Принц с часовников механизъм

Пролог

Мъглата бе гъста, притъпяваше звуците и замъгляваше зрението. Там, където се вдигаше, Уил Херондейл виждаше пред себе улицата, която стръмно се изкачваше нагоре — хлъзгава, мокра и черна от дъжда. Чуваше и гласовете на мъртъвците.

Не всички ловци на сенки можеха да чуват призраците, освен ако самите призраци не го искаха, но Уил бе сред тези, които можеха. Когато наближи старото гробище, гласовете се извисиха в нестроен хор — стенещ и молещ, виещ и ръмжащ. Не бе някакво тихо и спокойно гробищно място и Уил го знаеше, не за пръв път посещаваше „Черепите и костите“, недалеч от Лондонския мост. Опита се колкото може да заглуши гласовете, като присви рамене, така че яката му да покрива ушите, главата му бе наведена, а ситният дъждец мокреше черната му коса.

Входът към гробището бе почти недостъпен: крилата на портата от ковано желязо бяха здраво зазидани във високата каменна стена, така че случайният минувач можеше да види само буренясало парче земя, част от незнайно на кого принадлежаща строителна площадка. Когато Уил доближи портата, от мъглата изникна още нещо, само че не от плът и кръв: огромно бронзово чукало във формата на ръка, пръстите бяха костеливи и съсухрени. Уил изкриви лице в гримаса, протегна ръка, облечена в ръкавица, вдигна чукалото и го остави да падне веднъж, втори, трети път. Глухият му звук отекна в нощта.

От земята зад портата се издигаше мъгла, подобна на пара, и скриваше блещукането на костите, които изпъкваха върху неравния терен. Постепенно мъглата се сгъсти, превръщайки се в зловеща синя светлина. Уил сложи ръце върху решетките; хладината на метала проникна през ръкавиците чак до костите му и той потрепери. Не бе просто обичайният студ. Когато призраците се надигаха, те смучеха енергия от заобикалящите ги, като отнемаха топлината от въздуха край тях. Косата на тила му се изправи и щръкна, когато синята мъгла бавно застина във формата на възрастна жена в дрипава рокля и бяла престилка. Главата й бе приведена.

— Здравей, Мол — каза Уил. — Изглеждаш страхотно тази вечер, ако мога така да се изразя.

Призракът вдигна глава. Старата Моли беше силен дух, един от най-силните, които бе срещал някога. Когато сноп лунна светлина се провря през една от дупките на дрехата й, старицата стана почти прозрачна. Тялото й бе яко, а косата — увита на дебел жълто-сив сноп около едното й рамо. Грубите й зачервени ръце бяха подпрени на хълбоците. Само очите й бяха празни и от дълбините им проблясваха чифт сини пламъци.

— Уилям ’ерондейл — каза тя. — Отново тук? Толкова скоро?

Тя се приближи към портата с плъзгащата се походка, така характерна за призраците. Стъпалата й бяха боси и мръсни, въпреки че нито за миг не бяха докосвали земята.

Уил се облегна на портата.

— Липсваше ми сладкото ти личице.

Тя се ухили, очите й проблеснаха и той зърна черепа под полупрозрачната й кожа. Облаците се бяха скупчили един върху друг на небето и скриваха луната. Уил се запита какво ли бе извършила старицата, за да бъде погребана тук, далеч от осветената земя. Повечето от ридаещите гласове бяха на проститутки, самоубийци и мъртвородени деца, на онези низвергнати мъртъвци, които нямаха право да бъдат погребани в гробището, осветено от църквата. Моли обаче бе успяла да извлече полза от ситуацията, така че може би изобщо не я бе грижа за останалото.

Тя се изкиска.

— Какво искаш тогава, млади ловецо на сенки? Отровата на Малфас? Имам и нокът от демона Моракс, много фино шлифован, отровата на върха му е почти незабележима.

— Не — отвърна Уил. — Не това ми трябва. Трябва ми прах от демона Форей, стрит на дребно.

Моли обърна глава встрани и избълва кълбо синкав пламък.

— И за какво му е на изискан младеж кат’ теб подобно нещо?

Уил едва-едва въздъхна. Възраженията на Моли бяха част от пазарлъка. Магнус вече няколко пъти го бе пращал при нея. Веднъж за зловонните черни свещи, които залепнаха като катран по кожата му, веднъж за костите на някакво неродено дете, и веднъж за една торба с очи на феи, от която върху ризата му покапа кръв. Ако трябваше да сравнява, прахът на демона Форей звучеше къде-къде по-приемливо.

— За глупачка ли ме вземаш — продължи Моли. — Това е капан, нали? Твоя милост ме спипва да продавам тези неща и това ще е краят на старата Моли, нали?

— И без това вече си мъртва — Уил положи всички усилия думите му да не я подразнят. — Не знам какво си мислиш, че може да ти стори Клейвът.

— Ха! — празните й очи запламтяха. — В тъмниците на Мълчаливите братя могат да бъдат затваряни както живи, така и мъртви; знаеш много добре т’ва, ловецо на сенки.

Уил предупредително вдигна ръце.

— Не се опитвай да хитруваш, старо. Сигурно вече си чула слуховете, които се носят в долния свят. Клейвът си има и друга работа, освен да лови призраци, търгуващи с прах на демони и кръв на феи.

Той се приведе напред.

— Ще ти дам добра цена — измъкна от джоба си кесия от батиста и я разклати във въздуха. Чу се звук като от подрънкването на множество монети. — Всички отговарят на описанието, Мол!

На лицето й се изписа нетърпение и мъртвото й лице се оживи, тя се втвърди достатъчно, че да вземе кесията от него. Зарови ръка в нея и когато я извади, шепата й бе пълна с пръстени — венчални златни пръстени и върху всеки бе завързан любовен възел. Старата Моли, подобно на много други призраци, непрестанно търсеше някакъв талисман, някаква изгубена отломка от миналото й, която най-после да й позволи да умре, котвата, която я държеше привързана към света. В нейния случай това бе венчалният й пръстен. Смяташе се, бе му казал Магнус, че пръстенът отдавна е изчезнал, погребан под тинестото дъно на Темза, но независимо от това тя би взела всяка кесия с намерени пръстени с надеждата, че някой от тях може да се окаже нейният.

Тя пусна пръстените обратно в кесията, която изчезна някъде из неживата й същност, и в замяна му подаде сгънато пакетче с прах. Той го скри в джоба на якето си и в този момент призракът започна да избледнява и да изчезва.

— Почакай, Мол. Това не е всичко, за което съм дошъл тази вечер.

Призракът потрепна, алчността му се бореше с нетърпението и с усилието да остане видим. Накрая все пак измърмори:

— Е, добре, какво още искаш?

Уил се поколеба. Това не бе нещо, за което Магнус го бе изпратил; бе нещо, което самият той искаше да знае.

— Любовно биле.

Старата Моли се изсмя пискливо.

— Любовно биле? За Уил ’ерондейл? ’ич не ми е в стила да отказвам възнаграждение, но мъж с твоята външност не се нуждае от любовно биле, повярвай ми.

— Не ме разбра — отвърна Уил и в гласа му можеше да се долови отчаяние. — Всъщност търся точно обратното, нещо, което да слага край на влюбеността.

— Биле на омразата? — продължаваше да се забавлява Мол.

— Надявах се на нещо като безразличие. Или може би търпимост?

Тя издаде хъркащ звук, смущаващо човешки за призрак като нея.

— Не ми е работа да ти го казвам, нефилиме, но щом искаш момиче, което да те мрази, има и по-лесни начини да го получиш. Не ти е нужна моята помощ за такова жалко нещо.

И с тези думи тя се скри от погледа му, изчезвайки в мъглата между гробовете. Уил, който гледаше след нея, въздъхна:

— Не за нея — прошепна той, въпреки че вече нямаше кой да го чуе, — за мен…

После облегна глава върху студената желязна врата.