Принц с часовников механизъм

2 Обезщетенията

Магическата светлина, осветяваща Голямата библиотека, започна да премигва подобно на свещ, която се стапя върху поставката си, но Теса знаеше, че това е само във въображението й. Магическата светлина, за разлика от огъня или светилния газ, не гаснеше никога и не изгаряше докрай.

Очите й бяха започнали да се уморяват, и изглежда, не само нейните. Бяха се настанили около една от дългите маси, Шарлот начело, Хенри отдясно на Теса. По-нататък един до друг се бяха разположили Уил и Джем; единствено Джесамин бе седнала в най-отдалечения край, отделно от останалите. Масата бе зарината с най-различни бумаги — стари вестникарски статии, книги, листове пергамент, покрити с тънка паяжина от букви. Това бяха генеалогии на различни фамилии Мортмейн, книги по история на автоматоните, огромно количество книги със заклинания за призоваване и обвързване и всякакъв вид изследвания за клуба „Пандемониум“, които Мълчаливите братя бяха успели да изровят от архивите си.

Теса имаше за задача да изчете вестникарските статии и да отбележи всичко, свързано с Мортмейн и корабната му компания; погледът й вече бе започнал да се премрежва, а думите танцуваха по страниците. Почувства облекчение, когато Джесамин наруши мълчанието, блъсна встрани книгата, която четеше — „За движещите сили на магията“, — и каза:

— Шарлот, мисля, че само си губим времето.

Шарлот вдигна очи, в които се четеше обида.

— Джесамин, не е необходимо да продължаваш, щом като не желаеш. Искам само да кажа, че се съмнявам някой от нас да е очаквал да ни помогнеш, и че, ако си толкова неспособна да се съсредоточиш, няма как да ти помогна, въпреки че не мога да не се запитам дали изобщо знаеш какво точно търсиш. В състояние ли си изобщо да кажеш кое заклинание е за обвързване и кое за призоваване, ако ги сложа пред теб?

Теса бе озадачена. Шарлот рядко си позволяваше да е толкова остра към някого от тях.

— Искам да помогна — мрачно каза Джеси. — Само че всички тези машинарии на Мортмейн направо ме убиват. Искам той да бъде заловен и наказан.

— Не, не искаш — Уил разгърна някакъв пергамент, толкова стар, че изпука, и измери с поглед черния символ върху страницата. — Искаш братът на Теса да бъде заловен и наказан, за да продължиш да си мислиш, че е влюбен в теб, което всъщност не е вярно.

Джесамин пламна.

— Не го искам. Тоест, не го исках. Тоест… ъъъ! Шарлот, Уил се заяжда с мен.

— Слънцето изгрява от изток — каза Джем, без да се обръща към никого конкретно.

— Не искам да бъда изхвърлена от Института, ако не успеем да намерим Магистъра — продължи Джесамин. — Толкова ли е трудно за разбиране.

— Не ти ще бъдеш изхвърлена от Института, а Шарлот. Сигурен съм, че Лайтууд ще искат ти да останеш. Бенедикт има двама синове за женене. Вероятно си очарована — каза Уил.

Джесамин направи физиономия.

— Те са ловци на сенки. Сякаш искам да се омъжа за такъв.

— Джесамин, ти също си такава.

Преди Джесамин да отвърне, вратата на библиотеката се отвори и вътре влезе Софи, свеждайки покритата си с бяло боне глава. Тя тихо прошепна нещо на Шарлот, която се изправи.

— Брат Енох е тук — каза тя. — Трябва да говоря с него. Уил, Джесамин, опитайте се да не се избиете, докато ме няма. Хенри, би ли могъл…

Гласът й внезапно заглъхна. Хенри бе вперил поглед надолу към книгата пред себе — трактата на Ал Джазари6 „Енциклопедия на изумителните механични устройства“ — и не чуваше и не виждаше нищо друго. Шарлот разпери ръце и излезе от стаята заедно със Софи.

В момента, в който вратата се затвори зад нея, Джесамин хвърли отровен поглед към Уил.

— Ако смяташ, че ми липсва опит, за да помагам, какво в такъв случай прави тя тук? — и посочи към Теса. — Не искам да бъда груба, но мислиш ли, че тя може да различи заклинание за обвързване от заклинание за призоваване? Ами ти, Уил, можеш ли? Ами че ти изобщо не си даваш труд да внимаваш в часовете, едва ли си в състояние да различиш заклинание за обвързване от рецепта за приготвяне на суфле.

Уил се облегна назад и произнесе в унес:

— „Аз съм побъркан само при северозападен вятър, но щом духа откъм юг, различавам сокол от сойка“7.

— Джесамин, Теса любезно предложи да помогне, а в момента се нуждаем от всяко око — строго каза Джем. — Уил, не цитирай „Хамлет“. Хенри…

Джем се покашля.

— ХЕНРИ.

Хенри вдигна поглед, премигвайки.

— Да, скъпа? — той отново премигна, оглеждайки се. — Къде е Шарлот?

— Излезе, за да говори с Мълчаливите братя — каза Джем, който не изглеждаше ядосан от това, че Хенри го бе объркал с жена си. — Всъщност, страхувам се… че в известна степен съм съгласен с Джесамин.

— Слънцето залязва на запад — отвърна Уил, който очевидно бе чул предишния коментар на Джем.

— Но защо? — възкликна Теса. — Не можем да се откажем точно сега. Това би означавало да предадем Института на този ужасен Бенедикт Лайтууд.

— Ни най-малко не предлагам да не правим нищо, много добре разбирате това. Само че през цялото време се опитваме да разшифроваме какво ще направи Мортмейн. Опитваме се да предвидим бъдещето, вместо да се опитваме да разберем миналото.

— Знаем миналото на Мортмейн и плановете му — Уил махна с ръка към вестниците. — Роден е в Девън, бил е корабен хирург, станал е богат търговец, забъркал се е в черна магия и сега планира да управлява света с помощта на огромната си армия от механични създания. Не толкова нетипично за решителен и непоколебим млад мъж.

— Не мисля, че някога е казвал, че ще управлява света — прекъсна го Теса. — Само Британската империя.

— Благодаря за уточнението — каза Уил. — Исках само да отбележа, че знаем какъв е произходът на Мортмейн. Едва ли имаме вина, че не е особено интересен… — той внезапно замлъкна. — Хм.

— Какво „хм“? — попита Джесамин, като изнервено премести поглед от Уил към Джем. — Искам да ви кажа, че от начина, по който вие двамата общувате — сякаш си четете мислите — направо ме побиват тръпки.

— Хм — отвърна Уил. — Джем искаше просто да каже, и аз съм склонен да се съглася с него, че историята за живота на Мортмейн е някак твърде обикновена, някакви празни дрънканици. Малко лъжа, малко истина, но в нея едва ли има нещо, което може да ни помогне. Това са само неща, които той е съчинил и после е подхвърлил на вестниците, за да има какво да публикуват за него. Още повече, че изобщо не ни е грижа колко кораба притежава; искаме да знаем къде е учил черна магия и от кого.

— И защо мрази ловците на сенки — добави Теса.

Сините очи на Уил бавно се обърнаха към нея.

— Дали е омраза? — попита той. — Допускам, че е просто стремеж към господство. След като ни премахне от пътя си, и с армията от механични създания на своя страна, ще получи могъществото, към което се стреми.

Теса поклати глава.

— Не, не е само това. Трудно е да се обясни, но той мрази нефилимите. За него това е нещо много лично. И то има връзка с този часовник. Сякаш жадува да получи отплата за нещо лошо, което му е било причинено, за това, че е бил наранен.

— Обезщетение — внезапно произнесе Джем, оставяйки писалката, която държеше.

Уил го погледна озадачено.

— Това някаква игра ли е? Казваш първата дума, която ти дойде наум. В такъв случай казвам генуфобия. Означава безпричинен страх от колене.

— Каква е думата за безпричинен страх от досадни идиоти? — осведоми се Джесамин.

— Отделът за обезщетения към архива — каза Джем, игнорирайки казаното и от двамата. — Консулът спомена за това вчера и оттогава не ми излиза от главата. Трябва да погледнем там.

— Обезщетения ли? — попита Теса.

— Когато някой долноземец или мундан заяви, че ловец на сенки е нарушил Закона във взаимоотношенията си с него, долноземецът трябва да подаде жалба за обезщетение. Прави се разследване и долноземецът получава определено заплащане, стига да може да приведе достатъчно убедителни доказателства.

— Е, добре, изглежда малко глупаво, погледнато отстрани — каза Уил. — Не че Мортмейн ще тръгне да подава жалба срещу ловците на сенки по общоприетия ред. „Дълбоко възмутените ловци на сенки отказаха да умрат, когато го поисках от тях. Искам компенсация. Моля изпратете чек на А. Мортмейн, «Кенсингтън Роуд», № 18.“

— Стига шегички — каза Джем. — Може би изобщо не е мразел ловците на сенки. Може би в някакъв момент се е опитал да получи обезщетение по официалния ред, но не е успял. Какво ще загубим, ако проверим? Най-лошото, което може да ни се случи, е да не открием нищо, което е същото, което сме постигнали и към момента.

Той се изправи, отмятайки назад сребристата си коса.

— Тръгвам да настигна Шарлот, преди брат Енох да си е тръгнал, и да я помоля да накара Мълчаливите братя да проверят в архивите.

Теса също се изправи. Не бе очарована от идеята да остане в библиотеката сама с Уил и Джесамин, които нямаше да пропуснат възможността да се сдърпат. Хенри, разбира се, също бе тук, но по всичко изглеждаше, че бе решил да подремне върху купчината от книги, и в най-добрия случай щеше да бъде само буфер. Тя се чувстваше доста неловко край Уил; издържаше се само когато Джем бе наоколо. По някакъв начин Джем успяваше да заглади острите ръбове на Уил и да направи така, че той да придобие човешки облик.

— Ще дойда с теб, Джем — каза тя. — Освен това има нещо… имаше нещо, за което исках да поговоря с Шарлот.

Джем изглеждаше изненадан, но се зарадва. Уил поглеждаше ту към единия, ту към другия, после блъсна назад стола си.

— Прекарваме дни наред сред тези разпадащи се стари книги — обяви той, а после разпери пръстите си. — Красивите ми очи са изтощени и имам рани от хартията. Вижте! Така че отивам да се поразходя.

Теса не можа да се сдържи да не каже:

— Може би трябва да използваш иратце и да се погрижиш за себе си.

Той я погледна свирепо. Очите му бяха невероятно красиви.

— Винаги и за всичко готовата да помогне Теса.

Тя отрази гнева му.

— Единственото ми желание е да съм полезна.

Джем сложи ръка на рамото й, в гласа му се усещаше загриженост.

— Теса, Уил. Не мисля, че…

Но Уил вече бе излязъл, бе грабнал палтото си и бе профучал навън така стремително, че касата на вратата се разтресе.

Джесамин се облегна върху стола си, притваряйки кафявите си очи.

— Колко интересно.

Ръката на Теса, която прибираше кичур коса зад ухото си, трепна. Мразеше това, че Уил й въздейства по този начин. Знаеше какво си мисли той за нея. Че е нищо, че не струва нищо. И че един-единствен негов поглед може да я накара да затрепери със смесено чувство на ярост и копнеж. Бе като да има отрова в кръвта си и единствената противоотрова за нея беше Джем. Само с него се чувстваше върху сигурна почва.

— Ела — Джем леко докосна рамото й. Не бе прието джентълмен да докосва дама на публично място, но тук в Института, ловците на сенки се отнасяха доста по-непринудено помежду си, за разлика от обикновените хора навън. Обърна се и го погледна, а той й се усмихна. Вложи всичко в тази усмивка, усмихваше се с очите си, със сърцето си, с цялото си същество.

— Да намерим Шарлот.

— А аз какво ще правя, докато ви няма? — тросна им се Джесамин, когато се отправиха към вратата.

Джем й хвърли поглед през рамо.

— Ще се пробваш да събудиш Хенри. Май пак се е опитвал да яде хартия насън, а знаеш колко мрази това Шарлот.

— О, по дяволите — вбесено отвърна Джесамин. — Защо все аз трябва да изпълнявам тъпите задачи.

— Защото не желаеш да изпълняваш сериозните — отвърна Джем и гласът му прозвуча почти вбесено, нещо, което, помисли си Теса, почти не се бе случвало досега. Нито един от тях така и не видя ледения поглед, с който тя ги стрелна, докато излизаха от библиотеката и се отправяха по коридора.

— Господин Бейн ви очаква, господине — каза лакеят и отстъпи встрани, пропускайки Уил да влезе. Името на лакея бе Арчър или Уокър, или нещо подобно, доколкото можеше да си спомни, и бе един от мунданите, подчинени на Камила. Подобно на всички мундани, подчиняващи се на желанията на вампирите, и той бе изпит и слаб, с пергаментово бледа кожа и тънка, слепваща се коса. Той се зарадва на Уил почти толкова, колкото гост, поканен на вечеря, който вижда как от салатата му изпълзява плужек.

В момента, в който Уил влезе в къщата, в носа го удари остра миризма. Бе миризмата на черна магия, сякаш някой бе разбъркал сяра в Темза в особено горещ ден. Уил сбърчи нос. Лакеят го погледна с още по-голямо отвращение.

— Господин Бейн е в гостната — гласът му даваше да се разбере, че нищо не би го накарало да съпроводи Уил дотам. — Да взема ли палтото ви?

— Няма да е необходимо — и както си бе с палтото, Уил тръгна по коридора, следвайки миризмата. Колкото повече се приближаваше до плътно затворената врата на гостната, толкова по-силна ставаше тя. Изпод цепнатината на вратата излизаха кълба дим. Уил пое дълбоко възкиселия въздух и отвори вратата.

Гостната изглеждаше някак странно гола. След миг осъзна, че е така, защото Магнус бе струпал тежките мебели от тиково дърво, в това число и пианото, край стените. От тавана висеше богато украсен полилей за светилен газ, но стаята се осветяваше от множество дебели черни свещи, подредени в кръг в средата на стаята. Магнус стоеше до кръга, в ръцете си държеше отворена книга; старомодната му вратовръзка беше разхлабена, а черната му коса стърчеше във всички посоки, сякаш бе наелектризирана. Когато Уил влезе, той вдигна очи и се усмихна.

— Тъкмо навреме! — извика той. — Точно си помислих, че този път го спипахме. Уил, запознай се с Тамъз, младши демон от осмо измерение. Тамъз, запознай се с Уил, младши ловец на сенки от Уелс, нали така?

— Ще ти издера очите — изсъска създанието, което се намираше в средата на горящия кръг. Нямаше съмнение, че е демон, около метър висок, с бледа синя кожа, три горящи черни въглена вместо очи и дълги кървавочервени нокти на хищник върху всеки от осемте пръста на ръцете си. — Ще разкъсам кожата на лицето ти.

— Не бъди груб Тамъз — каза Магнус и въпреки че гласът му не беше силен, кръгът от свещи внезапно лумна в ярки пламъци, което накара демона да изпищи и да се смали.

— Уил има въпрос. Ще му отговориш.

Уил поклати глава.

— Не знам, Магнус — каза. — Не съм сигурен, че е той.

— Каза, че бил син. Този е син.

— Син е — потвърди Уил, пристъпвайки към кръга от пламъци. — Но демонът, който ми трябва, беше по-скоро кобалтовосин. Този тук е… виолетово-син.

— Как ме нарече? — изрева демонът. — Ела по-близо, малък ловецо на сенки, за да мога да се нахраня с черния ти дроб! Ще го изтръгна от тялото ти, докато крещиш от болка.

Уил се обърна към Магнус.

— Не ми звучи като него. Гласът му е различен. Както и броят на очите му.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно сигурен — отвърна Уил с глас, нетърпящ възражение. — Как бих могъл да не съм, никога не бих могъл да забравя подобно нещо.

Магнус въздъхна и се обърна към демона:

— Тамъз — каза той, като четеше на висок глас от книгата. — В името на могъществото на камбаната, свещеното писание и свещта8 и в името великите Самаел, Абадон и Молох ти заповядвам да говориш истината. Срещал ли си се досега с ловеца на сенки Уил Херондейл или с някого от неговата кръв или потекло?

— Не знам — кисело отвърна демонът. — Всички човеци ми изглеждат еднакви.

Магнус извиси глас, остро и властно:

— Отговори ми!

— Е, добре. Не съм го виждал никога досега. Щях да си спомня, ако го бях виждал. Изглежда ми вкусен — и демонът се ухили, оголвайки острите си като бръснач зъби. — Не съм бил на тази земя от, ъъъ, хиляда години, ако не и повече. Никога не мога да направя разлика между сто и хиляда. Както и да е, последният път, когато бях тук, всички живееха в землянки и ядяха дървеници. Съмнявам се, че е бил наоколо, освен ако не е от порода, живееща много по-дълго, отколкото мога да допусна.

Магнус завъртя очи.

— Твърдо си решил, че по никакъв начин няма да ни помогнеш, така ли?

Демонът сви рамене, жест, който беше твърде човешки.

— Настояваше да чуеш истината. Казах я!

— Добре, а чувал ли си за демон, подобен на този, който описах? — прекъсна го Уил, в гласа му се долавяше отчаяние. — Тъмносин, с дрезгав като шкурка глас и с дълга опашка с шипове.

Демонът го погледна с отегчено изражение.

— Имаш ли представа колко вида демони има в празнотата, нефилиме? Хиляди или може би дори милиони. В сравнение с великия град на демоните, Пандемониум, вашият Лондон прилича на някакво село. Става въпрос за демони с различна форма, големина и цвят. При това някои от тях могат да променят външността си, ако поискат.

— О, замълчи тогава, щом не можеш да си полезен — каза Магнус и хлопна книгата. Свещите мигновено угаснаха, а демонът изчезна с тревожен вопъл, оставяйки след себе си тънка струйка зловонен дим.

Магьосникът се обърна към Уил.

— Бях сигурен, че този път е точно този, който ти трябва.

— Вината не е твоя — Уил се тръшна на един от диваните, избутани до стената. Беше му горещо и студено едновременно, по кожата му сякаш лазеха мравки, нервите му бяха изопнати от разочарованието, че трябва да се върне обратно, без да се е добрал до нещо. Той нетърпеливо свали ръкавиците си и ги пъхна в джобовете на закопчаното си палто. — Поне се опита. Тамъз имаше право. Не можах да ти дам достатъчно информация, за да продължиш.

— Предполагам — тихо отвърна Магнус, — че ми каза всичко, което си спомняш. Отворил си Пиксиса и си освободил демона. Той те е проклел. Поиска от мен да намеря този демон и да видя дали няма да заличи проклятието. Това ли е всичко, което можеш да ми кажеш?

— Това е всичко, което мога да ти кажа — отвърна Уил. — Едва ли ще ми помогне да скрия нещо, щом знам какво търся. За теб това би означавало да намериш игла, о, боже, дори не в купа сено. В кула, натъпкана с други игли.

— Пъхни ръката си в кула с игли — отвърна Магнус — и най-вероятно ще я нараниш сериозно. Сигурен ли си, че искаш точно това?

— Сигурен съм, че алтернативата е още по-лоша — каза Уил, като не откъсваше очи от опушеното място в пода, където бе стоял демонът. Беше изтощен. Руната за енергия, която си бе поставил тази сутрин, преди да тръгне към заседанието на Съвета, почти се бе изличила към обяд и главата му пулсираше. — Пет години живях с това. Мисълта да продължа да живея с него дори още една ме плаши повече от мисълта за смъртта.

— Ти си ловец на сенки; не се страхуваш от смъртта.

— Разбира се, че се страхувам — отвърна Уил. — Всеки се страхува от смъртта. Може да сме родени от ангели, но не знаем много повече от вас за това, което се случва след смъртта.

Магнус се премести по-близо до него и седна в противоположния край на дивана. Златистозелените му очи светеха в полумрака като очите на котка.

— Значи не знаете, че след смъртта има само забрава.

— А вие може би не знаете, че няма, така ли? Джем вярва, че всички се прераждаме, че животът е колело. Умираме, променяме се и се прераждаме, както сме заслужили да се преродим, съобразно делата ни в този свят — Уил погледна надолу към изгризаните си нокти. — Аз сигурно ще се преродя в гол охлюв, маринован от някого.

— Пътят на душите — промълви Магнус и устните му се разтеглиха в усмивка. — Добре, продължавай да мислиш в същия дух. Вероятно си направил нещо добро в последния си живот, за да се преродиш в това, което си. Нефилим.

— О, да — унило отвърна Уил. — Извадил съм голям късмет.

После изтощено облегна глава назад върху дивана.

— Предполагам, че са ти необходими още… съставки. Мисля, че на старата Мол оттатък в „Черепите и костите“ вече й се повдига от мен.

— Аз имам други канали — отвърна Магнус, на когото очевидно му стана жал. — Но преди това трябва да направя някои проучвания. Дали не можеш да ми кажеш повече за природата на проклятието…

— Не — надигна се Уил. — Не мога. Казах ти вече, поех твърде голям риск, когато ти казах за съществуването му. Ако ти кажа повече…

— Какво тогава? Да се опитам ли да отгатна? Не знаеш какво ще се случи, но си сигурен, че ще стане по-лошо.

— Не ме карай да си мисля, че идването ми тук е било грешка.

— Има нещо общо с Теса, нали?

През изминалите пет години Уил се бе научил да не показва емоциите си — изненада, привързаност, надежда, радост. Бе абсолютно убеден, че изражението му не се бе променило, но усети напрежение в гласа си, когато каза:

— Теса ли?

— Минали са пет години — настоя Магнус. — И през цялото това време не си казал на никого. Какво е това толкова силно отчаяние, което те доведе при мен, посред нощ, в тази буря? Какво се промени в Института? Идва ми наум само едно нещо, при това доста очарователно, с големи сиви очи.

Уил скочи на крака така внезапно, че едва не обърна дивана.

— Има други неща — каза, като полагаше огромни усилия гласът му да остане равен. — Джем умира.

Магнус се взря в него, погледът му бе хладен и спокоен.

— Той умира от години — отвърна. — Нито едно проклятие, отправено към теб, не може да навреди на здравословното му състояние или да го подобри.

Уил установи, че ръцете му треперят; той ги сви в юмруци.

— Не разбираш.

— Знам, че сте парабатаи — каза Магнус. — И че смъртта му ще бъде голяма загуба за теб. Това, което не знам, е…

— Знаеш това, което трябва да знаеш — Уил усети студ с цялото си тяло, помисли си, че в стаята е топло и че все още е с палтото си. — Мога да ти платя още, ако това ще те накара да спреш да ми задаваш въпроси.

Магнус вдигна крака върху дивана.

— Нищо няма да ме спре да продължа да ти задавам въпроси — каза той. — Но ще направя всичко, което е по силите ми, за да покажа, че уважавам мълчанието ти.

Уил облекчено отпусна юмруци.

— Значи все пак ще ми помогнеш.

— Все пак ще ти помогна — Магнус сложи ръце зад главата си и се облегна назад, гледайки към Уил през полупритворените си клепачи. — Но ще ти помогна по-добре, ако ми кажеш истината. Ще направя каквото мога. Успя да ме заинтригуваш, Уил Херондейл.

Уил сви рамене.

— Ако това може да помогне. Кога смяташ да опиташ отново?

Магнус се прозя.

— Може би този уикенд. Ще ти изпратя съобщение някъде към събота дали има… някакво развитие.

Развитие. Проклятие. Истина. Джем. Смърт. Теса. Теса, Теса, Теса. Името й отекна в съзнанието на Уил като камбанен звън; учуди се дали някое друго име на земята би имало същия резонанс. Нали все пак не са й дали някое ужасно име, Милдред например. Не можеше да си представи, че лежи буден посред нощ, вперил поглед в тавана, докато невидими гласове му шепнат в ухото „Милдред“. Но Теса…

— Благодаря — каза рязко. Бе минал от една крайност в друга, в началото му бе твърде горещо, след това му бе станало твърде студено; в стаята бе станало задушно и миришеше на изгорял восък от свещи. — С нетърпение ще очаквам да ми се обадиш.

— Добре — отвърна Магнус и затвори очи. Уил не можеше да каже дали бе заспал или просто чакаше той да си тръгне; във всеки случай намекът бе повече от ясен. Не без известно облекчение, той се съобрази с него.

Софи бе тръгнала към стаята на госпожица Джесамин, за да измете пепелта и да почисти решетката на камината, когато чу гласове в коридора. На предишната й работа я бяха учили „да прави място“ — да се обръща и да гледа към стената, когато господарите й минават покрай нея, да се държи така, все едно е мебел, нещо неодушевено, което те би трябвало да игнорират.

Когато дойде в Института и разбра, че нещата тук не са организирани по този начин, тя бе направо поразена. Първото, което я изненада, бе, че в толкова голяма къща има толкова малко слуги. Тя не схвана веднага, че ловците на сенки правят много от нещата, които едно типично семейство с обноски би сметнало, че са под достойнството му — палят огъня в стаите си, купуват си нещата, които им трябват, поддържат залата за тренировка и оръжейната чисти и подредени. Тя бе шокирана от фамилиарността, с която Агата и Томас се отнасяха към господарите си, без да си дават сметка, че те и останалите слуги бяха работили за няколко поколения ловци на сенки или имаха магически способности.

Самата тя произхождаше от бедно семейство и в началото, когато започна да работи като домашна прислужница, често я наричаха „глупачка“ и дори я шамаросваха, тъй като не бе отраснала с фини мебели, истинско сребро или китайски порцелан, толкова тънък, че през него прозираше тъмният цвят на чая. Но тя се научи и когато стана ясно, че ще бъде красавица, я направиха салонна камериерка. Участта на салонната камериерка далеч не бе за завиждане. От нея се очакваше да бъде красива и затова заплатата й започна да намалява с всяка изминала година, след като навърши осемнайсет.

За нея бе огромно облекчение, когато дойде да работи в Института, където никого не го бе грижа, че е почти на двайсет, и никой не изискваше от нея да гледа към стените или пък да не говори, преди да я заговорят — така че едва ли не си мислеше, че обезобразяването на красивото й лице от предишния й господар е имало смисъл. Тя все така избягваше да се гледа в огледалото, но ужасният кошмар от загубата бе започнал да избледнява. Джесамин я дразнеше заради дългия белег, който пресичаше бузата й, но останалите изглежда не го забелязваха, като изключим Уил, който от време на време казваше нещо неприятно, но някак проформа, просто защото всички го очакваха от него, а на самия него то не доставяше особено удоволствие.

Но това бе преди да се влюби в Джем.

Докато вървеше по коридора, тя разпозна гласа му, който се извиси в смях, а госпожица Теса му отвърна нещо. Софи усети някакво странно напрежение в гърдите си. Ревност. Презираше се за това, но не можеше да го възпре. Госпожица Теса винаги бе толкова мила с нея, а широко отворените й сиви очи издаваха такава уязвимост — такава потребност от приятел — че бе просто невъзможно да не я харесваш. И все пак, начинът, по който господарят Джем погледна към нея… и Теса като че ли дори не забеляза погледа му.

Не. Нямаше да понесе да се изправи очи в очи с тях двамата в коридора, а Джем да гледа Теса по начина, по който я гледаше напоследък.

Здраво стиснала метлата и кофата, Софи отвори най-близката врата и се шмугна вътре, затваряйки вратата зад себе си. Стаята бе като повечето стаи в Института, спалня, която не се използваше в момента, предназначена бе за гостуващите ловци на сенки. Трябваше да почиства тези стаи веднъж на две седмици, освен в случаите, когато някой не живееше в тях; през останалото време стояха неизползвани. Тази беше доста прашна; в светлината, струяща през прозореца, се виждаха танцуващите прашинки и Софи изпита непреодолима нужда да кихне, когато долепи око до цепнатината на вратата.

Оказа се права. Бяха Джем и Теса, които вървяха срещу нея по коридора. Изглеждаха напълно заети със себе си. Джем носеше нещо — приличаше на сгъната униформа — а Теса се смееше на нещо, казано от него. Тя гледаше малко надолу и встрани от него, а той бе вперил поглед в нея като човек, който си мисли, че никой не го вижда. Гледаше я по начина, по който гледаше само когато свиреше на цигулка, напълно отдаден на музиката и очарован от нея.

Сърцето й се сви. Той бе толкова красив. Винаги го бе мислила. Повечето хора не спираха да повтарят колко красив е Уил, но тя смяташе, че Джем изглежда хиляди пъти по-добре. Той имаше неземния поглед на ангелите от картините и въпреки че тя знаеше, че сребристият цвят на кожата и косата му е резултат от лекарствата, които взима заради болестите си, намираше и него за възхитителен. Джем бе нежен, решителен и мил. Мисълта за ръцете му, които галят косата й и я придърпват назад, й подейства успокоително, докато мисълта за някой мъж или дори младеж, който я докосва, обикновено я караше да се чувства уязвима и нервна. Той имаше най-внимателните и прекрасни ръце…

— Просто не мога да повярвам, че пристигат утре — каза Теса и отново впери поглед в Джем. — Имам чувството, че подхвърлиха мен и Софи на Бенедикт Лайтууд, за да го успокоят; нещо като кокал за кучето. Едва ли го е грижа дали сме обучени или не. Това, което иска, е синовете му да са тук, за да ядосва Шарлот.

— Така е — съгласи се Джем. — Но защо да не се възползваме от обучението, щом ни го предлага. Неслучайно Шарлот се опитва да убеди Джесамин да се включи. Колкото до теб, с твоя талант, не трябва да забравяш, че дори и когато Мортмейн престане да е заплаха за теб, може да се намерят хора, които да бъдат привлечени от способностите ти. Така че ще е добре да се научиш как да се предпазваш.

Ръката на Теса се устреми към ангела на верижката върху шията й, привичен жест, за който Софи подозираше, че тя дори не си дава сметка.

— Знам какво иска да каже Джеси. Иска да каже, че единственото нещо, за което й трябва помощ, е отпорът срещу красивите ухажори.

— А дали не се нуждае от помощ в отпора срещу грозните?

— Не и когато са мундани — подсмихна се Теса. — Във всеки случай предпочита грозен мундан пред красив ловец на сенки.

— Интересно дали това автоматично ме изключва? — отвърна Джем с престорено разочарование и Теса отново се засмя.

— Това е ужасно — каза тя. — Някой толкова красив, колкото Джесамин, трябва да се наслаждава на прелестите й, но тя е категорична, че няма да е ловец на сенки.

— Ти си много по-красива от нея — каза Джем.

Теса го погледна изненадано, бузите й пламнаха. Софи отново усети как сърцето й се свива от ревност, въпреки че бе съгласна с Джем. Джесамин бе някак тривиално красива, джобна Венера, ако изобщо имаше такава, само че обичайното й кисело изражение убиваше чара й. Теса, за разлика от нея, имаше топло излъчване, а гъстата й тъмна коса, падаща на вълни, и морско сивите й очи пленяваха по-силно с всеки изминал ден. Лицето й излъчваше интелигентност и чувство за хумор, все неща, които липсваха на Джесамин, или поне не ги показваше.

Джем се спря пред вратата на госпожица Джесамин и почука на нея. Когато никой не му отговори, той сви рамене, наведе се надолу и остави купчина тъмен плат — униформата — пред вратата.

— Тя никога няма да облече това — с усмивка отбеляза Теса.

Джем се изправи.

— Не съм приемал да я натикам в дрехите, приех да ги доставя.

Той отново тръгна по коридора, а Теса вървеше до него.

— Не знам как Шарлот издържа да говори толкова често с брат Енох. Той ме ужасява — каза тя.

— О, не знам. Предпочитам да мисля, че, когато са си в къщи, Мълчаливите братя приличат на нас. Радват се на грубите си шеги в Града на тишината и си правят препечени сандвичи с кашкавал.

— Мисля, че играят на шарада9 — иронично подметна Теса, — за да се възползват от преимуществата на природните си таланти.

Джем избухна в смях и после те стигнаха до ъгъла и изчезнаха от погледа й. Софи се облегна върху рамката на вратата. Помисли си, че никога не бе успяла да накара Джем да се разсмее така; помисли си, че никой не би могъл да го направи, никой, с изключение на Уил. Трябва да познаваш много добре някого, за да го накараш да се смее така. Обичаше го от толкова много време, помисли си тя. Как бе възможно да го познава толкова малко.

С въздишка на примирение тя се приготви да напусне укритието си, когато вратата на стаята на госпожица Джесамин се отвори и обитателката й се появи на прага. Софи се отдръпна в полумрака. Госпожица Джесамин бе облечена в дълга виолетова пътническа пелерина, скриваща по-голямата част от тялото й — от гърлото до пръстите на краката й. Косата й бе вдигната и стегната на тила, в едната си ръка носеше мъжка шапка. Софи замръзна от изненада, когато Джесамин погледна надолу, видя униформата в краката си и изкриви лице. После бързо я ритна към стаята, показвайки на Софи крак, който по всичко изглежда бе обут в мъжка обувка — и безшумно затвори вратата зад себе си. Хвърли поглед нагоре и надолу по коридора, сложи шапката на главата си, свря брадичка в пелерината и се измъкна навън, оставяйки Софи да се взира озадачено след нея.