Потомците на Шанара

ГЛАВА 30

В онази нощ Пар Омсфорд за последен път слезе в Дупката за Меча на Шанара. Непрогледен мрак като пелена бе покрил Тирзис. Дъждът и мъглата бяха толкова гъсти, че покривите и сградите, каруците и магазинчетата, дори камъните по улицата бяха изчезнали, сякаш стопени в нищото. Луната и звездите не се виждаха, а светлините на града премигваха като свещи.

Дамсън Рий отново поведе братята през градината, загърнати в плащове с качулки. Въздухът като че ли беше подгизнал и проникваше през дрехите и плътта чак до костите. Денят си бе отишъл рано, подгонен от мъглата, която се беше надигнала от поляните. Хладът от предишната нощ бе заменен от също толкова неприятна горещина, която носеше мирис на мърша. През целия ден хората мърмореха и се оплакваха от променливото време, а когато надвиснаха сивите облаци, всички се затвориха в домовете си, сякаш бяха под обсада.

Дамсън Рий и братята откриха, че всъщност са сами по мокрите улици. Когато на няколко пъти срещнаха случайни минувачи, те изчезнаха с бързината на духовете от подземния свят. Чуваха се звуци, чиято посока не можеше да се определи. Шум от стъпки се появяваше отникъде и изчезваше пак там. Край тях се движеха същества без форма и очертания, които се изгубваха за едно премигване с очи.

Беше нощ, в която да си представяш несъществуващи неща.

Пар си припомни обещанието да пази Кол и Дамсън при слизането им в Дупката. Дълбоко в себе си вярваше, че може да изпълни това, като използва магията на молитвените песни, в които се криеше мощта на Камъните на Елфите. Те бяха не видение, а истинска сила. Увереността му беше все още малка за даденото обещание. Някъде наоколо мина и образът на осъзнатата му вина — вина, че не се съобразява с никой друг освен със себе си, вина, която заплашваше да го погълне.

А над всичко като гигантска птица — над обещанията, вярата вината — висеше решимостта му да изпълни поставената от Аланон задача, да измъкне от Дупката и нейните Призраци, Меча на Шанара.

Той беше там, в Гробищата, уверяваше се мислено Пар. Мечът на Шанара го чакаше.

Но не можеше да прогони шепота на духовете и техните колебания, които прорязваха слабата му увереност и създаваха видения за това, което щеше да се случи, ако беше сгрешил. Скри се от духовете, както се бе затворил и в себе си. Но забелязваше тяхното присъствие. Не можеше да се преструва, че не съществуват. Скри се в себе си, сляп за градските улици мъглата. Рискуваше всичко и трябваше да е прав. Ами ако не беше? Кой би пострадал от грешката му освен Кол и Дамсън?

За миг се замисли, че тази негова одисея го раздели от — хората. Родителите му бяха федерални затворници под домашен арест в родното му село Шейди Вейл — селяни, любезни и мили, които никога не бяха обидили никого и дори не знаеха с какво се занимава. Чудеше се какво ще се случи с тях, ако се провали. Ами Морган Лий, сериозното Джудже Стеф и тайнствената Тийл? Предполагаше, че и сега правеха планове срещу Федерацията, скрити на Издатината, някъде дълбоко сред Хълмовете Парма. Провалът му ще вземе ли от тях някаква цена? Ами другите, които бяха при Рога на Пъкъла? Уокър Бо е бе завърнал в Каменното сърце. Рен беше заминала обратно в Западните земи. Коглайн бе изчезнал.

Ами сянката на Аланон, който може и никога да не е съществувал?

Но той не бъркаше, не грешеше. Знаеше го. Беше сигурен. Дамсън забави ход. Бяха стигнали до тесните каменни стълбички, които водеха до канала долу. За миг погледна към Кол и Пар, а очите й бяха сурови. След това им махна да я последват и тръгна надолу. Братята също заслизаха. Пар потегли заедно със своите духове, които плътно се бяха прилепили до него. Дамсън водеше, Кол вървеше последен. Никой не говореше. Пар не беше сигурен, че ще успее, ако се опита, устата и гърлото му сякаш бяха напълнени с памук. Страхуваше се.

Още веднъж Дамсън изкара фенера, за да освети пътя в тъмнината, и продължиха безшумно напред. Пар погледна Дамсън, а след това и Кол зад гърба си. Лицата им бяха бледи и решителни. Отне им по-малко от час докато стигнат до Къртицата. Когато излязоха от сухия кладенец, той ги чакаше прикрит в сенките. Изпод косата проблясваха живите му очи.

— Къртицо? — тихо го повика Дамсън.

За миг не последва отговор. Къртицата беше залегнал в скалната ниша и бе почти невидим в мрака. Ако не беше фенера на Дамсън, нямаше да го забележат. Той ги гледаше без да говори, сякаш преценяваше дали наистина са те. Накрая направи крачка-две напред и спря.

— Добър вечер, прекрасна Дамсън — прошепна той. Бързо погледна към братята, но не им каза нищо.

— Добър вечер, Къртицо — отговори Дамсън. — Защо се криеш?

Къртицата премига.

— Мислех.

Дамсън се поколеба и повдигна вежди. Тя остави фенера в думка на скалата, откъдето светлината не би пречила на странния й приятел. След това клекна пред него. Братята останаха прави.

— Какво откри, Къртицо? — тихо попита Дамсън.

Къртицата потрепера. Бе облечен в кожени панталони и туника. Не носеше ботуши върху косматите си крака.

— Има път към Палата на Кралете на Тирзис, а оттам към Дупката — каза Къртицата. Наведе се още по-ниско. — Има и Призраци.

Дамсън кимна.

— Не можем ли да ги заобиколим?

Къртицата потърка носа си с ръка. След това я загледа очаквателно, сякаш едва сега откриваше нещо, което преди му беше убягвало.

— Може би — каза накрая той. — Да опитаме ли?

Дамсън се усмихна и отново кимна. Къртицата се изправи. Беше слаб и целият в косми. Какъв беше той, чудеше се Пар? Джудже? Гном? Какво?

— Насам — каза Къртицата и ги поведе по тъмен коридор.

— Ако искаш, вземи фенера. Може да го използваме. — Погледна към братята. — Но не бива да говорим.

И се започна. Поведе ги в дълбините на града по коридори и тунели, които никой не бе използвал от столетия. Прах покриваше скалите и пръстените подове, като че ли по тях никога не беше стъпвал човешки крак. Тук бе по-топло. Мъглата и влагата не прониквала до тях. Коридорите пресичаха камъка, изкачваха се и се спускаха през помещения, които навремето са били използвани от защитниците на града за съхранение на храна и оръжие, а понякога и за прикритие на мъжете, жените и децата на Тирзис. Тук-там имаше врати, разбити и увиснали на износените си панти От време на време плъхове притичваха, но изчезваха, уплашени от светлината и хората.

Времето течеше. Пар загуби всякаква ориентация колко време се губеха сред каналите, следвайки фигурата на Къртицата. Оставяше ги от време на време да почиват, макар че самият той като че ли нямаше нужда. Братята и момичето носеха малко вода и храна, за да се подкрепят, но Къртицата не носеше нищо. Той сякаш дори нямаше оръжие. Когато спираха, сядаха в кръг — четири същества, заровени под стотици стъпки пръст и скали. Тримата пиеха вода и хапваха, а четвъртият гледаше като котка — като че ли четиримата бяха участници в някакъв странен ритуал.

Вървяха, докато Пар го заболяха краката. Десетки коридори се простирала пред тях и той не знаеше къде се намират, и в каква посока се движат, фенерът, с който тръгнаха, на два пъти беше сменян. Дрехите и ботушите им се покриха с прах. Гърлото на Пар беше толкова сухо, че едва преглъщаше.

След това Къртицата спря. Намираха се в сух кладенец, от който тръгваха десетина тунела. На далечната страна имаше забита в скалата метална стълба, която се губеше нагоре.

Къртицата посочи натам и сложи пръст пред устните си. Нямаше нужда да им казва какво има предвид.

Изкачиха мълчаливо стълбата, заслушани в шума на собствените си стъпки. Светлината на фенера хвърляше върху стената сенките им, които едва се различаваха. Коридорите надолу изчезнаха в мрака.

При върха на стълбата имаше шахта. Къртицата се хвана здраво за стълбата и повдигна капака. Той се надигна един, два пръста и Къртицата погледна. Със задоволство отмести капака и се измъкна навън. Дамсън и братята го следваха по петите.

Намираха се в голяма и празна килия, в която бяха разхвърляни вериги, а през желязната й врата се виждаше коридор с много извивки. Тишината беше напрегната и така се бе свързала с камъка, сякаш имаше собствен глас. Мракът покриваше всичко и бе разкъсан единствено от фенера, който носеха. Къртицата се приближи до Дамсън и прошепна нещо.

Дамсън кимна. Обърна се към братята, посочи с пръст стълбите, които се издигаха в мрака и едва прошепна:

— Призраци!

Къртицата ги преведе бързо през помещението към тясна вратичка отдясно, отвори я безшумно, промуши ги оттам, след което отново здраво заключи. Попаднаха в малък коридор, който завършваше с друга врата. Къртицата ги поведе през нея и през помещението оттатък.

Помещението беше празно, като изключим парчетата.

— Преминахме под града, през каналите в западната част на Народния парк и сега сме в двореца. В най-ниските му части, там, където са били затворниците. Тук са опитали да пробият армиите на Господаря на Магиите по времето на Балинор Букхана — последния крал на Тирзис.

Къртицата каза нещо друго и Дамсън се намръщи:

— Той казва, че в помещенията над нас може да има Призраци, не от Дупката, а други. Казва, че ги усеща, дори без да вижда.

— Какво означава това? — веднага попита Пар.

— Означава, че щом ги усеща, не би трябвало да се приближаваме повече — лицето на Дамсън се удължи от светлината на фенера, — Означава, че ако се приближим, те ще ни забележат.

Пар притеснено проследи погледа й. Шептяха си, но беше ли сигурно това?

— Могат ли да ни чуят? — сниши още повече глас той и допря устни до ухото й.

Тя поклати глава.

— Очевидно тук не, но после няма да можем да говорим много. — Погледна към Кол. Той стоеше неподвижен в мрака. — Добре ли си? — Кол кимна, въпреки че беше блед, и тя отново се обърна към Пар. — Все още сме на известно разстояние от Дупката. Ще трябва да използваме катакомбите под палата, за да стигнем до мястото. Къртицата знае пътя, но трябва да сме много внимателни. Вчера, когато е проверявал, в тунелите не е имало Призраци, но сега всичко се е променило.

Пар се вгледа в Къртицата. Той се бе облегнал на една от стените, едва видим в края на светлината, очите му искряха докато ги гледаше. Едната ръка изтупваше праха от другата.

Пар почувства неспокойствие. Премести се, докато Дамсън остана между него и Къртицата. След това каза, така че само тя да го чуе:

— Сигурна ли си, че можем да му се доверим?

Бледото лице на Дамсън не се промени, но очите й сякаш загледаха някъде далеч.

— Мислиш ли, че имаме избор?

Пар бавно поклати глава. Усмивката на Дамсън беше иронична:

— Тогава предполагам, че няма смисъл да се притесняваме, нали?

Разбира се, беше права. Нямаше спасение от подозренията, освен ако не ги загърбиш, а Пар Омсфорд си бе казал че никога няма да го направи. Реши да изпробва магията на молитвената песен, нещо, което мислеше да направи и по-рано, за да знае с какво разполага. Това щеше да му даде увереност. Знаеше, че не може да изпита магията, поне по начина, по който искаше. Тя не би се разкрила. Можеше да създава видения — да, но не можеше да призовава истинската мощ на молитвената песен — поне докато няма срещу какво да я използва. А може би и тогава нямаше да може?

Силата беше там, отново си каза той, но това беше по-скоро предназначено за шепота на духовете в него. Трябваше да бъде.

— Това повече няма да ни трябва — каза Дамсън и посочи фенера.

Подаде го на Пар, след това измъкна от джобовете си чифт бели камъни, обковани със сребро. Взе единия, а другия даде на Пар.

— Изгаси фенера — нареди тя. — След това допри ръцете си до камъка, за да го затоплиш. Когато усетиш топлината му, го отвори.

Пар изгаси пламъка и остави фенера. В стаята стана тъмно като в рог. Постави странния камък между дланите си и го задържа. Когато отдръпна едната си ръка, камъкът засвети със сребриста светлина. Щом очите му привикнаха, установи, че тя е достатъчно силна да различи лицата на другите и дори да вижда на няколко стъпки.

— Ако светлината започне да намалява, стопли отново камъка.

Тя затвори с ръката си камъка в неговата, задържа я и отново я вдигна. Сребристата светлина засвети още по-ярко.

Пар се засмя без да иска, с нескрито учудване в погледа си:

— Това е хубав номер, Дамсън — прошепна той.

— Част от моята магия, човече — каза тихо тя и очите й спряха върху неговите. — Магия от улицата в изпълнение на едно момиче от улицата. Не толкова чудесна като истинската, но можеш да разчиташ на нея. Няма миризма, няма дим, можеш лесно да я пренасяш. По-добре е от фенера, ако искаме да останем скрити.

— По-добре е — съгласи се той.

След това Къртицата ги поведе В тъмнината явно без да има нужда от фенер. Дамсън го последва, носейки единия камък, след нея бе Пар с другия, а Кол отново беше последен. Минаха в друг коридор, който се извиваше и пресичаше нови помещения. Вървяха мълчаливо, ботушите им тихо скърцаха по каменния под, а дишането им беше като леко свистене.

Пар откри, че отново мисли за Къртицата. Можеше ли да му се вярва? Малкият човек наистина ли бе този, за който се представяше? Призраците можеха да се представят за всеки. Ами ако Къртицата беше Призрак? Отново толкова много въпроси без отговори. Не можеше да вярва на никого, освен на Кол, помисли си той. И на Дамсън, вярваше й. Нали?

Отхвърли внезапното колебание, което го атакува. Не можеше да си позволи сега такива въпроси. Прекалено късно беше за промяна, ако отговорите бяха неподходящи. Рискуваше всичко с преценката си за Дамсън и трябвате да вярва, че е правилна.

Мислейки за Призраците, за това откъде и как са се появи и защо могат да приемат всякакъв вид, се зачуди дали нямаше и в лагера на бунтовниците. Възможно бе врагът, който търсеха, да е вече след тях. Предателят, който търсеше Падишар Крийл, би могъл да е Призрак в човешки образ, откъде можеха да разберат? Магията ли бе единствената възможност, за да ги разкрият? Това ли бе целта на опазването на Меча на Шанара — да не могат да ги разпознават? Мислеше по тези въпроси откакто Аланон го изпрати по следите на талисмана. Но толкова невъзможно изглеждаше той да е предназначен за такава неспирна и уморителна работа. Щеше да отнеме цяла вечност, за да проверят всеки, в когото се съмняваха, че е Призрак.

Чу в ума си шепота от думите на Аланон.

„Само чрез Меча може да се открие истината, а само чрез истината ще бъдат победени Призраците.“

Истината! Мечът на Шанара разкриваше истината и отхвърляше маската на това, което се представяше за нещо друго. С такава цел го бе използвал Ший Омсфорд в борбата си с Господаря на Вълшебниците. Може би и този път задачата на талисмана беше същата?

Заизкачваха се по дълги извити стълби. Вратата пред тях бе заключена. Стените и таванът се губеха Й мрака, всичко тук изглеждаше безкрайно. Събраха се на площадката, докато Къртицата отключваше вратата. Той бавно натисна дръжката. Пар чуваше сърцето си — дишане и пулс работеха в отговор на прокрадващия се в него страх. Усещаше Призраците да го гледат, скрити в мрака. Чувстваше присъствието им. Бяха въображаеми, нереални, но все пак там.

След това Къртицата отвори вратата и бързо се шмугнаха през нея.

Намериха се в стая без прозорци. В средата й започваше извита надолу стълба, която изчезваше в тъмнината. Вляво имаше друга врата, от която започваше празен коридор. В отсрещния му край, може би на стотина крачки, имаше още една заключена врата.

Къртицата им махна да вървят по коридора и заключи вратата зад себе си. Пар се приближи до стената и погледна през една от бойниците. Пред него се издигаха канари, по чиито склонове растяха самотни борове.

Пар се отдръпна. Мракът бе започнал да се сменя от дневна светлина. Беше почти сутрин. Бяха вървели цяла нощ.

— Прекрасна Дамсън — каза Къртицата, когато Пар се присъедини към тях. — Над нас има козя пътечка, която прекосява двора на палата. Тя би ни спестила значително време. Ако с приятелите ти постоите тук, аз ще проверя дали няма наоколо от призрачните неща.

Дамсън кимна:

— Къде искаш да стоим?

Поиска да стоят до двата края на коридора и да слушат дали нещо приближава. Кол да остане там, а Пар и Дамсън отидоха с Къртицата до далечния край на коридора. Там, след като кимна, Къртицата се промуши през вратата и изчезна.

Пар и момичето седнаха един срещу друг близо до вратата. Той погледна надолу по коридора, за да се увери, че Кол се вижда. Грубото лице на брат му се вдигна и той леко му махна. Кол му отговори със същото.

След това се заседяха в тишината, очаквайки. Минутите се изнизваха, а Къртицата не се появяваше.

Пар стана напрегнат. Приближи се до Дамсън.

— Мислиш ли, че всичко е наред? — попита шепнешком.

Тя безмълвно кимна. Пар отново седна, пое си дълбоко дъх и каза:

— Мразя да чакам.

Тя не отговори. Главата и се отпусна на стената, а очите се притвориха. Остана дълго време така Пар помисли, че сигурно спи. Погледна към Кол, откри, че не е променил позата и от ново се обърна към Дамсън. Очите й бяха отворени и го гледаха.

— Искаш ли да ти кажа нещо за себе си, което никой не знае? — тихо попита тя.

Разгледа безмълвно лицето й — правилните и черти бяха напрегнати, а очите и бледата кожа се криеха под червената коса. Откри, че е красива и тайнствена и пожела да знае всичко за нея.

— Да — отговори той.

Тя се приближи докато раменете им се докоснаха. Погледна го бързо и отново отмести очи. Той зачака.

— Когато качваш на някой своя тайна, все едно, че му даваш част от себе си — каза тя. — Това е дар, но е по-ценен от всичко купено. Не разказвам на много хора за себе си. Може би защото никога не съм имала нещо друго. Не ми се иска да се лишавам от малкото, което имам. — Погледна надолу, косата й падна върху лицето и съвсем го закри. — Но на теб искам да дам нещо, усещам те близък. Така е от самото начало, от онзи първи ден в парка, Може би защото магията ни сближава. Може би това ме кара да мисля, че си приличаме. Твоята магия е различна от моята, но това няма значение. Същността е в това, че живеем от използването им. Това сме ние. Магията ни отличава.

Спря, сякаш очакваше отговор, така че той кимна. Не можеше да каже дали тя видя кимването или не. Момичето въздъхна:

— Е, харесваш ми, Елф. Инат си и си решителен, а понякога не забелязваш никой около себе си. Но и аз съм като теб. Може би така се пазим да не станем като всички други — Така оцеляваме. — Направи пауза и се обърна с лице към него. — Мислех си, че ако трябва да умра, бих искала да ти оставя нещо от себе си, нещо, което само ти да имаш нещо специално.

Пар се опита да протестира, но тя бързо сложи пръст пред устата му.

— Нека да свърша. Не казвам, че ще умра, но със сигурност е възможно. Така че издавайки тази тайна, може би тя ще ме пази като талисман. Разбираш ли? — Устата му се сви и тя отдръпна пръстта си. — Спомняш ли си, когато ти говорех за себе си онази нощ, след като избяга от федералния патрул, а другите бяха заловени? Опитвах се да те убедя, че не съм ви предала. Казахме си някои неща един за друг. Ти ми каза за магията и как действа. Спомняш ли си?

Гои кимна:

— Каза ми, че си сирак от осемгодишна възраст и че Федерацията е виновна за това.

Тя прибра коленете си като дете.

— Казах ти, че семейството ми е загинало в пожар, подпален от федералните Търсачи, когато откриха, че баща ми прави оръжия за Движението. Казах ти, че уличен фокусник ми е прибрал и от него съм научила всичко — взе си дълбоко дъх и поклати бавно глава. — Това, което ти казах, не е истина! Баща ми не загина в пожара. Избяга с мен. Той ме отгледа, не леля ми или уличният фокусник. Израснах сред фокусници и оттам научих занаята си, но баща ми се грижеше за мен и все още се грижи — гласът й потрепера. — Баща ми е Падишар Крийл.

Пар разтвори очи от учудване:

— Падишар Крийл е твой баща?

— Никой не знае освен теб. Така е по-безопасно. Ако Федерацията беше открила коя съм, щеше да ме използва, за да се добере от него. Пар, това, което трябваше да знаеш за детството ми, бе, че никога не бих предала някой, след като семейството ми е предадено на Федерацията. Това бе истината. Ето защо баща ми, Падишар Крийл, е така разгневен, че между хората му може да има предател. Никога няма да забрави какво се случи с майка ми, брат ми и сестра ми. Възможността да загуби някой близък заради нечие предателство го ужасява.

Тя спря и напрегнато го загледа.

— Обещах никога да не казвам коя съм, но наруших обещанието си заради теб. Искам да знаеш. Това е нещото, което мога да ти дам и да бъде само твое.

Усмихна се и част от напрежението му изчезна.

— Дамсън — каза той, — нищо по-добро не може е да направиш. Ако стане нещо с теб, моя ще е вината, че те уговорих да ни доведеш тук. Как ще погледна тогава Падишар? — Гласът му бе шептящ смях. — Не бих могъл да се приближа на стотина мили от него.

Тя също се засмя при тази мисъл и го бутна, все едно че бяха деца. След това се протегна и го прегърна. За миг той не помръдна, а очите му се загледаха в Кол — едва видима сянка в другия край на коридора. Но брат му не гледаше. В това начинание имаше замесени приятели и предатели от самото начало и не можеше да каже кой кой е. С изключение на Кол, а сега и на Дамсън.

Отпусна ръцете си и също я прегърна. Миг по-късно се завърна Къртицата. Приближи се толкова тихо, че не го усетиха, докато не ги бутна с вратата. Пар пусна Дамсън и скочи на крака, освобождавайки острието на дългия си нож. Къртицата се показа в процепа и отново изчезна. Дамсън хвана ръката на Пар:

— Къртицата! — прошепна тя. — Всичко е наред.

Кръгловатото лице на Къртицата отново се появи.

След като видя, че оръжието е изчезнало, влезе вътре. Кол вече идваше. Когато стигна до тях, Къртицата каза спокойно:

— Козята пътечка е чиста и ще остане така, ако побързаме. Но бъдете наистина бързи.

Измъкнаха се от коридора и се озоваха на обширен и пуст балкон. Минаха бързо по него, оставяйки зад себе си тънещи в полумрак врати и прозорци. След това Къртицата ги въведе в голям салон, от който врата водеше към двора на палата. Козята пътечка се виеше оттам към масивната стена. Едно време дворът е бил лабиринт от градини и алеи, а се бе превърнал в купчина камъни и гола земя. Отдолу се чернееше Дупката.

Къртицата нетърпеливо им махна. Стъпиха на козята пътечка. Вятърът духаше и шумът от преминаването му покрай стената и през празния двор бе като тъжно ридание. В сянката нямаше признаци на живот. Не се виждаха и Призраци.

Бързо прекосиха пътечката, без да обръщат внимание на шума от ботушите си. Краката им се движеха, ръцете бяха готови да грабнат оръжието, а очите наблюдаваха приближаващата се дворцова ограда. Когато стигнаха, веднага се качиха на стената, като си помагаха взаимно.

Къртицата ги поведе надолу в тъмнината на нови стълби. Заслизаха тихо, използвайки светлината от камъните на Дамсън. Вече бяха близо. Само каменната стена ги отделяше от Дупката. Вълнението накара кръвта на Пар да забучи в ушите му и всяко нервно окончание да се подготви.

Още само няколко минути…

В края на стълбата имаше коридор, който бодеше до обкована дървена врата. Къртицата стигна до нея и споя когато се обърна към тях, Пар веднага разбра какво лежи отвъд.

— Благодаря ти, Къртицо — меко каза той.

— Да, благодаря — повтори като ехо Дамсън. Къртицата срамежливо премигна. След това каза:

— Можете да погледнете оттук.

Посегна и отмести малко капаче, което откриваше процеп в дървото. Пар пристъпи и погледна.

Дъното на Дупката лежеше пред него — обширно, покрито с мъгла диво място, с разхвърляни дървета и камънаци, с непроходими храсти и мрак, сред който се носеха сенки. Останките от Моста на Сендик бяха отдясно и се губеха в сивата мъгла.

Пар погледа още малко. Не се виждаше Гробницата, в която беше Мечът на Шанара.

Но той я беше видял — точно там, под стената на двореца. Магията на молитвената песен я бе открила. Усещаше присъствието й като нещо живо.

Остави Дамсън да погледне, след това Кол. Когато и той се отдръпна, тримата се спогледаха.

Пар хвърли плаща си.

— Изчакайте ме тук. Наблюдавайте за Призраци.

— Сам ги наблюдавай! — остро каза Кол и също отметна плаща си. — Идвам с теб.

— Аз също! — каза Дамсън, но Кол спря настойчиво пътя и.

— Не. Не и ти. Само един може да отиде освен Пар. Огледай се, Дамсън. Виж къде сме. В капан, в кутия. Няма друг път за отстъпление, освен през тази врата. А и от палата можем да се измъкнем само по тази стълба. Къртицата може да наблюдава пътечката, но не може едновременно да гледа и вратата. Ти трябва да го направиш.

Дамсън се опита да се противопостави, но Кол я прекъсна.

— Недей да спориш, Дамсън. Знам, че съм прав. Когато трябваше, те послушах. Сега ти чуй мен.

— Няма значение кой кого слуша! Не искам никой от вас да идва! — остро настоя Пар.

Кол не му обърна внимание, а премести късия си меч на колана така, че да дойде отпред.

— Нямаш избор.

— Защо да не отида аз? — гневно попита Дамсън.

— Защото той ми е брат! — гласът на Кол изплющя като бич, а грубите му черти станаха още по-сурови. Когато отново заговори, гласът му бе станал странно мек. — Трябва да съм аз. За това най-вече дойдох. За това въобще съм тук.

Дамсън замлъкна. Погледът й помръкна.

— Добре! — съгласи се тя, но устните й бяха стиснати. Обърна се. — Къртицо, наблюдавай пътеката.

Дребното същество гледаше ту единия, ту другия със смесица от недоверие и уважение.

— Да, прекрасна Дамсън — измърмори то и изчезна нагоре по стълбите.

Пар се опита да каже още нещо, но Кол го хвана за раменете и го облегна на дървената врата. Очите им се срещнаха.

— Нека не губим повече време в спорове, а? — каза Кол. — Нека просто се захванем — ти и аз.

Пар се опита да се освободи, но големите ръце на брат му бяха като стоманени клещи. Облегна се назад. Кол го пусна.

— Пар — каза той, а думите му бяха почти молба. — Казах истината. Трябва да дойда.

Пар се замисли за всичко, което трябваше да изтърпят, за да стигнат до тук, за трудностите, които преживяха. Искаше да каже на Кол, че това има значение, че го обича, че сега се страхува за него. Искаше да му каже, че краката му са като на паток и твърде големи, за да се провре в гъсталака. Помисли, че ще изкрещи.

Но вместо това просто каза:

— Знам.

Приближи се до обкованата врата, освободи ключалката, след това дръпна дръжката. Вратата се отвори и полуосветената мъгла, гадната миризма, съскането и далечният вик на птица влязоха вътре.

Пар погледна Дамсън Рий. Тя кимна. Че ще чака? Че го разбира? Не знаеше.

С Кол до себе си той влезе в Дупката.