Потомците на Шанара

ГЛАВА 33

Около Драконовите зъби валеше, а мъглата бе скрила всичко от хоризонт до хоризонт. Морган Лий наблюдаваше изпод качулката на плаща си. На юг хълмовете се появяваха като сенки. Мърмидон въобще не се виждаше. Светът отдолу изглеждаше далечно място и той имаше неприятното чувство, че не може да се върне в него. Планинецът премигна и избърса с ръка дъждовните капки, които влизаха в очите му. Червеникавата коса бе залепнала на челото, а лицето му беше студено. Под широките дрехи тялото бе измършавяло и уморено. Потръпна, заслушан в звуците около себе си. Вятърът се провираше под скалите и между дърветата, а шумът се заглушаваше само от гръмотевиците на север. Зад него сред скалите течаха поточета и водата им се губеше надолу в мъглата.

Това е ден, в който човек да преосмисли живота си — помисли той мрачно. Беше ден, в който да започне наново.

Падишар Крийл се приближи зад него. Дъждът мокреше суровото му лице. Беше подгизнал както и Морган.

— Време ли е да тръгваме? — тихо попита той.

Морган кимна.

— Готов ли си, момче?

— Да.

Падишар се загледа в дъжда и въздъхна.

— Не стана както очаквахме, нали? — каза тихо той.

— Никак дори.

Под водачеството на Падишар рано сутринта бунтовниците се измъкнаха по тунелите на север и на изток в планината. Пътеките, по които вървяха, бяха тесни, хлъзгави и опасни, но Падишар чувстваше, че долу проходът се наблюдава. Лошото време повече им помагаше. Дъждът отмиваше стъпките им и заличаваше всякакви следи къде са били и накъде отиват. Не бяха виждали федералната армия от началото на бягството си. Всяко преследване сигурно бе преустановено. Бяха изгубили Издатината, но се бяха спасили, за да продължат битката.

Беше средата на следобеда, когато дрипавата група достигна разклонението на Мърмидон — на юг към Езерото на дъгата и на изток към равнината. На една поляна, през която се кръстосваха много пътища, спряха да си починат преди да се разделят. Тролите отиваха на север към родните си места, а бунтовниците тръгваха към друго свое скривалище. Падишар щеше да се върне в Тирзис, за да открие Дамсън и братята. Морган щеше да отпътува към Кълхейвън, за да изпълни обещанието, дадено на Стеф. След четири седмици всички щяха да се срещнат при прохода Джанисън. Надяваха се, че дотогава Тролите ще мобилизират войските си, а Движението отново ще събере групите си. Време беше да набележат стратегия за продължителна битка с Федерацията.

Ако някой от тях останеше жив — подтиснато си мислеше Морган. Не беше уверен, че ще просъществуват. Случилото се с Тийл го накара да се ядосва и колебае. Сега разбра колко лесно е за Призраците и техните съюзници Федерацията да победят противниците си. Всеки можеше да бъде враг и никой не би могъл да го предскаже. Предателство можеше да има във всяка група и вероятно щеше да е така? Как щяха да се защитят, ако не могат да вярват на никой?

Това притесняваше и Падишар. Морган го знаеше, въпреки че вождът на бунтовниците щеше да е последният, който да го признае. Планинецът го бе наблюдавал след бягството им — големият мъж виждаше духове при всяко обръщане.

Той също.

Усещаше хлад в себе си, който заплашваше да го замрази. Може би най-добре би било и за двамата да останат известно време сами.

— Безопасно ли ще е толкова скоро да се върнеш в Тирзис? — рязко попита Морган в желанието си да поведе разговор, но не намери по-добра тема.

Падишар вдигна рамене.

— Толкова безопасно, колкото и друг път. Във всеки случай ще съм маскиран. — Погледна настрана и отметна коса та си. — Не се притеснявай, планинецо. Братята ще са добре. Ще се погрижа за това.

— Притеснявам се, че не идвам с теб. — Морган не успя да скрие горчивината в гласа си. — Аз уговорих братята да дойдат тук, или поне имам много общо с решението им. Вече ги изоставих веднъж в Тирзис, а сега го правя повторно — уморено поклати глава, — но не знам какво друго да направя. Трябва да изпълня молбата на Стеф. Не мога просто…

Това, което щеше да каже, заседна в гърлото му при спомена за загиналия приятел и болката от загубата отново го прободе. Помисли, че сълзите му са потекли, но грешеше. Може би вече ги бе изплакал.

Падишар протегна ръка и я сложи на рамото му.

— Планинецо, трябва да удържиш на обещанието си. Дължиш му го. Когато свършиш, върни се тук. Братята и аз ще те чакаме и ще започнем всичко отначало.

Морган кимна, но все още не можеше да говори. Вкуси дъжда по устните си и ги облиза.

Силното лице на Падишар се приближи и за миг закри всичко останало.

— Правя каквото трябва в тая битка, Морган Лий. Всички ние го правим. Родени сме свободни — Хора, Джуджета, Троли. Няма отделна война — тя е една и съща. Така че иди в Кълхейвън и помогни на тези, които имат нужда. Аз ще отида в Тирзис и ще направя същото. Но няма да се забравяме, нали?

Морган поклати глава.

— Не, няма, Падишар.

Големият мъж отстъпи.

— Е, тогава вземи това — подаде на Морган пръстена си с ястреба. — Когато искаш да ме намериш, покажи това на Мати Ро във Варфлийт. Ще се погрижа да знае къде съм. Не се притеснявай. Веднъж се получи, ще стане пак. А сега тръгвай и късмет.

Морган сграбчи подадената му ръка:

— Късмет и на теб, Падишар.

Падишар Крийл се засмя.

— Винаги има нужда от него, момче, винаги.

Върна се към елховата горичка, където го чакаха Аксхинд и Троли те. Размениха си думи за довиждане и се разпръснаха в дъжда. Чандос прегърна Падишар, а другите само го потупаха по рамената.

Дори след всичко, което се случи, той е единственият водач, когото признават — с уважение си помисли Морган.

Видя как Троли те тръгнаха между скалите на север и мощните им тела бързо се изгубиха в дъжда.

Падишар гледаше към него. Вдигна ръка и помаха за сбогом.

Обърна се на изток към хълмовете. Дъждът го блъскаше и той бе навел глава, за да предпази лицето си. Очите му бяха съсредоточени върху пътеката. Когато се обърна да види тези, с които бе воювал рамо до рамо и може би нямаше повече да срещне, те вече бяха изчезнали.

Осъзна, че не е казал нищо на Падишар за появилата се магия в Меча на Лий, която бе спасила Живота и на двама им. Никога не му беше качал как с победил Призрака в Тийл — нямаше време да говорят за това. Предположи, че не е имало и причина. Това бе нещо, което вее още не разбираше напълно. Не знаеше защо все още имаше магия в острието. Не беше сигурен как бе успял да я призове. Мислеше, че е изчезнала. А беше ли изчезнала сега? Или имаше достатъчно, за да го спаси поне още веднъж, ако се наложеше?

Чудеше се колко ли време щеше да мине преди да разбере Като се движеше внимателно по планинския склон, той изчезна в дъжда.

Пар Осмфорд бе в безсъзнание.

Не спеше, защото в съня му го преследваха образи. Не искаше да се събуди, защото щеше да открие реалността, от която не, можеше да избяга.

Така че просто беше в безсъзнание и се губеше в сивотата между измислицата и истината, мислите му бяха разпръснати, а дълбоко в себе си криеше образи от миналото и бъдещето. Знаеше, че полудява. Но го приемаше без борба. Това му позволяваше да не подрежда мислите си. Криеше се в невъзможното и нереалното. Точно от това имаше нужда.

Но лудостта му не беше пълна. Все още чувстваше хората от света около него, свят, от който искаше да избяга Усещаше мрака наоколо и леглото, на което спеше. Виждаше свещите, които осветяваха странни животни, подредени навсякъде по лавиците. Лицата им бяха от плат с копчета вместо очи и носове. Чуваше думите, които идваха като слънчеви лъчи тишината.

Много с болен, прекрасна Дамсън — чу да казва единият, а другият отговори:

— Той се крие, Къртицо.

Дамсън и Къртицата. Знаеше кои са, въпреки че не можеше съвсем да ги подреди в спомените си. Знаеше също, че говорят за него. Нямаше нищо против. Това, което казваха, не променяше нищо.

Понякога виждаше лицата им. Къртицата беше същество с кръгло лице и големи питащи очи, което стоеше замислено над него. Понякога носеше по някой странен звяр със себе си. Много си приличаха, мислеше си Пар. Говореше им и ги наричаше по име. Но зверчетата никога не отговаряха. Момичето понякога го хранеше. Дамсън. Тя му сипваше супа в устата и го караше да преглъща, а той не се съпротивляваше Имаше нещо в нея, което го привличаше, така че един два пъти се опита да я заговори, но накрая се отказа.

Каквото и да искаше да каже, не се получаваше. Думите се криеха, а мислите чезнеха. Виждаше как и лицето й се изгубваше с тях. Въпреки това тя продължаваше да идва. Сядаше до него и държеше ръката му. Усещаше я от мястото, където се бе скрил в себе си. Тя му говореше нежно, докосваше с пръсти лицето му и показваше присъствието си, дори когато не правеше нищо. Нейното присъствие като че ли най-вече го задържаше тук. Повече щеше да му хареса, ако го бе пуснали да си иде. Надяваше се да изчезне толкова далече, че всичко да се изгуби. Но тя не го пускаше и въпреки че това го дращеше и объркваше, беше му и интересно. Защо го правеше? Искаше да го задържи при себе си или искаше той да я отведе?

Започна по-внимателно да слуша думите. Те сякаш ставаха все по-ясни.

— Вината не беше твоя — казваше най-често тя. Повтаряше му го постоянно и той не разбираше защо.

— Онова същество не беше вече Кол — казваше му и това. — Трябваше да го унищожиш.

Тя говореше такива неща и един път той си помисли, че почти я разбра. Но страховитите черни сенки се появиха и той побърза да се скрие.

Но един ден тя проговори и той веднага я разбра. Изведнъж стените около него се разчупиха и всичко навлезе като леден зимен въздух. Започна да крещи и сякаш нямаше да спре. Спомените му дойдоха и пометоха всички барикади, които толкова грижливо бе строил, а яростта му не успя да ги прогони. Крещеше, а Къртицата се отдръпна заедно със зверчетата си. Виждаше през сълзи светлините на свещите.

Момичето го спаси. Тя се пребори с яростта, не обърна внимание на виковете и го прегърна. Държеше го сякаш нещо можеше да го отмъкне. Когато спря да крещи, забеляза, че той я е прегърнал.

След това заспа, без да сънува нищо и си почина добре Когато се събуди, лудостта си бе отишла и всичко се бе променило. Отново знаеше кой е, познаваше всичко наоколо както и лицата на Дамсън Рий и на Къртицата. Те го изкъпаха преоблякоха го, дадоха му да яде и го оставиха пак да спи Не му говореха. Може би разбираха, че още не може да им отговори.

Когато пак се събуди, спомените, от които се беше крил, като живи същества се бореха да излязат и да вдишат чист въздух. Не бяха вече така страшни, въпреки че го караха да се чувства тъжен, объркан и празен. Той се изправяше срещу тях един по един и ги оставяше да му говорят. Когато привършиха, той вземаше думите им и ги затваряше зад прозорци, така че добре да се виждат.

Това, което имаха предвид, реши той, е, че светът се е обърнал с главата надолу.

Мечът на Шанара лежеше на леглото до него. Не си спомняше дали през цялото време е бил там или Дамсън го е поставила след като се свести. Това, което знаеше, бе, че е безполезен. От него се очакваше да унищожава Призраците, а не беше направил нищо на Римър Дол. Беше рискувал всичко, за да го вземе, а се оказа, че рискът е бил безсмислен.

Беше видял достатъчно истини и лъжи, но не бе успял да ги отдели. Римър Дол със сигурност лъжеше — усещаше го. Но бе казал и истини. Аланон говореше истината, но също бе лъгал Нито един от тях не бе това, за което се представяше и нищо не беше точно така, както го рисуваха. Дори той може би не бе този, за който се мислеше, а магията му беше ножът с две остриета, за което го бе предупреждавал Уокър Бо.

Но най-горчивият и неприятен спомен беше този, за мъртвия Кол. Брат му бе превърнат в Призрак докато се опитваше да го предпази, бе станал един от жителите на Дупката и Пар го бе убил. Не го искаше, магията се появи и го унищожи. Вероятно не би могъл да направи нищо, но от това не му олекваше, нито намираше прошка. Смъртта на Кол бе по негова вина. Брат му бе дошъл на това пътуване заради него. Заради него бе влязъл в Дупката. Всичко бе правил заради Пар.

Защото Кол го обичаше.

Спомни си срещата със сянката на Аланон, когато на всички от семейство Омсфорд бяха поверени големи задачи, с изключение на Кол. Знаеше ли Аланон, че Кол ще умре? За това ли не го бе споменал и не му даде задача?

Възможността разяри Пар.

Виждаше пред себе си лицето на брат си, което сменяше изражението заедно с настроението. Чуваше грубия му глас и настойчив тон. Припомни си всички приключения, които бяха преминали заедно като деца, местата, на които се бяха крили, хората, с които бяха разговаряли. Възстанови си събитията последните няколко седмици, като започна с бягството им от Варфлийт. Всичко това бе пронизано за но от чувството му за вина. Но преди всичко искаше да си спомни брат си.

Кол, който беше мъртъв.

Лежеше с часове, мислейки за това, опитвайки се да го осъзнае и да го превърне в реалност. Все още не беше реалност. Бе твърде ужасно, за да е реално, а болката и отчаянието бяха прекалено големи, за да ги пусне на воля. Част от него отказваше да приеме, че Кол вече го няма. Знаеше, че е така, но все пак не можеше да приеме абсурда. Накрая се отказа от опитите си.

Светът му се смали. Ядеше и почиваше. Говореше с Дамсън. Лежеше в подземното леговище на Къртицата, далеч от живота горе, самият той изоставен от него и малко по-жив от животинките-играчки, които постоянно го гледаха.

Въпреки това през цялото време мозъкът му работеше. Щеше отново да заякне, обеща на себе си. Когато това станеше, някои щеше да отговаря за случилото се с Кол.