Принц с часовников механизъм

10 Добродетелта на ангелите

— Предполагам, че всички вече сте научили — отбеляза Уил, когато на следващата сутрин се събраха за закуска, — че миналата нощ бях в свърталище на пушачи на опиум.

Денят бе мрачен. Бе валяло и бе сиво и потискащо, Институтът сякаш бе захлупен от надвисналото над него оловно небе. Софи влизаше и излизаше от кухнята, носейки димящи подноси с храна, бледото й лице изглеждаше дребно и изпито; Джесамин уморено се бе отпуснала над чая си; Шарлот изглеждаше изтощена и измъчена след нощта, прекарана в библиотеката; очите на Уил бяха зачервени, а бузата му бе насинена, там където го бе ударил Джем. Единствено Хенри, четящ вестник, държейки го с едната си ръка, докато с другата чупеше яйцата си, изглеждаше енергичен.

Джем привличаше вниманието най-вече с отсъствието си. Когато се събуди тази сутрин, Теса остана за известно време в блажена забрава относно това, което се бе случило в нощта, преди да потъне в сън. След това седна в леглото, изправена като свещ, обзета от ужас, сякаш я бяха попарили с гореща вода.

Наистина ли бе правила всички тези неща с Джем? Леглото му, ръцете му, които я прегръщаха, разсипаната дрога. Вдигна ръце и докосна косата си. Тя се спускаше свободно по раменете й, Джем бе разплел плитките й. О, боже, помисли си тя. Наистина направих всичко това; аз бях. Покри с ръце лицето си, усещайки странна смесица от смущение, безумно щастие, ужас и унижение. Но не можеше да отрече, че случилото се бе прекрасно по някакъв начин.

Джем сигурно си е помислил, че не е можела да се владее. Не би било за учудване, ако не иска да я погледне на закуска. Тя самата едва бе събрала сили да се погледне в огледалото.

— Чухте ли ме? — отново повтори Уил, искрено разочарован от начина, по който бе прието известието му. — Казах, че съм бил в свърталище на пушачи на опиум миналата нощ.

Шарлот вдигна глава. Бавно сгъна вестника си, сложи го на масата до себе си и свали очилата от чипия си нос.

— Не — каза тя. — Тази несъмнено достойна за възхищение част от дейността ти не ни бе известна до този момент.

— Значи през цялото време си бил там? — с безразличие попита Джесамин, вземайки си бучка захар от захарницата и отхапвайки от нея. — Пристрастен ли си вече? Казват, че са достатъчни само една или две дози.

— Не беше точно свърталище на пушачи на опиум — не можа да се въздържи да не добави Теса. — Искам да кажа, че приличаше повече на място, където продават вълшебен прах и неща от този сорт.

— Може би не точно свърталище на пушачи на опиум — каза Уил, — но все пак свърталище. На порока! — допълни той, размахвайки пръст във въздуха, акцентирайки на казаното.

— О, драги мой, нали не става въпрос за тези места, в които се подвизават ифритите? — въздъхна Шарлот. — Невъзможно е, Уил…

— Точно за тях става въпрос — каза Джем, влизайки в трапезарията и отпускайки се в стола до Шарлот, възможно най-далеч от нея, отбеляза Теса, и нещо в гърдите й се сви. Той дори не я погледна. — На главната улица в Уайтчапъл.

— И защо ти и Теса сте в течение на всичко това? — попита Джесамин, която сякаш се съживи, дали от захарта, или от очакването да чуе някоя интересна клюка, или може би и от двете.

— Използвах проследяващо заклинание, за да открия Уил миналата нощ — каза Джем. — Бях обезпокоен от отсъствието му. Помислих си, че може би е забравил обратния път към Института.

— Прекалено много се тревожиш — каза Джесамин. — Глупаво е.

— Имаш право. Няма да повторя отново същата грешка — каза Джем, пресягайки се да си вземе кеджъри35. — Още повече, че се оказа, че изобщо не е имал нужда от помощта ми.

Уил хвърли многозначителен поглед към Джем.

— Събудих се с тази синина — каза той и посочи към натъртеното място под окото си. — Има ли някой представа къде съм я получил?

— Не — отвърна Джем, сипвайки си чай.

— Яйца — замечтано каза Хенри, гледайки към чинията си. — Обичам яйца. Мога да ги ям по цял ден.

— Необходимо ли бе да вземаш и Теса в Уайтчапъл? — обърна се Шарлот към Джем, сваляйки очилата си и оставяйки ги върху вестника. Кафявите й очи гледаха с укор.

— Теса не е от порцелан — отвърна Джем. — Няма да се счупи.

Незнайно защо това негово твърдение, изречено, без да я поглежда, породи у Теса множество асоциации, свързани с изминалата нощ — те двамата, прегърнати, в сянката на леглото му, ръцете му около раменете й, устните им страстно впити. Изобщо не се бе държал с нея сякаш бе нещо чупливо. В лицето й нахлу гореща кръв и тя бързо погледна надолу, молейки се червенината да изчезне.

— Може би ще се изненадате да научите — каза Уил, — но в оная дупка видях нещо доста интересно.

— Не се и съмнявам — хладно отбеляза Шарлот.

— Яйце ли беше? — попита Хенри.

— Долноземци — отвърна Уил. — При това повечето върколаци.

— Няма нищо интересно във върколаците — мрачно отбеляза Джесамин. — Задачата ни сега е да открием Мортмейн, Уил, ако си забравил, а не някакви пристрастени към дрогата долноземци.

— Те купуваха уин фен — отвърна Уил. — С кофи.

При тези думи Джем едва не подскочи и очите им се срещнаха.

— Някои от тях бяха започнали да променят цвета си — каза Уил. — Косите и очите на доста от тях вече бяха сребърни. Дори кожата им бе започнала да става сребърна.

— Това е много обезпокоително — намръщи се Шарлот. — Трябва да говорим с Улси Скот, веднага щом проблемът с Мортмейн се изясни. Ако в глутницата му има пристрастени към вълшебния прах, той ще иска да е в течение.

— Не мислиш ли, че вече може да е наясно? — каза Уил, облягайки се на стола си. Изглеждаше доволен, че информацията му най-после е предизвикала интерес. — Все пак е неговата глутница.

— Глутницата му се състои от всички лондонски върколаци — възрази Джем. — Едва ли може да следи всеки един от тях.

— Не съм сигурен, че искаш да чакаш — каза Уил. — Ако можеш да се свържеш със Скот, ще говоря с него веднага.

Шарлот наклони глава встрани.

— И защо е необходимо да го правиш?

— Защото — отвърна Уил, — един от ифритите попита някакъв върколак защо му е необходим толкова много уин фен. По всяка вероятност той действа на върколаците като стимулант. Отговорът бе, че Магистърът ще е доволен, защото с помощта на дрогата ще могат да работят през цялата нощ.

Чашата за чай на Шарлот изтрещя върху чинийката.

— Да работят върху какво?

На лицето на Уил цъфна самодоволна усмивка, най-после бе постигнал желания ефект.

— Нямам представа. Точно тогава загубих съзнание. Присъни ми се млада жена, която свали почти всичките си дрехи…

Лицето на Шарлот побеля.

— Господи, надявам се, че Скот не се е съюзил с Магистъра. Първо Де Куинси, а сега върколаците — всички са ни съюзници. Съглашението…

— Сигурен съм, че всичко ще се оправи, Шарлот — меко каза Хенри. — Скот не е от тези, които ще се забъркат с Мортмейн.

— Може би трябва да присъстваш на разговора с него — каза Шарлот. — Всъщност ти се водиш ръководител на Института.

— О, не — ужасено отвърна Хенри. — Ще се справиш прекрасно и без мен, скъпа. Ти си просто гений, когато става въпрос за преговори, а мен не ме бива в това. А и изобретението, върху което работя в момента, ще разбие на пух и прах армията от механични създания, ако успея да го формулирам както трябва!

И той засия от гордост. Шарлот задържа погледа си върху него, след това бутна назад стола си, стана и излезе от стаята, без да промълви нито дума.

Уил погледна към Хенри, присвил очи.

— Нищо не трябва да разваля кръговете ти, нали, Хенри?

Хенри премигна.

— Какво имаш предвид?

— Архимед — отвърна Джем, досещайки се, както винаги, какво има предвид Уил, въпреки че отново не го погледна. — Бил начертал някаква математическа схема върху пясъка, когато градът му бил атакуван от римляните. Бил толкова погълнат от това, което правел, че дори не забелязал войниците, които се приближили зад гърба му. Последните му думи били: „Не ми разваляйте кръговете“. Бил доста възрастен все пак.

— И най-вероятно никога не е бил женен — отвърна Уил и се ухили на Джем.

Джем не отвърна на усмивката му. Без да поглежда към Уил или Теса, без да поглежда към когото и да било, той се изправи и напусна стаята, отправяйки се след Шарлот.

— Дявол да го вземе — отвърна Джесамин. — Да не би днес да е един от онези дни, когато всички напускаме вбесени? Защото просто нямам сили за такова нещо — и тя скри лице в ръцете си и затвори очи.

Хенри недоумяващо погледна към Уил, а след това и към Теса.

— Какво става? Какво направих не както трябва?

Теса въздъхна:

— Нищо лошо, Хенри. Само че Шарлот, както ми се струва, се надяваше да отидеш с нея.

— А защо тогава просто не ми го каза? — промълви Хенри с натъжен вид. Радостта му се бе изпарила. Може би не е трябвало да се жени за Шарлот, помисли си Теса, настроенията й са променливи като времето. Може би щеше да е по-щастлив, ако можеше като Архимед да чертае кръгове в пясъка.

— Защо жените никога не казват това, което мислят? — рече Уил. Погледът му се насочи към кухнята, където Бриджет разчистваше остатъците от закуската. Гласът й се понесе скръбно над трапезарията:

— Кълна се, че тази жена е била мародер и е продавала трагически балади край „Седемте циферблата“36 — каза Уил. — И ми се иска да не пее за отравяне точно след като сме се нахранили — хвърли той кос поглед към Теса. — Не трябва ли да тръгваш, за да си облечеш униформата? Няма ли да имате тренировка с онези откачалки, братята Лайтууд, тази сутрин?

— Ще имаме, но не е необходимо да се преобличам. Днес ще се упражняваме в хвърляне на ножове — каза Теса, изненадана, че е в състояние да води този спокоен и благовъзпитан диалог с него, след събитията миналата нощ. Носната кърпичка на Сирил с кръвта на Уил по нея все още бе в чекмеджето с дрехите й; тя си спомни топлината на устните му върху пръстите си и отмести поглед.

— Какъв късмет, че съм толкова добър в хвърлянето на ножове — изправи се Уил и протегна ръка към нея. — Да вървим; ще побъркам Гидеон и Гейбриъл, като дойда да гледам тренировката, а тази сутрин имам право да се възнаградя.

Уил се оказа прав. Присъствието му на тренировката вбеси Гейбриъл, докато Гидеон прие натрапничеството му с типичното за него спокойствие, с което се отнасяше към всичко. Уил седна на ниската дървена пейка до една от стените, ядейки ябълка, бе опънал дългите си крака напред и от време на време се провикваше, за да даде някакъв съвет, който Гидеон игнорираше, а Гейбриъл приемаше като удар в гърдите.

— Налага ли се той да присъства? — промърмори Гейбриъл към Теса, когато за втори път едва не изпусна ножа, докато й го подаваше. После сложи ръка върху рамото й, показвайки й мишената, в която трябваше да се цели — черна окръжност, начертана върху стената. Теса си помисли, че Гейбриъл би се зарадвал целта да е Уил. — Защо не му кажеш да си върви?

— А защо да го правя? — основателно го попита тя. — Уил ми е приятел, а ти си някой, когото дори не харесвам особено.

После хвърли ножа. Той се заби около метър встрани от целта, ниско в стената, недалеч от пода.

— Не балансира добре ножа. И какво имаш предвид, като казваш, че не ме харесваш? — попита Гейбриъл, подавайки й почти автоматично друг нож, но в погледа му се четеше недоумение.

— Ами това — отвърна Теса, — че се държиш с неприязън към мен. Всъщност се държиш с неприязън към всички нас.

— Не е така — отвърна Гейбриъл и посочи към Уил. — Мразя само него.

— Не може да бъде — каза Уил и отново отхапа от ябълката си. — Сигурно е така, защото изглеждам по-добре от теб.

— Млъкнете и двамата — извика Гидеон от другия край на залата. — Трябва да работим, а не да се джавкаме за някакви дреболии в миналото.

— Дреболии ли? — изръмжа Гейбриъл. — Той ми счупи ръката.

Уил отново отхапа от ябълката.

— Просто не мога да повярвам, че все още ми се сърдиш за това.

Теса хвърли ножа. Този път с по-голям успех. Той се заби във вътрешността на кръга, въпреки че не уцели точно центъра. Гейбриъл се огледа за друг нож и когато не видя такъв, изсумтя ядосано:

— Когато ние поемем ръководството на Института — каза той достатъчно високо, за да го чуе и Уил, — тази тренировъчна зала ще бъде оборудвана значително по-добре.

Теса го погледна гневно.

— Не е за учудване, че не те харесвам, нали?

Красивото лице на Гейбриъл се изкриви в презрителна гримаса.

— Не разбирам какво общо има това с теб, малка магьоснице; този Институт не е твой дом. Ти не си част от него. Можеш да бъдеш сигурна, че ако го управляваше моето семейство, ти нямаше да си тук; щяхме да намерим по-добро приложение за… таланта ти. Нещо, което да те направи богата. Щеше да живееш, където си поискаш. Колкото до Шарлот, тя може да управлява Института в Йорк, където вредата от нея ще е значително по-малка.

Уил се изправи, забравил за ябълката. Гидеон и Софи бяха прекъснали упражненията си и ги гледаха, Гидеон — напрегнато, а Софи — с широко отворени очи.

— Ако не си забелязал — каза Уил, — Институтът в Йорк си има ръководител.

— Алойзиъс Старкуедър е изкуфял старик — пренебрежително махна с ръка към него Гейбриъл. — При това няма наследници, които да иска Консулът да уреди на поста му. След историята с неговата внучка, синът му и снаха му си събраха нещата и заминаха за Идрис. И за нищо на света няма да се върнат отново тук.

— Каква е тази история с внучката му? — попита Теса и в съзнанието й изникна портретът на болнавото малко момиче над стълбите в Института в Йорк.

— Доживяла е едва до десетгодишна възраст — каза Гейбриъл. — Казват, че не била особено здрава и когато за първи път й поставили знаците, може би не е била подготвена за това — откачила, превърнала се в Бездушна и предала богу дух. Шокът убил жената на Старкуедър, която вече била на възраст, и прогонила децата му в Идрис. Няма да е проблем Шарлот да заеме мястото му. Консулът трябва да разбере, че вече не го бива — твърде вкопчен е в старото.

Теса недоверчиво погледна към Гейбриъл. Докато разказваше историята на семейство Старкуедър, гласът му бе хладен и отчужден, сякаш разказваше някаква приказка. Самата тя нямаше никакво желание да съжалява стария мъж с лукавите очи и кървавата стая, пълна с трофеи на убити долноземци, но все пак го съжаляваше. Опита се да прогони Старкуедър от съзнанието си.

— Шарлот ръководи този Институт — каза тя. — И баща ти няма да й го отнеме.

— Тя заслужава Институтът да й бъде отнет.

Уил хвърли огризката от ябълката във въздуха, измъкна един нож от колана си и го запрати след нея. Ножът и огризката се понесоха през залата и за всеобщо изумление се забиха в стената почти до главата на Гейбриъл. Ножът бе пронизал огризката и се бе забил в дървото.

— Ако повториш още веднъж тези думи — каза Уил, — ще направя така, че дневната светлина ще ти се види черна.

Лицето на Гейбриъл се раздвижи и той отвори уста:

— Не знаеш какво говориш…

Гидеон направи крачка напред, опитвайки се да го предупреди с всяка фибра на тялото си.

— Гейбриъл…

Но брат му не му обърна внимание.

— Не знаете и какво е причинил бащата на вашата безценна Шарлот на моя, нали? Аз самият научих едва преди няколко дни. Баща ми не издържа и най-после ни каза. Винаги преди това е защитавал семейство Феърчайлд.

— Твоят баща? — в гласа на Уил се прокраднаха скептични нотки. — Защитавал семейство Феърчайлд?

— Защитавал е и нас, разбира се — думите на Гейбриъл се запрепъваха една в друга. — Братът на майка ми, моят чичо Сайлас, бил един от най-близките приятели на Гранвил Феърчайлд. След това чичо Сайлас нарушил закона — било нещо съвсем незначително и дребно. Но Феърчайлд научил. Интересувал се само от Закона, приятелството и лоялността нямали никакво значение за него. Така че веднага докладвал на Клейва. — Гейбриъл извиси глас: — Чичо ми се самоубил от срам, а майка ми умряла от мъка. Семейство Феърчайлд не се интересуват от никого освен от самите себе си и от Закона!

За момент в стаята се възцари тишина; дори Уил бе онемял, сякаш го бяха хванали натясно. Теса бе тази, която се обади:

— Но за това е виновен бащата на Шарлот, а не самата Шарлот.

Гейбриъл бе пребледнял от ярост, зелените му очи горяха върху бледото му лице.

— Вие не можете да разберете това — ожесточено каза той. — Вие не сте ловец на сенки. Ние имаме чест. Семейна чест. Гранвил Феърчайлд е искал Институтът да бъде управляван от дъщеря му и Консулът е направил така, че това да стане възможно. Но независимо че Феърчайлд е мъртъв, не можем да омаловажаваме това. Бил е мразен, толкова мразен, че никой не е искал да се ожени за Шарлот, затова подкупил семейство Брануел с това, че Хенри ще го замести на поста му. Всички го знаят. Всички знаят, че той не я обича. И как би могъл…

Чу се пукот, сякаш бе гръмнала пушка и Гейбриъл замлъкна. Софи го бе зашлевила през лицето. Бледата му кожа пламна. Софи се бе вторачила в него, дишайки тежко, а изражението на лицето й говореше, че не можеше да повярва какво е направила.

Мускулите на ръцете му се стегнаха, но той не помръдна. Не би могъл, помисли си Теса. Не би могъл да удари момиче, момиче, което дори не е ловец на сенки или долноземка, а просто мунданка. Той погледна към брат си, но Гидеон срещна погледа му и бавно поклати глава, без да дава израз на чувствата си; Гейбриъл издаде задавен стон, завъртя се на пета и с широки крачки се отправи към изхода на залата.

— Софи — възкликна Теса и протегна ръце към нея. — Добре ли си?

Софи гледаше ужасено към Гидеон.

— Толкова съжалявам, сър — каза тя. — Нищо не може да ме извини. Не знам какво ми стана, аз…

— Ударът си го биваше — спокойно отвърна Гидеон. — Виждам, че сте внимавали по време на тренировките.

Уил се размърда върху пейката, сините му очи гледаха живо и любопитно.

— Вярно ли е това? — попита. — Историята, която току-що ни разказа Гейбриъл.

Гидеон сви рамене.

— Гейбриъл боготвори баща ни — каза той. — Всичко, което Бенедикт каже, за него е като присъда от най-висша инстанция. Знаех, че чичо ни се е самоубил, но не знаех при какви обстоятелства, преди деня, в който за първи път се върнахме след тренировка с вас. Баща ми ни попита как мислим, че се управлява Институтът, и аз му отговорих, че всичко изглежда съвсем добре и че не намирам особени разлики с Института в Мадрид. Всъщност му казах, че не виждам доказателства за това, че Шарлот гледа през пръсти на работата си. И тогава той ни разказа тази история.

— Надявам се въпросът ми да не прозвучи нетактично — каза Теса, — но какво е това, което е направил чичо ви?

— Сайлас ли? Влюбил се в своя парабатай. Не е било дребно нарушение, както каза Гейбриъл, а доста сериозно. Любовните взаимоотношения между парабатаи са абсолютно забранени. Въпреки че и най-добре обученият ловец на сенки може да стане жертва на емоциите си. Клейвът ги разделил, но Сайлас не могъл да го понесе. Затова се самоубил. Майка ми бе съсипана от гняв и скръб. Мога да си представя, че предсмъртното й желание е било ние да поемем Института от семейство Феърчайлд. Гейбриъл бе само на пет, когато тя умря, все още бе залепен за полата й, и струва ми се и досега е твърде погълнат от чувствата си и не напълно ги разбира. Аз смятам, че греховете на бащите не трябва да бъдат прехвърляни върху синовете.

— Нито пък върху дъщерите — каза Уил.

Гидеон го погледна и изкриви устни в усмивка. В нея нямаше неприязън; вбесяващото бе, че бе проницателният поглед на някого, който разбираше Уил и разбираше защо той се държи така. Дори Уил изглеждаше изненадан.

— Ето защо Гейбриъл никога повече няма да дойде тук, разбира се — каза Гидеон. — Не и след това, което се случи.

Софи, която бе започнала да възвръща цвета на лицето си, отново пламна.

— Госпожа Брануел ще побеснее.

Теса й махна успокоително с ръка.

— Ще го настигна и ще му се извиня, Софи. Всичко ще е наред.

Тя чу как Гидеон я извика, но вече бе изхвръкнала от стаята. Не й бе приятно да го признае, но изпита истинска симпатия към Гейбриъл, след като Гидеон им разказа тази история. Да загубиш майка си, в толкова невръстна възраст, че почти да не можеш да си я спомниш по-късно, бе нещо, което й бе познато. Ако някой й бе казал, че майка й има предсмъртно желание, щеше да направи всичко, което бе по силите й, за да го осъществи… независимо дали имаше смисъл или не.

— Теса! — бе изминала част от коридора, когато чу, че Уил я вика. Обърна се и го видя да идва по коридора към нея; на лицето му можеше да се види нещо, което наподобяваше усмивка.

Думите й изтриха усмивката от лицето му.

— Защо тръгна след мен, Уил? Не трябваше да ги оставяш сами! Трябва да се върнеш веднага.

Уил не помръдна от мястото си.

— Защо?

Теса вдигна ръце.

— Наистина ли не забеляза нищо? Гидеон си пада по Софи.

— По Софи ли?

— Тя е много красиво момиче — избухна Теса. — Трябва да си кръгъл идиот, за да не забележиш как я гледа, но не бих искала той да се възползва от нея. Преживяла е доста ужасни неща през живота си, а и ако си с мен, Гейбриъл няма да иска да разговаряме. Знаеш, че няма да иска.

Уил измърмори нещо под нос и взе ръката й.

— Ела с мен.

Докосването на кожата му до нейната я разтърси. Той я дръпна към гостната и след това я отведе до огромния прозорец, гледащ към вътрешния двор. Пусна я точно навреме, за да се наведе напред и да види как каретата на Лайтууд изтрещява по каменната настилка и преминава под желязната порта.

— Ето — каза Уил. — Гейбриъл си замина, но може би искаш да се втурнеш след каретата. А и Софи е доста благоразумна. Няма да се остави Гидеон Лайтууд да постигне това, което си е намислил. Освен това е толкова чаровна, колкото и пощенска кутия.

Теса бе толкова изненадана, че прихна да се смее. Сложи ръка върху устата си, но бе твърде късно; вече се заливаше от смях, облегната върху прозореца.

Уил я гледаше, насмешливо присвил очи, устните му всеки момент щяха да се разтеглят в усмивка.

— Може би съм по-забавен, отколкото предполагам. А това всъщност ме прави истински забавен.

— Не се смея на теб — отвърна му тя през смях. — А на… изражението на лицето на Гейбриъл, когато Софи го удари. Боже господи — после отмахна косата от лицето си и промълви: — Не трябваше да се смея. Причината да се държи така ужасно бе, че ти го предизвика. Трябва да съм ти много ядосана.

— О, трябваше — каза Уил и се хвърли върху един стол, близо до огъня, протягайки дългите си крака напред към пламъците. Както всяка стая в Англия, помисли си Теса, и тази бе доста хладна, като се изключи мястото, непосредствено до огъня. Изгаряш отпред и се вкочанясваш отзад, като зле изпечена пуйка.

— Няма смислено изречение, което да не включва думата „трябва“. Трябваше да платя сметката в кръчмата; може би вече идват насам, за да ми потрошат краката. Не трябваше да бягам с жената на най-добрия си приятел; сега тя не спира да ме върти на шиш. Трябваше…

— Трябваше — меко каза Теса — да помислиш, че това, което вършиш, ще нарани Джем.

Уил облегна глава назад върху кожената облегалка на стола и я погледна. Имаше уморен и сънен вид и бе красив. Би могъл да бъде Аполон, нарисуван от прарафаелитите37.

— Това сериозен разговор ли е, Тес? — в гласа му се долавяше насмешка, но тя бе някак притъпена, като златно острие, изгладено със стоманен бръснач.

Теса се приближи и седна в креслото срещу него.

— Не те ли притеснява това, че той ти е сърдит? Той е твоят парабатай. И освен това е Джем. А той никога не се сърди.

— Може би е по-добре, че ми е сърдит — каза Уил. — Такова търпение е присъщо само на светците и не е добре за никого.

— Не му се присмивай — гласът на Теса стана остър.

— Няма нищо, което да е над насмешката, Тес.

— Джем е. Той винаги е бил добър с теб. Той е самата доброта. Той те удари миналата нощ, което показва, че си в състояние да вбесиш дори и светец.

— Джем ме е ударил? — Уил попипа бузата си, изглеждаше изненадан. — Трябва да призная, че не си спомням много от изминалата нощ. Само как двамата ме събудихте, въпреки че ужасно ми се искаше да продължа да спя. Помня, че Джем ми крещеше, а ти ме държеше. Знам, че беше ти. От теб винаги се разнася мирис на лавандула.

Теса не обърна внимание на думите му.

— Джем те удари. Заслужи си го.

— Имаш много надменен вид, почти колкото Разиел на всички тези рисунки, на които ни гледа отвисоко. Е, кажи ми сега, надменни ангеле, какво толкова направих, че заслужих да бъда ударен от Джеймс?

Теса се опита да намери точните думи, но те й се изплъзваха; помогна си с езика, който и двамата с Уил обичаха — поезията.

— Нали знаеш какво казва Дън38 в онова свое есе.

— „Дай на ръцете ми сертификат — да бродят над, под, във, отпред, отзад“39 — цитира Уил, гледайки я.

— Имам предвид есето, в което се казва, че човек не е остров. Всяко нещо, което правиш, не може да не засегне по някакъв начин другите. А ти никога не мислиш за това. Държиш се така, сякаш живееш на нещо като остров, островът на Уил, и действията ти нямат никакви последствия. Но те имат.

— Как отиването ми в свърталището на ифритите може да засегне Джем? — попита Уил. — Предполагам, че е трябвало да дойде и да ме извлече, но той е правил и по-опасни неща за мен. Ние се защитаваме един друг.

— Не, ти не го правиш — изкрещя Теса. — Мислиш ли, че изобщо го е грижа за опасността? Наистина ли го мислиш? Целият му живот е съсипан от дрогата, от този уин фен, а ти се вдигаш, отиваш в това свърталище на опиум и се дрогираш, сякаш това няма никакво значение за теб, сякаш е само игра. Той трябва да взема това отвратително нещо всеки ден, за да може да живее, но междувременно то го убива. Той мрази да е зависим от него. Дори не понася да ходи и да си го купува; моли теб да го правиш — Уил се опита да протестира, но Теса вдигна ръка. — След това се замъкваш в Уайтчапъл и даваш парите си на тези хора, които приготвят дрога и пристрастяват други хора към нея. При това се държиш така, сякаш това е просто разходка за удоволствие до континента. Какво изобщо си мислиш?

— Но това няма нищо общо с Джем.

— Изобщо не помисли за него — каза Теса. — А би трябвало. Не разбираш ли, че той си мисли, че се подиграваш с това, което го убива? А уж си му брат.

Уил пребледня.

— Не би могъл да си мисли това.

— Мисли си го — каза тя. — Той разбира, че не те е грижа какво мислят другите за теб. Но очаква да те е грижа какво мисли той за теб. И как се чувства.

Уил се наведе напред. Светлината на пламъците хвърляше странни отблясъци върху кожата му, правейки така, че синината на бузата му да изглежда черна.

— Не е вярно, че не ме е грижа какво мислят другите — каза той с изненадваща страст, взирайки се в пламъците. — Само това ми е в главата — какво си мислят другите, какво изпитват към мен и аз към тях; и това ме влудява. Искам да избягам някъде…

— Не говориш сериозно, нали? Уил Херондейл да си мисли какво мислят другите за него? — Теса се опита да каже това възможно най-тихо. Изражението на лицето му я сепна. Не бе затворено в себе си, а открито, сякаш бе обсебен от някаква мисъл, която отчаяно искаше да сподели с някого, но не се решаваше. Това е момчето, което взе писмата ми и ги скри в стаята си, помисли си тя, но не можеше да му се ядоса. Беше си мислила, че ще е бясна, когато го види отново, но не беше, бе само озадачена и учудена. Това със сигурност показваше интерес към другите, бе толкова в стила на Уил да иска да ги прочете.

Имаше нещо ужасно непосредствено в изражението му, в гласа му:

— Тес — каза той. — Мисля само за това. Не те поглеждам, без да си помисля какво чувстваш към мен и от какво се страхуваш.

Той внезапно млъкна, вратата се бе отворила и в стаята влезе Шарлот, следвана от висок мъж, чиято светлоруса коса светеше като слънчоглед в здрача. Уил бързо се обърна, лицето му бе толкова изразително. Теса се взря в него. Какво щеше да каже?

— О! — Шарлот бе истински изненадана, виждайки ги двамата заедно. — Теса, Уил, не знаех, че сте тук.

Ръцете на Уил бяха свити в юмруци, лицето му бе мрачно, но гласът му прозвуча спокойно, когато отвърна:

— Видяхме, че огънят е запален. Навсякъде в Института е ужасен студ.

Теса се изправи.

— Точно мислехме да тръгваме.

— Уил Херондейл, толкова се радвам да видя, че си добре. И Теса Грей! — русият мъж се приближи към Теса и засия, сякаш я познаваше. — Превъплъщенката, нали? Щастлив съм да се запозная с теб. Това е толкова впечатляващо.

Шарлот въздъхна.

— Господин Улси Скот, това е госпожица Теса Грей. Теса, това е господин Улси Скот, водачът на лондонската глутница върколаци и стар приятел на Клейва.

— Е, добре — каза Гидеон, когато вратата се затвори зад Теса и Уил. Той се обърна към Софи, която внезапно осъзна колко огромна е стаята и колко малка се чувства насред нея. — Да продължим с тренировката.

Той й подаде един нож, който блестеше като сребърен жезъл в полумрака на стаята. Всичко у Гидеон бе спокойно и премерено — внимателният поглед, гласът му, начинът, по който се държеше. Помисли си какво ли е усещането да те прегръщат тези спокойни и сигурни ръце и неволно потрепери. Никога досега не бе оставала насаме с него и това я плашеше.

— Не мисля, че мога да се съсредоточа върху това, господин Лайтууд — каза тя. — Много съм благодарна за възможността, но…

Той бавно отпусна ръка.

— Смятате, че не приемам обучението ви на сериозно ли?

— Смятам, че постъпвате много великодушно. Но не мога да не си давам сметка за фактите. Това обучение не е за мен или за Теса. То е за баща ви и за Института. И сега, когато ударих плесница на брат ви — тя усети как гърлото й се свива, — госпожа Брануел ще бъде толкова разочарована от мен, когато научи.

— Това са глупости. Той си го заслужи. Колкото до несъстоятелния проблем с кръвната вражда между нашите семейства, това не трябва да ви притеснява. — Гидеон небрежно започна да върти ножа между пръстите си, а после го пусна в колана си. — Шарлот вероятно дори ще ви повиши заплатата, ако научи.

Софи поклати глава. До пейката имаше още само няколко крачки; тя се отпусна върху нея, напълно изтощена.

— Не познавате Шарлот. Тя смята за свой дълг да се държи възпитателно.

Гидеон се тръшна върху пейката, но не седна до нея, а в другия й край, възможно най-далеч от нея. Софи не можеше да реши дали е доволна от това, или не.

— Госпожице Колинс — каза той, — има нещо, което трябва да знаете.

Тя сплете пръсти.

— Какво е то?

Той се наведе леко напред, широките му рамене се присвиха. Тя видя сивите петънца в зелените му очи.

— Когато баща ми ми каза, че трябва да се върна от Мадрид — каза той, — нямах никакво желание да го направя. Никога не съм се чувствал щастлив в Лондон. Домът ни е едно злочесто място, откакто умря майка ми.

Софи само го гледаше. Размишляваше, без да пророни дума. Той бе ловец на сенки и джентълмен при това, а сега сякаш възнамеряваше да й разкрие душата си. Дори и Джем, с цялата си доброта и деликатност, не би го направил.

— Когато чух за тези уроци, си помислих, че ще е жалко за изгубеното време. Представях си две ужасно глупави момичета, които не се интересуват от никакво обучение. Но това не се отнася нито за госпожица Грей, нито за вас. Трябва да знаете, че вече съм обучавал млади ловци на сенки в Мадрид. И сред тях имаше доста, които нямаха природните заложби, които имате вие. Вие сте много добра ученичка и за мен е удоволствие да ви обучавам.

Софи се изчерви ужасно.

— Не говорите сериозно.

— Говоря напълно сериозно. Бях приятно изненадан, когато дойдох първия път и това продължи всеки път, когато идвах тук. Открих, че с нетърпение очаквам часовете за тренировка. Всъщност, ако трябва да съм честен, откакто съм се върнал в Лондон, всичко ми е противно, с изключение на часовете, прекарани с вас.

— Но вие казвате „ay Dios mio“ всеки път, когато изтърва камата си…

Той се засмя. Лицето му засия и се промени. Софи се взря в него. Той не бе красив като Джем, но бе много привлекателен, особено когато се усмихваше. Усмивката му докосна сърцето й и то заби по-бързо. Той е ловец на сенки, помисли си тя. И джентълмен при това. Не трябва да си мислиш за него. Спри. Но не можеше да спре, още повече, че той бе в състояние да я накара да забрави за Джем. Въпреки че се чувстваше сигурна с Джем, с Гидеон усещаше някаква възбуда, като мълния, която преминава през вените й, и я поразява. И въпреки това не искаше усещането да я напуска.

— Говоря испански, когато съм в добро настроение — каза той. — Би трябвало вече да сте го забелязали.

— Значи не сте били отегчен от несръчността ми толкова много, че чак да ви се прииска да се хвърлите от покрива?

— Нищо подобно. — Той се наведе по-близо до нея. Очите му бяха сиво-зелени като морето по време на буря. — Софи, може ли да ви помоля нещо?

Знаеше, че трябва да го поправи и да го помоли да я нарича госпожица Колинс, но не го направи.

— Мен ли? Да.

— Каквото и да стане с тези уроци, може ли да ви видя пак?

Уил се бе изправил на крака, но Улси Скот все още изучаваше Теса, сложил ръка под брадичката си, сякаш гледаше експонат в природонаучен музей. Той изобщо не изглеждаше така, както Теса си бе представяла, че може да изглежда водачът на глутницата на върколаците. По всяка вероятност бе малко над двайсетте, висок и ужасно слаб, с руса коса, стигаща до раменете. Бе облечен с кадифено сако, бричове до коленете и дълъг кашмирен шал с пейсли десен40. Тъмен монокъл закриваше бледозеленото му око. Приличаше на рисунките, които бе виждала в „Пънч“, на тези, които наричаха себе си „естети“.

— Възхитително — каза той накрая. — Шарлот, настоявам те да останат, докато разговаряме. Каква очарователна двойка са. Виж само как тъмната му коса подчертава бледата й кожа.

— Благодаря — отвърна Теса, а гласът й прозвуча няколко октави по-високо, отколкото обикновено. — Господин Скот, много сте мил, но между мен и Уил няма нищо. Не знам какво сте чули…

— Нищо! — заяви той, настанявайки се върху един стол и увивайки шала около врата си. — Абсолютно нищо, уверявам ви, само че изчервяването ви опровергава думите ви. А сега, елате насам и седнете. Не е необходимо да се притеснявате от мен. Шарлот, кажи да донесат чай, моля те. Ужасно съм жаден.

Теса погледна към Шарлот, която сви рамене, сякаш искаше да каже, че нищо не може да се направи. Теса отново бавно седна. Уил също седна. Тя не поглеждаше към него; а и как би могла, когато Улси Скот им се хилеше, сякаш знаеше нещо, което тя не знаеше.

— А къде е младият господин Карстерс? — попита той. — Възхитително момче. Цветът му е толкова интересен. И е толкова талантлив цигулар. Аз, разбира се, съм слушал самия Гарсен41 в Парижката опера, а след него всичко ти се струва като въглищен прах, раздиращ тъпанчето на ухото ти. Колко жалко, че е болен.

Шарлот, която бе пресякла стаята, за да позвъни на Бриджет, се върна и седна, събирайки полите на роклята си.

— Всъщност точно за това исках да говоря с вас.

— О, не, не — незнайно откъде той бе извадил майоликова кутия42, с която махна към Шарлот. — Никакви сериозни разговори, преди да съм получил чая си и преди да запуша, моля те. Египетска пура? — той й поднесе кутията. — Тези са най-фините, които могат да се намерят.

— Не, благодаря — Шарлот бе леко ужасена от идеята да пуши пура; и наистина, трудно бе човек да си представи подобно нещо и Теса усети как Уил, зад нея, тихичко се смее. Скот сви рамене и се приготви да запуши. Майоликовата кутия бе хитроумно измислено малко пособие с отделение за пурите, които бяха завързани в снопче с копринена лента, имаше нови и стари клечки кибрит и място за изтърсване на пепелта. Те наблюдаваха как върколакът с видимо облекчение дръпна от пурата си и сладкият аромат на тютюн изпълни стаята.

— А сега — каза той, — Шарлот, скъпа, кажи ми как си? Как е вечно потъналият ти в размисли съпруг? Все още ли е така погълнат от тайнствените си взривяващи се открития.

— Понякога — каза Уил — от тях дори се очаква да се взривяват.

На вратата се почука и Бриджет влезе с подноса за чай, спестявайки на Шарлот необходимостта да отговори. Тя постави чаения сервиз върху инкрустираната масичка между столовете, оглеждайки се с безпокойство.

— Съжалявам, госпожо Брануел. Мислех, че трябва да сервирам за двама.

— Няма нищо Бриджет — отвърна Шарлот, без да отдава особено внимание на това. — Ще ти позвъня, ако имаме нужда от още нещо.

Бриджет направи реверанс и излезе, хвърляйки любопитен поглед към Улси Скот, докато излизаше. Той не й обърна внимание. Вече бе налял мляко в чашата си и погледна укорително към домакинята.

— О, Шарлот!

Тя го погледна смутено.

— Да?

— Щипката за захар — мрачно каза Скот, с глас, достоен да отбележи трагичната смърт на едно познанство. — Сребърна е.

— О! — сепна се Шарлот. Среброто, спомни си Теса, бе опасно за върколаците. — Съжалявам.

Скот въздъхна.

— Няма нищо. Всъщност винаги си нося — и той извади от друг джоб на кадифеното си сако (под него се виждаше жилетка с десен на водни лилии, която несъмнено би засрамила тази на Хенри), навито на руло парче коприна; вътре имаше златна щипка и златна лъжичка. Той ги постави върху масичката, вдигна капачето на чайничето и остана видимо доволен.

— Чай на перли! От Цейлон, предполагам? Пили ли сте някога чай в Маракеш? Те го потапят в захар или в мед.

— Перли ли? — произнесе Теса, която никога не успяваше да устои на изкушението да зададе въпрос, дори и когато прекрасно знаеше, че идеята не е добра. — В чая няма перли, нали?

Скот се засмя и постави капачето обратно на мястото му. После се облегна назад, а Шарлот, със стиснати в тънка линия устни, наля чай в чашата му.

— Колко очарователно! Не, наричат го така, защото листенцата на чая са навити на малки топчета, наподобяващи перли.

Шарлот се обади:

— Господин Скот, наистина се налага да обсъдим ситуацията.

— Да, да, прочетох писмото ти — въздъхна той. — Интриги на долноземците. Колко глупаво. Може би ще искате да ви разкажа за портрета ми, нарисуван от Алма-Тадема43. Бях облечен като римски войник.

— Уил — каза Шарлот с твърд глас. — Може би няма да е зле да споделиш с господин Скот какво си видял в Уайтчапъл миналата нощ.

Уил, за изненада на Теса, го направи, като сведе саркастичните си забележки до минимум. Докато говореше, Скот го наблюдаваше над ръба на чаената си чаша. Очите му бяха толкова светлозелени, че изглеждаха почти жълти.

— Съжалявам, момчето ми — каза той, когато Уил свърши. — Не разбирам защо това изисква толкова спешна среща. Добре знаем за съществуването на тези ифритски свърталища на пушачи на опиум, но не мога непрекъснато да следя всеки член на глутницата си. Ако някои от тях са изкушени от порока… — той се наклони по-близо. — Знаеш ли, че очите ти имат цвета на теменужка? Не са точно сини, нито пък виолетови. Много странно наистина.

Уил отвори широко странните си очи и на лицето му цъфна широка усмивка.

— Мисля, че споменаването на Магистъра е това, от което е обезпокоена Шарлот.

— Ааа — погледна Скот към Шарлот. — Загрижена си дали не ви изменям, както смятате, че ви е изменил и Де Куинси. Че съм се съюзил с Магистъра — нека го наречем с името му, Мортмейн, и че съм се съгласил вълците ми да изпълняват неговите заповеди.

— Помислих си — изрече Шарлот колебливо, — че лондонските долноземци биха могли да се чувстват предадени от Института, след това, което се случи с Де Куинси. Смъртта му…

Скот намести монокъла си. Докато го правеше, светлината се отрази в златната халка, която носеше на показалеца си, и там заблестяха думите: L’art pur l’art.

— Бе най-приятната изненада за мен, след като открих Савойските турски бани на „Джърмин Стрийт“. Презирах Де Куинси. Ненавиждах го от дъното на душата си.

— Е, добре, децата на нощта и децата на луната никога не са били особено…

— Де Куинси уби един върколак — неочаквано каза Теса, спомените й се смесиха с тези на Камила, предизвикани от спомена за едни други жълто-зелени очи, толкова приличащи на тези на Скот. — Заради връзката му с Камила Белкор.

Улси Скот й отправи дълъг, изпълнен с изненадан поглед.

— Това — каза той, — бе брат ми. По-възрастният ми брат. Той бе водач на глутницата преди мен, аз го заместих на поста му. Обикновено някой трябва да убие някого, за да стане водач. В моя случай това стана с гласуване и върху мен се стовари задачата да отмъстя за брат си от името на всички в глутницата. Чак сега разбирам — той направи елегантен жест с ръка, — че вие сте се погрижили за Де Куинси вместо мен. Нямате представа колко съм ви задължен — той килна шапката си встрани. — Как умря?

— С писъци.

Теса бе потресена от откровеността на Шарлот.

— Това е прекрасно. — Скот остави чашата си. — Дължа ви услуга. Ще ви кажа какво зная, въпреки че не е много. Преди доста време Мортмейн дойде при мен, искаше да се обединим в създаването на клуб „Пандемониум“. Отказах, тъй като Де Куинси вече бе влязъл в него, а аз не исках да съм част от клуб, в който членува и той. Мортмейн ми даде да разбера, че в клуба винаги ще има място за мен, ако размисля…

— Каза ли ви какви са целите му? — прекъсна го Уил. — Каква е крайната цел на клуба?

— Да съсипе ловците на сенки — отвърна Скот. — Мислех, че знаете това. Не е клуб по градинарство, все пак.

— Смятаме, че е натрупал доста омраза — каза Шарлот. — Срещу Клейва. Родителите му са били убити от ловци на сенки преди години. Били са магьосници, навлезли доста навътре в изучаването на черната магия.

— Не толкова омраза, колкото an idée fixe44 — каза Скот. — Нещо като обсесия. Иска да заличи вида ви от лицето на земята, като възнамерява да започне от Англия, а след това да продължи нататък. Много търпелив и методичен маниак. Най-лошият вид — той се облегна назад в стола си и въздъхна. — До мен достигна информация за група млади вълци, непринадлежащи към никоя глутница, които нелегално работели за него нещо, за което им плащал доста добре. Парадират с парите си пред останалите вълци от глутницата и предизвикват омразата им. Не знаех за дрогата.

— С нейна помощ ще могат да работят за него ден и нощ, докато паднат от изтощение или дрогата не ги убие — каза Уил. — Няма лек, който да те спаси от пристрастяването към нея. То е смъртоносно.

Жълто-зелените очи на върколака срещнаха неговите.

— Този уин фен, този сребърен прах, към него е пристрастен Джеймс Карстерс, нали? Но той е жив.

— Джеймс оцелява, защото е ловец на сенки и защото използва минимално количество, при това колкото е възможно по-рядко. Независимо от това обаче дрогата в последна сметка ще го убие. — Гласът на Уил бе убийствено равен.

— Така значи — небрежно подметна върколакът. — Надявам се, че Магистърът, изкупувайки дрогата, няма да предизвика дефицита й.

Уил пребледня. Бе ясно, че тази мисъл не го бе спохождала. Теса се обърна към него, но той вече бе скочил на крака, устремен към вратата. Тя се хлопна зад гърба му с трясък.

Шарлот се намръщи.

— За бога, той тръгна към Уайтчапъл — каза тя. — Беше ли необходимо това, Улси? Мисля, че стреснахте горкото момче, без да е необходимо.

— Малко предвидливост няма да е излишна — каза Скот. — Приемах брат си като даденост, преди Де Куинси да го убие.

— Де Куинси и Магистърът не се различават по своята безжалостност — каза Шарлот. — Ще ни помогнете ли?

— Ситуацията е наистина отвратителна — отбеляза Скот. — За съжаление ликантропите, които не са членове на глутницата ми, не са под мое предводителство.

— Дали не можете да изпратите разузнавачи, господин Скот. Всяка информация за това къде работят или какво правят, ще ни е от полза. Клейвът ще ви бъде много благодарен.

— О, Клейвът — каза Скот, сякаш бе отегчен до смърт. — Много добре. А сега, Шарлот, да поговорим за теб.

— О, толкова съм глупава — каза Шарлот и нарочно, Теса бе сигурна в това, обърна чайничето със запарката. То се удари в масичката с удовлетворителен трясък и от него се изля гореща течност. Скот скочи с вик, отмятайки шала на безопасно разстояние.

Шарлот се изправи, суетейки се.

— Улси, скъпи — каза тя, слагайки ръка върху рамото му, — оказахте ни неоценима помощ. Нека ви покажа нещо. Имаме един античен керис45, изпратен ни от Института в Бомбай, който нямам търпение да видите…