ГЛАВА 13

Слънчевата светлина озаряваше спокойната повърхност на езерото Мириан през клоните на дърветата и оцветяваше водата в златисто червено. Това караше Рен Омсфорд да примигва от блясъка. По на запад Ирибийските планини стояха като черна граница между земята и небето и хвърляха първите нощни сенки върху просторния Търфинг.

Още час, може би малко повече и ще бъде тъмно — помисли си тя.

Спря накрая на езерото и за момент остави самотата на падащия мрак да я обземе. Цялата Западна земя трептеше от горещината на умиращия летен ден и като мързелива котка чакаше безкрайно търпеливо нощта и хлада, който ще донесе.

Тя си губеше времето.

Върна се, за да провери знаците, които бе оставила преди няколкостотин крачки, но не откри нищо. Той също сигурно се е изпарил във въздуха. Реши, че си играят на котка и мишка. Може би това беше причината.

Тази мисъл я осени, докато продължаваше напред между дърветата покрай езерото, като претърсваше всичко с подновена решителност. Беше малка и слаба, но доста жилава. Кожата й бе с цвят на орех от времето и слънцето, а пепеляворусата й коса беше почти като на момче — къса и къдрава.

Чертите й бяха като на Елф — веждите гъсти, ушите малки и заострени, а лицето слабо и скулесто. Очите й бяха с цвят на лешник и постоянно се движеха докато се оглеждаше.

Откри първата му грешка на около стотина крачки по-напред — счупено клонче; и втората, малко по-нататък — отпечатък от ботуша му на пясъка между камъните. Засмя се, без да иска, а увереността й порасна и тя извади дебелата тояга. Обеща си да го пипне.

Езерото се врязваше в гората и образуваше дълбок залив, така че трябваше да мине наляво през дънера на стар бор. Забави ход и стана по-внимателна. Очите й се присвиха. От боровете се минаваше през гъст храсталак и се стигаше до кедрова горичка. Огледа храсталака и откри прясна драскотина по един корен. Става невнимателен, помисли тя, или иска така да изглежда.

Откри капана в последния момент, точно когато щеше да стъпи върху него. Въженцето бе добре прикрито и сигурно вързано за един корен зад храста. Веднага след първия откри втори капан. Бе заложен и скрит по-добре, така че да попадне в него, ако пропусне първия. Избягна и него и стана още по-внимателна.

Дори тогава за малко да го пропусне, когато изскочи след около петдесет крачки от кленовата горичка. Уморен от опитите си да я заблуди, той бе решил бързо да приключи нещата. Беше се притаил зад голямо дърво и само инстинктът я спаси. Подскочи настрани, когато той се хвърли отгоре й и го удари по рамото с тоягата. Нападателят падна и с ръмжене се изправи. Беше огромен, с впечатляващи размери и изглеждаше още по-голям в рядката горичка. Той скочи към Рен и тя трябваше да използва тоягата, за да го възпре. Подхлъзна се и той веднага скочи върху нея с невероятна пъргавина. Тя се претърколи, блокира го с тоягата си, извади кама и замахна с нея към корема му.

Дълбоките очи на загорялото му брадясало лице потърсиха нейните.

— Мъртъв си, Гарт — каза с усмивка тя. След това се изправи и направи знак.

Гигантът Скитник се просна престорено, преди да се завърти и да се изправи на крака. След това също се усмихна. Двамата се приближиха един към друг и се разсмяха.

— Ставам все по-добра, нали? — каза Рен и правеше едновременно знаци с ръце.

Гарт отговори без звук, а пръстите му бързо се движеха, за да говорят така, както я беше научил. По-добра си, но все още не е достатъчно — преведе си тя. Усмивката й още повече се разшири и тя го потупа по ръката:

— Никога няма да стана добра колкото теб предполагам. Иначе ще загубиш работата си.

Тя грабна тоягата и на шега замахна, но той отскочи назад. За миг застанаха един срещу друг, след това се отказаха и тръгнаха към брега на езерото. Точно отвъд залива имаше малка полянка — на не повече от половин час път, която беше идеално място за лагер през нощта. Рен я беше забелязала по време на гонитбата и тръгна нататък.

— Уморена съм, всичко ме боли и никога не съм се чувствала толкова добре — каза весело момичето, докато се движеха, усещайки последните слънчеви лъчи по гърба. Тя си затананика някакви песни за Скитниците и свободния живот, за това какво е било и какво ще бъде. Гарт вървеше като сянка зад гърба й.

Намелиха лагера, накладоха огън, приготвиха и изядоха вечерята си, след което започнаха да си пийват бира от голям кожен мех. Вечерта беше топла и приятна и мислите на Рен Омсфорд се лутаха свободно. Имаха още пет дни преди да почнат да ги очакват. Тя харесваше излетите с Гарт — бяха занимателни, предизвикателни. Големият Скитник беше най-добрият учител — този, който оставяше учениците си да се учат от опита си. Никой не знаеше колкото него за преследване, примки и всякакви номера в трудното изкуство да останеш жив. Той бе нейн настойник от самото начало. Никога не бе питала защо я избра — просто беше щастлива, че го е направил.

За миг се заслуша в звуците на гората, опитвайки се по навик да си представи това, което се движеше в тъмнината, животът, който водеше, беше странен и опасен, но не можеше вече да си го представи друг. Бе роден Скитник и бе живяла с тях почти през целия си живот с изключение на първите няколко години, които беше прекарала в селцето Шейди Вейл в Южната земя, заедно с братовчедите си Омсфорд. От много години бе в Западните земи и пътуваше с Гарт и останалите — тези, които я бяха приели след смъртта на родителите й и я бяха научили на своя начин на живот. Всичко на запад принадлежеше на скитниците — от Кершолт до Ирибис, от Долината на Рен до Синия вододел. Едно време бе принадлежало и на Елфите. Но сега те бяха изчезнали. Скитниците казваха, че са минали в легендите. Бяха загубили интерес от живота на смъртните и се бяха върнали във вечността.

Някои го оспорваха. Казваха, че Елфите все още са там, но се крият. Тя не знаеше нищо със сигурност. Знаеше само, че това, което бяха оставили, бе див рай.

Гарт й подаде кожения мех и тя отпи, а после му го върна. Започна да се приспива. По принцип пиеше малко, но тази вечер се чувстваше особено горда. Не получаваше често похвали от Гарт.

Времето, прекарано в Шейди Вейл, изглеждаше твърде отдавна, въпреки че достатъчно добре си го спомняше. А за Омсфорд, особено за Пар и Кол, все още мислеше. Едно време те бяха единственото й семейство. Но като че ли всичко това се бе случило в друг живот. Сега Гарт беше нейното семейство — нейната майка, баща и брат заедно — единственото истинско семейство, което познаваше. Бе прибързана към него, както към никой друг. Страшно много го обичаше.

Въпреки това, си признаваше, че понякога се чувстваше откъсната от всички, дори от него — осиротяла и бездомна, дете, прехвърляно от едно семейство на друго, без да принадлежи на никой и без да знае коя е всъщност. Притесняваше я това, че не знаеше повече за себе си, а като че ли и другите не знаеха. Беше ги питала, но обясненията винаги бяха оскъдни. Баща й е бил Омсфорд. Майка й е била Скитник. Не беше ясно как са загинали. Не знаеше кои са били дедите й.

Тя всъщност имаше само една нишка към миналото си. Това бе малка кожена торбичка, която носеше на врата си и която съдържаше три идеално обработени камъчета. Някой би помислил, че са на Елфите, но погледнати отблизо, не бяха обикновени камъчета, боядисани в синьо. Бяха намерени до нея като бебе и бяха единственото нещо, с което можеше да открие чия наследница е.

Подозираше, че Гарт знаеше нещо по въпроса. Когато веднъж го попита, той отрече, но нещо в начина, по който го каза, я караше да мисли, че я лъже. Гарт пазеше най-добре тайните, но тя достатъчно добре го познаваше, за да може да я заблуди. Понякога й се искаше да го разтърси, за да й отговори. Беше объркана и ядосана, че не е откровен с нея по този въпрос, както и по всички други. Но не можеше да принуди Гарт. Когато се подготвеше, той сам щеше да й каже.

Тя повдигна рамене, както винаги, когато мислеше за историята на семейството си. Какво би променила тя? Беше това което беше независимо от произхода си. Тя беше Скитник и водеше живот, за който много биха й завидели, ако са честни пред себе си. Целият свят й принадлежеше, защото не бе обвързана с никоя негова част. Можеше да иде където пожелае и да прави каквото си иска, а повечето хора не можеха да си го позволят. Освен това повечето от приятелите й Скитници бяха от смесени бракове, но никой не се оплакваше. Те живееха свободно и се противопоставяха на всеки, който искаше да им постави огради. Това не беше ли достатъчно добро за нея?

Тя разрови с ботуш праха пред себе си. Разбира се никой от тях не беше Елф, нали? Никой нямаше кръвта на Омсфорд и Шанара и историята за магията на Елфите. Никой не бе посещаван от такива сънища…

Лешниковите й очи се раздвижиха, когато осъзна, че Гарт я наблюдава. Тя въздъхна и през ума й мина мисълта, че никой друг от Скитниците не се упражняваха толкова много. Зачуди се защо.

Пийнаха още малко бира, сложиха съчки в огъня и се увиха в одеялата. Рен остана будна повече, отколкото искаше, уловена във въпросите без отговор и неразрешените загадки, които обозначаваха живота й. Когато заспа, започна да се върти под одеялото, а сънищата изтичаха през мозъка й както дъждовни капки между пръстите, без да оставят следа.

Беше вече утро, когато се събуди и видя стареца да стои отсреща и бавно да рови в пепелта с пръчка.

— Беше време — изсумтя той.

Тя премигна недоверчиво и бързо се измъкна от одеялото. Гарт все още спеше, но се събуди от внезапното й движение. Тя потърси тоягата до себе си, а в главата й напираха въпроси. Откъде бе дошъл старецът? Как бе успял да се приближи, без да ги събуди?

Старецът вдигна слабата си ръка успокоително и каза:

— Не се разстройвай. Просто бъди благодарна, че те оставих да се наспиш.

Гарт бе вече на крака, но за удивление на Рен, старецът започна да му говори на неговия език със знаци, като повтори това, което бе казал на Рен и добави, че не им мисли злото. Гарт се поколеба, очевидно изненадан, след това седна и го загледа.

— Откъде си научил това? — попита Рен.

Никога не беше виждала някой извън лагера на Скитниците да знае езика на Гарт.

— О, знам това-онова за разговорите — отговори глухо старецът, а на лицето му се появи усмивка на задоволство. Кожата му бе загоряла от слънцето, бялата брада и косата бяха дълги, а телосложението — крехко. Прашните сиви дрехи висяха върху му. — Всъщност — каза той, — знам, че съобщение може да се предаде с писмо, с думи, с ръце… — той направи пауза, — дори със сън.

Рен спря дъха си.

— Кой си ти?

— Това като че ли е любимият въпрос на всички. Името ми няма значение. Това, което има значение е, че съм изпратен да ти кажа, че повече не можеш да си позволиш да не обръщаш внимание на сънищата. Тези сънища, момиче, идват от Аланон.

Докато говореше, повтаряше с пръсти думите си за Гарт. Беше така изкусен, сякаш цял живот бе правил това. Рен усещаше, че Големият Скитник я наблюдава, но не можеше да свали очите си от стареца.

— Откъде знаеш за сънищата? — тихо попита тя.

Тогава й каза кой е — Коглайн, бивш Друид, отново призован на служба, тъй като останалите Друиди си бяха заминали от Четирите земи и нямаше друг, който би могъл да посети хората от семейство Омсфорд и да им каже, че сънищата са истински. Каза й, че духът на Аланон го е изпратил да я убеди, в това, че Четирите земи са в смъртна опасност, че магията почти е изчезнала и че само Омсфорд могат да я върнат и че трябва да отидат при Аланон в първия ден от новата луна, за да разберат какво да правят. Завърши с това, че първо е бил при Пар Омсфорд, след това при Уокър Бо, които също са имали такива сънища и сега е дошъл при нея.

Когато свърши, тя се замисли за момент преди да отговори.

— Сънищата ме тормозят от известно време — призна тя. — Мислех, че не се различават от другите. Магията на Омсфорд никога не е била част от моя живот…

— И се питаш дали въобще си Омсфорд — прекъсна я старецът. — Не си сигурна, нали? Ако не си Омсфорд, значи магията няма място в живота ти и нищо друго не те интересува, нали?

Рен го погледна:

— Откъде знаеш всичко това, Коглайн? — Не му зададе въпроси за това, което й разказа. — Откъде знаеш толкова много за мен? — Тя се протегна нетърпеливо. — Знаеш ли коя съм аз всъщност?

Старецът повдигна рамене.

— Не е толкова важно да се знае коя си — тайнствено отговори той. — Ако искаш да научиш нещо за това, направи каквото ти казват сънищата. Ела при Рога на пъкала и говори с Аланон.

Тя се отпусна бавно, погледна за миг Гарт и отново се обърна.

— Играеш си с мен! — каза тя на стареца.

— Може би.

— Защо?

— Наистина е толкова просто. Ако достатъчно се заинтересуваш за това, което ти казвам, може да се съгласиш да дойдеш с мен. Убеждавах останалите членове на семейството ви. Помислих с теб да опитам друг подход. Времето тече, а аз съм един стар човек. Новата луна е само на шест дни от днес. Дори на кон, ще ти трябват поне четири дни, за да стигнеш до Рога на пъкала, а ако дойда и аз — стават пет.

Той правеше знаци за всичко, което говореше и Гарт бързо му отвърна. Старецът се разсмя:

— Дали ще тръгна ли? Да, разбира се, мисля, че да. Вече няколко седмици обикалям, за да върша работата на една сянка. Смятам, че съм заслужил да разбера каква ще е кулминацията на всичко това — направи пауза и се замисли. — Освен това не съм съвсем сигурен, че имам друг избор. — Той спря. Рен погледна изток, където слънцето като бледа огнена топка почиваше на хоризонта, заобиколено от облаци и мъгла. Топлината му все още беше далечна. Чайки летяха над огледалната повърхност на езерото и ловяха риба. Спокойствието на ранната утрин позволи на мислите й необезпокоявани да шептят в главата й.

— А моят братовчед…? — започна тя, но се спря. Думата не прозвуча както трябва в устата й. Тя някак си я отдалечаваше от него. — А Пар какво каза, че ще прави? — завърши тя.

— Каза, че ще обмисли нещата — отговори старецът. — Той и брат му. Бяха заедно, когато ги открих.

— А чичо ми?

Другият повдигна рамене.

— Същото.

Но в очите му имаше нещо, което говореше за противното. Рен поклати глава.

— Отново си играеш с мен. Какво казаха? Очите на стареца се смалиха.

— Момиче, ти изпробваш търпението ми. Не мога да седя тук и да повтарям целия разговор, само за да можеш да се решиш. Нямаш ли си собствен ум? Ако отидат, ще е заради техни си причини, а не заради някоя от твоите. Не можеш ли да направиш същото?

Рен Омсфорд бе като скала:

— Какво казаха? — повтори още веднъж, като внимателно претегляше всяка своя дума.

— Каквото решат! — изсумтя другият и с пръсти ядосано повтори отговора си за Гарт, а очите му не се отделяха от Рен. — Не съм папагал да повтарям чуждите думи за твое удоволствие.

Погледна я за момент, след това вдигна ръце.

— Добре! Ето тогава всичко. Младият Пар и брат му бяха преследвани във Варфлийт от Федерацията, задето използват магията да разказват приказки за историята на тяхното семейство и Друидите. Последният път, когато го видях, искаше да си отиде у дома и да помисли малко за сънищата. Досега вече е разбрал, че не може да се прибере, тъй като домът му е завзет от Федерацията, а родителите му, които са и твои роднини, са затворници.

Рен се опита да каже нещо, но старецът не й обърна внимание.

— Уокър Бо е друго нещо. Той се смята за прогонен от семейство Омсфорд. Живее сам и предпочита да остане така. Не иска да има нищо общо със семейството си, света като цяло и в частност с Друидите. Смята, че само той знае как да използва магията, а ние останалите, които имаме малки умения — не знаем какво да правим с тях! Забравил е кой на какво го е научил! Той…

— … се е захванал с някаква мисия.

— Какво? Какво каза?

— Ти — повтори тя, а очите й го фиксираха. — Ти си го научил на това, нали?

За момент настана тишина, а очите на стареца със задоволство я изучаваха.

— Да, момиче. Аз бях. Сега доволна ли си? Научи ли каквото ти трябваше? Или искаш още нещо?

Беше забравил да прави знаци, но Гарт изглежда четеше по устните му. Той привлече вниманието на Рен и кимна в съгласие. Винаги се опитвай да запомниш от учителя си нещо, на което не иска да те учи, беше й казвал. Това ти дава преднина.

— Значи той няма да отиде, нали? — настоя тя. — Уокър имам предвид.

— Ха! — възкликна с удоволствие старецът. — Точно когато си мислех колко умно момиче си, ти ме изненада! — Повдигна едната си вежда. — Уокър Бо каза, че няма да отиде и така си мисли. Но ще отиде. Младият Пар — също. Така ще стане. Нещата понякога се развиват както най-малко очакваме. Или това може би е само магията на Друидите, която помита обещания и клетви, които даваме твърде лесно и ни отпраща там, където никога не сме очаквали да отидем. — Той поклати глава развеселен, придърпа дрехите около себе си и продължи: — Ами ти, малка Рен? Какво ще бъдеш — смела птица или уплашена муха?

Тя се усмихна без да иска.

— Защо не и двете в зависимост какво е нужно! — попита.

Той нетърпеливо измърмори:

— Защото положението изисква или едното, или другото. Избирай.

Рен премести погледа си към Гарт, след това към гъстите сенки в гората, където още не се бе промъкнала далечната слънчева светлина. Мислите и въпросите от предишната нощ се върнаха и настойчиво се лутаха в ума й. Скитниците не биха я спрели, дори Гарт, въпреки че щеше да настоява да дойде с нея. Не можеше да се противопостави на сянката на Аланон. Можеше да говори със сянката на една легенда — човек, който някои казваха, че въобще не е съществувал. Можеше да му зададе въпросите, които носеше със себе си толкова години и може би да научи някои от отговорите, които биха й позволили по-добре да се разбере. Това й бе липсвало. Доста амбициозна задача, помисли си тя. И доста интригуваща.

Усети, че слънчевата светлина огря носа й и започна да я гъделичка. Това означаваше отново да се свърже с Пар, Кол и Уокър Бо — другото семейство, което може би въобще не беше нейно. Замислено стисна устни. Можеше да й хареса.

Но това означаваше да се противопостави на реалността от сънищата й, или поне на сенките от тази реалност. Можеше да означава промяна на целия й живот, към който бе вече напълно привикнала. Можеше да означава, че ще се намеси в нещо, което би било по-добре да избягва.

Умът й трескаво работеше. Усещаше как малката торбичка с оцветените камъни се притискаше до гърдите й, напомняйки за това, което можеше да се случи. Тя също знаеше приказките за семейство Омсфорд и Друидите и се притесняваше.

След това изведнъж откри, че се усмихва. Откога притесненията я възпираха да направи нещо? Проклятие! Това бе незаключена врата, която молеше да я отворят! Как би живяла, ако я подмине.

Старецът прекъсна мислите й.

— Момиче, започвам да се изморявам. Тези остаряващи кости имат нужда да се движат, за да не се сковат. Нека чуя решението ти. Или искаш като другите време, за да се чудиш какво да правиш?

Рен погледна Гарга и повдигна вежди. Кимването на Гиганта Скитник едва се забеляза.

Отново погледна Коглайн.

— Толкова си нетърпелив, дядо! — захили се тя. — Къде остана търпението ни?

— Отиде си с младостта ми, дете — каза той с неочаквано мек глас. Сключи ръце пред себе си — Какво избра?

Тя се усмихна:

— Рогът на пъкала и Аланон — отговори. — Какво очакваше.

Но старецът не отговори.

Загрузка...