Принц с часовников механизъм

11 Дива ярост

Шарлот прочете писмото два пъти, за да запомни всички детайли, и след това, сгъвайки го многократно, го хвърли в огъня. Бе застанала до камината в гостната, уморено облегната върху нея, и гледаше как пламъците поглъщат хартията и се извиват в черни и златни ивици.

Не бе сигурна дали бе изненадана или разстроена, или просто съдържанието на писмото я накара да се почувства ужасно изморена. Да се опитваш да откриеш Мортмейн бе все едно да протегнеш ръка да смачкаш паяк и да осъзнаеш, че си безнадеждно омотан в лепкавите нишки на паяжината му. И после Уил — мразеше да говори за това с него. Гледаше към огъня с невиждащи очи. Понякога си мислеше, че Уил й е изпратен от Ангела като изпитание за търпението й. Беше рязък, езикът му бе като камшик и отговаряше на всеки неин опит да му засвидетелства любовта и благоразположението си с озлобление или презрение. Дори и сега, когато го погледнеше, виждаше момчето, което бе, когато бе на дванайсет — сгушено в ъгъла на стаята й, запушило с ръце ушите си, за да не чува как родителите му го викат по име от стъпалата долу, умолявайки го да излезе и да се върне при тях. Бе коленичила до него, когато семейство Херондейл си бяха отишли. Спомняше си как Уил бе вдигнал лице към нея, малко, бяло и решително, с онези негови сини очи и тъмни мигли; бе красив като момиче, слабичък и крехък, преди да се хвърли така стремглаво в обучението си на ловец на сенки, че за две години от тази крехкост не остана и следа, а той се покри с мускули, белези и знаци. Бе взела ръката му и той я бе оставил в нейната, сякаш бе някакво мъртво нещо. Хапеше долната си устна, но изобщо не усещаше и кръвта му течеше по брадичката му и капеше върху ризата му.

Шарлот, ще ми кажеш, нали? Ще ми кажеш, ако нещо им се случи?

Не мога, Уил.

Познавам Закона. Искам само да знам дали са живи — умоляваха я очите му. — Шарлот, моля те…

— Шарлот?

Тя вдигна поглед от камината. На вратата на стаята бе застанал Джем. Шарлот, все още наполовина впримчена в мрежата на миналото, премигна към него. Когато за първи път пристигна от Шанхай, косата и очите му бяха черни като мастило. С времето бяха започнали да посребряват, подобно на мед, която се окислява и позеленява, когато лекарствата започнаха да преминават през тялото му и да оставят своя отпечатък, променяйки го и убивайки го бавно.

— Джеймс — каза тя. — Късно е, нали?

— Единайсет часа е — бе навел глава встрани, изучавайки я. — Добре ли си? Изглеждаш така, сякаш си загубила душевния си покой.

— Не, аз само… — махна тя неопределено с ръка. — Всичко е заради това с Мортмейн.

— Искам да те попитам нещо — каза той, влизайки в стаята и снижавайки глас. — Свързано с него в известна степен. Днес, по време на тренировката, Гейбриъл каза нещо…

— Били сте там?

Той поклати глава.

— Софи ми каза. Тя не обича да разнася клюки, но бе притеснена и не мога да я виня. Гейбриъл твърдял, че чичо му се самоубил и след това майка му умряла от мъка, заради… е добре, заради баща ти.

— Баща ми ли? — смутено рече Шарлот.

— Чичото на Гейбриъл, Сайлас, нарушил Закона, баща ти разбрал за това и се обърнал към Клейва. Чичото се самоубил от срам, а госпожа Лайтууд умряла от мъка. Според Гейбриъл „Феърчайлд не се интересуват от нищо друго освен от себе си и от Закона“.

— И ми казваш това, защото…?

— … се чудех дали е вярно — каза Джем. — Ако е вярно, може би трябва да говориш с Консула и да му кажеш, че мотивът на Бенедикт да иска Института е отмъщение, а не безкористното му желание да го види ръководен по-добре.

— Не е вярно. Не би могло да е — поклати глава Шарлот. — Сайлас Лайтууд се самоуби, защото бе влюбен в своя парабатай. Клейвът научи за това от предсмъртната бележка на Сайлас, а не от баща ми. Всъщност бащата на Сайлас помоли баща ми да му помогне в написването на надгробното слово на Сайлас. Щеше ли да го направи, ако обвиняваше баща ми за смъртта на сина си?

Очите на Джем потъмняха.

— Това е много интересно.

— Мислиш ли, че Гейбриъл просто се е държал противно, или мислиш, че баща му го е излъгал, за да…

Шарлот отново не довърши изречението си. Внезапно Джем се преви, сякаш го бяха ударили с юмрук в стомаха, и се закашля толкова силно, че слабите му рамене потреперваха. Червени капки кръв изпръскаха ръкавите на якето му, когато той вдигна ръка, за да я сложи върху лицето си.

— Джем — втурна се Шарлот към него с ръце, протегнати напред, но той се изправи и отстъпи назад, олюлявайки се и давайки знак с ръка, че иска да я държи на разстояние от себе си.

— Добре съм — каза той, дишайки тежко. — Нищо ми няма — повтори и изтри с ръкав кръвта от лицето си. — Моля те, Шарлот — добави той сломено, когато тя тръгна към него. — Недей.

Шарлот се спря със свито сърце.

— Това нищо ли е?

— Нищо ми няма, знаеш го — той свали ръка, кръвта върху ръкава му бе като обвинение, и й изпрати възможно най-сладката усмивка. — Скъпа Шарлот — каза. — Винаги си била като по-голяма сестра за мен, такава, за каквато винаги съм си мечтал. Знаеш това, нали?

Шарлот само го гледаше, отворила уста. Прозвуча така, сякаш й казваше сбогом, нямаше сили да му отвърне. Той се обърна с типичната си лека походка и излезе от стаята. Тя го гледаше как излиза, казвайки си, че това не значи нищо, че не е по-зле от друг път, че все още му остава много време. Обичаше Джем, както обичаше и Уил, и не можеше да спре да ги обича. Мисълта, че можеше да загуби Джем, я покрусяваше. Не само защото тя самата щеше да го загуби, но и защото същото очакваше и Уил. Страхуваше се, че ако Джем си отидеше, щеше да отнесе със себе си всичко човешко, което все още бе останало у Уил.

Бе почти полунощ, когато Уил се върна в Института. Бе започнало да вали, още докато бе на средата на „Треднидъл Стрийт“. Подслони се под навеса на издателство „Дийн и син“, за да закопчее сакото си и да увие по-стегнато шала си, но дъждът вече бе успял да влезе в устата му — големи, ледени капки дъжд, които го бодяха като иглички и имаха вкус на въглища и тиня. Той приведе рамене, опитвайки се да избегне капките, и продължи покрай банката в посока към Института.

Въпреки че от години живееше в Лондон, дъждът го караше да си мисли за вкъщи. Отново си спомни дъжда в провинцията, в Уелс, свежия вкус на зеленина, който имаше, и как се чувстваше, когато се търкаляше надолу по мокрия склон на някой хълм, с трева в косата и по дрехите. Ако затвореше очи, можеше да чуе ехото от смеха на сестрите си. Уил, ще съсипеш дрехите си. Уил, мама ще побеснее…

Чудеше се дали някога щеше да стане лондончанин, с това в кръвта си — спомена за широките простори, необятността на небето, чистия въздух. Не тези тесни улици, изпълнени с хора, лондонският прах, който бе навсякъде (по дрехите, в косата, сипеше се върху тила), миризмата на мръсната река.

Вече бе стигнал до „Флийт Стрийт“. През мъглата можеше да се види Темпъл Бар46; улицата бе измита от дъжда. Някаква карета изтрополя край него, когато се отправи по тясната уличка между две сгради, изпод колелата плисна мръсна вода.

Вече виждаше в далечината острия връх на кулата на Института. Сигурно бяха приключили с вечерята, помисли си Уил. Всичко е прибрано. Бриджет сигурно спеше; би могъл да се промъкне в кухнята и да си приготви нещо набързо, сандвич с хляб и кашкавал и малко студен пай. Бе пропускал много закуски, обеди и вечери напоследък, и ако трябваше да бъде честен, причината за това бе само една: избягваше Теса.

Не искаше да я избягва всъщност, бе се почувствал ужасно онзи следобед, когато я придружи не само на тренировката, но и в гостната след това. Понякога се питаше дали правеше това, за да изпита себе си. Да провери дали чувствата си бяха отишли. Но не бяха. Когато я видеше, му се искаше да бъде с нея; когато бе с нея, копнееше да я докосне; когато докоснеше дори ръката й, имаше желание да я прегърне. Искаше да я почувства, както тогава, на тавана. Искаше да усети вкуса на кожата й, аромата на косата й. Искаше да я накара да се засмее. Искаше да седне и да я слуша как говори за книги, докато му окапят ушите. Но това бяха неща, които не би трябвало да иска, защото бяха неща, които не можеше да има, а да очакваш нещо, което не можеш да имаш, е мъчително и влудяващо.

Вече бе стигнал до вкъщи. Вратата на Института се отвори, щом я докосна, и той влезе във вестибюла, пълен с премигващи факли. Спомни си как съзнанието му се бе размътило от дрогата, която бе взел в свърталището на пушачите на опиум на главната улица в Уайтчапъл. Блаженството да се освободиш от всякакви желания и потребности. Халюцинираше, че лежи на един хълм в Уелс, небето над него бе високо и синьо, а Теса се изкачваше нагоре по хълма и после седна до него. Обичам те, й каза той и я целуна, сякаш това бе най-естественото нещо на света. А ти обичаш ли ме?

Тя му се бе усмихнала. Ти винаги ще си на първо място в сърцето ми, бе казала.

Кажи ми, че не сънувам, бе прошепнал той, когато тя сложи ръката си в неговата и след това той вече не можеше да каже къде свършваше сънят и къде започваше реалността.

Съблече палтото си, докато се качваше по стълбите, тръскайки мократа си коса. Във врата му се стичаше студена вода, мокрейки гърба му, и той потрепери. Скъпоценното пакетче, което бе купил от ифритите, бе в джоба на панталоните му. Пъхна ръка в джоба си и го докосна, за да се увери, че е там.

Коридорът бе осветен от слаба магическа светлина; бе стигнал до средата на първия, когато се спря. Знаеше, че стаята на Теса е тук, срещу тази на Джем. И там, пред нейната врата, бе застанал Джем, въпреки че „застанал“ едва ли бе най-точната дума. Той ходеше напред-назад, „протривайки пътечка върху килима“, както би казала Шарлот.

— Джеймс — каза Уил, по-скоро учуден.

Джем вдигна рязко глава и мигновено се отдръпна от вратата на Теса, отстъпвайки към своята. На лицето му се изписа смущение.

— Предполагам не би трябвало да ме изненадва да те видя да се разхождаш по коридорите по което и да било време.

— И двамата знаем, че обратното не ми е в характера — каза Уил. — Защо си буден? Добре ли си?

Джем хвърли последен поглед към вратата на Теса и после се обърна към Уил.

— Исках да се извиня на Теса — каза той. — Мисля, че свиренето ми не я оставя да заспи. Къде беше? Пак ли на среща с шестопръстия Найджъл?

Уил се ухили, но на Джем не му бе до смях.

— Нося ти нещо. Да отидем в стаята ти. Не искам да прекарам цялата нощ, стоейки в коридора.

След минута колебание Джем сви рамене и отвори вратата на стаята си. Влезе вътре, а Уил го последва; Уил затвори вратата и я залости, а Джем се настани в едно кресло. Камината гореше, но в нея имаше само белезникава златисточервена жарава. Той погледна към Уил.

— И какво е тов… — започна той, но се сви конвулсивно, застигнат от остра кашлица. Тя премина, преди Уил да успее да се помръдне или да каже нещо, но когато Джем се изправи и прокара ръка през устата си, върху нея имаше кръв. Той я погледна с безразличие.

На Уил му причерня. Приближи се до своя парабатай, подавайки му една носна кърпичка, която Джем взе, а след това и сребърния прах, който бе купил в Уайтчапъл.

— Ето — каза той с неудобство. Не бе изпитвал неудобство в присъствието на Джем през изминалите пет години, но сега изпита. — Ходих до Уайтчапъл и ти донесох това.

Джем, който чистеше кръвта от ръката си с кърпичката, взе пакетчето и погледна към уин фена.

— Имам достатъчно — каза той. — Поне за още един месец. — След това вдигна поглед, в който проблесна нещо. — Или може би Теса ти е казала…

— Какво да ми е казала?

— Нищо. Разсипах част от праха онзи ден. Но успях да спася повечето — Джем сложи пакетчето върху масичката пред себе си. — Нямам нужда от този.

Уил седна върху дървения сандък в долната част на леглото на Джем. Мразеше да сяда там — краката му бяха толкова дълги, че винаги се чувстваше като възрастен, който се опитва да се намести зад ученически чин — но искаше очите му да са на едно ниво с тези на Джем.

— Хората на Мортмейн изкупуват запасите от уин фен в Ийст Енд — каза той. — Убедих се в това. Ако го свършиш, а той е единственият, който го предлага…

— Можем да се окажем в негова власт — каза Джем. — Освен ако, разбира се, не искаш да ме оставиш да умра, което би било най-разумното, всъщност.

— Разбира се, че не искам — остро му отвърна Уил. — Ти си ми кръвен брат. Заклел съм се да не допусна да ти се случи нещо.

— Ако оставим настрана клетвите — каза Джем — и демонстрацията на сила, какво общо има всичко това с мен?

— Не разбирам какво имаш предвид…

— Чудех се дали си способен да изпълниш страстното желание на някого да се отърве от страданията си.

Уил се олюля назад, сякаш Джем го бе блъснал.

— Аз…

Преглътна, търсейки точните думи. Толкова отдавна не му се бе налагало да търси думите, с които да поиска прошка, а не да си навлича омраза; от времето, когато не бе необходимо да се представя в отвратителна светлина, че се изненада от тревогата, която го обхвана, дали би могъл да се справи със задачата.

— Говорих с Теса днес — каза той най-после, без да забележи, че Джем пребледня още повече. — Разговорът с нея ми помогна да разбера, че това, което направих миналата нощ, е непростимо. Въпреки това се надявам да ми простиш — додаде бързо Уил. В името на Ангела, не съм добър в това.

Джем повдигна едната си вежда.

— За какво да ти простя?

— Отидох там, защото не можех да спра да мисля за семейството си и исках, необходимо ми бе, да спра да мисля — каза Уил. — Изобщо не си дадох сметка, че може да изглежда така, все едно се подигравам с болестта ти. Моля те за прошка, че не бях достатъчно тактичен — гласът му се снижи. — Всеки може да сгреши, Джем.

— Да — каза той. — Само дето ти грешиш по-често, отколкото повечето хора.

— Аз…

— И нараняваш всички — каза Джем. — Всички, с които си свързан.

— Но не и теб — прошепна Уил. — Наранявам всички, но не и теб. Никога не съм искал да те нараня.

Джем скри лице в ръцете си.

— Уил…

— Ако не ми простиш — каза Уил, усещайки как в гласа му се прокрадва паника, — аз ще съм…

— Самотен? — Джем отпусна ръце, но този път се усмихваше горчиво. — И кой ще бъде виновен за това? — Той се облегна назад, полузатворените му очи бяха уморени. — Вече съм ти простил — каза той. — Щях да ти простя и ако не ми се беше извинил. Всъщност, не очаквах да го направиш. Предполагам, че това е влиянието на Теса.

— Не съм тук по нейна молба. Джеймс, нямам друго семейство освен теб — гласът му потрепери. — Бих умрял за теб. Знаеш го. Бих умрял без теб. Ако не бе ти, щях да съм умрял хиляди пъти през тези пет години. Дължа ти всичко и ако не искаш да повярваш, че съм съпричастен към болката ти, може би можеш да приемеш, че знам какво е чест и чувство за дълг…

Сега Джем на свой ред се разтревожи.

— Уил, безпокоиш се повече, отколкото гневът ми ти дава основание. Вече не ти се сърдя; знаеш, че никога не съм можел да се сърдя дълго.

Гласът му прозвуча успокоително, но нещо в Уил не искаше да се успокои.

— Отидох да взема лекарството, защото не мога да понеса мисълта, че ще умреш или че ще страдаш, не и когато мога да направя нещо, за да го предотвратя. Направих го, защото се изплаших. Ако Мортмейн дойде при нас и ни каже, че е единственият, който разполага с дрогата, която може да спаси живота ти, трябва да знаеш, че ще му дам всичко, каквото поиска, за да я получа от него. Вече загубих семейството си, Джем. Не искам да загубя и теб…

— Уил… — Джем се изправи, после прекоси стаята и коленичи до него, взирайки се в очите на приятеля си. — Започвам да се притеснявам за теб. Разкаянието ти е достойно за възхищение, но трябва да знаеш…

Уил погледна надолу към него. Спомни си какъв бе Джем, когато пристигна от Шанхай, спомни си огромните черни очи върху измъченото му лице. Не бе никак лесно да го разсмееш, но Уил не се отказваше да се опитва.

— Какво?

— Че ще умра — отвърна Джем. Очите му бяха широко отворени и трескави; в ъгъла на устата му все още имаше следи от кръв. Сенките под очите му бях почти сини.

Уил сграбчи китката на Джем, мачкайки плата на ризата му. Джем не помръдна.

— Ти се закле да останеш с мен — каза той. — Когато дадохме обет да сме парабатаи. Душите ни са свързани. Ние сме една личност, Джеймс.

— Ние сме двама души — отвърна Джем. — Двама души, сключили споразумение помежду си.

Уил разбираше, че се държи детински, но това не му помагаше особено.

— Споразумение, съгласно което ти не можеш да отидеш там, където аз не мога да дойда с теб.

— Като изключим смъртта — спокойно отвърна Джем. — Думите на клетвата са: „Завинаги или докато смъртта ни раздели“. В един прекрасен ден аз ще отида там, където никой няма да може да ме последва и струва ми се, това ще е твърде скоро. Запитвал ли си се някога защо се съгласих да стана твой парабатай?

— Не си имал по-добри предложения, предполагам — опиата да се пошегува Уил, но гласът му се счупи като стъкло.

— Мислех, че имаш нужда от мен — отвърна Джем. — Издигнал си стена около себе си, Уил, и аз никога не те попитах защо. Но никой не може да носи сам цялата тежест. Мислех, че ще ме допуснеш до себе си, ако стана твой парабатай, за да има поне някой, на когото да се опреш. Питах се какво би означавала смъртта ми за теб. Преди се страхувах за теб. Страхувах се, че ще останеш затворен зад тази стена. Но сега… нещо се промени. Не знам защо. Само знам, че е факт.

— Кое е факт? — пръстите на Уил все още стискаха китката на Джем.

— Това, че стената вече я няма.

Теса не можеше да заспи. Лежеше неподвижно в леглото си, вперила поглед в тавана. В мазилката имаше пукнатина, която изглеждаше ту като облак, ту като бръснач, в зависимост от потрепването на свещите.

Обядът мина напрегнато. Междувременно Гейбриъл бе казал на Шарлот, че няма да идва повече и да участва в обучението, така че отсега нататък само Гидеон щеше да се занимава със Софи и с нея. Гейбриъл не бе казал защо се отказва, но бе ясно, че Шарлот смята, че Уил е виновен за това. Теса, виждайки колко изтощена изглежда Шарлот от перспективата конфликтът с Бенедикт да продължи, се чувстваше виновна, че е завела Уил на тренировката и че се бе присмяла на Гейбриъл.

Не й помогна и това, че Джем не дойде на вечеря. Ужасно й се искаше да поговори с него. След като избягваше да я погледне на закуска и се бе разболял за вечеря, тя бе обзета от паника. Дали бе ужасен от това, което се бе случило между тях предишната нощ или дори по-лошо — бе болен? Може би дълбоко в сърцето си и той като Уил смяташе, че магьосниците стоят по-долу от него. Или може би това нямаше нищо общо с това какво е тя. Може би просто бе отвратен от поквареността й; бе отвърнала на прегръдките му и не го бе отблъснала, а нали леля Хариет винаги казваше, че мъжете са слаби, когато става въпрос за страсти, и че жените са тези, които трябва да проявяват сдържаност.

Тя не бе проявила сдържаност миналата нощ. Спомни си как лежеше до него, а нежните му ръце я бяха прегърнали. Трябваше да признае с болка, че ако нещата бяха продължили, щеше да направи всичко, което той поискаше. Дори сега, когато мислеше за него, усещаше тялото си горещо и не можеше да си намери място; завъртя се в леглото, удряйки една от възглавниците. Ако бе разрушила близостта помежду им, позволявайки това между тях да се случи, нямаше да си го прости никога.

Канеше се да зарови лице във възглавницата, когато чу шум. Тихо почукване по вратата. Тя замръзна. Чукането се повтори, този път по-настойчиво. Джем. Ръцете й се разтрепериха, тя скочи от леглото, изтича до вратата и я отвори.

На прага стоеше Софи. Бе облечена в черната си слугинска рокля, бялото й боне бе застанало накриво и тъмните й къдрици падаха изпод него. Лицето й бе много бледо и върху якичката й имаше петно кръв; имаше измъчен вид.

— Софи — гласът на Теса издаваше изненадата й. — Добре ли си?

Софи изплашено се огледа.

— Може ли да вляза?

Теса кимна. Когато и двете влязоха вътре, тя я залости и седна на ръба на леглото си, а усещането бе такова, сякаш в гърдите си имаше оловна тежест. Софи остана изправена, свила ръце пред себе си.

— Софи, какво има?

— Госпожица Джесамин — изстреля тя.

— Какво госпожица Джесамин?

— Тя… Исках само да кажа, че ако бях на нейно място… — тя не довърши, имаше ужасно нещастен вид. — Тя прекарва нощите си извън Института, госпожице.

— Така ли? Видях я миналата нощ в коридора, облечена като момче, да се оглежда крадешком…

Софи сякаш се успокои. Тя не обичаше Джесамин, Теса добре знаеше това, но бе добре обучена, а една добре обучена прислужница не одумва господарката си.

— Да — нетърпеливо каза тя. — Забелязах го преди няколко дни. Имаше нощи, когато изобщо не се бе докосвала до леглото си, сутрин върху килимчето пред леглото й имаше кал, когато не се бе връщала през нощта. Бих казала на госпожа Брануел, но тя изглежда толкова угрижена, че не мога да й причиня и това.

— А защо казваш на мен? — попита Теса. — По всичко изглежда, че Джесамин си е намерила обожател. Не мога да кажа, че одобрявам държанието й, но — тя преглътна, спомняйки си за собственото си държание миналата нощ, — никой от нас не е отговорен за това. Освен това, може би има някакво съвсем невинно обяснение…

— Само че, о, госпожице — Софи плъзна ръка в джоба на роклята си, а когато я извади, между пръстите си стискаше кремава покана. — Тази вечер открих това. В джоба на новото й кадифено сако. Светлобежовото, това на райетата.

Теса не се интересуваше от светлобежовите райета. Погледът й бе вперен в поканата. Тя бавно протегна ръка и я взе. Бе покана за бал.

По-нататък се посочваха адресът и часът, в който щеше да започне балът, но това, което смрази кръвта на Теса, бе написаното на гърба на поканата. С небрежен почерк, подобен на нейния, бяха надраскани думите: Моя Джеси. Сърцето ми изгаря при мисълта, че ще те видя утре вечер на забележителното събитие. Толкова забележително, че няма да мога да погледна никого другиго и нищо друго освен теб. Нали ще облечеш бялата рокля, скъпа, знаеш колко я харесвам — „в блясък от сатен и сияние от перли“, както е казал поетът. Твой завинаги: Н.Г.

— Нат — вперила поглед в писмото, Теса стоеше като вкаменена. — Това е написано от Нат. И цитира Тенисън.

Софи си пое дълбоко дъх.

— Предположих, но си помислих, че не би могло да е вярно. Не и след всичко, което направи той.

— Познавам почерка на брат си — мрачно каза Теса. — Смята да се срещне с нея довечера на този таен бал. Софи, къде е Джесамин? Трябва веднага да говоря с нея.

Ръцете на Софи започнаха да треперят още по-силно.

— Ами, госпожице, работата е там, че…

— О, боже, дали не е тръгнала вече? Трябва да намерим Шарлот. Не виждам друг начин…

— Не е тръгнала още. В стаята си е — прекъсна я Софи.

— Тя знае ли, че си намерила това? — размаха поканата Теса.

Софи преглътна с видимо усилие.

— Свари ме с поканата в ръката, госпожице. Опитах се да я скрия, но тя вече я бе видяла. Погледът й, когато се приближи към мен, бе толкова заплашителен, че не можах да се сдържа. И след всички тези тренировки с господаря Гидеон… не знам как точно се случи…

— Какво се случи, Софи?

— Ударих я по главата с огледалото — отчаяно рече Софи. — С едно от онези огромни огледала в сребърна рамка, които са толкова тежки. Тя се свлече като камък, госпожице. Завързах я за леглото й и дойдох да ви търся.

— Чакай, чакай, искам да се уверя, че съм те разбрала правилно — рече Теса след известна пауза. — Джесамин те е сварила с поканата в ръка, ти си я ударила по главата с огледалото и си я завързала за леглото й, така ли?

Софи кимна.

— Боже мой — промълви Теса. — Софи, ще ни трябва още някой. Този бал не може да остане в тайна и Джесамин…

— Само не госпожа Брануел — простена Софи. — Тя ще ме уволни. Ще бъде принудена да го направи.

— Джем…

— Не! — Софи трескаво попипа якичката си, върху която имаше кръв. Кръвта на Джесамин, ужасено си помисли Теса. — Няма да го понеса, ако той узнае, че съм извършила това; той е толкова внимателен. Моля ви, не ме карайте да му казвам, госпожице.

Разбира се, че няма го понесе, помисли си Теса. Софи обичаше Джем. В бъркотията от последните няколко дни тя почти бе забравила за това. Отново я заля вълна от срам, щом си спомни за изминалата нощ, но се опомни и произнесе с твърд глас:

— В такъв случай, Софи, остава само един човек, на когото можем да кажем. Разбираш ме, нали?

— Господарят Уил — с въздишка отвърна Софи. — Много добре. Мисля, че не ме е грижа какво ще си помисли той за мен.

Теса протегна ръка, взе халата си и се загърна с него.

— Погледни на нещата откъм добрата им страна, Софи. Уил поне няма да бъде шокиран. Едва ли Джесамин ще е първата жена в безсъзнание, която ще види, нито пък ще е последната.

Теса не бе права поне за едно нещо: Уил бе шокиран.

— Софи ли направи това? — няколко пъти попита той. Бяха застанали в долния край на леглото на Джесамин. Тя се бе отпуснала върху него, гърдите й се надигаха и спускаха като на Спящата красавица — известната восъчна фигура на Мадам дьо Бари48. Светлата й коса бе разпиляна върху възглавницата, а през челото й минаваше кървава резка. Китките на ръцете й бяха завързани за леглото.

— Нашата Софи ли?

Теса погледна към Софи, която бе седнала на един стол, недалеч от вратата. Бе свела глава и бе забила поглед в ръцете си. Старателно избягваше да срещне погледа на Теса или на Уил.

— Да — каза Теса. — И спри най-после да го повтаряш.

— Мисля, че ще се влюбя в теб, Софи — каза Уил. — Не изключвам и женитба.

Софи изхлипа.

— Замълчи — изсъска Теса. — Спри да плашиш бедното момиче, вече е достатъчно изплашена.

— От какво е изплашена? От Джесамин ли? По всичко изглежда, че с лекота е спечелила този рунд. — Уил едва се сдържа да не се разсмее. — Софи, скъпа, няма защо да се притесняваш. Често и на мен самия ми е идвало да тресна с нещо Джесамин по главата. Никой няма да те упрекне за това.

— Страхува се, че Шарлот ще я уволни — каза Теса.

— За това, че е ударила Джесамин ли? — умилостиви се Уил. — Ако тази покана е това, което изглежда, че е, и Джесамин наистина тайно се среща с брат ти, тя по всяка вероятност е предала всички ни. Без да коментирам какви ги върши Бенедикт Лайтууд, като организира парти, за което никой от нас не знае. Парти, на което е поканен и Нат. Това, което е направила Софи, е просто геройство. Шарлот ще й благодари.

Като чу това, Софи вдигна глава.

— Така ли мислите?

— Да, сигурен съм — отвърна Уил. В следващия момент той и Софи се вторачиха един в друг. Софи първа отклони поглед, но, ако Теса не бъркаше, в него за първи път нямаше неприязън.

Уил измъкна стилито от колана си. Седна на леглото на Джесамин и внимателно отметна косата й. Теса прехапа устни в опит да обуздае импулса си и да попита какво прави.

Той доближи стилито до шията на Джесамин и бързо начерта две руни.

— Иратце — каза той, преди Теса да е успяла да го попита. — Целебна руна и руна „заспи сега“. Ще й помогнат да спи поне до утре сутринта. Уменията ти да си служиш с огледалото са достойни за възхищение, Софи, но трябва да се научиш да завързваш по-добре възлите.

В отговор Софи измърмори нещо неясно. По всичко изглеждаше, че неприязънта й към Уил отново се бе появила.

— Въпросът е — каза Уил, — какво да правим сега.

— Трябва да кажем на Шарлот.

— Не — категоричен бе той. — Не трябва.

Теса го погледна учудено.

— Защо да не й казваме?

— По две причини — отвърна Уил. — Първо, ще се чувства длъжна да докладва на Клейва, а ако Бенедикт Лайтууд е домакин на този бал, най-вероятно там ще са и привържениците му. Но може би не всичките. Ако Клейвът бъде предупреден, те биха могли да намерят начин да го известят, преди някой да успее да пристигне, за да разследва за какво става въпрос. Второ, балът е започнал преди около час. Не знаем кога ще пристигне Нат, търсейки Джесамин, но ако не я намери, може и да си тръгне. А той е най-добрата връзка с Мортмейн, която имаме. Нямаме време за губене и ако сега отидем да събудим Шарлот, за да й съобщим, ще се забавим.

— Да кажем на Джем тогава?

— Не. Не и тази вечер. Той не се чувства много добре, но ще каже, че му няма нищо. Не ми се ще да го набъркваме в това, след случилото се миналата нощ.

Теса го погледна настойчиво.

— Какво предлагаш да правим тогава?

Ъгълчетата на устните му насмешливо се извиха нагоре.

— Госпожице Грей — каза той, — ще бъдете ли така добра да ме придружите на бала?

— Спомняте си последното парти, на което бяхме заедно, нали? — отвърна Теса.

Уил продължи да се усмихва. Погледът му красноречиво говореше, че бе измислил някакъв стратегически план.

— Теса, само не ми казвай, че не си мислиш същото, което и аз.

Теса въздъхна.

— Да — отвърна тя. — Трябва да се превъплътя в Джесамин и да се представя за нея. Това е единственият смислен план — каза Теса и се обърна към Софи. — Знаеш ли за коя рокля говори Нат? Знаеш ли коя е бялата рокля на Джесамин?

Софи кимна.

— Изчеткай я и я приготви за обличане — каза Теса. — Ще срешеш косата ми като косата на Джесамин. Успокои ли се вече?

— Да, госпожице — Софи се изправи и се запъти към гардероба в другата част на стаята. Уил все още гледаше към Теса; усмихваше се широко.

Теса снижи гласа си:

— Уил, помисли ли, че и Мортмейн би могъл да бъде там?

Усмивката изчезна от лицето на Уил.

— Няма да се приближаваш до него, ако е там.

— Не можеш да ми казваш какво да правя.

Уил се намръщи. Изобщо не реагира по начина, по който Теса си мислеше, че ще реагира. Когато Капитола в „Скритата ръка“ се облича като момче и приема предизвикателството на мародера Черния Доналд, никой вече не се отнася пренебрежително към нея.

— Способностите ти са наистина впечатляващи, Теса, но не е по силите ти да хванеш могъщ и опитен магьосник като Мортмейн. По-добре стой близо до мен — каза той.

Тя се намръщи.

— И защо си мислиш, че няма да те познаят на бала? Бенедикт те познава, както ти е известно.

Уил грабна поканата от ръката й и я размаха насреща й.

— Защото е бал с маски.

— И имаш ли маска?

— Всъщност имам — отвърна Уил. — Миналогодишното ни коледно парти бе по подобие на Венецианския карнавал — самодоволно се ухили той. — Кажи й Софи.

Софи, която се бе съсредоточила върху нещо, което приличаше на отвара от паяжина и лунни лъчи, въздъхна.

— Вярно е, госпожице. Ще го оставите той да си има вземане-даване с Мортмейн, чухте го, нали? Това е много опасно. Освен това ще трябва да биете целия път до Чезуик!

Уил тържествуващо погледна към Теса.

— След като дори и Софи е съгласна с мен, не можеш просто да кажеш „не“.

— Мога — мрачно отвърна Теса, — но не искам. Добре тогава. Но трябва да избягваш Нат, докато разговарям с него. Той все пак не е идиот; ако ни види заедно, няма да му е трудно да събере две и две. От бележката му не останах с впечатление, че очаква някой да съпровожда Джесамин.

— Аз пък изобщо не я схванах — отвърна Уил, навеждайки се да завърже обувките си. — Единственото, което разбрах бе, че може да цитира второразредната поезия на Тенисън. Софи, за колко време можеш да приготвиш Теса?

— За половин час — отвърна Софи, без да вдига поглед от роклята.

— Значи среща в двора след половин час — каза Уил. — Ще събудя Сирил. И гледай да не припаднеш като ме видиш издокаран.

Нощта бе студена и Теса потрепери, когато мина през вратата на Института и застана на най-горното стъпало. На това стъпало бе седяла, помисли си тя, през онази нощ, когато двамата с Джем се разхождаха при моста „Блекфрайърс“ и механичните създания ги нападнаха. Въпреки че през деня бе валяло, нощта бе ясна; луната бе прогонила заблудените облаци в другия край на ясното черно небе.

Каретата бе вече тук, пред стълбите, а Уил чакаше до нея. Той погледна нагоре, когато вратата на Института се затваряше зад нея. За момент те просто стояха и се гледаха. Теса знаеше какво вижда той, бе го видяла и сама в огледалото в стаята на Джесамин. Тя бе Джесамин до последния детайл, Джесамин, облечена в елегантна копринена рокля с цвят на слонова кост. Роклята бе с дълбоко деколте, разкриващо голяма част от бялата гръд на Джесамин, и с тясна лента, опасваща яката, така че да подчертава извивката на шията. Ръкавите бяха къси и ръцете й оставаха открити на хладния нощен въздух. Дори линията на деколтето да не бе толкова изрязана, Теса би се чувствала гола, ако не бе нейният ангел, само че не си го бе сложила, защото Нат със сигурност щеше да го забележи. Полите на роклята й завършваха с шлейф, който се спускаше като фонтан от покритата й с дантели тънка талия; във вдигнатата й нагоре коса имаше наниз перли, закрепени със седефена игла. Носеше полумаска във вид на златно домино, което подчертаваше по великолепен начин светлата коса на Джесамин. Изглеждам толкова изтънчено, отчуждено си помисли тя, оглеждайки се в сребристата повърхност на огледалото, докато Софи се суетеше край нея. Като принцеса от приказките. Подобни мисли бяха напълно естествени, още повече, че не й принадлежаха напълно.

Но Уил, Уил. Бе я предупредил да не припадне, когато го види и тя наистина не можа да скрие възхищението си — бе много по-красив, отколкото можеше да си представи, в черния си вечерен костюм и бяла риза. Елегантната комбинация от черно и бяло подчертаваше съвършенството на рязко изсечените му черти. Тъмната му коса падаше в безпорядък над черната полумаска, контрастираща със синевата на очите му. Усети как сърцето й се свива и изпита омраза към себе си. Отмести поглед към Сирил, който бе седнал на капрата. Прочете в очите му объркване и неразбиране; той погледна към нея, после отново към Уил и сви рамене. Теса се чудеше какво ли, по дяволите, му бе казал Уил, че ще правят, за да обясни факта, че ще води Джесамин в Чезуик посред нощ. Ама че история.

— О! — бе всичко, което Уил каза, когато тя заслиза по стълбите, придърпвайки шлейфа към себе. Надяваше се той да отдаде на студа треперенето, което не можеше да спре, когато взе ръката й.

— Вече разбирам защо брат ти цитира тази долнопробна поезия. Би трябвало да наподобяваш Мод, нали? „Кралицата на розите в моминската градина“.

— Знаеш ли — каза Теса, докато той й помагаше да седне в каретата. — Пет пари не давам за тази поема.

Той скочи в каретата след нея и хлопна вратата.

— Джесамин я обожава.

Каретата изтрополя по паважа и излезе през отворената врата. Теса усети, че сърцето й започва да бие по-бързо. От страх, че Шарлот и Хенри могат да ги хванат, помисли си тя. Какво да се прави, трябваше да преглътне и това, че е сама с Уил в каретата.

— Аз не съм Джесамин.

Той я погледна — очите му бяха срещу нейните. В погледа му се таеше някакво насмешливо възхищение; запита се дали това не бе просто възхищение от вида на Джесамин.

— Не, разбира се — отвърна той. — Въпреки че си съвършено копие на Джесамин, все пак успявам да видя Теса през него, сякаш щом изстържа пласта боя, под него ще се появи моята Теса.

— Не съм твоята Теса.

Светлината, която искреше в очите му, помръкна.

— Е, добре — каза. — Предполагам, че не си. Какво е да си Джесамин, тогава? Можеш ли да уловиш мислите й. Или пък да прочетеш чувствата й?

Теса преглътна и докосна с ръка, облечена в ръкавица, кадифената завеска на каретата. Можеше да види светлините на газените лампи — жълти петна, които се мяркаха покрай тях; две деца, облегнали се едно на друго, се бяха отпуснали пред една врата и спяха. Темпъл Бар прелетя над главите им.

— Опитах се — каза тя. — Горе в стаята й. Само че нещо не е както трябва. Не мога да усетя нищо от нея.

— Е, предполагам, че е трудно да се потопиш в нечий ум, когато такъв просто не съществува.

Теса направи гримаса.

— Подигравай се, щом това ти харесва, но нещо с Джесамин не е наред. Да се опитваш да се докоснеш до съзнанието й е все едно да се опитваш да докоснеш гнездо на змии или отровен облак. Не мога да усетя и най-малката емоция. Само огромно количество гняв, терзания и горчивина. А и не мога да открия конкретните й мисли зад всичко това. Като да се опитваш да задържиш вода в ръцете си.

— Интересно. Сблъсквала ли си се с подобно нещо преди?

Теса поклати глава.

— Това ме безпокои. Страхувам се, че Нат ще очаква от мен да зная нещо, а аз няма да го знам или няма да мога да му дам правилния отговор.

Уил се наведе напред. Когато бе влажно, а това бе почти всеки ден, иначе правата му тъмна коса започваше да се къдри. Имаше нещо във влажната му коса, в къдриците около слепоочията му, от което сърцето й се сви.

— Ти си добра актриса, а и познаваш брат си — каза той. — Имам ти пълно доверие.

Тя изненадано го погледна.

— Така ли?

— Освен това — продължи той, без да отговаря на въпроса й, — в случай че нещо се обърка, аз ще съм там. Дори и да не ме виждаш, Теса, аз ще съм там. Запомни това.

— Добре — наклони тя глава встрани. — Уил?

— Да?

— Има и трета причина, заради която не искаше да събудиш Шарлот и да й кажеш какво смятаме да правим, нали?

Той присви сините си очи.

— И каква е тя?

— Това, че все още не знаеш дали това е просто глупав флирт от страна на Джесамин или нещо по-дълбоко и тъмно. Пряка връзка с моя брат и с Мортмейн, например. И ако е второто, то ще разбие сърцето на Шарлот.

Някакъв мускул потрепна в ъгълчето на устните му.

— И защо трябва да ме е грижа, ако е така? Ако е толкова глупава, че да се привързва към Джесамин…

— Грижа те е — отвърна Теса. — Ти не си безчувствен къс лед, Уил. Видях те как се вълнуваш за Джем, видях те как гледаше Сесили. Имал си и друга сестра, нали?

Той я погледна внимателно.

— И какво те кара да мислиш, че съм имал… че имам още една сестра?

— Джем ми каза, че тя вероятно е мъртва. — Ти каза: „Сестра ми е мъртва“. Но Сесили е повече от жива. Това ме кара да си мисля, че си имал сестра, която е починала. И тя не е Сесили.

Уил пое дълбоко дъх.

— Умна си.

— Умна съм и съм права или съм умна и не съм права?

Уил се зарадва, че маската скрива лицето му.

— Ѐла — каза той. — Две години по-голяма от мен. И Сесили, три години по-малка. Това са сестрите ми.

— И Ѐла…

Уил отклони поглед, но тя все пак успя да види болката в очите му. Значи Ѐла бе мъртва.

— Каква бе тя? — попита Теса, спомняйки си колко благодарна бе, когато Джем я попита същото за Нат. — Каква бе Ѐла? А Сесили, какво момиче е тя?

— Ѐла бе много грижовна — каза Уил. — Като майка. Би направила всичко за мен. А Сесили бе малка лудетина. Беше само на осем, когато си тръгнах. Не мога да кажа дали още е същата, но бе като Кати в „Брулени хълмове“. Не се страхуваше от нищо и искаше всичко. Биеше се като дявол и ругаеше като продавачка на пазара — в гласа му се усещаха радост, възторг и… любов. Никога не го бе чувала да говори така за някого, освен за Джем.

— Мога ли да те попитам… — започна тя.

Уил въздъхна.

— Ще ме попиташ независимо дали искам или не.

— Ти самият имаш по-малка сестра — каза тя. — Какво толкова направи на сестрата на Гейбриъл, че да те мрази толкова.

Той се почувства неловко.

— Сериозно ли говориш?

— Да — отвърна тя. — Принудена съм да прекарвам много време с братята Лайтууд и Гейбриъл със сигурност те презира. Счупил си ръката му. Ще се чувствам по-спокойно, ако знам защо.

Уил поклати глава и прокара ръце през косата си.

— Мили боже — каза той. — Сестра им — името й, впрочем, е Татяна; кръстена е на близка приятелка на майка й, която е била рускиня — беше на дванайсет, мисля.

— Дванайсет? — ужаси се Теса.

Уил въздъхна.

— Виждам, че може би вече си решила какво се е случило — каза. — Ще се почувстваш ли по-спокойно, когато разбереш, че аз също бях на дванайсет? Татяна… си внуши, че е влюбена в мен. По начина, по който го правят малките момичета. Вървеше след мен, кикотеше се и надзърташе иззад колоните, за да ме зяпа.

— Всички тези глупави неща, които правим, когато сме на дванайсет.

— Това бе първото коледно парти в Института, на което присъствах — каза той. — Семейство Лайтууд също бяха дошли в цялото си великолепие. Татяна беше със сребърни панделки в косата. Носеше някаква малка книжка, с която не се разделяше. Но тази вечер я изтърва някъде. Аз я намерих забутана в облегалката на едно от канапетата. Това бе дневникът й. Бе изпълнен с поеми, посветени на мен — цветът на очите ми, сватбата, която ще имаме. Беше написала Татяна Херондейл върху него.

— Звучи много мило.

— Бях в гостната, но се върнах в балната зала с дневника. Елиз Пенхалоу точно бе свършила да свири на спинета. Изправих се до нея и започнах да чета дневника на Татяна.

— О, Уил, не може да бъде.

— Може — каза той. — Бе римувала „Уил“ с „мил“, като „Дали Уил, моят мил, някой ден ще узнае, как денем и нощем за него мечтая?“ На това трябваше да се сложи край.

— Какво се случи?

— О, Татяна избяга от стаята, обляна в сълзи, а Гейбриъл скочи върху сцената и се опита да ме удуши. Гидеон просто стоеше там със скръстени ръце. Може би си забелязала, че това е всичко, което обикновено прави.

— Предполагам, че Гейбриъл не е успял — каза Теса. — Да те удуши, имам предвид.

— Не и преди да успея да му счупя ръката — с облекчение отвърна Уил. — Ето това е всичко. Затова ме мрази. Унижих сестра му пред всички, а това, което той не иска да забележи, е, че унижих и него. Той си мислеше, че лесно ще ме победи. Вече бях започнал с тренировките, а и го чух да ме нарича „почти мундан“ зад гърба. Така че му дадох да се разбере — счупих ръката му, имам предвид. Звукът бе далеч по-приятен в сравнение с този от блъскането на Елиз по клавишите.

Теса започна да потърква ръцете си, облечени в ръкавици, за да ги стопли, и въздъхна. Не знаеше какво да мисли. Не бе история за прелъстяване или вероломство, както си бе представяла, но и не показваше Уил в най-прекрасна светлина.

— Софи каза, че се е омъжила — каза тя. — Татяна. Току-що се е върнала от сватбено пътешествие на континента.

— Сигурен съм, че е същата глупачка, както някога — гласът на Уил прозвуча сънено. Той дръпна завеската и наоколо се възцари тъмнина. Теса можеше да чуе дишането си, да усети топлината на Уил, който седеше срещу нея. Вече разбираше защо една благовъзпитана млада дама не биваше да пътува сама в карета с джентълмен, който не е обвързан с нея. В това имаше нещо особено интимно. Тя, разбира се, отдавна бе нарушила правилата относно това как би трябвало да се държи една благовъзпитана млада дама.

— Уил — отново каза тя.

— Дамата има още въпроси. Долавям го в интонацията й. Никога ли не се изморяваш да задаваш въпроси, Тес?

— Не и преди да съм получила отговорите, които ме интересуват — отвърна тя. — Ако магьосниците са кръстоска между демон и човек, какво би се получило, ако единият от родителите е ловец на сенки?

— Един ловец на сенки никога няма да допусне това да се случи — категоричен бе Уил.

— Но в Кодекса се казва, че повечето магьосници са резултат от… от изнасилване — каза Теса, а гласът й сякаш се препъна в уродливата дума, — или когато демони, които могат да променят формата си, приемат облика на някого, когото обичаш, и те съблазнят, служейки си с измама. Джем ми каза, че кръвта на ловците на сенки винаги има доминиращо значение. Съгласно Кодекса, децата на ловец на сенки и върколаци или феи са винаги ловци на сенки. Защо да не може ангелската кръв у ловците на сенки да заличи демонското и да създаде…

— Не може да създаде нищо — Уил открехна завеската на прозореца. — Детето ще се роди мъртво. Винаги става така. Потомството на демон и ловец на сенки ще е нежизнеспособно — и той погледна към нея в слабата светлина. — Защо искаш да знаеш тези неща?

— Искам да разбера каква съм — каза тя. — Предполагам, че съм някаква комбинация, която не се е срещала преди. Част от феи или част от…

— Идвало ли ти е наум да се превъплътиш в някой от родителите си — попита Уил. — В майка си или в баща си? Така ще можеш да проникнеш в спомените им…

— Идвало ми е, разбира се. Мислила съм за това. Само че не разполагам с нищо от майка ми или от баща ми. Всичко, което бе опаковано в куфарите ми за пътуването, бе изхвърлено от Сестрите на мрака.

— А ангелът с часовников механизъм на верижката? — попита Уил. — Не беше ли той на майка ти?

Теса поклати глава.

— Опитах. Но… но не можах да намеря нищо от нея в него. Толкова отдавна е мой, че всичко, което е било нейно, най-вероятно се е изпарило като вода.

Очите на Уил заблестяха в сянката.

— Може би си момиче с часовников механизъм. Може би си направена от бащата на Мортмейн, а сега Мортмейн търси начин и той да сътвори такова съвършено копие на живота, защото всичко, което успява да създаде досега, са само тези ужасни чудовища. Може би това, което бие в гърдите ти, е сърце, направено от метал.

Теса си пое дъх, усещайки как й се завива свят. Гласът й прозвуча тихо, но убедително.

— Не — категорична бе тя. — Забравяш, че помня детството си. Механичните създания не се променят и не растат. А и това не обяснява и способностите ми.

— Знам — каза Уил с усмивка, която проблесна в тъмнината. — Исках само да видя дали ще успея да те убедя.

Теса го погледна спокойно.

— Аз не съм някой, който няма сърце.

В каретата вече бе много тъмно, за да може да различи нещо, но усети, че той пламна. Преди обаче Уил да успее да каже каквото и да било, каретата внезапно спря. Бяха пристигнали.