех, че сестра ти е мъртва.

Уил отмести поглед от прозореца и ги погледна. Усмихна се и усмивката му бе смразяваща.

— Сестра ми е мъртва — промълви.

Това бе всичко, което пожела да каже. През останалата част от пътя всички мълчаха.

Тъй като почти не бе спала през изминалата нощ, Теса задряма, но непрекъснато се събуждаше и спа на пресекулки, докато не пристигнаха на гарата в Йорк. Тя слезе в мъглата и последва останалите до перона за Лондон; бяха пристигнали в последната минута и едва не изпуснаха влака; Джем задържа вратата отворена, докато те двамата с Уил се изкачиха по стъпалата. По-късно тя щеше да си спомни начина, по който ги гледаше, увиснал на вратата, гологлав, викайки ги, а после продължил да гледа през прозореца, когато влака потегли; гледаше Готшъл, който стоеше на перона и се взираше след тях, свалил шапката си, а в тъмните му очи се четеше тъга. Всичко друго се губеше в мъгла.

Този път не разговаряха, докато влакът пухтеше по пътя си през селската местност, ставаща все по-мрачна от надвисналите над нея облаци; пътуваха в тишина. Теса облегна брадичка върху ръката си, опирайки глава на твърдото стъкло на прозореца. Край тях прелитаха зелени хълмове, малки градчета и селца, всяко със спретнатата си малка гара, името на която бе изписано със златни букви върху червена табела. В далечината се извисяваха църкви; градовете се приближаваха и отдалечаваха. Теса прочете по устните на Джем как прошепна на Уил — на латински — „Me specta, me specta“23, а Уил не му отвърна. Имаше смътен спомен, че след това Джем бе излязъл от купето, а тя се взираше в Уил през мрачното пространство между тях. Слънцето бе започнало да залязва и хвърляше розови отблясъци върху кожата му, контрастирайки с празния поглед в очите му.

— Уил — меко каза тя, в полусън. — Миналата нощ… — искаше да каже „ти беше много мил, благодаря ти“.

Враждебният поглед на сините му очи я прониза.

— Не е имало минала нощ — каза той през зъби.

Тя се стресна и почти се събуди.

— О, така ли? Значи просто се пренесохме от единия ден в другия, така ли? Колко странно, че никой друг не го забеляза. Това е просто цяло чудо, ден без нощ.

— Не ме тормози, Теса — ръцете на Уил бяха приковани към коленете му, ноктите на ръцете му, с мръсотия под тях, бяха забити в плата на панталоните му.

— Сестра ти е жива — каза тя, прекрасно осъзнавайки, че го провокира. — Не трябва ли да си доволен?

Той пребледня.

— Теса — започна той и се наведе напред, сякаш щеше да направи незнайно какво: да удари прозореца и да го счупи, да я раздруса за раменете или да я сграбчи, сякаш с намерение никога повече да не я пуска. Бе нещо като моментно умопомрачение. След това вратата на купето се отвори и Джем влезе вътре, носейки някаква влажна кърпа.

Той премести поглед от Уил към Теса и повдигна сребристите си вежди.

— Това е цяло чудо — каза той. — Успяла си да го накараш да говори.

— Всъщност само ми се разкрещя — каза Теса. — Не постигнах особен успех…

Уил отново бе застанал до прозореца и гледаше навън, без да поглежда към никого от тях, докато разговаряха.

— Все пак е нещо — каза Джем и седна до нея. — Сега ми подай ръцете си.

Изненадана, Теса протегна ръцете си и изпадна в ужас. Те бяха мръсни, с напукани и изпочупени от ровенето в йоркширската земя нокти. Кървава драскотина раздираше кокалчетата й, а тя дори не бе усетила кога я е получила.

Не бяха ръце на дама. Тя си спомни за великолепните розово-бели ръце на Джесамин.

— Джесамин щеше да се ужаси — промърмори тя. — Щеше да ми каже, че имам ръце на чистачка.

— И какво срамно има в това, за бога? — каза Джем, почиствайки внимателно изподрасканите й ръце. — Видях, че се втурна след нас и после се появи онзи автоматон. Ако Джесамин не се е научила досега да уважава кръвта и земята, никога няма да се научи.

Усети облекчение от докосването на хладната кърпа. Погледна към Джем, който бе погълнат от заниманието си, миглите му бяха приведени надолу като сребристи ресни.

— Благодаря — каза тя. — Чудех се дали изобщо съм ви била от помощ или просто съм ви се пречкала, но благодаря все пак.

Той й се усмихна и слънцето сякаш се показа иззад облаците.

— Обучавахме ви за ситуации като тази, разбираш ли сега?

Тя снижи глас:

— Имаш ли някаква представа какво може да се е случило? Защо семейството на Уил ще живее в къща, собственост на Мортмейн?

Джем погледна към Уил, който упорито продължаваше да се взира през прозореца. Вече влизаха в Лондон и от двете им страни започнаха да се появяват сиви сгради. Погледът, който Джем хвърли към Уил, бе уморен и изпълнен с любов, като погледа на роднина, и Теса си помисли, че когато си бе представяла, че са братя, винаги си бе представяла, че Уил е по-големият, този, който се грижи за другия, а Джем е по-малкият, но всъщност бе доста по-сложно.

— Не знам — каза той. — Но си мисля, че играта, която е започнал Мортмейн, не е отскоро. По някакъв начин той знае къде ще ни отведат нашите проучвания и се подготвя за това, възнамерява да ни разтърси колкото е възможно по-силно. Иска да ни напомни за себе си и за могъществото си.

Теса потрепери.

— Нямам ни най-малка представа какво иска от мен, Джем — рече тя тихо. — Когато ми каза, че ме е създал, това сякаш означаваше, че със същата лекота може и да ме унищожи.

Топлата ръка на Джем я докосна.

— Никой не е в състояние да те унищожи — каза той меко. — Той те подценява. Видях как използва клона срещу автоматона.

— Не бе достатъчно. Ако не беше ангелът ми… — Теса попипа висулката на шията си. — Автоматонът го докосна и отскочи ужасен. И още нещо, което не разбирам. Той ме е закрилял и преди, помогна ми и този път, но понякога остава безучастен. Това е като мистерията с дарбата ми.

— Която, впрочем, не се наложи да използваш, за да се превъплътиш в Старкуедър. Той и сам нямаше нищо против да ни даде папката с делото на семейство Шейд.

— Слава богу — отвърна Теса. — Нямаше да ми е особено приятно, ако трябваше да го направя. Видя ми се доста неприятен и груб. Но ако са наложи… Тя извади нещо от джоба си и го вдигна; то просветна на матовата светлина в купето. — Копче — каза тя със задоволство. — Падна от маншета на ръкава му тази сутрин и аз го взех.

Джем се усмихна.

— Много съобразително, Теса. Можем само да се радваме, че дойде с нас.

Той прекъсна изречението си, задавен от кашлица. Теса изплашено го погледна и дори Уил сякаш се пробуди от унинието си и го погледна изпитателно. Джем се закашля отново, притисна с ръка устата си, но когато я отдръпна, върху нея нямаше кръв. Теса видя как раменете на Уил се отпуснаха.

— Имах някаква прашинка в гърлото — увери ги Джем. Не изглеждаше болен, само много изморен, въпреки че изтощението още повече подчертаваше фините му черти.

— Пръстенът ти! — внезапно подскочи тя, когато си спомни, че той все още е на пръста й. Тя сложи копчето обратно в джоба си, след това свали пръстена на семейство Карстерс от пръста си. — Мислех да ти го върна — каза тя, слагайки сребърната халка върху дланта си — но съм забравила…

Той сплете пръсти с нейните. Независимо от асоциациите й за сняг и сиви небеса, ръката му бе изненадващо топла.

— Всичко е наред — каза той тихо. — Харесвам начина, по който ти стои.

Тя усети, че бузите й пламват. Преди да отвърне нещо, влакът изсвири пронизително. Разнесоха се викове, че вече са в Лондон, гара Кингс Крос. Влакът намали скоростта си, приближавайки перона. Глъчката се усили и се смеси със звука от спирачките на влака. Джем каза нещо, но думите му се изгубиха сред шума; сякаш искаше да ги предупреди за нещо, но Уил вече бе скочил на крака и протягаше ръка към дръжката на вратата. Отвори я широко и скочи навън. Ако не бе ловец на сенки, помисли си Теса, щеше да падне и да се нарани, но той се приземи с лекота. После започна да си проправя път през тълпата от носачи, пътници, знатни особи, пътуващи на север за уикенда с обемистите си куфари и ловджийски кучета, вестникарчета, джебчии, търговци на плодове и зеленчуци с техните колички и останалия поток от хора на голямата гара.

Джем също се бе изправил и вече протягаше ръка към вратата, но в този момент се обърна и погледна към Теса, видя изражението на лицето й, което ясно показваше, че ако той се втурне след Уил, тя няма да го последва. Погледна я отново, задържа погледа си върху нея, хлопна вратата и се тръшна на мястото срещу нея, за да изчака докато влака спре окончателно.

— Но Уил… — започна тя.

— Добре е — убедено каза той. — Знаеш го какъв е. Понякога просто иска да остане сам. Съмнявам се, че гори от нетърпение да разкаже за днешните ни преживявания на Шарлот и останалите. — И когато тя продължи да го гледа, той повтори нежно: — Уил може да се грижи за себе си, Теса.

Тя си спомни за вбесения му поглед, когато го бе заговорила, по-мрачен и от йоркширската пустош, останала зад тях. Надяваше се, че Джем не греши.