Потомците на Шанара

ГЛАВА 7

Същата вечер Пар си спомни нещо, което го накара да уталожи завистта си. Продължиха да вървят към Кълхейвън, нетърпеливи да завършат пътуването си. Предпочитаха да вървят цялата нощ и на следващия ден пред възможността дори миг по-дълго да останат в тези гори. Върнаха се на главната пътека, която се движеше успоредно на Сребърната река и тръгнаха на изток. Докато стъпваха тежко и правеха всяка крачка с труд, защото пътеката беше неравна и постоянно криволичеше, Пар откри, че размишлява за песните. Тогава си спомни, че според легендите силата на Меча на Лий имаше две страни. Мечът бе направен от Аланон по времето на Брин Омсфорд, когато Друидът бе пътувал на изток с момичето от Вейл и нейния бъдещ защитник, един от дедите на Морган — Рон Лий… Друидът бе потопил острието на меча в забранените води на Рога на Пъкала и така бе променил завинаги същността му. Мечът беше станал не просто острие, а оръдие, което би могло да се противопостави дори на Призраците Морди. Но магията бе като всички стари магии — носеше благословии и проклятия, а притежателят й ставаше напълно зависим от нея. Брин Омсфорд бе открила опасността, но предупрежденията й бяха отишли напразно, в последното им стълкновение с черната магия, нейната магия и тази на Джеар я бе спасила и бе направила ненужно бъдещото използване на меча. Никой не знаеше какво се е случило с оръжието след това — освен че не е било необходимо и не е използвано.

Досега.

И сега като че ли бе задължение на Пар да предупреди Морган за опасността от по-нататъшното използване на меча. Но как трябваше да го направи? Проклятие. Морган Лий, бе най-добрият му приятел заедно с Кол, а новооткритата магия, признаваше Пар, току-що бе спасила живота им. Обзе го чувство на вина и срам заради ревността, която бе почувствал. Как трябваше да каже на Морган, че не бива да използва Меча? Независимо че имаше причина за това, все още звучеше невероятно. Освен това щяха да се нуждаят от магията на Меча, ако отново срещнат Призраци. И бе напълно възможно това да се случи.

Вътрешната му борба беше кратка. Просто не можеше да преодолее неудобството и живия спомен от страшното същество, което бе дишало над него. Реши да си замълчи. Може би нямаше да има нужда от това. Ако се появеше опасност, щеше тогава да каже. Пропъди въпроса от мислите си.

Говориха малко, а когато го правеха — бе за Призрака. Вече не се съмняваха, че тези същества са истински. Дори Кол не увърташе, но приемането им като факт не осветляваше — нищо. Призраците останаха за тях забулени в мистерия. Не знаеха откъде са дошли и защо. Дори не знаеха какво представляват. Нямаха представа и за източника на силата им, макар че тя изглежда идваше от някаква магия. Ако тези същества наистина ги преследват, те не знаеха какво да направят. Знаеха само, че старецът е бил прав, като ги предупреди да внимават.

Стигнаха Кълхейвън точно след изгрева. Уморени, почти заспали, преминаха от нощните горски сенки в просветляващия ден. Облаци висяха в небето на Източната земя, закриваха върховете на дърветата и хвърляха върху селото на Джуджетата сиви мразовити сенки. Пътниците спряха, протегнаха се и се огледаха наоколо. Дърветата се бяха разредили пред тях и те видяха няколко колиби, от чиито каменни комини се виеше дим. Под навесите им имаше каруци и сечива, а в малките дворчета животните бяха забързани или затворени в кошарите. Зеленчуковите градинки се опитваха да се преборят за малко земя, тъй като бурените ги нападаха отвсякъде. Всичко сякаш беше скупчено едно върху друго: колибите, навесите, животните, градините и гората. За нищо не се полагаха грижи — боята бе излющена и стара, камъните — разместени, оградите — изпочупени и висящи, животните — рунтави, а градинките и буренаците растяха почти заедно и човек не би могъл да ги различи. Жени минаваха през вратите и покрай прозорците, предимно стари, някои перяха, други готвеха, но всички изглеждаха окъсани и разчорлени. Деца играеха в дворовете, по пътеките и на пътя — всичките дрипави и диви като планински кози.

Морган забеляза как Пар и Кол се бяха втренчили в тях и каза:

— Забравих да ви предупредя — Кълхейвън, който вие познавате, е този от приказките ви. Е, това е било едно време. Знам, че сте уморени, но след като вече сме тук, трябва да видите някои неща.

Поведе ги по пътеката, която отиваше към селото. Къщите ставаха все по-лоши, градинките и животните напълно изчезнаха. Пътеката премина в път целият в дупки и камъни. Тук имаше повече деца, които си играеха като другите. Имаше и повече жени, които работеха под навесите. От време на време си разменяха по някоя дума помежду си и с децата, но предимно бяха затворени в себе си. Погледнаха предпазливо тримата непознати, а в очите им се отрази страх и подозрение.

— Кълхейвън, най-красивият град в Източната земя, сърцето и душата на народа на Джуджетата? — Морган се унесе в мислите си. Не ги погледна. — Знаете приказките. Бил е светилище, оазис, рай за нежните души, паметник на това, което може да се постигне с гордост и усилена работа — поклати глава — Е, сега е такъв.

Няколко деца дойдоха да просят дребни монети. Морган леко поклати глава, погали едно две и продължи. Минаха по друга пътека, която водеше до малък поток с нечистотии и боклуци. Мостче ги отведе на другия бряг. Въздухът бе изпълнен с миризма на гнило.

— Къде са мъжете? — попита Пар. Морган се огледа:

— Късметлиите са умрели. Останалите са в мините или в трудови лагери. Ето защо всичко изглежда така. Никой не е останал в града, освен децата, старците и няколко жени — той спря. — Така е от петдесет години. Така го иска Федерацията. Елате насам.

Поведе ги по тясна пътечка зад редицата от къщи, които сякаш бяха по-добре поддържани. Те бяха прясно боядисани, камъните и хоросанът бяха на местата си, а градинките и полянките — безупречни. И тук в дворовете работеха Джуджета, предимно млади жени. Задачите бяха същите, но резултатите, различни. Всичко тук беше блестящо, ново и чисто.

Морган ги заведе до малък парк и внимателно се отпусна до една ела.

— Видяхте ли онези? — посочи добре поддържаните колиби. Пар и Кол кимнаха. — Там живеят федералните служители и войниците от гарнизона. Най-младите и силни жени са длъжни да работят за тях. Повечето са принудени и да живеят с тях — Той ги погледна многозначително.

Слезнаха от парка по склона на хълма към центъра на селището. Магазините, занаятчийниците и движението ставаха все повече. Джуджетата тук се занимаваха с купуване и продаване, но бяха малко на брой и предимно стари. Улиците бяха препълнени с чуждоземци, дошли да търгуват. Войници на Федерацията охраняваха навсякъде.

Морган накара братята да се наведат, за да не бъдат забелязани и започна да им показва това-онова, а гласът му стана ироничен:

— Ей там е пунктът за сребро. Джуджетата трябва да го изваждат от мините, където прекарват повечето време — знаете какво означава това. След това го продават на Федерацията по нейни цени и връщат по-голямата част от парите във вид на данъци. Животните също принадлежат на Федерацията — дават ги назаем. Напълно обират Джуджетата. Това ей там е пазарът. Всички зеленчуци и плодове се произвеждат от Джуджетата, а печалбите по същия начин сменят притежателя си. Тук е така. Това означава за тия хора протектората.

Спря ги в края на улицата, настрани от кръга от наблюдатели, скупчили се около платформа, на която млади Джуджета — мъж и жена, свързани, ги предлагаха за продан. Погледаха малко и Морган каза:

— Тези, които не им трябват за работа, ги продават.

Поведе ги от търговската част към един склон на хълм над града. Хълмът бе почернял и лишен от живот, чак до голия хоризонт.

— Знаете ли какво е това? — тихо ги попита. Те поклатиха глави. Това е останало от Градините на Меад. Знаете приказката. Джуджетата построили Градите със специална пръст, донесена от селскостопански земи — черна като въглен. Всяко познато цвете е било посадено и отглеждано. Баща ми каза, че това е най-красивото нещо, което някога е виждал. Бил е тук веднъж като момче.

Морган замлъкна за момент, докато те оглеждаха остатъците, след това каза:

— Федерацията изгорила градините, когато градът паднал. Всяка година отново ги горят, та никога нищо да не поникне там.

Докато вървяха обратно към покрайнините на селото, Пар попита:

— Откъде знаеш всичко това? От баща си ли?

Морган поклати глава:

— Баща ми е бил тук само един път. Мисля, че предпочита да не вижда на какво е заприличало, а да го запомни както едно време. Не, тук имам приятели, които ми разказват как живеят Джуджетата.

Върнаха се обратно към бедните квартали на селото по друг път, който беше така разбит като предишния. Не след дълго тръгнаха по една пътека, която ги отведе до порутени камъни и дървено скеле, което като че ли някога е било страноприемница. Издигаше се на три етажа, имаше веранда, на която беше подредена столова. Дворът беше гол, без боклуци и пълен с деца.

— Училище? — предположи на глас Пар. Морган поклати глава:

— Приют за сираци.

Поведе ги през групата от деца към верандата и почука на една врата добре прикрита в сянката на ниша. Почака. Когато вратата се отвори със скърцане, каза:

— Може ли да дадете малко храна на един бедняк?

— Морган? — вратата широко се разтвори. Застаряваща жена Джудже застана на рамката. Косата й бе сивкава, лицето — скулесто и изтерзано. Усмивката й бавно си проправи път през него и преодоля застиналото отчаяние. — Морган Лий, каква приятна изненада! Как си, младежо?

— Както винаги съм гордост и щастие за баща си — с усмивка отвърна Морган. — Може ли да влезем?

— Разбира се. Откога си започнал да питаш? — Жената отстъпи и ги пропусна да минат, като прегърна Морган и лъчезарно се усмихна на Пар и Кол, които й отвърнаха смутено. Тя затвори вратата след тях и каза: — Е, ще искате нещо за хапване, нали?

— С удоволствие бихме дали живота си за такава възможност — обяви с усмивка Морган. — Бабо Елайза, това са мои приятели — Пар и Кол Омсфорд от Шейди Вейл. Временно са… бездомни — завърши той.

— Не сме ли така и всички ние? — отговори е тъга Баба Елайза. Тя протегна мазолестата си ръка към братята. — С мечки ли сте се борили, Морган?

Морган докосна издраното си лице.

— Страхувам се, че беше нещо по-лошо. Пътят към Кълхейвън вече не е същият.

— Самият Кълхейвън, също. Седни, дете — ти и приятелите ти. Ще ви донеса кифли и плодове.

Имаше няколко дълги маси със скамейки в центъра на голямата кухня. Тримата приятели избраха най-близката и седнаха. Кухнята беше просторна, но доста мрачна, а обзавеждането — бедно. Баба Елайза работливо се суетеше из кухнята, като подготвяше закуската и наливаше чаши с някакъв сок. — Бих ви предложила мляко, но трябва да го пестя за децата — извини се тя.

Докато ядяха, се появи втора жена, Джудже, по-стара, дребна, с изострени черти на лицето и бързи, подобни на птичка движения, които като че ли никога не спираха. Тя прекоси стаята, за да види Морган, който веднага се надигна и я целуна по бузата.

— Леля Джил — представи я Морган.

— За мен е удоволствие — каза тя не особено убедително.

Седна до Баба Елайза и веднага започна да работи над някаква бродерия, която беше донесла в стаята, а пръстите й сякаш хвърчаха.

— Тези жени са като майки за целия свят — обясни Морган, като се върна към храната. — Включително и за мен, въпреки че не съм сирак като другите им подопечни. Приеха ме, защото съм неустоимо чаровен.

— Ти просеше, както и останалите, когато те видяхме за пръв път, Морган Лий — изсумтя леля Джил, без да вдига поглед от работата си. — Това е единствената причина, поради която те прибрахме.

— Сестри, въпреки че никога няма да го разберете — бързо продължи Морган — Баба Елайза е като гъши пух — нежна и топла, но леля Джил — е, леля Джил е по-скоро като каменен дюшек.

Морган и баба Елайза се засмяха, леля Джил се включи след малко, а Пар и Кол откриха, че също се смеят. Странно беше, защото мислите им все още бяха изпълнени с образите на селото и хората, а звуците на играещите отвън сирачета, напомняха как точно стоят нещата. Но в тия стари жени имаше нещо непоколебимо, нещо, което надделяваше над неприятностите и бедността, нещо което нашепваше за обещания и надежда.

Когато закуската привърши, баба Елайза отиде до мивката и леля Джил излезе да провери децата. Морган прошепна:

— Тези жени управляват сиропиталището близо тридесет години, Федерацията ги оставя на мира, защото държат децата в подчинение. Хубаво, нали? Има стотици деца без родители, така че тук е винаги пълно. Когато децата пораснат достатъчно, ги скриват. Ако останат прекалено дълго, Федерацията ще ги изпрати в работни лагери или ще ги продаде А жените се правят на не разбиращи — той поклати глава. — Не знам как издържат. Аз щях да се побъркам отдавна. Баба Елайза се върна и седна при тях.

— Каза ли ви Морган как се срещнахме? — попита тя братята Омсфорд. — О, беше нещо интересно. Донесе ни храна и дрехи за децата, даде ни пари да купим каквото можем, и ни помогна да отведем дузина деца на север и да ги оставим в семейства в свободната територия.

— За Бога, бабо! — прекъсна я Морган притеснен.

— Точно така! И работи от време на време около къщата, когато идва насам — добави тя, като не му обръщаше внимание. — Ние станахме малкото му лично благотворително заведение, нали, Морган?

— Това ми напомня — ето. — Морган потършува из туниката си и извади малка торбичка. Съдържанието й потропа, докато я подаваше. — Преди около седмица спечелих бас за един парфюм — смигна той към приятелите си от Вейл.

— Благословен да си, Морган — баба Елайза стана и дойде да го целуне по бузата. — Изглеждате доста уморени. Отзад има свободни легла и доста одеяла. Можете да поспите до вечерта.

Тя ги отведе в малка стаичка в задната част на къщата, където имаше няколко легла, вода за миене, одеяла и кърпи. Пар се огледа и веднага забеляза, че щорите са спуснати, а пердетата внимателно притворени.

Баба Елайза забеляза погледа, който си размениха двамата братя:

— Понякога гостите ми не желаят да привличат внимание върху себе си — каза тя тихо. Очите и бяха твърди. — Не е ли така и с вас?

Морган се приближи и нежно я целуна.

— Както винаги, бързо схващаш, стара майко. Ще трябва да се срещнем със Стеф. Можеш ли да се погрижиш за това?

Баба Елайза го погледна за момент, след това кимна безмълвно, върна му целувката и се измъкна от стаята.

Когато се събудиха, вече се смрачаваше. Стаята със спуснатите щори бе изпълнена със сенки и тишина. Баба Елайза се появи. Лицето й бе едновременно и твърдо, и нежно. Прокрадна се като котка в стаята, докосна всеки един, прошепна, че е време, след което изчезна тихо, както се беше появила, Морган Лий и братя Омсфорд станаха и откриха, че дрехите им отново са чисти и миришат на хубаво. Баба Елайза се е погрижила за това.

Докато се обличаха, Морган каза:

— Довечера иде се срещнем със Стеф. Той е част от Съпротивата на Джуджетата, а тя има очи и уши навсякъде. Ако Уокър Бо все още живее в Източната земя дори и в най-отдалечените части на Анар, Стеф ще знае.

Морган завърши с обуването на ботушите и се изправи.

— Стеф беше един от сираците, който доведе баба. За нея е като син. Заедно с леля Джил, това е единственото семейство, което й е останало.

Излязоха от спалнята и слязоха по коридора до кухнята. Децата вече бяха свършили вечерята си и бяха отишли в спалните си на горните два етажа, за да отстъпят мястото си на няколко по-слабички, които леля Джил хранеше.

Баба Елайза ги настани на една от масите и им донесе чинии с храна и чаши с бира. Отгоре се чуваше тропане и викове от игрите на децата.

— Трудно е да контролираме толкова много, след като сме само две — извини се тя, докато отново сипваше на Кол от задушеното месо. — Но жените, които наемаме да ни помагат, като че ли никога не остават задълго.

— Успя ли да съобщиш на Стеф? — попита тихо Морган. Баба Елайза кимна, а усмивката й изведнъж стана тъжна.

— Ще ми се по-често да виждам това дете, Морган. Толкова се притеснявам за него.

— Привършиха с храненето и тихо седнаха в нощните сенки, докато баба Елайза и леля Джил свършат с храненето на децата и слагането им да спят. Чифт свещи горяха на масата, където седяха тримата, но останалата част от стаята бе потънала в мрак. Гласовете горе един по един замлъкваха и тишината стана дълбока.

След малко леля Джил дойде в кухнята и седна при тях. Не говореше, малкото й лице се надвеси над бродерията. Някъде навън три пъти удари камбана и отново замлъкна. Леля Джил за миг вдигна поглед:

— Федералният час — измърмори тя. — След него никой не бива да е навън.

В стаята стана тихо. Появи се баба Елайза и тихо заработи около мивката. Едно от децата горе се разплака и тя отново излезе. Братята Омсфорд и Морган Лий се спогледаха, огледаха стаята и зачакаха.

След това някой леко почука по кухненската брата. Леля Джил надигна поглед, пръстите й спряха и зачака. Секундите се изнизваха. После пак се почука — три пъти, пауза и отново три пъти.

Леля Джил се надигна бързо, отиде до вратата, отключи я и се подаде навън. След това за момент широко я отбори и една сенчеста фигура се прокрадна в стаята. Леля Джил отново затвори вратата. Баба Елайза се появи в същото време от коридора, махна на Морган и братята Омсфорд и ги поведе към непознатия.

— Това е Тийл — кимна баба Елайза. — Тя ще ви заведе при Стеф.

Трудно можеше да се каже каквото и да било за Тийл. Беше Джудже, но по-малко от другите, слаба, облечена в тъмна, малка перелина с качулка, неописуема горска екипировка. Чертите й бяха скрити от странна кожена маска, която покриваше цялото и лице, с изключение на устата и брадичката. От качулката се подаваше кичур руса коса.

Баба Елайза прегърна Морган:

— Бъди внимателен, младежо — предупреди го тя. Усмихна се, потупа Пар и Кол по раменете и тръгна към вратата. Провря се за миг навън и след това им кимна. Тийл излезе безмълвно. Братята Омсфорд и Морган Лий тръгнаха след нея.

Навън се прокраднаха край старата къща и през задната ограда излязоха на тясна пътечка. Продължиха по нея до пуст път и завиха надясно. Групата от колиби и бараки лежаха в мрака покрай пътя, а силуетите им — разбити и овехтели, се очертаваха на небето. Тийл бързо ги поведе надолу към няколко ели. След това спря и залегна, като има махна да направят същото. Малко след това, се появи Федералният патрул от пет души. Те се шегуваха и говореха помежду си, без да се притесняват, че някой може да ги чуе. После гласовете им заглъхнаха и изчезнаха. Тийл се изправи и отново продължи.

Повървяха още малко по пътя, след това завиха към гората. Бяха почти в края на селото и бръмченето на насекомите започна да нарушава спокойствието. Провираха се между дърветата, а Тийл спираше от време на време, за да се ослуша и пак продължаваха. Мирисът на диви цветя, силен и сладък, изпълни въздуха.

След това Тийл спря пред гъсти храсти, разбута клоните им и дръпна скрита желязна халка. Отвори се прикрита врата, под която се показаха стълби. Влязоха вътре и зачакаха в мрака. Тийл внимателно затвори вратата след тях и запали свещ.

Тръгнаха надолу.

Стълбите свършваха след двадесетина стъпала и преминаваха в тунел. Стените и таванът бяха подсигурени от дебели греди, захванати с железни болтове. На два пъти тунелът се разклоняваше, а тя избираше пътя си без колебание. Пар и Кол си помислиха, че ако трябва да открият обратно пътя без Тийл, вероятно нямаше да успеят.

Малко след това спряха пред желязна врата. Тийл силно почука с дръжката на камата си, изчака, след което почука още два пъти. От другата страна вратата се отключи и се отвори широко.

Джуджето, което стоеше там, не бе по-старо от тях, як, мускулест младеж с поникваща брада и дълга коса с цвят на канела, лице покрито с белези и най-големият боздуган, който Пар беше виждал, бе преметнат на гърба му. Горната част от едното му ухо липсваше, а на другото имаше златна халка.

— Морган! — поздрави той планинеца и топло го прегърна. Усмивката му, смекчи жестокия му изглед, когато погледна към Пар и Кол. — Приятели?

— Най-добрите — веднага отговори Морган. — Стеф, това са Пар и Кол Омсфорд от Шейди Вейл.

— Тук сте добре дошли, хора от Вейл — той се дръпна от Морган и протегна ръка към тях. — Елате, седнете и ми разкажете какво ви води насам.

Намираха се в помещение под земята изпълнено с кутии, шкафове, сандъци, които обграждаха дълга маса. Стеф ги по-кани, наля по чаша бира. Тийл седна на малко столче до вратата.

— Тук ли живееш сега? — попита Морган и се огледа. — Трябва да се постегне.

Усмивката на Стеф изкриви коравото му лице.

— На много места живея, Морган. Това е по-добре от доста други. Въпреки че както и другите е под земята. Джуджетата вече живеем под земята — или тук, или в мините, или в гробовете си. Тъжно. — Надигна халбата си. — Здраве за нас и неуспехи за враговете — вдигна тост. Всички пиха с изключение на Тийл, която седеше и наблюдаваше. Стеф остави халбата си на масата. — Добре ли е баща ти? — попита той Морган.

Планинецът кимна.

— Донесох на баба Елайза малко пари, за да купи хляба. Тя се тревожи за теб. Откога не си ходил да я видиш?

— Прекалено опасно е да ходя сега — усмивката на Джуджето се изгуби. — Преди три месеца Федерацията ме залови — погледна Пар и Кол съзаклятнически. — Виждате ли? Морган не знае. Отдавна не е идвал да ме види. Когато дойде в Кълхейвън, предпочита компанията на стари жени и деца.

Морган не му обърна внимание.

— Какво се случи, Стеф?

Джуджето вдигна рамене.

— Измъкнах се — поне част от мен. — Вдигна лявата си ръка. Последните два пръста липсваха. — Стига толкова, планинецо. Остави. По-добре кажи какво ви доведе тук.

Морган започна да говори, след това продължително изгледа Тийл и спря. Стеф улови погледа му и каза през рамо:

— А, да, Тийл. Май че все пак трябва да поговоря за това — погледна отново Морган — федерацията ме залови, докато преглеждах оръжията им в главния склад в Кълхейвън. Вкараха ме в затвора, за да разберат какво мога да им кажа. Там направих това. — Той докосна лицето си. — Тийл беше затворничка в килията до моята. Това, което направиха с мен, не може да се сравни с това, което направиха с нея. Обезобразиха цялото й лице и по-голямата част от гърба й, за да я накажат, че е убила за храна кучето на един от членовете на правителството в Кълхейвън. Говорехме през стената и се опознахме. Една нощ, по-малко от две седмици от арестуването ми, когато стана ясно, че Федерацията вече не се интересува от мен и ще бъда убит, Тийл успя да примами и да убие нейния пазач. След това взе ключовете, освободи ме и избягахме. Оттогава сме заедно. — Направи пауза, а очите му бяха твърди като кремък. — Планинецо, ти трябва сам да решиш, но ние с Тийл споделяме всичко.

Настана продължителна тишина. Морган бързо погледна Пар и Кол. Пар бе наблюдавал Тийл по време на разказа на Стеф. Тя не помръдна. Лицето й остана безизразно, очите й не показваха нищо. Сякаш беше направена от камък.

— Мисля, че трябва да разчитаме на преценката на Стеф по този въпрос — каза тихо Пар, като очакваше Кол да го подкрепи. Кол кимна.

Морган протегна краката си под масата, взе халбата с бира и отпи дълго. Явно решаваше сам.

— Много добре — каза накрая. — Но нищо, което кажа, не бива да напуска стаята.

— Все още не си казал нищо особено — каза Стеф и зачака. Морган се усмихна и постави халбата с бира на масата.

— Стеф, имаме нужда от теб, за да открием един човек, за когото мислим, че живее някъде в Анар. Казва се Уокър Бо.

Стеф премигна.

— Уокър Бо? — тихо повтори той и по начина, по който произнесе името, се разбра, че познава човека.

— Приятелите ми Пар и Кол са му племенници.

Стеф ги погледна, сякаш ги виждаше за пръв път.

— Е, добре. Разкажи ми останалото.

Морган бързо разказа историята на пътуването им към Кълхейвън, като започна с бягството на братята Омсфорд от Варфлийт и завърши с битката с Призрака. Разказа за стареца и неговите предупреждения, за сънищата на Пар, които го призоваваха при Рога на Пъкъла и за това как сам разкри магията на Меча на Лий. Стеф го изслуша, без да коментира. Седеше, без да мърда, забравил бирата си и с безизразна маска на лицето.

Когато Морган свърши, Стеф поклати глава и измърмори.

— Друиди, магия и същества на мрака. Планинецо, ти определено ме изненадваш — стана, заобиколи масата, спря се пред Тийл и се загледа замислено. След това каза:

— Знам за Уокър Бо.

— И? — настоя Морган.

— Този човек ме плаши — погледна към Пар и Кол. — Чичо ли ви е? И откога не сте го виждали — десет години? Добре, тогава ме чуйте. Този Уокър Бо може вие си спомняте. Той е по-скоро слух отколкото истина и въпреки това съществува. Той е човек, когато дори същества, живеещи в най-тъмните части на тая земя, избягват.

Отново седна, взе халбата си и отпи. Морган Лий и братята Омсфорд се спогледаха тихо. Най-накрая Пар каза:

— Мисля, че сме решили по този въпрос. Който и какъвто и да е сега Уокър Бо, ние имаме едни и същи сънища, изпратени ни от Аланон. Трябва да знам какво е решил да прави чичо ми. Ще ни помогнете ли да го намерим?

Стеф неочаквано се засмя.

— Направо! Това ми харесва — той погледна Морган. — Предполагам, че говори и от името на брат си, а от твое име? — Морган кимна. — Ясно! — Стеф дълго ги наблюдаваше, изгубен в мислите си. — Тогава ще ви помогна — каза накрая. Изчака да прецени реакцията им. — Ще ви заведа при Уокър Бо — ако можем да го открием, но ще го направя по мои съображения и по-добре е да знаете какви са.

Лицето му изведнъж помръкна, а белезите му станаха като железни нишки, набити в кожата му. Федерацията е отнела домовете на всички ни и ги е направила свои. Е, от мен тя взе нещо повече: дома, семейството, миналото и дори настоящето, Федерацията е мои враг и ще направя всичко, за да я видя разрушена. Нищо от това, което правя, не може да доведе до края й. То просто ме държи жив и ми дава основание да продължа. Достатъчно! Искам нещо повече.

Очите му бяха жестоки.

— Ако има магия, която може да бъде освободена от оковите на времето, ако има все още Друиди, духове или каквото и да е, които могат да я победят, значи е възможно да се освободят родината и народът ми! Ако открием такива начини, ако тези знания преминат в нашите ръце, трябва да бъдат използвани, за да се помогне на хората — направи пауза — Искам да ми обещаете това.

Настана тишина, докато слушателите му се погледаха.

След това Пар тихо каза:

— Срамувам се, като видя какво е станало тук. Не мога да го разбера. Нищо не би могло да го обясни. Ако открием нещо, което би могло да върне свободата на Джуджета, ще го приложим…

— Ще го направим — обади се като ехо Кол, а Морган Лий кимна в знак на съгласие.

Стеф пое дълбоко въздух:

— Възможността да бъдем свободни, само възможността дори е повече от това, на което могат да се надяват днес Джуджетата. — Сложи здравите си ръце върху масата. — Значи се разбрахме — Ще ви заведа при Уокър Бо, Тийл и аз, тъй като тя навсякъде е с мен — бързо ги изгледа, за да открие и най-малкия знак на несъгласие. — Ще са ни нужни ден-два да съберем всичко необходимо и да поразпитам тук-там. Няма нужда да ви напомням, но ще го направя — това пътуване ще е много опасно. Идете при баба и си починете. Тийл ще ви заведе. Когато всичко е готово, ще би се обадя.

Станаха и Джуджето прегърна Морган, след това се усмихна и неочаквано го тупна по гърба.

— Щом сме двамата с тебе, планинецо, всичкото зло да се страхува — смехът му прокънтя в стаята.

Тийл стоеше настрана и ги гледаше с очи като бучки лед.