Потомците на Шанара

ГЛАВА 11

Когато се събуди, Пар Омсфорд се намери по средата на кошмар. Ръцете и краката му бяха завързани и висеше на един прът. Носеха, го през гъста гора, изпълнена с мълча и сенки. Отляво се виждаха очертанията на дълбока клисура, а отдясно — острото било на някакъв хълм на фона на нощното небе. Разни отломки, високата трева и бурените по удряха по гърба и главата, докато безпомощно висеше на пръта. Въздухът беше задушен и спокоен.

Навсякъде около него имаше Паяци Гноми, които безшумно лазеха в здрача на кривите си крака.

Пар затвори очи, за да разсее виденията, след това отново ги отвори. Небето беше тъмно и забулено, но малкото звезди се появяваха между облаците и слаба светлина се мъжделееше на дъното на клисурата. Той разбра, че нощта е отминала. Беше почти сутрин.

После си спомни какво се беше случило, как Паяците Гноми го преследваха, уловиха го и го отнесоха с тях. Кол! Какво се беше случило с Кол? Извъртя се, като се опитваше да види дали носят и брат му, но от него нямаше и следа. Стисна яростно устни, като си спомни как Кол падна на земята с кръв по лицето…

Трябваше да намери начин да се освободи и да се върне за брат си. Опита здравината въжетата, с които бяха вързали ръцете му, но те не се поддадоха. Както висеше, не можеше да намери и начин да ги отпусне. Трябваше да чака. Зачуди се къде но водят и защо точно него взеха. Какво искаха от него Паяците Гноми?

Светлината от започващия ден идваше вляво от него. Там значи е изток — реши той. Паяците Гноми пътуваха на север. В това имаше смисъл. По времето на Брин Омсфорд те бяха издигнали домовете си на Хребета Тофър. Вероятно беше там. Опита се да си припомни каквото знаеше за Паяците Гноми от приказките, но не можа да събере мислите си. Брин се бе срещнала с тях когато заедно с Рон Лий, Коглайн. Кимбър Бо и дивата котка Шепот търсеха изгубения Меч на Лий. Имаше и още нещо за една дива страна и ужасяващи същества, живеещи в нея…

Тогава си спомни.

Върколаци!

Името премина през ума му като проклятие.

Паяците Гноми тръгнаха по тясното дефиле и го изпълниха с косматите си форми. Изглежда всичко това бе предварително подготвено. Светлината изчезна и мъглата и сенките се затвориха отвсякъде като стени. Китките и глезените го боляха, а тялото му беше безпомощно опънато. Гномите бяха дребни и го носеха близо до земята, така че той се удряше при всяка неравност. От горе наблюдаваше как дефилето се разшири и се разтегна в празнина, която сякаш нямаше край.

След това навлязоха в коридор, който вървеше между постройки, подредени като космите на гърба на глиган. Светлини от огньове се виждаха в далечината, а отблясъците им играеха на криеница между скалите. Няколко Паяка Гноми избързаха напред и без усилие се покатериха по скалите.

Пар си взе дълбоко дъх. Където и да отидоха, почти бяха стигнали…

Миг по-късно се спуснаха от скалите и спряха пред малка ниша, която продължаваше в поредица от скали и тунели от страната на Хребета. Навсякъде горяха огньове и стотици Паяци Гноми се мяркаха пред погледа на Пар. Срязаха въжетата му, измъкнаха пръта и го оставиха на земята. Той полежа малко така, като разтриваше китките и глезените си, които кървяха и през цялото време усещаше, че го наблюдават. След това го изправиха на крака и го помъкнаха към пещерите и дупките. Подминаха ги. Ръцете на Гномите го държаха отвсякъде, а миризмата им изпълваше ноздрите му. Говореха на своя език, който за него бе неразбираем. Не се съпротивляваше. Едва стоеше прав. Стигнаха до малък огън и спряха. Разговаряха за нещо известно време и след това го бутнаха напред.

Намери се в малка пещера Паяците Гноми го завързаха за чифт железни халки, които бяха забити в скалата в дъното. След това всички излязоха с изключение на двама, които останаха до входа да наглеждат огъня.

Пар се опитваше да изчисти ума си, като слушаше тишината и очакваше да види какво ще се случи нататък. После внимателно се огледа. Трябваше да стои прав, тъй като халките бяха прекалено високо, за да може да седне. Провери връзките. Бяха от кожа и така здраво го държаха, че не можеше да раздвижи китките си дори малко.

Изведнъж се отпусна назад отчаян, като се опитваше да превъзмогне обземащата го паника. Морган, Стеф и Тийл сигурно вече го търсеха. Вече трябва да са намерили Кол. Щяха да проследят Паяците Гноми и да дойдат за него. Щяха да го открият и да го спасят.

Той поклати глава. Знаеше, че се заблуждава. Беше почти тъмно, когато Гномите го заловиха, дъждът бе силен. Нямаше да имат време да го търсят и никакъв шанс да открият следа. Най-доброто, на което можеше да се надява, бе, че Кол се е свестил, отишъл е при другите и им е разказал какво се бе случило.

Отново преглътна с труд. Беше толкова жаден!

Времето се изнизваше — секундите ставаха минути, а минутите — часове. Тъмнината навън леко се разсея от една проникваща дневна светлина, задушена от горещина и мъгла. Звуците на Гномите бавно заглъхнаха и той можеше да си помисли, че са си отишли, ако не бяха двамата пред входа на пещерата. Огънят изгасна, подимя малко и се превърна в пепел. Един от стражите се надигна и му донесе чаша вода. Той лакомо пи от ръцете, които я държаха, като разля повечето.

Огладня, но храна не му предложиха.

Когато денят отново започна да се изгубва в мрака, стражите запалиха огъня пред входа и изчезнаха.

Пар очакваше с нетърпение, като за пръв път забрави болките в тялото, глада и страха. Нещо щеше да се случи. Усещаше го.

Това, което се случи, беше напълно неочаквано. Тъкмо се опитваше да отпусне връзките, които се бяха разхлабили от потта, която от сенките се появи фигура. Тя подмина огъня и се спря в светлината му.

Беше дете.

Пар премигна. Детето беше момиче на около дванадесет години, доста високо и слабо, с черна коса и дълбоки очи. Тя не беше Гном, а от Човешката раса, момиче от юга, с дрипава рокля, износени ботуши и малък сребърен медальон около врата си. Погледна го поучаващо и с любопитство, след това бавно тръгна напред. Спря пред него. Прекара ръка през косата си и докосна ухото му.

— Елф — тихо каза тя, като посочи върха на ухото.

Пар се вторачи. Какво правеше тук сред Паяците Гноми едно дете? Той навлажни устните си.

— Развържи ме — помоли.

Детето го гледаше, без да каже нищо.

— Развържи ме! — каза отново Пар, този път по-настоятелно.

Почака, но детето просто го гледаше. Почувства, че в него пролазва съмнение. Нещо не беше наред.

— Ще те прегърна — изведнъж каза детето.

То с нетърпение дойде до него, обви го с ръце като пиявица. Притисна се до тялото му и започна да повтаря нещо, което той не разбираше. Какво ставаше с това дете, питаше се удивен той? Изглеждаше уплашено. Имаше нужда да го прегръща, докато той…

Мисълта му отмря, когато усети, че момичето се движи, че докосва дрехите и кожата му. Пръстите й го стискаха и той ги усещаше все по-осезателно. Беше точно до него, до кожата му, сякаш Въобще нямаха дрехи. Тя се притискаше, някак си се смесваше с него и ставаше като негова част.

Проклятие! Какво беше това?

Изведнъж го обзе страхотно отвращение. Пар започна да крещи, да се мята в ужас, да рита отчаяно, докато накрая отблъсна момичето. Тя падна на земята. Детското й лице се преобрази в нещо тайнствено. Усмихна се като звяр преди хранене, а очите й просветнаха в червено.

— Дай ми магията, момче! — изръмжа тя с глас, който въобще не беше детски.

Тогава чак разбра.

— О, не! Не! — повтаряше той и се мяташе, докато тя се изправяше на крака.

Това дете беше Призрак!

— Дай ми я! — повтори тя със заповеден тон. — Нека дойда в теб и да я вкуся.

Тя се приближи към него като напълно безвредно същество, но лицето й я издаваше. Хвана го, но той отчаяно я ритна. Тя отстъпи и се усмихна злобно.

— Ти си мой — каза тихо. — Гномите те дадоха на мен. Аз ще взема магията ти, момче! Отдай ми се. Нека я усетя!

Тя се приближи като котка, избягна удара му и с вик се прилепи до него Той усети как веднага се раздвижи — не детето, а нещо в него. Застави се да погледне надолу и видя леките очертания на нещо, което трептеше в детето и се опитваше да премине в него. Усещаше присъствието му като хлад в летен ден, като муха на кожата си. Призракът го докосваше и търсеше. Той отметна глава назад, стисна устни, стегна тялото си като желязо, за да му се противопостави. Призракът се опитваше да влезе в него. Опитваше се да се смеси с него. Проклятие! Не биваше да го пуска! Не биваше!

След това неочаквано изкрещя, отпускайки магията на молитвената песен във вой на ярост и омраза. Тя не прие форма, защото вече бе разбрал, че и най-страшните видения не плашеха Призраците. Излезе от някакъв тъмен ъгъл на душата му и прие форма, която той не разпозна. Това бе нещо, което го покри, както паяк покрива жертвата си. Призракът изсъска и се отдели като махаше с ръце във въздуха. Падна, а тялото му се тресеше от нещо невидимо. Викът на Пар секна и той умерено се отпусна назад върху стената на пещерата.

— Стой настрана от мен! — предупреди той, като си поемаше въздух. — Не ме докосвай повече!

Не разбра какво и как беше направил, но Призракът го изгледа с погледа на победен. Това, което беше в тялото му, се размърда и изчезна. Червеният блясък изчезна от очите му. Момичето се надигна — отново истинско и изплашено. Тъмните му очи дълго го гледаха. Каза:

— Прегърни ме.

След това извика в тъмнината и няколко Паяка Гноми се появиха. С влизането си започнаха да се кланят на детето. То им заговори на техния език. Пар разбра колко суеверни са тези същества, които вярват на всякакви богове и духове. А сега бяха под контрола на един Призрак. Искаше му се да извика.

Паяците Гноми се приближиха, отвързаха го, хванаха ръцете и краката му и го задържаха напред. Детето се изправи пред тях.

— Ще ме прегърнеш ли? — гледаше почти отчаяно.

Той поклати глава, опитвайки се да се освободи от десетките ръце, които го държаха. Измъкнаха го навън, където в здрача димът от огньовете и мъглата се преплитаха като в сънища. Спряха до ръба на скалата и той погледна надолу в празното.

Детето беше зад него, а гласът му бе тих и неприятен.

— Старото Тресавище — прошепна тя — Там живеят Върколаци. Познаваш ли ги, Елф? — замръзна — Ще те дам на тях, ако не ме прегърнеш. Ще те изядат, въпреки магията ти.

Пар събра Всичките си сили, отхвърли тези, които го държаха, и се освободи. Призракът изсъска и се отдръпна, а Паяците Гноми се уплашиха и преградиха пътя му. Той тичаше насам-натам. Космати ръце се протягаха, за да го сграбчат.

Изгуби се сред тела и гласове, чувайки само своя собствен, който крещеше някъде отвътре.

Изведнъж се оказа на ръба на скалата. Извика всичката магия на молитвените песни, за да създаде видения за преследващите го Гноми и отчаяно се опитваше да си пробие път сред тях. Призракът изчезна някъде сред дима и сенките.

След това усети, че губи почва под краката си. Опита се да се хване за преследвачите или за каквото и да било, но не успя. Падна от скалата в нищото, изпълнено с мъгла. Търкаляше се през глава надолу по склона между храсти и треви. Като по чудо избягваше скалите, които можеха да го осакатят или убият. Всичко завърши с един последен полет и настана мрак. Известно време беше в безсъзнание — не знаеше колко точно. Когато отново се събуди, откри, че е в нещо като легло от изпочупени храсти и треви. Разбра, че вероятно те са му спасили живота. Полежа там без дъх, заслушан в ударите на сърцето си. Когато силата му се възвърна, а мислите се проясниха, стана бавно и се огледа. Цялото му тяло бе ожулено и наранено, но като че ли нямаше нищо счупено. След това се ослуша. Някъде отгоре чуваше гласовете на Паяците Гноми. Знаеше че ще дойдат за него. Трябваше да се махне. Огледа се наоколо. Нощта падаше бързо. Дребни, почти невидими животинки подскачаха и си пробиваха път сред високите треви. Тинята наоколо бълбукаше, а скрити мочурища обграждаха малки островчета от здрава земя. Пречупени дървета и храсти в гротескни пози допълваха картината. Звуците бяха далечни и без посока.

Пар пое дълбоко въздух, за да събере решителност. Предполагаше къде е. Беше на хребета Тофър. След падането се беше озовал в Старото тресавище. В опита да избегне съдбата си, я бе срещнал по-бързо. Беше попаднал точно там, където Призракът го плашеше, че ще го изпрати — в земите на Върколаците. Стисна челюсти и потегли. Все още бе в края на тресавището — помисли той. Хребетът все още беше зад него и му служеше като пътеводен знак. Ако можеше да го следва достатъчно на юг, щеше да се измъкне. Но трябваше да побърза.

Почти усещаше как го наблюдават Върколаците.

Приказките за тях отново се върнаха в мислите му. Това бяха древни магически чудовища, които преследваха загубили се в тресавището същества, като крадяха силата и душата им и се хранеха с техния живот. Паяците Гноми бяха основната им храна. Те вярваха, че Върколаците са духове, които искат да бъдат усмирени и им пренасяха жертви. Тази мисъл смрази Пар. Това беше пожелал Призракът.

Изтощението го забавяше и го правеше нерешителен. Няколко пъти се препъна, а веднъж влезе в тинята до глезен, но бързо се измъкна. Погледът му беше замъглен, а по гърба му се стичаше пот. Горещината на мочурищата бе непоносима дори през нощта. Погледна към небето и осъзна, че последната светлина се губи. Скоро щеше да е тъмно като в рог. Тогава нямаше да вижда нищо.

На пътя му се изпречи голяма яма с тиня, а стената на хребета беше срината и не можеше да се покатери по нея. Движеше се бързо, като следваше линията на блатото, и се ослушваше за звуци на преследвачи. Нямаше. Тресавището беше спокойно и празно. Прилепи се отново до стената, прескочи няколко дупки и продължи. Вървеше уверено. Беше изморен, но не можеше да почива. Откри края от поредицата от дупки и отново тръгна към скалата. Вървя дълго, като се провираше между храсталаците и прескачаше ямите с тиня. Не можа да открие Хребета Тофър. Вече се движеше по-бързо, с нетърпение и се опитваше да превъзмогне страха, който го обземаше. Знаеше, че се е изгубил, но не искаше да го приеме. Продължаваше да търси и не му се щеше да повярва, че напълно е объркал посоката. Основата на Хребета беше ей там! Как можа така да се заблуди?

Най-накрая спря, без да може да продължи. Нямаше и смисъл, защото истината бе, че не знаеше къде отива. Щеше просто да продължи лутането си безкрайно, докато някой Върколак го открие. По-добре беше да остане и да се бие.

Това беше странно решение, дошло по-скоро от умората, отколкото от разума. Все пак каква надежда имаше, ако не се измъкне от тресавището. А как щеше да се измъкне, ако спреше да се движи? Но беше уморен и не му харесваше идеята да върви на сляпо. И продължи да мисли за онова дете, онзи Призрак — как се беше отделил от него, отблъснат от някаква магия, с която Пар не знаеше, че разполага. Все още не можеше да разбере каква бе тя, но ако можеше отново да я призове и да я използва, имаше шанс срещу Върколаците или каквото и да е друго, което блатото можеше да му изпрати.

Той се огледа и се придвижи до широко възвишение с тиня от двете му страни, назъбени скали от третата и само един път към него. Но също и един път навън, припомни си той, докато се изкачваше, но нали нямаше да ходи никъде? Откри плосък камък и седна с лице към мъглата и нощта. Това беше мястото му докато отново просветлее.

Минутите се нижеха. Нощта се спусна, мъглата стана по-гъста, но все още имаше светлина — някак странна, която като че ли идваше от растенията. Тя беше слаба и мътна, но даваше на Пар вярата, че може да вижда наоколо и да забележи, ако нещо се прокрадне към него.

Въпреки това не видя Призрака, докато не дойде почти върху него. Отново бе детето — високо, слабо, изгубено. Излезе сякаш от нищото и застана на няколко крачки от него, той се удиви от неочакваното й появяване.

— Махни се от мен! — предупреди той и бързо се изправи на крака. — Ако се опиташ да ме докоснеш…

Призракът потрепери в мъглата и изчезна.

Пар си взе дълбоко дъх. Все пак не е било Призрак, помисли той, а Върколак, и то не от най-смелите, след като успя да го отблъсне само със заплаха!

Искаше му се да се засмее. Беше близо до физическото и емоционално изтощение и знаеше, че скоро нямаше да има почивка. Нищо не беше, прогонил. Този Върколак просто бе дошъл да огледа. Играеха си с него както с всички жертви — приемаха познати форми и чакаха удобен момент, изтощение, страх или глупост, за да се развихрят. Помисли си отново за приказките, за неизбежността на срещата им и след това прогони тези мисли.

Някъде далече където седеше, нещо извика веднъж — бърз крясък на тревога. След това всичко отново утихна.

Той се загледа в мъглата. Откри, че мисли за обстоятелствата, които го бяха довели тук бягството му от Федерацията, сънищата, срещата със стареца и търсенето на Уокър Бо. Дълъг път бе изминал заради всичко това, а все още не беше стигнал до никъде. Усети се разочарован, че не е постигнал повече, че не е научил нещо полезно. Отново се сети за разговора си с Уокър. Той му бе казал, че магията на молитвените песни не е дар, въпреки настояването му и не си струва да открие за какво да я използва. Поклати глава. Е, може би нямаше. Може би просто се заблуждаваше.

Но нещо бе уплашило онзи Призрак. Нещо.

Само онова дете обаче, а не и другите, с които се беше срещал.

Какво бе по-различното?

Отново нещо се раздвижи в мъглата, една фигура се показа и тръгна към него. Това беше вторият Призрак, огромното същество, което бяха срещнали към края на Анар. То се приближаваше към него, като чудовищно ръмжеше. За миг забрави пред какво е изправен. Паникьоса се, спомни си, че магията на молитвената песен действа срещу този Призрак и е безпомощен. Започна да отстъпва, но после се съвзе от объркването, тръсна глава и изчисти мисълта си. Импулсивно запя молитвената песен, създаде същото видение като Призрака и се покри с него. Призракът се изправи срещу друг Призрак. Тогава Върколакът потрепера и се изгуби в мъглата.

Пар остави видението да си иде. Седна. Колко време можеше да издържи така?

Чудеше се дали Кол е добре. Спомни си как брат му лежеше на земята и кървеше и колко безпомощен се бе почувствал тогава. Мислеше за това колко много дължи на брат си.

Кол!

Умът му се проясни. Имаше за какво да използва магията си, помисли той. Не бе вярно това, което беше казал Уокър. Имаше защо да я притежава — тя наистина беше дар. Щеше да открие отговора при Рога на пъкала. Щеше да го открие в разговора си с Аланон. Трябваше просто да се измъкне от това блато и…

Куп сенчести фигури изскочиха като мрачно раздвижване в нощта срещу него от мъглата. Върколаците бяха решили да не чакат повече. Пар се изправи на крака с лице към тях. Те се приближаваха — първо един, после друг. Никой нямаше определена форма. Всички се меняха, сякаш бяха част от мъглата. Тогава видя Кол, когото дърпаха от тъмнината, а лицето му бе покрито с пръст и кръв. Пар замръзна. Помогни ми — чу той брат си, въпреки че гласът бе само в мислите му. — Помогни ми, Пар!

Пар изкрещя нещо е магията на молитвената песен, но то изчезна във влажния въздух над Старото тресавище. Пар потрепери като от хлад. Проклятие! Това наистина беше Кол. Брат му се опъваше и се опитваше да се освободи и повтаряше непрекъснато — Пар, Пар!

Отиде на помощ на брат си, почти без да мисли. Нападна Върколаците със злост, която не бе очаквал. Извика, п магията от молитвените песни удари съществата като с чук и ги отблъсна. Достигна Кол и го хвана, за да го освободи. Ръце се опитваха да го сграбчат. Усети болка, едновременно горяща и замразяваща. Кол го хвана и болката се усили. В него премина отрова. Силите му почти го напуснаха, но успя да се задържи на крака и издърпа брат си на възвишението.

Отдолу сенките се скупчиха и се загледаха. Пар изкрещя срещу тях, но знаеше, че е заразен, че отровата е в шилото му. Кол стоеше до него, без да говори. Мислите на Пар се разсеяла и той забрави пред какво е изправен.

Върколаците започнаха да се приближават.

След това се появи някакво раздвижване на скалите отдясно и изскочи нещо огромно. Пар се опита да се движи, но от усилието падна на колене. Големи жълтеникави очи проблеснаха в нощта, а огромна черна сянка застана до него.

— Полъх! — прошепна той с недоверие.

Дивата котка внимателно го подмина и спря пред Кол. Изръмжа ниско, предупреждавайки за опасност и звукът разцепи мрака.

— Кол! — извика Пар и тръгна напред, но дивата котка бързо прегради пътя му и го отблъсна. Сенките се приближаваха и приемаха очертания на нещо ужасяващо, тела, покрити с косми и люспи, лица с демонски очи и гладни, широко отворени челюсти. Полъх ги отблъсна, изръмжа и отново изсъска.

След това се обърна и с нокти и зъби разкъса Кол.

Кол — или това, което приличаше на него — се превърна в неописуемо кървава и ужасяваща картина, след това потрепера и изчезна! Още едно видение. Пар яростно изрева. Бяха го излъгали! Без да обръща внимание на болките, той изпрати магията на молитвените песни срещу Върколаците, като опасни стрели на гнева му, видения, които можеха да разкъсват. Върколаците потрепераха и магията ги подмина.

Отново приеха форма и нападнаха.

Полъх сграби най-близкия и с един-единствен удар на мощната си лапа го разкъса. Друг скочи, но котката хвана и него. Нови се появиха зад първите и лазеха нагоре. Прекалено много са — помисли си Пар, обзет от безумие. Беше твърде слаб, за да издържи. Отровата от докосването на Върколаците го разяждаше бързо и заплашваше отново да го хвърли в мрака на безсънието.

След това осуети на рамото си ръка — силна, но едновременно с това и нежна, която му даваше увереност и го държеше изправен. Чу глас да вика остро:

— Полъх!

Дивата котка се бърна, без да се обръща. Пар повдигна лицето си. До него беше Уокър Бо, облечен в черни дрехи, обгърнат от мъгла, а тясното му лице изглеждаше така, че Пар замръзна. Кожата му беше бяла като тебешир.

— Стой спокойно, Пар — каза той.

Тръгна напред срещу Върколаците. Вече бяха повече от дузина, скупчени в края на възвишението, като постоянно се появяваха и изчезваха в нощта. Поколебаха се. Когато Уокър Бо се приближи, сякаш го познаха. Чичото на Пар тръгна право към тях и спря на десетина крачки от най-близкия.

— Вървете си! — просто каза той и посочи в нощта. Върколаците не помръднаха. Уокър Бо направи още една стъпка и този път гласът му бе толкова твърд, че въздухът потрепера. — Вървете си!

Един от Върколаците се хвърли върху му — чудовищно същество, чийто челюсти се сключиха, когато стигна до облечената в черно фигура. Уокър Бо хвърли прах в звяра. Избухна огън в нощта и експлозията разтърси тресавището. Върколакът просто изчезна.

Ръката на Уокър застрашително се протегна към останалите. Миг по-късно те се бяха изгубили в нощта.

Уокър се върна на възвишението и застана на колене до Пар.

— Вината е моя — каза тихо той.

Пар се опита да проговори, но усети, че силите го напускат. Гадеше му се. Изпадна в безсъзнание. За трети път в по-малко от два дни се изгуби в тази тъмнина. Помисли си, че този път може би няма да се върне.