Принц с часовников механизъм

12 Маскарадът

Сирил бе спрял каретата пред вратите на имението в сянката на огромно дъбово дърво. Извънградската къща на семейство Лайтууд в Чезуик, както подобаваше на подобна къща, бе солидна постройка в паладиански стил, с извисяващи се колони и множество стълбища. Сиянието на луната правеше всичко да изглежда като вътрешността на мидена черупка. Камъкът, от който бе направена къщата, хвърляше сребърни отблясъци, а портата, ограждаща имота, лъщеше като мазут. В къщата не се виждаше нито една светлина — мястото бе тъмно и тихо като гроб, около него се простираше обширна площ, стигаща до един меандър на Темза долу, тъмен и безлюден. Теса вече се чудеше дали не бяха направили грешка, като бяха дошли тук.

Докато слизаше от каретата и й помагаше да слезе след него, Уил обърна глава и фините контури на устните му застинаха в гримаса.

— Долавяш ли тази миризма? Демонска магия. Въздухът е пропит с нея.

Теса го погледна в недоумение. Не долавяше никаква миризма, всъщност тук, далеч от центъра на града, въздухът бе по-чист, отколкото при Института. Усещаше миризмата на мокри листа и кал. Погледна към Уил, който бе вдигнал лице към луната, и се запита какви оръжия бе скрил под тесния си фрак. Ръцете му бяха облечени в бели ръкавици, колосаната му риза трептеше върху него. С маската върху лицето си можеше да бъде илюстрация на красив разбойник в евтин булеварден роман.

Теса прехапа устната си.

— Сигурен ли си? Къщата изглежда мъртвешки тиха. Сякаш няма никой. Възможно ли е да бъркаш?

Той поклати глава.

— Тук е била използвана мощна магия. Нещо по-силно от магически прах. Истинска защита. Някой има интерес да не разберем какво се случва тук тази вечер. — Той хвърли поглед към поканата в ръката й, сви рамене и тръгна към портата. На нея имаше камбанка и той я дръпна; резкият звук изопна и без това опънатите нерви на Теса. Тя му хвърли гневен поглед, а той се ухили.

— Caelum denique, ангеле — каза той и изчезна в сянката, щом портата пред нея се отвори.

Срещу нея стоеше фигура с качулка на главата. Първата й мисъл бе, че може да е някой от Мълчаливите братя, но техните одежди бяха с цвят на пергамент, а фигурата пред нея бе облечена в роба с цвят на сажди. Тя мълчаливо подаде поканата си.

Ръката, която взе поканата, бе облечена в ръкавица. Скритите под качулката очи разгледаха поканата. Теса стоеше изтръпнала. При нормални обстоятелства би било немислимо една млада дама да дойде на бал сама, това би предизвикало истински скандал. Но обстоятелствата не бяха нормални. Един глас изпод качулката изрече:

— Добре дошла, госпожице Лъвлис.

Гласът бе стържещ, все едно някой търкаше кожа върху грапава, деряща повърхност. Усети иглички по гърба си и се зарадва, че не може да види лицето под качулката. Фигурата й върна поканата и отстъпи назад, канейки я с жест да влезе; тя я последва, опитвайки се да не се оглежда за Уил.

Поведоха я по тясна градинска пътечка покрай къщата. Паркът се простираше на голяма площ около сградата, сребристозелен на светлината на луната. Имаше кръгло декоративно езерце с мраморна пейка до него и ограда от жив плет, старателно подрязана, която се виеше по протежение на добре поддържаните пътечки. Пътечката, по която вървеше, водеше към висок и тесен вход отстрани на къщата. Върху вратата бе издълбан странен символ. Той сякаш се промени и се преобрази, когато Теса погледна към него. Почувства болка в очите и отмести погледа си, а закачуленият й спътник отвори вратата и отново с жест я покани да влезе.

Тя влезе в къщата и вратата се хлопна зад гърба й. Теса се обърна точно преди вратата да се затвори и успя да зърне лицето под качулката или поне така й се стори. Видя нещо, което много приличаше на грозд червени очи в центъра на тъмен овал, като очите на паяк. Затаи дъх, когато ключалката щракна и всичко наоколо потъна в тъмнина.

Пресегна се слепешката и когато напипа дръжката на вратата, наоколо се разля светлина. Теса стоеше в началото на дълго тясно стълбище, водещо нагоре. От двете страни на стълбището имаше факли, горящи със зеленикава, но не магическа светлина.

Най-горе на стълбището имаше врата. Върху нея бе нарисуван друг символ. Почувства сухота в устата си. Символът бе уроборос с две змии. Символът на клуб „Пандемониум“.

Изтръпна от страх. Символът извика в паметта й ужасни спомени: тъмната къща, Сестрите, които я измъчваха, принуждавайки я да се превъплъщава; предателството на Нат. Чудеше се какво бе казал Уил на латински, преди да изчезне. „Кураж“, най-вероятно, или нещо подобно. Помисли си за Джейн Еър, която хладнокръвно посреща яростта на господин Рочестър; за Катрин Ърншоу, която, нападната от свирепо куче, „не изкрещя, не!“, щеше да се презира за това. И накрая си помисли за Бодицея, която, бе й казал Уил, е била „по-храбра от всеки мъж“.

Това е само бал, Теса, каза си тя и хвана дръжката на вратата. Само празненство.

Никога досега не бе ходила на бал, разбира се. Имаше само бегла представа какво можеше да очаква, при това само от книгите. Героите в книгите на Джейн Остин бяха в непрекъснато очакване на някакъв бал или организираха бал и нерядко цялото село участваше в подготовката и провеждането му. В други книги обаче, като „Панаир на суетата“, баловете бяха внушителният фон, върху който се разгръщаха сюжетът и фабулата. Знаеше, че на бала щеше да има гардеробна за дамите, където те можеха да оставят шаловете си, и друга гардеробна за мъжете, където те пък можеха да оставят шапките, палтата и бастуните си. Тя щеше да има картичка за танците, където желаещите да я поканят на танц джентълмени щяха да вписват имената си. Не трябваше да танцува повече от два танца подред с един и същ кавалер — това би било проява на лошо възпитание. Щеше да има огромна, великолепно украсена бална зала и бюфет, където щеше да има студени напитки, сандвичи, дребни сладки и кейк с ром и сладко…

Но не се оказа точно така. Когато вратата се затвори зад гърба й, Теса установи, че насреща й не се втурнаха слуги, за да я заведат до дамската гардеробна, да й предложат да вземат шала й или да й зашият някое паднало копче. Вместо това я блъсна вълна от шум, музика и светлина. Стоеше на входа на толкова огромна зала, че бе невероятно как се бе вместила в къщата на Лайтууд. Огромен кристален полилей се спускаше от тавана; чак след като се загледа в него, Теса установи, че той имаше формата на паяк с единайсет полюшващи се крачета, а върху всяко от тях бяха наредени множество големи свещи.

Стените, или поне тази част от тях, която можеше да види, бяха в много тъмно синьо, а от страната, гледаща към реката имаше френски прозорци, някои от които бяха отворени, за да влиза свеж въздух, но независимо от хладината му, в стаята бе задушно. Зад прозорците имаше извити каменни балкони, от които се разкриваше гледка към града. Стените бяха декорирани с огромни отрязъци блестящ плат, вълни от него висяха над прозорците и се поклащаха от лекия полъх на вятъра. Шарките върху плата бяха извезани със злато; бе същият движещ се и променящ се мотив, като този долу, от който я бяха заболели очите.

Стаята бе пълна с хора. Е, не точно хора. Повечето от тях доста приличаха на хора, все пак. Видя мъртвешки бели лица на вампири и няколко лица на ифрити, с виолетов и червен оттенък на кожата, всички облечени по последна мода. Повечето гости, но не всички, бяха с маски, претенциозни творения в златно и черно — маската на чумния доктор, с дълга човка и малки очилца, червената маска на дявола, комбинирана с рога. Някои не бяха покрили лицата си, сред тях бяха и група жени, чиито коси бяха с цветове в убитите тонове на светлолилавото, зеленото и виолетовото. Косите им не изглеждаха боядисани и те ги носеха пуснати като нимфите от картините. Дрехите им бяха фрапиращо свободни. Не носеха корсети, бяха облечени в падащи на дипли материи от кадифе, тюл и сатен.

Сред гостите имаше създания с най-различни и причудливи форми. Теса видя и няколко гоблина, които разговаряха помежду си на неразбираем за нея език.

Видя и тях. Не бе успяла да ги види досега. В първия момент ги бе взела за декорация, за рицарски доспехи, но не бяха. Покрай стените се бяха наредили автоматони, безмълвни и неподвижни. Приличаха на хора, подобно на кочияша на Сестрите на мрака, бяха облечени в ливреи на рода Лайтууд, а отляво на гърдите на всяка ливрея бе изобразен уроборос. Лицата им бяха празни и безизразни като неоцветени детски рисунки.

Някой я докосна по рамото. Сърцето й подскочи от страх — бяха я разпознали! Всичките й мускулите се напрегнаха, когато един ясен, познат глас каза:

— Вече си мислех, че никога няма да дойдеш, скъпа Джеси.

Тя се обърна и застана лице в лице с брат си.

Последния път, когато бе видяла Нат, той бе в синини и покрит с кръв, ръмжеше срещу нея в коридора на Института и държеше в ръката си нож. Предизвикваше някакво смесено чувство на страх, съжаление и отвращение.

Този Нат бе напълно различен. Усмихваше й се отгоре — Джесамин бе доста по-ниска от нея; бе странно да не достига до брадичката на брат си, а само до гърдите му — с ясните си сини очи. Светлата му коса бе чиста и пригладена, по лицето му нямаше синини. Бе облечен в елегантен фрак и бяла риза, подчертаваща безукорния му външен вид. Ръкавиците му бяха бели, без нито едно петънце върху тях.

Това бе Нат, какъвто винаги бе мечтал да бъде — изглеждащ изискано, елегантно и изтънчено. От него се излъчваше доволство — даже не доволство, не пропусна да отбележи Теса, а самодоволство. Напомняше й за Чърч, когато хванеше мишка.

Нат се подсмихна.

— Какво има, Джес? Изглеждаш така, сякаш си видяла призрак.

Видях. Призракът на брат ми, когото някога обичах. Теса се опита да стигне до Джесамин, до отпечатъка на Джесамин в съзнанието си. Отново се почувства така, все едно бе прокарала ръце през отровена вода, нямаше нищо солидно, за което да се хване.

— Аз… внезапно ме обзе страх, че може да не си тук — каза тя.

Този път смехът му бе изпълнен с нежност.

— И да изпусна възможността да те видя? Глупавичката ми тя — и той се огледа наоколо, усмихвайки се. — Семейство Лайтууд доста са се постарали да впечатлят Магистъра, трябва да го правят по-често — той й протегна ръка. — Ще ми окажеш ли честта да ме ощастливиш с един танц, Джеси?

Джеси. Не госпожице Лъвлис. Ако Теса бе имала някакви съмнения дали връзката им бе сериозна, сега те се стопиха. Застави се да се усмихне.

— Разбира се.

Оркестърът — група дребни мъже с пурпурни лица, облечени в сребрист тюл, свиреха валс. Нат я хвана за ръка и я завъртя в ритъма на танца.

Слава богу, помисли си Теса. Слава богу, че я бе въртял така хиляди пъти в дневната на тясното им апартаментче в Ню Йорк. Знаеше много добре как танцува, как да нагоди движенията си към неговите, дори и в това дребно тяло, което не познаваше. Разбира се, той никога не бе я гледал така — нежно, с полуотворена уста. За бога, какво ще стане, ако реши да я целуне? Не бе помислила за тази възможност. Започна ужасно да й се гади. О, боже, помоли се тя. Не го оставяй да го направи.

Тя заговори бързо:

— Едва успях да се измъкна от Института тази вечер — каза. — Софи, тази малка мърла, едва не откри поканата.

Нат я притисна по-плътно до себе си.

— Но не успя все пак, нали?

В гласа му се долавяше тревога. Теса почувства, че бе на косъм да направи гаф. Хвърли бърз поглед към залата — о, къде беше Уил? Какво й бе казал? Дори и да не ме виждаш, аз ще съм там. Никога не се бе притеснявала толкова.

Въздъхна дълбоко и вирна глава, имитирайки Джесамин.

— Да не би да ме вземаш за глупачка? Разбира се, че не. Ударих кльощавата й ръка с огледалото и тя я изтърва. Освен това, тя вероятно не умее да чете.

— Всъщност — отвърна Нат, видимо успокоен, — трябвало е да ти намерят прислужница, която да подхожда на една дама. Някоя, която да говори френски, да може да шие.

— Софи може да шие — автоматично отвърна Теса и й се прииска да си зашлеви шамар. — Сносно — коригира се тя и премигна към Нат. — Как върви при теб, откакто се видяхме за последен път? — Не че имам и най-малката представа кога би могло да е това.

— Много добре. Магистърът продължава да ме покровителства и да ми оказва внимание.

— Той е мъдър — пое си въздух Теса. — Може да разпознае такова безценно съкровище, каквото си ти.

Нат леко докосна лицето й с ръка, облечена в ръкавица. Теса направи усилие да не се дръпне.

— И всичко това благодарение на теб, мое малко съкровище, безценен източник на информация — той я придърпа към себе си. — Виждам, че си облякла роклята, която те помолих да облечеш — прошепна той. — Копнеех да те видя в нея, след като ми описа как си я облякла на миналогодишния си коледен бал. Може ли да отбележа, че си ослепителна?

Теса усети как съдържанието на стомаха й се качва обратно в гърлото. Очите й отново се стрелнаха из залата. Успя да разпознае Гидеон Лайтууд, облечен във вечерен костюм, който стоеше вдървено до една от стените, сякаш бе прикован към нея. Само очите му се движеха, оглеждайки залата. Гейбриъл се разхождаше насам-натам с чаша пълна с нещо като лимонада, в очите му проблясваше любопитство. Видя го как отиде при едно от момичетата с дългите виолетови коси и започна да разговаря с него. Трудно ми е да повярвам, че момчетата не знаят какво замисля баща им, помисли си тя, ядосано отмествайки поглед от Гейбриъл. И тогава видя Уил.

Беше се облегнал на стената срещу нея, между два празни стола. Въпреки че носеше маска, тя усети, че очите му са взрени в нейните. Сякаш бе застанал толкова близо, че можеше да го докосне. Почти очакваше той да се забавлява със затрудненото положение, в което бе изпаднала, но на него не му бе забавно; изглеждаше напрегнат, вбесен и…

— Господи, ревнувам от всеки мъж, който те гледа — каза Нат. — Само аз трябва да те гледам.

Боже господи, помисли си Теса. Дали този начин на говорене наистина впечатлява повечето жени? Ако брат й дойдеше при нея и я попиташе какво мисли за тези бисери, би му казала открито, че прилича на пълен идиот. А може би само тя мислеше така, защото й бе брат. Толкова бе жалък. Информация, помисли си тя. Трябва да събера информация и след това да си тръгна, преди наистина да съм започнала да повръщам.

Тя се огледа за Уил, но той бе изчезнал, сякаш никога не бе бил там. Надяваше се все пак, че бе някъде наоколо и я гледаше, въпреки че не можеше да го види. Овладя се и каза:

— Наистина ли, Нат? Понякога си мисля, че ме цениш само заради информацията, която мога да ти дам.

Той се спря като закован и я дръпна извън кръга на танцуващите.

— Джеси! Как можа да си помислиш такова нещо? Знаеш, че те обожавам — той я погледна укорително и те започнаха да се движат в такт с музиката. — Вярно е, че връзката ти с нефилимите от Института е безценна. Без теб никога нямаше да научим, че ще ходят в Йорк, например. Но си мислех, че разбираш, че като ми помагаш, ние градим бъдещето си. Когато стана дясната ръка на Магистъра, скъпа, представи си само какво ще съм в състояние да ти осигуря.

Теса се засмя нервно.

— Имаш право, Нат. Но понякога ме хваща страх. Какво ще стане, ако Шарлот разбере, че шпионирам за теб? Какво ще се случи с мен тогава?

Нат я завъртя ловко.

— О, нищо, скъпа; ти сама каза, че са страхливци — той погледна към залата и повдигна вежда. — Бенедикт пак започва със старите си номера — каза той. — Доста противно.

Теса се огледа и видя Бенедикт Лайтууд, който се бе излегнал в едно кадифено канапе, недалеч от оркестъра. Бе съблякъл фрака си, държеше чаша червено вино в едната си ръка, очите му бяха полупритворени. Върху гърдите му, забеляза с ужас Теса, се бе излегнала някаква жена, или най-малкото нещо, което изглеждаше като жена. Дългата й черна коса бе разпусната, носеше черна кадифена рокля с голямо деколте, а от очите й се подаваха главите на съскащи змии. Една от тях протегна дългия си език и облиза бузата на Бенедикт Лайтууд.

— Това е демон — пое си дълбоко дъх Теса, забравяйки за момент да се прави на Джесамин. — Нали?

За нейна радост Нат сякаш не забеляза нищо странно във въпроса й.

— Разбира се, глупавото ми зайче. Бенедикт си пада по жени демони.

В ушите й прозвуча гласът на Уил: „Бих се изненадал, ако някое от среднощните посещения на стария Лайтууд в определени места в Шедуъл не му докара тежка форма на демонска шарка“.

— О, хм — пророни тя.

— Всъщност — кисело рече Нат, — каква ирония, като се има предвид надменното и високомерно държание на нефилимите. Често се питам защо Мортмейн го фаворизира толкова и защо така страстно желае да го види начело на Института.

Теса почти се бе досетила за това, но информацията, че зад жестоката решимост на Бенедикт да отнеме Института от Шарлот най-вероятно стои Мортмейн, се стовари върху й като удар.

— Изобщо не разбирам — каза тя, опитвайки се да наподоби свадливия нрав на Джеси, — каква полза ще има Магистърът от него. Това е само една стара и скучна сграда…

Нат се засмя снизходително.

— Не е само сграда, глупачето ми. Това е позиция. Ръководителят на лондонския Институт е един от най-влиятелните ловци на сенки в Англия, а Магистърът дърпа конците на Бенедикт, все едно е марионетка. С негова помощ той ще съсипе Съвета отвътре, докато армията му от автоматони ще го съсипе отвън — той умело се завъртя, както го изискваше танцът; само това, че бе танцувала много пъти с Нат, помогна на Теса да се задържи на крака и да не падне, толкова бе шокирана. — Освен това не е съвсем вярно, че Институтът няма никаква стойност. Достъпът до Голямата библиотека сам по себе си ще е огромно преимущество за Магистъра. Без да броим оръжейната…

— Ами Теса — тя снижи гласа си, за да не потрепери.

— Теса ли?

— Сестра ти. Магистърът все още я иска, нали?

Нат за първи път я погледна с недоумение.

— Това вече не ни касае, Джесамин — каза той. — Теса ще бъде арестувана за нелегално притежание на принадлежности за черна магия и ще бъде изпратена в Града на тишината. Бенедикт ще я изведе оттам и ще я предаде на Магистъра. Това е част от сделката, която сключиха, но какво ще получи Бенедикт, още не ми е много ясно. Трябва да е нещо важно, иначе едва ли щеше да се реши да участва.

Арестувана? За притежание на принадлежности за черна магия? Зави й се свят.

Ръката на Нат се плъзна около тила й. Бе облечена в ръкавица, но Теса не можеше да се освободи от усещането, че до кожата й се докосва нещо хлъзгаво.

— Малката ми Джеси — промърмори той. — Държиш се така, сякаш си забравила за участието си в това. Трябваше да скриеш Бялата книга в стаята на сестра ми, както те бяхме помолили. Направи го, нали?

— О, разбира се. Само се шегувах, Нат.

— Доброто ми момиче. — Той се наведе по-близо. Определено се канеше да я целуне. Това бе твърде неуместно, но всъщност нищо на това място не би могло да се определи като уместно. Напълно ужасена, Теса изрече:

— Нат, вие ми се свят и имам чувството, че ще припадна. Предполагам, че е от горещината. Ще ми донесеш ли лимонада?

Той я изгледа, устата му се изопна от едва сдържана досада, но Теса знаеше, че няма да й откаже. Никой джентълмен не би го направил. Той изправи рамене, изтупа маншетите си и се усмихна.

— Разбира се — каза и се поклони. — Но първо ще те заведа да седнеш.

Тя се опита да протестира, но ръката му вече бе зад лакътя й и я побутваше към едно от креслата, наредени край стената. Настани я в едно от тях и изчезна в тълпата. Теса го гледаше как се отдалечава, треперейки цялата. Черна магия. Повдигаше й се и бе ядосана. Искаше да удари брат си, да го раздруса, така че да й каже и останалата част от истината, но знаеше, че не бива.

— Вие сигурно сте Теса Грей — изрече мек глас зад гърба й. — Изглеждате точно като майка си.

Теса едва не излезе от кожата си. До нея бе застанала висока и слаба жена с дълга, разпусната коса с цвят на лавандула. Кожата й бе бледосиня, а дългата й свободна рокля бе от воал и тюл. Краката й бяха боси, а между пръстите си имаше тънки, подобни на паяжина нишки, с по-тъмносин цвят от този на кожата й. Ужасена, Теса вдигна ръце към лицето си — беше ли изгубила маскировката си? — но синята жена се засмя.

— Не исках да те изплаша, малката ми. На мястото си е. Просто аз мога да виждам през нея. Всичко това — тя посочи неопределено към русата коса на Теса, бялата й рокля и перлите — е като изпарение на облак, а ти си небето под него. Майка ти имаше същите очи, сиви в някои моменти и сини в други.

Теса най-после можа да проговори:

— Коя си ти?

— О, ние не обичаме да издаваме имената си, можеш да ме наричаш, както си искаш. И да ми дадеш някое красиво име. Майка ти ме наричаше Хиацинта.

— Синьото цвете — едва се отрони от устата на Теса. — Откъде познаваш майка ми? Не изглеждаш по-възрастна от мен…

— Ние не остаряваме и не умираме, за разлика от вас. Но ти си щастливка! Надявам се, че оценяваш услугата, която ти е оказана.

Теса поклати глава недоумяващо.

— Услуга ли? Каква услуга? За Мортмейн ли говориш? Знаеш ли каква съм?

— А ти знаеш ли аз каква съм?

Теса си спомни за Кодекса.

— Фея — предположи тя.

— А знаеш ли какво е сменено дете?

Теса поклати глава.

— Понякога — довери й Хиацинта, като заговори почти шепнешком, — когато кръвта ни стане слаба и рядка, ние се прокрадваме в дома на някое човешко семейство и взимаме най-здравото, най-хубавото и пълничко дете и бързо го подменяме с някой от нас, който крее. И докато човешкото дете расте здраво и силно при нас, семейството му се нагърбва с бремето да се грижи за едно умиращо създание, с фобия към студено желязо49. Така укрепваме потеклото си…

— Защо си правите труда? — попита Теса. — Защо просто не откраднете детето, без да оставяте каквото и да било на негово място?

Тъмносините очи на Хиацинта се разшириха.

— Защо ли? Защото това не би било честно — каза тя. — И защото може да породи подозрения сред мунданите. Те са глупави, но са многобройни. Не трябва да предизвикваме гнева им, за да не ни нападнат с желязо и факли — присви тя рамене.

— Чакай, чакай — каза Теса. — Да не би да се опитваш да ми кажеш, че съм сменено дете?

Хиацинта избухна в кикот.

— Разбира се, че не! Каква нелепица! — Тя сложи ръка на сърцето си, докато се смееше, и Теса видя, че пръстите й са съединени помежду си със синя ципа. После внезапно се усмихна, показвайки блестящите си зъби. — Едно много добре изглеждащо момче гледа към нас — каза тя. — Красив е като повелител на феите! Е, няма да ви преча повече — тя й намигна и преди Теса да успее да възрази, изчезна сред тълпата.

Теса се обърна треперейки, в очакване „добре изглеждащото момче“ да е Нат, но това бе Уил, облегнат на стената до нея. В момента, в който очите й се спряха върху него, той се обърна и впери поглед в пода.

— Какво искаше тази фея?

— Не знам — изнервено отвърна Теса. — Да ми каже, че не съм сменено дете, представи си.

— Е, това е добре. Процес на елиминиране на различните възможности. — Теса трябваше да признае, че Уил така добре успяваше да се слее с тъмните завеси зад него, че бе почти невидим. Това вероятно бе още едно от уменията на ловците на сенки. — Какви са новините от брат ти?

Вплела ръце една в друга и забила поглед в пода, тя каза:

— Джесамин е шпионирала за Нат през цялото време. Не можах да разбера обаче от колко време го прави. Докладва му всичко. Мисли си, че той я обича.

Уил не изглеждаше изненадан.

— А ти не мислиш ли, че я обича?

— Мисля, че Нат се интересува единствено от себе си — отвърна Теса. — Но има и нещо по-лошо. Бенедикт Лайтууд работи за Мортмейн. Ето защо планира да завладее Института. Така ще го получи Магистърът. Ще получи и мен. Нат знае и за това, разбира се. Но не го е грижа. — Теса отново погледна към ръцете си. Ръцете на Джесамин. Малки и изящни, облечени в бели ръкавици от шевро. О, Нат, помисли си тя. Леля Хариет го наричаше „моето синеоко момче“.

— Предполагам, че това е било, преди да я убие — каза Уил и Теса разбра, че е изрекла думите на глас. — Ето го, идва насам — додаде той, мърморейки под нос.

Теса погледна към тълпата и видя Нат, светлата му коса бе като сигнална светлина, приближаваща се към нея. В ръката си държеше чаша с искряща златиста течност. Тя се обърна да каже на Уил да се отдалечи, но той вече бе изчезнал.

— Газирана лимонада — каза Нат, приближавайки се към нея и подавайки й чашата. Допирът на леденостудената чаша й подейства добре. Тя отпи глътка; вкусът й хареса, независимо от всичко.

Нат погали косата й.

— И така, преди малко ти казваше — рече той, — че си скрила книгата в стаята на сестра ми…

— Да, веднага щом ми каза да го направя — излъга Теса. — Тя, разбира се, не подозира нищо.

— Надявам се.

— Нат…

— Да?

— Имаш ли представа какво възнамерява да прави Магистърът със сестра ти?

— Вече ти казах, че не ми е сестра — гласът на Нат бе рязък. — Нямам никаква представа какво смята да прави с нея, а и не ме интересува. Всичките ми планове са свързани с моето… с нашето съвместно бъдеще. Надявам се, че и ти мислиш за това.

Теса си спомни за Джесамин, безмълвно седяща в стаята заедно с останалите ловци на сенки, докато се ровеха в документите за Мортмейн; Джесамин, която заспа на масата, но не си тръгна, когато обсъждаха ситуацията с Рейгнър Фел. И тя изпита съжаление към нея, въпреки че мразеше Нат, мразеше го толкова силно, сякаш огън изгаряше гърлото й. Казах ти, че не ми е сестра.

Теса погледна с широко отворени очи, устните й трепереха.

— Старая се, колкото мога, Нат — каза тя. — Не ми ли вярваш?

Изпита леко чувство на задоволство, когато видя, че досадата му бе изчезнала.

— Разбира се, скъпа. Разбира се — той изучаваше лицето й. — По-добре ли се чувстваш? Ще танцуваме ли?

Тя стисна чашата в ръка.

— О, не знам…

— Е, да — подсмихна се Нат, — смята се, че един джентълмен трябва да танцува само един-два танца със съпругата си.

Теса застина. Времето сякаш бе спряло — всичко в злата сякаш внезапно застина заедно с нея, дори глупашката усмивка на лицето на Нат.

Съпругата? Той и Джесамин бяха женени?

— Ангелчето ми? — каза Нат, а гласът му сякаш идваше някъде отдалеч. — Добре ли си? Пребледня като платно.

— Господин Грей — прозвуча монотонен, механичен глас зад гърба на Нат. Бе един от автоматоните с безизразни лица, носеше сребърен поднос, върху който бе сложен сгънат лист хартия. — Имате съобщение.

Нат изненадано се обърна и взе бележката от подноса. Теса гледаше как я разгъна, прочете написаното, изруга и пъхна бележката в джоба на връхната си дреха.

— О, боже — каза той. — Бележка от самия него.

Сигурно има предвид Магистъра, помисли си Теса.

— Нуждае се от мен — продължи той. — Толкова е досадно, но какво да се прави. — Нат взе ръката й и я вдигна нагоре, после се наведе и невинно я целуна по бузата. — Говори с Бенедикт; да разпореди да те изпроводят до каретата, госпожо Грей — изрече той последните думи почти шепнешком.

Теса кимна, стоейки като истукана.

— Добро момиче — отвърна Нат. След това се обърна и изчезна в тълпата, следван от автоматона. Теса гледаше след тях напълно зашеметена. Сигурно е от шока, помисли си тя, още повече, че всичко в залата придоби странен вид. Сякаш виждаше как всеки лъч светлина се отразява в кристалите на полилея. Беше прекрасно, но някак странно, и леко й се виеше свят.

— Теса! — Беше Уил, който отново внезапно се появи до нея. Тя се обърна и го погледна. Бе зачервен, сякаш бе тичал — още едно красиво и странно съчетание, помисли си тя, черната му коса и черната маска, сините му очи, бледата кожа и руменината около слепоочията му. Сякаш гледаше картина. — Видях, че брат ти получи бележката.

— Ахаа — схвана тя. — Ти си я изпратил.

— Да. — Видимо доволен, Уил взе чашата от ръката й, глътна остатъка и остави празната чаша върху перваза на прозореца. — Исках да го накарам да си тръгне. Ние също трябва да го последваме, преди да е разбрал, че бележката е фалшива, и да се е върнал. Въпреки че го пратих директно към Воксхол; ще му отнеме маса време докато отиде там и се върне обратно, така че не сме в опасност — той внезапно спря да говори, но тя бе усетила тревогата в гласа му. — Тес, Теса? Добре ли си?

— Защо питаш? — отекна гласът й в собствените й уши.

— Виж — той протегна ръка и хвана кичур от косата й, премествайки го напред, така че тя да може да го види. Теса се взря в него — бе тъмнокестеняв, не светъл. Собствената й коса. Не тази на Джесамин.

— О, боже — сложи ръка върху лицето си, разпознавайки типичните за промяната изтръпване, парене и сърбеж, които усети. — Откога…

— Не много отдавна. Беше Джесамин, когато седнах до теб — той хвана ръката й. — Да тръгваме. Бързо. — Той се насочи към изхода, но трябваше да пресекат цялата зала и тялото на Теса се извиваше конвулсивно и потреперваше от превъплъщението. Задъхваше се, сякаш то се впиваше в нея със зъби. Видя Уил, който се огледа изплашено; усети как я прихвана, когато тя залитна и почти я изнесе навън. Залата се завъртя пред очите й. Не трябва да припадам. Не ме оставяй да припадна.

Струя студен въздух я удари в лицето. Осъзна някак смътно, че Уил бе минал през остъклената врата и те бяха излезли на малък балкон, един от многото, гледащи към градината. Тя пристъпи напред, смъквайки златната маска от лицето си, и почти припадна върху каменната балюстрада. Уил затвори вратата и се втурна към нея, слагайки внимателно ръка върху гърба й.

— Теса?

— Добре съм. — Бе доволна, че можеше да се опре на каменните перила, солидността и твърдостта им й подействаха успокоително. Хладният въздух също й се отразяваше добре. Погледна надолу към себе си и видя, че отново бе Теса. Сега бялата рокля й бе станала къса и стегната, че деколтето й се бе повдигнало и преливаше. Знаеше, че някои жени нарочно се пристягаха толкова силно, за да постигнат този ефект, но за нея бе шокиращо такава голяма част от плътта й да бъде на показ.

Хвърли кос поглед към Уил, доволна, че студеният въздух й спести изчервяването.

— Не знам какво стана. Никога досега не ми се е случвало да загубя превъплъщението, без да забележа. Вероятно причината е шокът. Те са женени, знаеше ли това? Нат и Джесамин. Женени. Нат не е човек, който би се оженил. При това не я обича. Смея да го твърдя. Той не обича никого, освен себе си. Винаги е обичал само себе си.

— Тес — отново повтори Уил, този път още по-нежно. Бе се облегнал на перилата, гледайки я. Бяха съвсем близо един до друг. Над тях луната изплува иззад облаците, бяла лодка сред притихналото черно море.

Тя затвори уста, давайки си сметка, че се бе разбъбрила.

— Съжалявам — каза тя тихо, отклонявайки поглед.

Той колебливо допря ръка до бузата й и обърна лицето й към себе си. Бе махнал ръкавицата си и кожата му докосваше нейната.

— Няма за какво да се извиняваш — каза той. — Беше брилянтна, Теса. Не направи нито една погрешна стъпка. — Усети лицето си горещо между студените му пръсти и се изненада. Уил ли казваше това? Уил, който й говореше на покрива така, сякаш бе някакъв боклук?

— Обичаше брат си, нали? Видях лицето ти, когато ти говореше, и исках да го убия за това, че разби сърцето ти.

Ти разби сърцето ми, искаше да каже тя, но вместо това каза:

— Липсва ми, както на теб сестра ти. Въпреки че знам какъв е, ми липсва братът, който си мислех, че имам. Той бе единственото ми семейство.

— Институтът е семейството ти сега. — Гласът му бе невероятно нежен. Теса го погледна изумено. Нежността не бе нещо, което свързваше с Уил. Но тя се прояви в начина, по който докосна бузата й, в мекотата на гласа му, в очите му, когато я гледаше. Винаги си бе мечтала някое момче да я гледа така. Но и в най-смелите си мечти не си бе представяла, че ще бъде някой толкова красив като него. На лунната светлина линията на устата му изглеждаше съвършена, очите му зад маската бяха почти черни.

— Трябва да влизаме — каза тя с въздишка. Не искаше да влизат вътре. Искаше да стои тук, с Уил, сведен така над нея. Усещаше топлината, която се излъчваше от тялото му. Тъмната му коса падаше над маската и влизаше в очите му, срещайки дългите му мигли. — Имаме още съвсем малко време…

Тя пристъпи напред и се спъна в Уил, който я хвана. Застина, а след това ръцете й го обгърнаха и пръстите й сякаш от само себе си се сплетоха зад тила му. Лицето й се притискаше към шията му, усещаше меката му коса между пръстите си. Затвори очи, изключвайки света, от който й се виеше свят, светлините зад френските прозорци, блясъка на небето. Искаше да е тук с Уил, само те двамата, изолирани от външния свят, искаше да вдишва миризмата му, да усеща ударите на сърцето му, ритмични и силни като пулса на океана.

Усети как той си пое дъх.

— Тес? — каза той. — Тес, погледни ме.

Тя вдигна очи към него, бавно и някак неохотно, настръхнала от гняв и студ, а той не откъсваше поглед от нея, тъмните му сини очи гледаха разтревожено изпод гъстите ресници и в тях нямаше и следа от обичайната му резервираност и невъзмутима студенина. Бяха прозрачни като стъкло и пълни с копнеж. И дори повече от копнеж — нежност и отзивчивост, каквито не бе забелязвала у него и каквито не свързваше с Уил Херондейл. И това, повече от всичко друго, възпря протестите й, когато той вдигна ръце и започна да изважда фуркетите от косата й, един по един.

Това е лудост, помисли си тя, когато първите фуркети издрънчаха върху пода. Трябваше да бягат, да се спасяват от това място. Вместо това те продължаваха да стоят тук, безмълвни, а Уил метна встрани огърлицата от перли на Джесамин, сякаш бе някаква дрънкулка от стъкло. Дългата му тъмна и чуплива коса падаше върху раменете му и той провря ръката си в нейната. Тя го чу как издиша, сякаш от месеци бе задържал дъха си и сега трябваше да го изпусне. Стоеше като хипнотизирана, докато той хвана косата й и я отметна зад едното й рамо, увивайки къдриците й около пръстите си.

— Моята Теса — каза той и този път тя не му каза, че не е неговата Теса.

— Уил — прошепна тя, когато той вдигна ръце и раздели сплетените й зад шията му ръце. Смъкна ръкавиците й и те, подобно на маската й и фуркетите, полетяха към каменния под. После свали маската си, хвърли я настрани и прокара ръце през влажната си черна коса, отмахвайки я от челото си. Долните ръбове на маската бяха оставили около скулите му белези като резки, но когато тя протегна ръце да ги докосне, той нежно взе ръцете й и ги върна обратно.

— Не — каза той. — Нека първо аз да те докосна. Исках…

Тя не каза „не“. Вместо това стоеше, разтворила широко очи, взряна в него, докато пръстите му докосваха слепоочията й, после скулите й, после очертаха контура на устните й, сякаш искаше да ги запечата в паметта си. Докосването му накара сърцето й да запърха като пеперуда в гърдите й. Очите му бяха все така вперени в нея, тъмни като дъното на океана, и в тях можеше да се прочете изумление.

Тя не помръдна и когато пръстите му се плъзнаха от устата към шията й, задържаха се върху пулса й, а после се спуснаха към копринената лента върху якичката й и дръпнаха единия й край; полузатворените й клепачи потрепнаха, когато лентата се плъзна встрани и топлата му ръка покри голата й ключица. Спомни си как веднъж, докато бе на „Мейн“, корабът премина през някакво странно блестящо петно и издълба огнена пътека във водата, оставяйки след себе си диря от искри. Имаше усещането, че ръката на Уил правеше същото с кожата й. Тя пламна, когато той я докосна, и можеше да усети къде са били пръстите му, дори и когато вече се бяха преместили напред. Ръцете му бавно, но неотклонно се спускаха надолу, над корсажа на роклята й, следвайки извивката на гърдите й. Теса едва си пое дъх, когато ръцете му се спуснаха надолу и обхванаха талията й, а после я привлякоха и телата им се доближиха толкова плътно едно към друго, че между тях не бе останал и милиметър разстояние.

Той се наведе и допря бузата си до нейната. Усещаше дъха му в ухото си и потреперваше при всяка негова дума.

— Исках да направя това — каза той — във всяка минута на всеки час от всеки ден, с който съм бил с теб, от деня, в който те срещнах. Но ти знаеш това. Знаеш го, нали?

Тя го погледна и устните й учудено се разтвориха.

— Да знам какво? — каза тя и Уил, с въздишка на поражение, я целуна.

Устните му бяха меки, толкова меки. Беше я целувал и преди, лудо и отчаяно, а вкусът бе на кръв, но сега бе различно. Този път го правеше бавно и без да бърза, сякаш й говореше тихо, казвайки й, докосвайки с устни устните й, това, което не бе могъл да й каже с думи. После сякаш прокарваше линия, докосвайки устните й с мигли; тези целувки бяха дълги, като ударите на сърцето, и всяка от тях й казваше, че е невероятна, неповторима, желана. Теса не можеше да издържа повече да държи ръцете си далеч от него. Тя ги протегна, за да обхване шията му, да зарови пръсти в тъмната коприна на косата му, да усети пулса му с дланите си.

Той я държеше здраво в прегръдките си, докато устните му съсредоточено изучаваха нейните. Те имаха вкус на лимонада, бяха сладки и горещи. Движението на езика му, когато го прокара леко по устните й, накара цялото й тяло да потрепери; краката й се подкосиха и тя усети как я изгаря някакъв вътрешен огън. Жадуваше да го притегли към себе си — той бе толкова нежен, толкова невероятно нежен, и въпреки това можеше да усети колко силно я желае по треперенето на ръцете му, по биенето на сърцето му, близо до нейното. Някой, когото не го бе грижа за нея, със сигурност не би проявил толкова нежност. Всичко в нея, което се разтрошаваше на парчета всеки път, когато погледнеше към Уил през последните две седмици, започна да се съединява и да зараства. Чувстваше се така, сякаш всеки момент щеше да полети.

— Уил — прошепна тя. Толкова силно искаше да го усеща до себе си, че усети болка. Бе пареща болка, която тръгваше от стомаха й, караше сърцето й да бие лудешки, ръцете й да потъват в косата му, а кожата й да пламти. — Уил, няма нужда да внимаваш толкова. Няма да се счупя.

— Теса — простена той, но тя усети колебанието в гласа му. Лекичко захапа устните му, предизвиквайки го, което спря дъха му. Ръцете му се обвиха около талията й, притискайки я до себе си, той сякаш загуби самоконтрол и стана по-настойчив. Целувките им ставаха все по-страстни и по-страстни, сякаш искаха да вдишат другия, да го изпият, да го погълнат целия. Теса чуваше собствените си тихи стонове; усещаше как Уил я притиска назад, назад към перилата така, че би трябвало да я заболи, но не я болеше; ръцете му бяха върху корсажа на роклята на Джесамин и мачкаха изящните рози от плат. Теса чу като в просъница как топката на стъклената врата изщрака; тя се отвори, а те все още бяха вкопчени един в друг, сякаш нищо друго нямаше значение.

Разнесоха се гласове и някой отбеляза неодобрително:

— Казах ти, Едит. Ето какво се случва, когато пиеш от розовите питиета. — После вратата отново се затвори и Теса чу отдалечаващи се стъпки. Тя се откъсна от Уил.

— О, небеса — промълви, останала без дъх. — Колко унизително…

— Не ме е грижа — той отново я привлече към себе си, завирайки нос в шията й, лицето й бе горещо, а кожата му — студена. Устните му се приближиха до нейните. — Теса…

— Продължаваш да повтаряш името ми — промърмори тя. Бе опряла ръка върху гърдите му, възпирайки го, но нямаше представа колко дълго можеше да продължи това. Тялото й искаше неговото. Времето бе спряло и нищо друго сякаш нямаше значение. Съществуваше само този момент, само Уил. Никога не бе изпитвала подобно нещо и се запита дали Нат изпитваше това, когато бе пиян.

— Обичам името ти. Обичам да слушам как звучи — той сякаш също бе пиян, устата му бе върху нейната, докато говореше, така че усещаше движението на устните му. Тя вдиша дъха му. Телата им си пасваха великолепно, не можеше да не го забележи; с белите копринени обувки на ток на Джеси тя бе малко по-ниска, отколкото бе в действителност, трябваше само леко да наклони глава, за да го целуне.

— Трябва да те помоля нещо. Трябва да знам…

— А, ето къде сте били — разнесе се глас откъм балконската врата. — Много зрелищно изпълнение, ако мога така да се изразя.

Те отскочиха един от друг. На вратата, с дълга димяща цигара между тънките кафяви пръсти — Теса не бе чула звука от отварянето на вратата — бе застанал Магнус Бейн.

— Нека позная — каза Магнус, изпускайки кълбо дим. Димът образува бяло облаче с формата на сърце, което се изкриви, докато се отдалечаваше, разширявайки се и извивайки се, така че сърцето вече не се различаваше. — Изпили сте онази лимонада?

Теса и Уил, застанали един до друг, се спогледаха. Теса бе тази, която се обади първа:

— Да. Нат ми я донесе.

— В нея имаше малко магически прах — каза Магнус. Бе целият в черно, без никакви други украшения, освен тези на ръцете му. Върху всеки от пръстите му имаше пръстен със скъпоценен камък с различен цвят; лимонено жълт цитрин, зелен нефрит, червен рубин, син топаз. — От този, който намалява задръжките и те кара да правиш неща — той деликатно се покашля, — които при други обстоятелства не би правил.

— О! — рече Уил. А след това пак: — О! — Гласът му бе тих. Той се обърна и се наведе над перилата. Теса почувства как започва да се изчервява.

— Gracious50, показвате доста голяма част от прелестите си — игриво каза Магнус, сочейки към нея със запалената си цигара. — Tout le monde sur le balcon51, както казват на френски — добави той, показвайки към огромната тераса пред себе си. — Още повече, че в момента наистина се намираме на балкон.

— Остави я на мира — каза Уил. Теса не можеше да види лицето му; бе навел главата си. — Тя не знаеше какво пие.

Теса скръсти ръце, но осъзна, че това още повече засилва проблема с деколтето и отново ги отпусна.

— Това е рокля на Джесамин, а тя е наполовина колкото мен — сопна се тя. — Никога не бих излязла в този вид при нормални обстоятелства.

Магнус повдигна вежди.

— Превърнала си се отново в себе си, значи? Кога започна действието на лимонадата?

Теса преглътна. Чувстваше се унизително, че я бяха сварили да се целува с Уил; че стоеше пред Магнус облечена така, че ако леля й я видеше, би паднала мъртва — въпреки че част от нея искаше Магнус да си тръгне и тя да продължи да целува Уил.

— Какво правите тук самият вие, ако мога да попитам? — нелюбезно се нахвърли тя върху него. — Откъде разбрахте, че сме тук?

— Имам си източници — каза Магнус, пускайки кълба дим. — Помислих си, че няма начин да не сте някъде наоколо. Партитата на Бенедикт Лайтууд се славят като опасно място. Когато чух, че сте тук…

— Достатъчно добре екипирани сме, за да се справим с опасността — каза Теса.

Погледът на Магнус се задържа върху деколтето й.

— Виждам — каза той. — Въоръжени до зъби, както мога да се уверя. — Изпушил цигарата си, той я метна през перилата на балкона. — Един от ратаите на Камила бил тук и познал Уил. Изпрати ми съобщение, но щом един от вас вече е бил разпознат, какво ви гарантира, че това няма да се случи отново? Време е да изчезвате оттук.

— Какво те е грижа дали ще си тръгнем или не? — беше Уил, все още свел глава, гласът му бе глух.

— Ти си ми длъжник — каза Магнус, гласът му бе суров. — Очаквам да си получа дълга.

Уил се обърна към него. Теса бе изненадана от изражението на лицето му. Изглеждаше зле и имаше измъчен вид.

— Трябваше да се сетя.

— Можеш да избираш приятелите си, но не и спасителя си — шеговито отбеляза Магнус. — Ще тръгваме ли най-после? Или предпочитате да останете тук, за да се възползвате от случая? Можете да продължите с целуването и след като се върнете в Института.

Уил се намръщи.

— Измъкни ни оттук.

Котешките очи на Магнус заблестяха. Той щракна с пръсти и върху тях внезапно се изсипа дъжд от синкави искри. Теса се напрегна, очаквайки те да изгорят кожата й, но усети само полъха на вятър край лицето си. Косата й се изправи, когато някаква странна енергия премина по нервите й. Чу задъханото дишане на Уил… и те се озоваха на една от каменните пътечки в градината, недалеч от изкуственото езеро, а огромната къща на Лайтууд, безмълвна и тъмна, се извисяваше над тях.

— Е — каза Магнус отегчено, — не беше толкова трудно, нали?

Уил го погледна, но в погледа му не се забелязваше благодарност.

— Магия — измърмори той.

Магнус разтвори ръце. Между тях пукаше и се извиваше синкава енергия, подобна на мълния.

— А безценните ви руни да не би да са нещо по-различно? Те не са ли магия?

— Тихо — каза Теса, изгубила търпение. Корсетът болезнено притискаше ребрата й и тесните обувки на Джесамин стягаха пръстите й като в менгемета. — Замълчете и двамата. Струва ми се, че идва някой.

Те замълчаха, точно когато някаква групичка, разговаряща помежду си, зави покрай ъгъла на къщата. Теса замръзна на мястото си. Въпреки че луната бе забулена от облаци, тя видя, че не бяха хора. Не бяха и долноземци. Бяха демони — първият имаше тромаво туловище, наподобяващо тяло, и черни дупки вместо очи; вторият, на ръст колкото половин човешки бой, имаше синя кожа, бе облечен с панталони и жилетка, изпод които се подаваше опашка с шипове, имаше черти на гущер и плоска като на змия муцуна; третият приличаше на чекрък, поставен във влажна червена уста.

В този миг едновременно се случиха няколко неща.

Теса притисна уста с опакото на ръката си, за да заглуши писъка си. Нямаше смисъл да бягат. Демоните вече ги бяха забелязали и бяха застанали като вкопани на пътеката. От тях се разнасяше мирис на гнило, който бе по-силен от благоуханието на дърветата.

Магнус вдигна ръка, а между пръстите му затрептя син пламък. Мърмореше нещо под носа си. Теса никога не го бе виждала толкова обезпокоен.

А Уил, който Теса очакваше да посегне към серафимската си кама, направи нещо напълно неочаквано. Той вдигна треперещ пръст и посочвайки към демона със синята кожа, извика:

— Ти беше.

Демонът запремигва. Тримата демони бяха застанали като заковани, споглеждайки се. Вероятно имаше някаква договорка, помисли си Теса, демоните да не нападат хората, дошли на партито, но на нея не й харесваше начинът, по който влажната червена уста облизваше устните си.

— Хм — с изненадващо обикновен глас изрече демонът, когото Уил бе посочил. — Не мога да си спомня… Не мисля, че имам удоволствието да те познавам.

— Лъжец! — Уил пристъпи напред, обвиняващо; Теса с изумление видя как той мина покрай останалите демони и се хвърли върху синия демон, който нададе пронизителен писък.

Магнус наблюдаваше всичко това с отворена уста. Теса извика:

— Уил! Уил! — но той вече се търкаляше в тревата със синьокожото създание, което се оказа изненадващо пъргаво. Уил го бе сграбчил за задната част на жилетката, но то успя да се изскубне и се втурна през градината, а Уил го следваше по петите.

Теса направи няколко крачки, но краката я боляха ужасно. Тя ритна встрани обувките на Джесамин и вече се канеше да се втурне след Уил, когато осъзна, че двамата демони издаваха някакъв гневно звучащ звук, който, по всичко изглежда, бе адресиран към Магнус.

— Е, знаете, че се случва понякога — каза той, възвръщайки си самообладанието и сочейки в посоката, в която бе изчезнал Уил. — Някаква разпра за жена. Случва се понякога.

Бучащият звук се усили. По всичко изглеждаше, че демоните не му бяха повярвали.

— Или може би дългове от комар? — отново предположи той. После щракна с пръсти и от дланта му изскочиха пламъци, които осветиха с ярка светлина градината. — Предполагам, че всичко това не ви касае особено, господа. Празненството и развлеченията ви очакват — и той посочи към вратата, водеща към балната зала. — Те са много по-приятни от това, което ще ви сполети, ако продължавате да стоите тук.

Това сякаш ги убеди и те тръгнаха, бучейки и сумтейки, отнасяйки със себе си ужасното си зловоние.

Теса се обърна.

— Бързо, да ги настигнем…

Магнус се наведе и вдигна обувките й. Държеше ги за копринените им панделки, когато каза:

— Не бързай толкова, Пепеляшке. Уил е ловец на сенки. Той тича бързо. Няма да можеш да го стигнеш.

— Но вие бихте могъл? Сигурно има някаква магия?

— Магия — отвърна Магнус, имитирайки отвращението на Уил. — Уил е там, където трябва да бъде, и прави това, което трябва да прави. Задачата му е да убива демони.

— Май не го харесвате особено? — попита Теса; въпросът бе малко странен, може би, но нещо в начина, по който Магнус гледаше към Уил и му говореше, не й даваше мира.

За нейна изненада Магнус й отвърна напълно сериозно:

— Харесвам го — каза той. — Независими от всичко. Смятах, че зад всичко това се крие омраза, но съм се заблуждавал. В цялото това перчене има много душа. Той наистина е жив, един от най-живите хора, които някога съм срещал. Когато чувства нещо, то е ярко и остро като светкавица.

— Всички ние имаме чувства — изненадано отвърна Теса. — Да не би Уил да чувства по-силно от всички нас? Или може би дори по-неистово?

— Работата не е в това — отвърна Магнус. — Повярвай ми, живял съм дълго на тази земя и знам. — В гласа му се долавяш състрадание. — Ще откриеш, че колкото по-дълго живееш, толкова повече избледняват чувствата. Най-старият магьосник, когото съм срещал, бе живял почти хиляда години и ми каза, че вече почти не си спомня какво е да обичаш или да мразиш. Попитах го защо тогава не сложи край на живота си и той каза, че чувства само едно нещо и това е страх, страх от това, което следва след смъртта. „Неоткритата страна, откъдето никой пътник не се връща.“

— Хамлет — автоматично изрече Теса. Тя се опитваше да не мисли за собствената си смърт. Самата мисъл бе твърде значителна и плашеща, така че предпочиташе да я заобикаля, а и освен това… може би дори не бе вярно.

— Ние, които сме безсмъртни, сме приковани със златна верига към този свят и не се осмеляваме да я разкъсаме от страх пред това, което се простира отвъд пропастта — каза Магнус. — А сега ела и остави Уил да изпълни моралния си дълг — и той тръгна по пътеката, а Теса закуцука след него, опитвайки се да не изостава.

— Държеше се така, все едно познава този демон.

— Може би се е опитвал да го убие и преди — отвърна Магнус. — Понякога успяват да се измъкнат.

— Но как ще стигне обратно до Института? — простена Теса.

— Той е умно момче. Ще намери пътя. Повече се безпокоя как ти ще се върнеш в Института, преди някой да е забелязал, че отсъстваш, и да се е разразил скандал.

Те стигнаха до входната врата, където чакаше каретата. Сирил се бе отпуснал спокойно на капрата, шапката му бе смъкната над очите.

Тя погледна гневно към Магнус, докато той отваряше вратата на каретата и й помагаше да влезе вътре.

— Откъде знаете, че Уил и аз не сме тук тази нощ с разрешение на Шарлот?

— Довери ми се, скъпа — каза той и се усмихна толкова подкупващо, че Теса, въздишайки, му подаде ръка. — А сега — добави той, — ще те отведа обратно в Института, а по пътя, ти ще ми разкажеш всичко.