Принц с часовников механизъм

20 Горчиво наследство

Теса си слагаше кадифените ръкавици, докато минаваше през външната врата на Института. Остър вятър духаше откъм реката и бе струпал в двора камари листа. Небето бе буреносно и сиво. Уил бе застанал на стълбите с ръце в джобовете и гледаше нагоре към острия връх на камбанарията.

Беше без шапка и вятърът развяваше тъмната му коса и продухаше тила му. Той не видя Теса и за момент тя застана до него и се взря в лицето му. Знаеше, че не бива да го прави; принадлежеше на Джем, Джем й принадлежеше и за нея не трябваше да съществуват други мъже. Но не можеше да спре да ги сравнява — Джем, който бе странно съчетание на деликатност и издръжливост, и Уил, който бе като буря в морето, сиво-синьо и черно с внезапни ослепителни отблясъци като светлината на светкавица. Питаше се дали някога щеше да настъпи време, когато нямаше да се вълнува от вида му и присъствието му нямаше да кара сърцето й да бие до полуда, и дали това чувство щеше отмине, когато напълно съзрееше за идеята, че е сгодена за Джем. Тази идея все още бе твърде нова за нея и й се струваше някак нереална.

Все пак имаше нещо, което бе различно. Когато погледна към Уил сега, вече не изпита болка.

Уил я видя и й се усмихна през косата, развяваща се край лицето му. Посегна да я отмахне.

— Това е нова рокля, нали? — каза той, когато тя слезе долу по стълбите. — Не е от роклите на Джесамин.

Тя кимна и спокойно зачака той да изплюе нещо саркастично за нея, за Джесамин или за роклята, или пък и за трите.

— Отива ти. Странно е, че сивото може да направи очите ти да изглеждат сини, но е факт.

Тя изненадано го погледна, но преди да направи нещо повече от това да отвори уста и да го попита дали се чувства добре, каретата се приближи, изтрополявайки край ъгъла на Института, а на капрата седеше Сирил. Каретата спря пред стълбите и вратата й се отвори; вътре бе седнала Шарлот, облечена с виненочервена кадифена рокля и шапка, върху която имаше клонче сухи цветя. Теса никога не я бе виждала толкова изнервена.

— Влизайте, бързо — извика им тя, навеждайки се напред и придържайки шапката си. — Ще завали всеки момент.

За изненада на Теса, Сирил ги закара — нея, Шарлот и Уил — не до извънградското имение в Чезуик, а до елегантна къща в Пимлико, която очевидно бе резиденцията на семейство Лайтууд. Бе започнало да вали и един лакей с кисело лице взе мокрите им неща — ръкавици, шапки и палта — преди да ги поведат навътре през множеството излъскани коридори и да ги въведат в просторната библиотека, където в дълбоката камина бумтеше силен огън.

Бенедикт Лайтууд седеше зад масивно дъбово бюро, острият му профил изглеждаше още по-остър от играта на светлините и сенките в стаята. Драпирани завеси закриваха прозорците, а стените бяха покрити с редици тежки томове, подвързани в тъмна кожа, гърбовете им бяха изписани със златни букви. От двете му страни бяха застанали синовете му — отдясно бе Гидеон, русата му права коса се спускаше над лицето и скриваше изражението му, ръцете му бяха скръстени около широките му гърди. От другата му страна бе Гейбриъл, в зелените му очи се четеше насмешливо високомерие, бе сложил ръце в джобовете на панталоните си. Изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да започне да си подсвирква.

— Шарлот — каза Бенедикт. — Уил. Госпожице Грей. За мен е удоволствие — той ги покани с жест да седнат на столовете, които се намираха пред бюрото. Гейбриъл се ухили ехидно на Уил, докато той сядаше. Уил го погледна спокойно и безизразно и след това отклони поглед. Без да подхвърли нещо саркастично, озадачена бе Теса. Без дори да го погледне хладно. Какво ставаше?

— Благодаря, Бенедикт — Шарлот, миниатюрна, с изправена стойка, се владееше отлично, — затова, че ни прие толкова бързо.

— Само че — засмя се той, — вие добре знаете, че не можете да направите нищо, за да предотвратите развръзката. Решението на Съвета не зависи от мен. Това е изцяло негово решение.

Шарлот наклони глава встрани.

— Все пак, Бенедикт, ти беше този, който стана причина всичко това да се случи. Ако не бе принудил консула Уейланд да разиграе това шоу с наказването ми, нямаше да се налага да се взема никакво решение.

Бенедикт присви тесните си рамене.

— О, Шарлот. Спомням си, когато беше Шарлот Феърчайлд. Беше очарователно малко момиченце и независимо от това дали ми вярваш или не, аз и сега държа на теб. Това, което правя, е единствено в интерес на Института и Клейва. Една жена не може да ръководи Института. Това не е в природата на жените. Ще си ми благодарна за това, когато си останеш вкъщи и с Хенри започнете да отглеждате следващата генерация ловци на сенки, както би следвало да бъде. Може и да съм уязвил гордостта ти, но в сърцето си знаеш, че съм прав.

Гърдите на Шарлот се издигаха и спускаха бързо.

— Смяташ ли, че ще е голямо бедствие, ако оттеглиш иска си, преди да бъде произнесено решението, и аз остана начело на Института?

— Е, това никой не може да го каже със сигурност, нали?

— О, не знам — отвърна Шарлот. — Но си мисля, че повечето членове на Съвета ще предпочетат да изберат жена, а не развратен негодник, който общува не само с долноземци, но и с демони.

Настъпи тишина. Нито един мускул не трепна върху лицето на Бенедикт. Както и върху лицето на Гидеон.

— Слухове и инсинуации — каза най-накрая той, но в кадифения му глас се усещаха остри нотки.

— Факти и наблюдения — отвърна Шарлот. — Уил и Теса бяха на последното ти парти, в Чезуик. И са станали свидетели на успешна сделка.

— Жената демон, с която се излежавахте на дивана — каза Уил. — Как бихте я нарекли: приятелка или бизнес партньор?

Очите на Бенедикт потъмняха.

— Арогантен хлапак…

— О, аз по-скоро бих казала, че е приятелка — обади се Теса. — Едва ли някой оставя бизнес партньорите си да му ближат лицето. Или може би греша. Какво ли разбирам аз от такива неща? Аз съм само една глупава жена.

Ъгълчетата на устните на Уил се извиха нагоре. Гейбриъл гледаше ококорено; Гидеон бе свел очи към пода. Шарлот остана напълно спокойна, с ръце в скута си.

— Доста лекомислено от ваша страна — каза Бенедикт и презрително махна с ръка към тях. Теса мярна нещо върху китката му, някаква сянка, подобна на дамска гривна, преди ръкавът му отново да я скрие, — да смятате, че Съветът ще повярва на някоя от лъжите ви. Ти — и той пренебрежително погледна към Теса — си долноземка и думите ти нямат никаква тежест. А ти — махна той към Уил — си напълно луд, при това дружиш с магьосници. Имам предвид не това маце тук, а Магнус Бейн. И когато те ме подложат на изпитанието на Меча на смъртните и аз опровергая твърденията ви, на кого мислите, че ще повярват тогава, на вас или на мен?

Уил си размени кратки погледи с Шарлот и Теса. Бе имал право, както и Теса, че Бенедикт не се страхува от Меча.

— Има и друго доказателство, Бенедикт — каза той.

— О, така ли? — устните на Бенедикт се изкривиха в подигравателна усмивка. — И какво е то?

— Доказателството е собствената ти отровена кръв — отвърна Шарлот. — Сега, когато ни посочи с ръка, видях китката ти. Докъде е стигнал обривът? Започва от торса, нали, и се разпростира по ръцете и краката…

— За какво говорите? — в гласа на Гейбриъл се долавяше смесица от ярост и безпокойство. — Татко?

— Демонска шарка — произнесе Уил с убедеността на човек, който знае, че е прав.

— Какво отвратително обвинение…

— Опровергай го тогава — каза Шарлот. — Вдигни ръкава си и ни покажи ръката си.

Един мускул около устата на Бенедикт потрепери. Теса не можеше да откъсне погледа си от него. Той не я ужасяваше като Мортмейн, но я отвращаваше, подобно на тлъст червей, пълзящ през градината. Наблюдаваше как той се завъртя към по-големия си син.

— Ти — озъби му се той — си им казал. Предал си ме.

— Да — отвърна Гидеон, вдигайки глава и изправяйки ръце. — И бих го направил отново.

— Гидеон? — бе Гейбриъл, гласът му прозвуча озадачено. — Татко? За какво говорите?

— Брат ти ни е предал, Гейбриъл. Разказал е за тайните ни на семейство Брануел — просъска той злобно. — Гидеон Артър Лайтууд — продължи той. Лицето му се бе състарило, бръчките около устата му бяха станали по-дълбоки, но гласът му не бе променен. — Предполагам, че добре си обмислил това, което си извършил, и това, което предстои да извършиш.

— Обмислим съм го — тихо отвърна Гидеон с ниския си глас. — Мисля за това, откакто ме извика от Испания. Когато бях дете, си мислех, че всички ловци на сенки живеят като нас. Осъждайки демоните в светлината на деня и побратимявайки се с тях под прикритието на нощта. Но сега разбрах, че това не е така. Това не е нашият път, татко; това е твоят път. Ти посрами и окаля името Лайтууд…

— Не е необходимо да изпадаш в мелодраматизъм…

— Мелодраматизъм ли? — обикновено спокойният глас на Гидеон бе изпълнен с презрение. — Татко, страхувам се за бъдещето на Анклава, ако Институтът попадне в ръцете ти. И те предупреждавам, че ще свидетелствам срещу теб в Съвета. Ще взема Меча на смъртните в ръцете си и ще кажа на Консула Уейланд защо смятам, че Шарлот е хиляди пъти по-подходяща от теб да управлява Института. Ще разкрия пред членовете на Съвета какво се случва тук всяка нощ. Ще им кажа, че работиш за Мортмейн. Ще им кажа и защо го правиш.

— Гидеон! — бе Гейбриъл, който остро прекъсна брат си. — Знаеш, че предсмъртното желание на майка ни бе ние да поемем Института. И че тя умря по вина на Феърчайлд…

— Това е лъжа — каза Шарлот. — Посегнала е на живота си, но не заради нещо, извършено от баща ми — погледна тя обвинително към Бенедикт. — А заради нещо, което вашият баща е извършил.

— Какво имате предвид? — извика Гейбриъл. — Защо говорите такива неща? Татко…

— Замълчи, Гейбриъл — гласът на Бенедикт бе твърд и властен, но за първи път в него се долавяше и страх, страх можеше да се прочете и в очите му. — Шарлот, какво искаш да кажеш?

— Знаеш много добре какво искам да кажа, Бенедикт — отвърна Шарлот. — Въпросът е дали искаш да го кажа на Клейва. И на децата ти. Знаеш какво би означавало това за тях.

— Мога да разпозная изнудването, Шарлот, когато го чуя — отпусна се назад Бенедикт. — Какво искаш от мен?

Уил бе този, който отговори, твърде нетърпелив да се сдържа повече:

— Оттегли претенциите си за Института. Изкажи се в подкрепа на Шарлот пред Съвета. Кажи им защо смяташ, че тя трябва да продължи да управлява Института. Ти умееш да говориш добре. Все ще успееш да измислиш нещо, сигурен съм.

Бенедикт премести погледа си от Уил към Шарлот. Бе изкривил устни.

— Това ли са условията ви?

Преди Уил да е успял да се обади повторно, Шарлот каза:

— Това не е всичко. Искаме да знаем как осъществяваше връзка с Мортмейн и къде е той сега?

Бенедикт възкликна неодобрително:

— Осъществявах връзка с него чрез Натаниъл Грей. Но след като го убихте, се съмнявам, че ще може да бъде извор на информация оттук нататък.

Шарлот изглеждаше неприятно изненадана.

— Искаш да кажеш, че никой освен него не знае къде е?

— Във всеки случай, не и аз — отвърна Бенедикт. — Мортмейн не е толкова глупав, не и по отношение на вас, във всеки случай. Искаше аз да оглавя Института, за да го атакува право в сърцето. Но това бе само един от многобройните му планове, една нишка от мрежата му. Много отдавна очаква това. Той ще завладее Клейва. И ще се добере до теб — погледът му се спря на Теса.

— Какво възнамерява да прави с мен? — попита Теса.

— Не знам — отвърна Бенедикт с лукава усмивка. — Знам само, че през цялото време се интересуваше дали си добре. Бе толкова загрижен и така се вълнуваше, както би се вълнувал младоженец.

— Каза, че ме е създал. Какво е имал предвид? — отново попита Теса.

— Нямам никаква представа. Грешите, ако смятате, че съм му бил доверен приятел.

— Да — каза Уил, — вие двамата едва ли имате много общо, като изключим склонността ви към жени демони и към порока.

— Уил — сопна му се Теса.

— Нямах предвид теб — отвърна Уил, явно изненадан. — Имах предвид клуба „Пандемониум“…

— Ако сте свършили с намеците си — каза Бенедикт, — бих искал да изясня нещо на сина си. Гидеон, трябва да ти е ясно, че ако продължиш да подкрепяш Шарлот Брануел, повече не си добре дошъл в дома ми. Неслучайно е казано, че човек не бива да залага само на един кон.

Вместо отговор Гидеон вдигна ръце пред гърдите си, сякаш се канеше да се моли. Но ловците на сенки не се молеха и Теса бързо съобрази какво възнамеряваше да прави — да махне сребърния пръстен от пръста си. Пръстен, който бе като този на семейство Карстерс, само че върху този можеха да се видят пламъци. Пръстенът на семейство Лайтууд. Той го остави в ъгъла на бащиното си бюро и се обърна към брат си.

— Гейбриъл — каза той. — Ще дойдеш ли с мен?

Зелените очи на Гейбриъл блестяха от ярост.

— Знаеш, че не мога.

— Можеш — протегна ръка Гидеон към брат си. Бенедикт бе вперил поглед в тях. Бе леко пребледнял, сякаш внезапно бе осъзнал, че може да загуби не само единия си син, но и двамата. Ръката му се бе вкопчила в ъгъла на бюрото, кокалчетата на пръстите му бяха побелели. Теса не можеше да спре да се взира в тази част от китката му, която се откриваше изпод ръкава му. Тя бе много бледа и бе набраздена от черни кръгообразни белези. Започна да й се повдига от вида им и стана от стола си. Само Шарлот все още седеше на мястото си, строга и неумолима, както винаги.

— Гейбриъл, моля те — каза Гидеон. — Ела с мен.

— Кой ще се грижи за татко? Какво ще кажат хората за семейството ни, ако и двамата го изоставим? — отвърна Гейбриъл, а в гласа му се долавяха горчивина и отчаяние. — Кой ще се грижи за имуществото, мястото ни в Съвета…

— Не знам — отвърна Гидеон. — Но не е необходимо да си ти. Законът…

Гласът на Гейбриъл потрепери.

— Семейството е преди Закона, Гидеон — за момент очите му не можеха да се откъснат от тези на брат му; след това той отклони поглед, направи няколко крачки и застана до Бенедикт, ръката му бе върху облегалката на стола на баща му.

Бенедикт се усмихна; бе излязъл победител поне в това. Шарлот се изправи, високо вдигнала брадичка.

— Ще се видим отново утре в заседателната зала, Бенедикт. Надявам се знаеш какво трябва да направиш — каза тя и излезе от стаята, последвана от Гидеон и Теса. Уил, застанал на прага, се поколеба за момент, загледан в Гейбриъл, но когато другото момче не отвърна на погледа му, той сви рамене и тръгна след останалите, затваряйки вратата след себе си.

Пътуваха обратно към Института, без да разговарят помежду си, а дъждът плющеше в прозорците на каретата. Шарлот няколко пъти се опита да поведе разговор с Гидеон, но той мълчеше, вперил поглед в неясните очертания на улиците, по които минаваха. Теса не можеше да каже дали бе ядосан, дали съжаляваше за постъпката си, или изпитваше облекчение. Изглеждаше невъзмутим, както винаги, дори и когато Шарлот му каза, че за него винаги ще има стая в Института и че те просто не могат да изразят благодарността си за това, което бе направил. Най-после, когато каретата изтрополя по „Странд“, той каза:

— Мислех, че Гейбриъл ще дойде с мен. Щом разбере за Мортмейн…

— Все още не може да го проумее — каза Шарлот. — Дай му време.

— Как научи? — Уил погледна заинтригувано към Гидеон. — Ние едва преди малко разбрахме какво се е случило с майка ви. А Софи каза, че ти нямаш представа…

— Разпоредих на Сирил да достави две бележки — каза Шарлот. — Една за Бенедикт и една за Гидеон.

— Пъхна я в ръката ми, без баща ми да види — каза Гидеон. — Успях да я прочета, малко преди да се появите.

— И избра да й повярваш? — попита Теса. — Толкова бързо.

Гидеон погледна към измития от дъжда прозорец. Устните му бяха здраво стиснати.

— Версията на баща ми за смъртта на майка ни никога не ми се е струвала убедителна. Тази ми се видя по-логична.

Докато пътуваха, притиснати във влажната карета, а Гидеон бе само на половин метър от нея, Теса почувства странен порив да протегне ръка към него и да му каже, че тя също бе имала брат, когото бе обичала и бе загубила, което бе по-лошо и от смъртта, и че знае какво му е. В този момент разбра какво харесваше Софи у него — уязвимостта под безстрастното му изражение, почтеността под красивите черти на лицето му.

Но не каза нищо, усещайки, че той няма да го приеме добре. Уил, седнал до нея, бе като сноп навита на спирала енергия. От време на време тя усещаше върху себе си някаква синя мълния, когато я поглеждаше, или мярваше ъгълчето на усмивката му — изненадващо мила усмивка, нещо като лекомислие, което тя по никакъв начин не би свързала с предишния Уил. Сякаш споделяше с нея някаква шега, само дето тя не бе сигурна, че знае каква е тя. Така че, когато усети колко напрегнат е Гидеон, желанието й да го успокои напълно се изпари, докато стигнаха до Института. Сирил, мокър до кости, но внимателен и любезен, както винаги, се приближи и отвори вратата на каретата.

Помогна на Шарлот, която излезе първа, после на Теса, и в следващия момент Уил се озова до нея, като скочи от каретата и едва не се приземи в една локва. Дъждът бе спрял. Уил погледна нагоре към небето и хвана Теса за ръката.

— Ела — прошепна й той, повеждайки я към входа на Института.

Теса хвърли поглед през рамо към стълбите пред Института, където Шарлот, по всичко изглежда, бе успяла да накара Гидеон да говори с нея. Тя ръкомахаше оживено.

— Трябва да ги изчакаме, не мислиш ли… — започна тя.

Уил решително поклати глава.

— Шарлот ще си говори още дълго с него за това, в коя стая да го настани и колко му е благодарна за помощта, а аз искам просто да поговоря с теб.

Теса се взря в него, когато стигнаха до входната врата. Уил искаше да разговаря с нея. Вече й го бе казал, наистина, но тази откритост бе толкова нетипична за него.

Помисли си дали Джем не му бе казал за годежа им. Дали не бе ядосан, смятайки я недостойна за приятеля си. Но кога е имал възможност Джем да го направи? Може би докато се бе обличала, но тогава Уил не изглеждаше ядосан.

— Нямам търпение да разкажа на Джем за срещата ни — каза той, когато се заизкачваха по стълбите. — Няма да повярва, Гидеон да се обърне така срещу баща си! Едно е да издаваш тайни на Софи, а друго да се отречеш от семейството си. Освен това той свали и семейния пръстен.

— Така е, както казваш — отвърна Теса, когато изкачиха стълбите и тръгнаха по коридора. Ръката на Уил, облечена в ръкавица, бе топла върху ръката й. — Гидеон е влюбен в Софи. Какво ли не правят хората от любов.

Уил я погледна, сякаш думите й го бяха разтърсили, след това се усмихна, със същата вбесяваща мила усмивка, с която й се бе усмихнал и в каретата.

— Невероятно, нали?

Теса понечи да му отвърне нещо, но в този момент стигнаха до гостната. Вътре бе светло; високо над тях бяха факлите с магическа светлина, а в камината гореше огън. Завесите бяха дръпнати встрани, така че се виждаха късове оловносиво небе. Теса свали шапката и ръкавиците си и точно когато ги оставяше върху малката мароканска масичка, видя Уил да заключва вратата.

Теса премигна.

— Уил, защо заключваш…

Тя не успя да довърши изречението си. Уил се устреми към нея, прекосявайки разстоянието между тях с две големи крачки, стигна до нея и я вдигна във въздуха, прегръщайки я. Тя ахна от изумление, когато той я прегърна и стремително я понесе през стаята, докато гърбът й не се опря в стената, а кринолинът й се огъна.

— Уил — изумено произнесе тя, но бе притисната до стената от тялото му, ръцете му се плъзнаха към раменете й, към влажната й коса, а горещите му устни внезапно се оказаха до нейните. Усети как й се завива свят и потъва в целувката му; усети мекотата на устните му и тежестта на тялото му, имаше вкус на дъжд. Усети топлина в стомаха си, докато устните му трескаво се притискаха в нейните, в очакване на взаимност.

Пред затворените й очи се появи лицето на Джем. Тя отблъсна Уил, колкото можеше по-силно, изпъвайки ръце пред раменете му и задъхано извика:

— Не.

Уил изненадано отстъпи назад. После каза:

— Но миналата нощ… в лечебницата… аз… ти ме прегърна… — гласът му бе нисък и хриплив.

— Така ли? — шокирана, тя осъзна, че това, което бе взела за сън, не бе било сън. Или може би той лъжеше? Но не. Нямаше начин да знае какво бе сънувала.

— Аз… — думите й се препъваха една в друга. — Мислех, че сънувам…

Желанието бе изчезнало от погледа му, на негово място се бяха появили объркване и болка.

— Но нали вчера… Помислих си, че ти… каза, че нямаш търпение да останеш насаме с мен, както и аз…

— Мислех, че очакваш извинение! Ти ми спаси живота и аз съм ти признателна, Уил. Мислех, че искаш да чуеш, че…

Уил изглеждаше така, сякаш го бе зашлевила.

— Не ти спасих живота, за да си ми признателна!

— А защо тогава? — извиси тя глас. — Защото е твое задължение ли? Защото законът…

— Направих го, защото те обичам! — почти изкрещя той и когато видя шока, който се изписа върху лицето й, сломено каза: — Обичам те, Теса, обичам те от първия миг, в който те видях.

Теса сплете ръце. Бяха леденостудени.

— Мислех, че няма как да си по-жесток от онзи път, на покрива, но съм грешала. Това е дори по-жестоко.

— Ти… не ми вярваш?

— Разбира се, че не ти вярвам. След всичко, което ми каза, след като се държа така ужасно с мен…

— Трябваше да го направя — каза той. — Нямах избор. Теса, чуй ме — тя бе тръгнала към вратата; той се втурна да й препречи пътя, сините му очи горяха. — Моля те, чуй ме. Моля те.

Теса се поколеба. Начинът, по който бе произнесъл „моля те“, накъсаният му глас, всичко това нямаше нищо общо с начина, по който се бе държал на покрива. Тогава той почти не я поглеждаше. Сега отчаяно бе вперил поглед в нея, сякаш искаше тя отново да е във властта на желанието.

Гласът, който й крещеше, че той ще я нарани, че той не е искрен, бе отслабнал, погребан под друг по-силен предателски глас, който й казваше да остане. За да чуе какво иска да й каже.

— Теса… — Уил прокара ръце през черната си коса, тънките му пръсти трепереха от вълнение. Теса си спомни какво бе усещането да докосва тази коса, да заравя пръсти в нея, като допира на сурова коприна до кожата й. — Ще ти кажа нещо, което не съм казвал на никого досега, с изключение на Магнус, и това бе единствено защото се нуждаех от помощта му. Не съм го казвал дори и на Джем — той си пое дълбоко дъх. — Когато бях на дванайсет и живеех с родителите си в Уелс, намерих един Пиксис в кабинета на баща ми.

Тя не знаеше какво бе очаквала да каже Уил, но във всеки случай не бе това.

— Пиксис ли? Но защо му е трябвало на баща ти да го пази?

— Може би като спомен за дните, когато е бил ловец на сенки. Кой би могъл да каже? Но може би си спомняш какво е казано в Кодекса за проклятията и как някой може да бъде прокълнат? Е, добре, когато отворих тази кутия, аз освободих един демон — Марбас — който ме прокле. Закле се, че всеки, който ме обича, е обречен да умре. Може би нямаше да му повярвам, още не бях изучавал магия, но сестра ми умря същата нощ, по ужасен начин. Реших, че клетвата е започнала да действа. Напуснах семейството си и дойдох тук. Това ми изглеждаше единственият начин да ги предпазя и да не стана причина за смъртта им. Първоначално не осъзнавах, че тук съм намерил второ семейство. Хенри, Шарлот, дори проклетата Джесамин — исках да съм сигурен, че никой тук няма да ме обича. Защото това, мислех си аз, би им навлякло смъртна опасност. Държах на разстояние всеки, когото не успях да отблъсна напълно.

Теса го гледаше втрещено. Думите отекваха в душата й. Държал е на разстояние всеки, отблъсквал е всеки. Спомни си за лъжите му, прикритостта му, гадният начин, по който се държеше с Шарлот и Хенри, пресилената жестокост в историята с Татяна, която го бе обичала толкова детински, и чиято обич той бе потъпкал. А след това…

— Джем — прошепна тя.

Той я погледна скръбно.

— Джем е друго нещо — прошепна той.

— Джем умира. Допуснал си го до себе си, защото и без това умира? Мислел си, че проклятието няма да го засегне?

— Е, с всяка изминала година, след която той оцеляваше, това ми изглеждаше все по-вероятно. Мислех, че ще се науча да живея по този начин. Мислех си, че когато Джем си отиде и когато навърша осемнайсет, ще живея сам, така че да не причинявам нещастие на другите… и тогава всичко се промени. Заради теб.

— Заради мен ли? — едва чуто промълви Теса.

На устните му се появи сянка на усмивка.

— Когато за първи път те видях, си помислих, че не приличаш на никой друг, когото познавам. Ти успя да ме разсмееш. Боже господи, никой друг освен Джем не бе успявал да го направи през тези пет години. А ти го направи, все едно че не бе нищо особено, като това да дишаш.

— Ти дори не ме познаваш. Уил…

— Попитай Магнус. Той ще ти каже. След онази нощ на покрива, отидох при него. Отблъснах те, защото си помислих, че започваш да разбираш какво чувствам към теб. Докато бяхме в Храма, същия ден, когато си мислех, че си умряла, разбрах, че сигурно можеш да четеш по лицето ми. Бях ужасен. Исках да те накарам да ме мразиш, Теса. Опитах се да го направя. А след това поисках да умра. Помислих си, че ще мога да понеса това, че ме мразиш, но не можех. Разбрах, че ще останеш в Института и че всеки път, когато те погледна, ще се чувствам така, сякаш отново съм на онзи покрив и правя всичко, за да ме презираш, и се почувствах така, все едно поглъщам отрова. Отидох при Магнус и поисках да ми помогне да намеря демона, който ме бе проклел, за да оттегли той проклятието си. Ако това се случеше, мислех си, бих могъл да опитам отново. Може би щеше да е бавно и мъчително, или дори невъзможно, но си помислих, че трябва да направя така, че отново да те е грижа за мен, стига само да мога да ти кажа истината. Че само така бих могъл да си върна доверието ти… и постепенно двамата да изградим нещо.

— Искаш да кажеш, че сега проклятието е премахнато? Че вече го няма?

— Не е имало проклятие, Теса. Демонът ме е излъгал. Никога не е имало проклятие. Държал съм се като глупак през всички тези години. Но не чак дотам, че да не разбера, че първото нещо, което трябва да направя, научавайки истината, е да ти кажа как се чувствам всъщност — той направи още една крачка напред и този път тя не се отдръпна. Бе вперила очи в него, в бледата, полупрозрачна кожа около очите му, в тъмната му коса, която се виеше около слепоочията и тила му, в синевата на очите му и в извивката на устните му. Гледаше го така, сякаш гледаше към някое любимо място, което не бе сигурна, че ще види отново, опитвайки се да съхрани в паметта си детайлите, да ги запечата върху обратната страна на клепачите си, за да може да ги вижда, когато затваря очи, преди да заспи.

Чу собствения си глас, който сякаш идваше някъде отдалече.

— Защо аз? — прошепна тя. — Защо аз, Уил?

Той се поколеба.

— Когато те доведохме тук, когато Шарлот намери писмата до брат ти, аз… аз ги прочетох.

Теса се чу да казва, много тихо:

— Знам. Намерих ги в стаята ти, когато бяхме там с Джем.

Той сепнато я погледна.

— Не ми каза нищо за това.

— Отначало бях много ядосана — отвърна тя. — Но това бе в нощта, когато те открихме в свърталището за дрога на ифритите. Предполагам, че се тревожех за теб. Казах си, че сигурно си го направил от любопитство или пък че Шарлот те е помолила да ги прочетеш.

— Тя не ме е молила — отвърна той. — Аз ги извадих от огъня. И ги прочетох от първото до последното. Прочетох всяка дума, която бе написала. Ти и аз, Теса, ние си приличаме. Ние живеем и дишаме с думите. Книгите бяха тези, които ме спасиха от това да посегна на живота си, когато си мислех, че никога вече няма да мога да обичам и че никой вече няма да ме обича. Книгите бяха тези, които ме караха да си мисля, че може би не съм сам. Те бяха честни към мен и аз към тях. Когато четях написаното от теб, научих колко самотна и изплашена си била понякога, и колко храбра; начинът, по който виждаше света, цветовете му, звуците му, почувствах… почувствах начина, по който мислиш, надяваш се, чувстваш, мечтаеш. Почувствах, че мечтая, мисля и чувствам заедно с теб. Мечтаех за това, за което мечтаеше и ти, исках това, което искаше и ти. И тогава разбрах, че всъщност искам теб. Момичето, написало тези писма. Обичам те от мига, в който прочетох писмата ти. И все още те обичам.

Теса бе започнала да трепери. Винаги бе искала някой да й каже точно това. И дълбоко в сърцето си се бе надявала, този някой да е Уил. Уил, момчето, което обичаше същите книги като нея, същите стихове като нея, което можеше да я накара да се засмее, дори и когато е бясна. И ето че той бе застанал пред нея, казвайки й, че обича думите, излели се от сърцето й, че обича душата й. Казваше й нещо, което никога не си бе представяла, че някой може да й каже. Казваше й нещо, което никой друг досега не бе й казвал, не и по този начин. Не и самият той дори.

Само че това вече нямаше значение.

— Твърде късно е — прошепна тя.

— Не го казвай — прошепна той. — Аз те обичам, Теса. Обичам те.

Тя поклати глава.

— Уил… спри.

Той си пое дъх на пресекулки.

— Знам, че нямаш желание да ми повярваш отново — каза той. — Теса, моля те, кажи ми: не ми вярваш или не можеш да си представиш, че можеш да ме обичаш отново? Защото, ако е второто…

— Уил. Това вече няма значение…

— Нищо вече няма значение! — Гласът му стана по-силен. Знам, че ако ме мразиш, е защото аз те принудих. Знам, че нямаш причина да ми дадеш още един шанс, за да се представя пред теб по друг начин. Но те умолявам за този шанс. Ще направя всичко, което зависи от мен. Всичко.

Гласът му се прекърши и тя чу ехото на един друг глас вътре в себе си. Видя Джем, който я гледаше, и в очите му се бяха събрали цялата любов, светлина, надежда и упование на света.

— Не — прошепна тя. — Това не е възможно.

— Възможно е — отчаяно промълви той. — Трябва да е възможно. Не може да ме мразиш толкова, че всичко това…

— Не те мразя — каза тя, с огромна тъга. — Опитах се да те намразя, Уил. Но така и не успях.

— Значи има шанс. — В очите му заблестя надежда. Не трябваше да е толкова предпазлива, о, господи, няма ли нещо, което да направи нещата по-малко ужасни? Трябваше да му каже. Сега. Бързо. Ясно. — Теса, ако не ме мразиш, значи има шанс ти да…

— Джем ми направи предложение — изстреля тя. — И аз приех.

— Какво?

— Казах, че Джем ми направи предложение — прошепна тя. — Попита ме дали ще се омъжа за него. И аз му отговорих, че ще го направя.

Уил побеля като платно. После каза:

— Джем. Моят Джем ли?

Тя само кимна.

Уил се олюля и се хвана за облегалката на един стол, за да запази равновесие. Изглеждаше така, все едно го бяха ритнали в стомаха.

— Кога?

— Тази сутрин. Но от доста време си станахме по-близки, много по-близки.

— Ти… и Джем? — Уил изглеждаше така, сякаш трябваше да повярва в нещо невъзможно — сняг през лятото, лондонска зима без дъжд.

Вместо отговор Теса докосна с върха на пръстите си нефритения медальон, който Джем й бе дал.

— Даде ми това — каза тя. Гласът й бе съвсем тих. — Било е сватбеният подарък на майка му.

Уил впери поглед в него, в китайските йероглифи върху него, сякаш около шията й се бе увила змия.

— Не ми е споменавал нищо. Не ми е казвал и дума за теб. Не и за това — той отметна косата от лицето си; бе го виждала да прави този жест хиляди пъти, но този път ръката му видимо трепереше. — Обичаш ли го?

— Да, обичам го — каза тя и видя как Уил трепна. — А ти не го ли обичаш?

— Но той ще разбере — каза той, зашеметен. — Ако му обясним всичко. Ако му кажем… той би разбрал.

Теса си представи за момент как сваля медальона, как върви по коридора и чука на вратата на стаята на Джем. Как му връща медальона и му казва, че е направила грешка и че няма да се омъжи за него. Би могла да му каже всичко за себе си и Уил — че не е била сигурна, че й е било нужно време, че не му е дала дума от цялата си душа, че част от нея принадлежи на Уил и винаги ще му принадлежи.

След това си спомни първите думи, които бе чула да произнася Джем, очите му бяха затворени, бе с гръб към нея, а лицето му бе обърнато към луната светлина.

— Уил? Уил, ти ли си това? Спомни си гласът на Уил, лицето му, което се смекчаваше заради Джем, както за никой друг; начина, по който Джем бе хванал ръката на Уил в лечебницата, когато губеше кръв, начина, по който Уил бе извикал: „Джеймс!“, когато автоматонът в склада бе съборил Джем на земята.

Не мога да ги разделя, единия от другия, помисли си тя. Не мога да поема отговорност за такова нещо.

Не мога да кажа истината на никого от двамата.

Представи си лицето на Джем, когато му кажеше, че се отказва от годежа. Той щеше да бъде мил. Джем винаги бе мил. Но тя щеше да пречупи нещо в него, нещо жизненоважно за него. Той нямаше да е вече същият и Уил нямаше да е до него, за да го успокоява. А и му оставаше толкова малко време.

Ами Уил? Какво щеше да прави той след това? Каквото и да си мислеше сега, тя знаеше, че ако развалеше годежа, даже и тогава Уил нямаше да се докосне до нея, нямаше да е с нея, без значение колко я обича. Как би могъл да парадира с любовта си към нея пред Джем, знаейки, че цената за щастието му е болката на най-добрия му приятел? Дори и Уил да си кажеше, че ще го понесе, за него тя винаги щеше да бъде момичето, което е обичал Джем, и така щеше да е докато Джем е жив. Докато тя е жива. Той нямаше да предаде Джем дори и след смъртта. Защо не бе някой друг, който и да е друг на света? Само че тя не обичаше друг. Това бяха момчетата, които обичаше. За добро или за зло.

Гласът й прозвуча възможно най-хладно. И хладнокръвно.

— Да му кажем какво?

Уил я погледна. В очите му имаше светлина, там на стълбите, когато заключваше вратата, когато я бе целунал — ликуваща, радостна светлина. Сега тя бе изчезнала, бе избледняла като последното издихание на умиращ. Спомни си за Нат, губещ кръв, в ръцете й. Бе се оказала безсилна да му помогне. Както бе безсилна и сега. Чувстваше се така, сякаш гледаше как живота си отива от Уил Херондейл и нямаше нищо, което да може да направи, за да спре това.

— Джем ще ми прости — каза Уил, но на лицето му бе изписана безнадеждност, тя се долавяше и в гласа му. Бе се предал, помисли си Теса; Уил, който никога не се предаваше, каквато и битка да започнеше. — Той…

— Разбира се, че ще ти прости — отвърна тя. — Той не може да ти се сърди дълго, Уил; твърде много те обича. Мисля дори, че и на мен няма да ми се сърди дълго. Но тази сутрин ми каза, че е мислел, че ще умре, без да е обичал някого, както баща му е обичал майка му, без дори да бъде обичан като него. Това ли искаш от мен, да тръгна по коридора, да почукам на вратата му и да му отнема това? Ще можеш ли да ме обичаш още, ако го направя?

Уил задържа погледа си върху нея. След това се срина, като смачкан лист хартия; седна в креслото и обхвана лицето си с ръце.

— Закълни се — каза той, — че го обичаш. Достатъчно, че да се омъжиш за него и да го направиш щастлив.

— Да — каза тя.

— В такъв случай, щом го обичаш — каза той тихо, — моля те, Теса, не му казвай това, което току-що ти казах. Не му казвай, че те обичам.

— Ами проклятието? Той не знае за него…

— Моля те, не му казвай и за това. Нито на Хенри, нито на Шарлот, на никого. Аз ще им кажа, когато реша, и по начин, по който реша. Престори се, че не съм ти казвал нищо. Ако изобщо те е грижа за мен, Теса…

— Няма да кажа на никого — каза тя. — Обещавам ти. Кълна се в моя ангел. В ангела на майка ми. И, Уил…

Той стоеше, отпуснал ръце, но сякаш не можеше да я погледне. Бе се вкопчил в облегалките на креслото, а кокалчетата на пръстите му бяха побелели.

— Мисля, че ще е по-добре да тръгваш, Теса.

Но тя не можеше да постъпи така с него. Не и когато изглеждаше така, сякаш душата му умираше. Повече от всичко друго на света тя искаше да отиде при него и да го прегърне, да целуне очите му, да го накара отново да се засмее.

— Това, на което си устоял — каза тя, — когато си бил на дванайсет, би убило повечето хора. Винаги си смятал, че никой не те обича, че никой не би могъл да те обича и това, че си жив, е било доказателството, че е вярно. Но Шарлот те обича. Както и Хенри. И Джем. И семейството ти. Всички те винаги са те обичали, Уил Херондейл, не можеш да скриеш всичко това, колкото и да се опитваш.

Той вдигна глава и я погледна. Тя видя пламъка от камината, който се отразяваше в сините му очи.

— Ами ти? Ти обичаш ли ме?

Тя заби нокти в дланите си.

— Уил — каза тя.

Той я гледаше, всъщност гледаше през нея, без да я вижда.

— Ти обичаш ли ме?

— Аз ли… — пое си дълбоко дъх. — Джем се оказа прав за теб. Бил си по-добър, отколкото те смятах, съжалявам за това, което съм си мислила. Но ако си такъв, какъвто изглеждаш сега, а аз си мисля, че си такъв, няма да ти е трудно да намериш някого, който да те обича, Уил, някой, за когото ти да си на първо място в сърцето му. Но аз…

Той издаде звук, наподобяващ отчасти задавен смях, отчасти — въздишка.

— На първо място в сърцето ти — каза той. — Сигурно си спомняш, че не за първи път ми казваш това?

Тя изненадано поклати глава.

— Не, Уил, не си спомням…

— Ти никога няма да можеш да ме обичаш — изрече той и когато тя не отвърна, когато не каза нищо, той потрепери, тръпката премина през цялото му тяло — после скочи от креслото, без да я погледне. Изправи се вдървено и прекоси стаята, опитвайки се да напипа резето; тя го гледаше, сложила ръка върху устата си, стори й се, че мина цяла вечност, докато успя да го уцели, да го отвори и да излезе в коридора, тръшвайки вратата след себе си.

Уил, помисли си тя. Ти ли си това, Уил? Очите й пареха. В някакъв момент осъзна, че е седнала на пода пред камината. Взираше се в пламъците в очакване от очите й да потекат сълзи. Но това не се случи. Толкова дълго не си го бе позволявала и изглежда, бе загубила способността да плаче.

Взе ръжена от поставката му и заби върха му насред огъня, усещайки топлината му върху лицето си. Нефритеният медальон на врата й се нагорещи и почти изгаряше кожата й.

Извади ръжена от огъня. Той бе нажежен до червено, като сърце. Стисна с ръка върха му.

В първия момент не усети нищо. След това чу вика си, идващ някъде отдалеч, и той бе като ключ, който се превъртя в сърцето й и отключи сълзите й. Ръженът издрънча върху пода.

Когато Софи се втурна вътре, чула писъка й, тя завари Теса, застанала на колене пред огъня. Бе допряла изгорената си ръка до гърдите и ридаеше горчиво, сякаш бяха разбили сърцето й.

Софи я заведе до стаята й, помогна й да си облече нощницата и да си легне в леглото, след това наложи ръката й със студена кърпа и я превърза, намазвайки я с мехлем, който миришеше на нещо като билки и подправки, същият мехлем, каза тя на Теса, който бе използвала Шарлот за лицето й, когато за първи път бе дошла в Института.

— Мислиш ли, че ще ми остане белег? — попита Теса, повече от любопитство, а не защото я бе грижа. Изгарянето и плачът, който го бе последвал, бяха пресушили и отмили емоциите й. Чувстваше се лека и празна като раковина.

— Може би малък, не като моя — чистосърдечно й отвърна Софи, проверявайки дали превръзката е достатъчно стабилна. — Болката от изгарянията е по-неприятна, отколкото самите те, според мен, но аз веднага ви сложих от мехлема. Ще се оправите.

— Не, няма — отвърна Теса, поглеждайки към ръката си, а след това към Софи. Софи, очарователна, както винаги, спокойна и търпелива в черната си рокля и бяло боне, с къдрици, които падаха в безпорядък около лицето й. — Съжалявам, Софи — каза тя. — Ти имаше право за Гидеон, аз не бях права. Трябваше да те послушам. Ти не би могла да допуснеш грешка по отношение на мъжете. Следващият път, когато кажеш, че на някого може да му се вярва, ще те послушам.

На лицето на Софи изгря усмивка, тази усмивка, която караше непознатите да забравят за белега й.

— Разбирам защо казвате това.

— Трябваше да ти повярвам…

— Не се разсърдих много — каза Софи. — Истината е, че самата аз не бях сигурна какво ще направи. Не бях сигурна, че ще застане на наша страна, докато не го видях да слиза с вас от каретата.

— Сигурно се радваш все пак — каза Теса, играейки си със спалното бельо, — че ще живее тук. Ще бъде толкова близо до теб…

— Това ще е най-лошото нещо на света — отвърна Софи и внезапно очите й се напълниха със сълзи. Теса замръзна от ужас, без да може да разбере къде бе сбъркала. Сълзите не потекоха от очите на Софи, а останаха в тях, правейки така, че зелените й зеници да заблестят. — Ако живее тук, ще ме види такава, каквато съм в действителност. Слугиня. — Гласът й се прекърши. — Знам, че не трябваше да се срещам с него, когато ме помоли. Госпожа Брануел не е от тези хора, които наказват слугите си, защото имат ухажори, но аз знам, че бе грешка от моя страна, защото той си е той и аз съм си аз, и ние не сме един за друг. — Тя вдигна ръка и избърса една сълза и след това сълзите й закапаха, търкаляйки се по бузите й, по непокътнатата и по белязаната. — Мога да загубя всичко, ако си позволя да съм себе си, а какво ще загуби той? Нищо.

— Гидеон не е такъв.

— Той е син на баща си — отвърна Софи. — Кой ще каже, че това няма значение? Може би нямаше да е, ако смяташе да се ожени за мунданка, но да ме гледа как му паля огъня, пера прането му…

— Ако те обича, това не би трябвало да има значение за него.

— За хората това винаги има значение. Те не са толкова благородни, колкото си мислите.

Теса си помисли за Уил, скрил лице в ръцете си и казващ: „Ако го обичаш, Теса, моля те нему казвай това, което току-що ти казах“.

— Човек може да открие благородство на най-невероятни места, Софи. Между другото, искаш ли наистина да бъдеш ловец на сенки? Или по-скоро…

— О, разбира се, че искам — отвърна Софи. — Повече от всичко друго на света. Винаги съм го искала.

— Не го бях разбрала — изненадано отвърна Теса.

— Мислех си какво ли би било, ако се омъжа за господаря Джем — Софи въртеше одеялото между пръстите си, след това вдигна очи и се засмя на пресекулки. — Не сте му разбили сърцето, нали?

— Не — отвърна Теса. Само разкъсах своето на две. — Не съм го направила.