Потомците на Шанара

ГЛАВА 18

Следващите два дни Падишар Крийл не каза нищо за Меча на Шанара. Когато Пар или някой от останалите го питаше, той отговаряше, че времето ще покаже, че търпението е добра черта и някои други сентенции, които само ги дразнеха. Това много го развеселяваше, въпреки че Пар и другарите му се опитваха да скриват чувствата си. Освен това, въпреки всичко, което вождът на бунтовниците правеше, за да се почувстват негови гости, те бяха като затворници. Можеха да се разхождат по Издатината, но им бе забранено да я напускат. Не че те биха я напуснали. Лифтовете, които се движеха между терасата и подножието, бяха винаги добре охранявани и никой не бе допускан около тях без причина. От предната страна на масива друг път надолу нямаше. Грапавините бяха внимателно изчукани, а дупките — запълнени. Стената отзад също бе изчукана и загладена някъде докъм защитните гнезда.

Оставаха пещерите. Пар и приятелите му първия ден влязоха в централната, любопитни да открият какво има вътре. Видяха, че огромното помещение бе заобиколено от множество други, в които бяха складирани оръжия, припаси от всякакъв сорт и се използваха за спане, когато времето навън беше лошо, за тренировки и за срещи. Имаше тунели, които отиваха навътре в планината, но бяха охранявани. Когато Пар попита Хайърхоун накъде водят тунелите, майсторът в ковачницата Килтън се усмихна и отговори, че както и пътеките на хълмовете Парма, водят към забравата.

Двата дни минаха бързо. Петимата посетители обикаляха укреплението на бунтовниците. Ако седяха далеч от лифтовете и тунелите, им разрешаваха да ходят където си поискат. Падишар Крийл нито веднъж не попита Пар за спътниците му. Сякаш за него нямаше значение кои са и дали можеше да им се вярва. Все пак законът на бунтовниците се изпълняваше. Пар, Кол и Морган стояха заедно повечето време. Стеф понякога идваше с тях, но Тийл, както винаги стоеше настрана. Братята и планинецът стана познати на бунтовниците, защото постоянно се разхождаха по терасата, укреплението пещерите, като изучаваха какво са направили хората в съюз с природата.

Вождът на бунтовниците беше нещо изключително. Облечен в искрящо червено, той се Виждаше отвсякъде. Не спираше да говори, даваше заповеди и коментираше всичко, за което се сети. Беше постоянно весел, но зад този приветлив изглед се криеше сърце от гранит. Когато нареждаше нещо, то ставаше. Никои не задаваше въпроси. Лицето му можеше да е озарено от усмивка, като слънце, а гласът му да смразява костите.

Управляваше с ред и дисциплина лагера на бунтовниците.

Това не беше банда от неудачници. Лагерът беше чист и подреден. Складовете бяха разделени и описани и всичко можеше веднага да се открие. Повече от триста души живееха на Издатината и нито един не се съмняваше в необходимостта от това, което върши.

На втория ден от пристигането им двама от бунтовниците бяха изправени пред Падишар Крийл с обвинение в кражба, вождът на бунтовниците изслуша доказателства срещу тях и след това им даде възможност да се защитят. Единият веднага призна вината си, а другият доста неубедително я отрече. Падишар Крийл нареди да набият първия и да го върнат на работа, а втория да хвърлят от скалата. Никой не се замисли по въпроса.

По-късно Падишар дойде при Пар и насаме го попита дали е притеснен от случилото се. Без да изчака отговор започна да обяснява, че в такъв лагер основното е дисциплината и справедливостта трябва да бъде подсигурена.

— Външността не винаги лъже — доста тайнствено каза той. — Групата ни е доста задружна и трябва да разчитаме един на друг. Ако не можеш да се довериш на човек в лагера, не можеш да му се довериш и в боя. А там е заложено нещо повече от неговия живот.

След това промени темата и се извини за разказа си през първата вечер Истината била, че родителите му съвсем не били земевладелци, а търговци и са загинали не в гората, а във федералния затвор, тъй като са отказали да плащат таксите си. Каза, че другото просто е по-интересно.

Когато малко след това Пар срещна Хайърхоун, го попита дали познава родителите на вожда му, Хайърхоун каза:

— Не, треската ги е отнесла още преди аз да дойда тук.

— В затвора, имаш предвид? — продължи объркан Пар.

— В затвора? Едва ли. Загинали са на юг. Били са търговци на скъпоценности. Падишар сам ми го каза.

Пар предаде и двата разказа на Кол след вечеря. Бяха застанали накрая на терасата, достатъчно далеч от шума на лагера и гледаха как звездите си проправят път на небето, а мракът покрива гората. Когато Пар свърши, Кол се засмя:

— Истината бяга от този приятел, щом започне да разказва за себе си. Прилича на Панамон повече, отколкото самият Панамон би предположил.

Пар направи гримаса.

— Напълно вярно.

— Облича се така, говори така — просто е реален. — Кол въздъхна. — Тогава защо се смея? Какво правим тук с този луд?

Пар не му обърна внимание.

— Какво предполагаш, че крие, Кол?

— Всичко.

— Не, не всичко. Не е такъв — Кол започна да протестира, но Пар вдигна ръце, за да го успокои. — Помисли малко. Цялата тази история за това кой е и какъв е бе внимателно изиграна. Не разказва просто така тези диви истории. Падишар има и нещо друго общо с Панамон, ако можем да вярваме на разказа му. Той си е създал образ в очите на другите, разказвайки неща, които не са винаги едни и същи, но при всички случаи са по-голямата част от истината — той се приближи. — Може да се обзаложим, че го е направил с цел.

По-нататъшното обсъждане на Падишар Крийл бе преустановено, защото бяха призовани на среща. С кратка команда Хайърхоун им нареди да го последват и ги поведе през терасата към пещерата, където чакаше вождът на бунтовниците. От тавана на черни вериги като паяци, висяха газови лампи, а оскъдната им светлина не стигаше до ъглите и нишите. Морган и Джуджетата бяха там и седяха около една маса заедно с няколко от бунтовниците, които Пар бе виждал в лагера. Гандос беше наистина жестока гледка — гигант с гъста черна брада, едното му око и ухо липсваха и навсякъде бе покрит с белези. Киба Блу беше млад човек с гладко лице, дълга руса коса и петно с формата на полумесец на едната си буза. Стасас и Друт бяха по-възрастни, жилави, с тъмни бради и внимателни очи. Хайърхоун въведе братята и остана пред вратата.

За миг Пар усети, че има нещо.

Падишар весело ги поздрави:

— А, младият Пар и брат му — покани ги да седнат на пейките при другите, направи кратко въведение и каза: — Утре сутринта тръгваме за Меча.

— Къде е той? — поиска веднага да разбере Цар. Усмивката на вожда се разшири.

— Където и да е, няма да се отърве от нас.

Пар погледна Кол.

— Колкото по-малко говорим къде отиваме, толкова по-добре ще запазим тайната — намигна едрият мъж.

— Имаш ли причина, заради която да пазим тайна? — бързо попита Морган Лий.

Вождът вдигна рамене.

— Нищо по-особено от обикновеното, но винаги съм внимателен, когато правя планове да напускам Издатината… — Очите му бяха сурови. — Присмей ми се, планинецо.

Морган издържа на погледа му, но не каза нищо.

— Седем от нас ще тръгнат: Стасас, Друт, Блу, аз, братята и планинецът — другите започнаха да протестират, но той бързо ги прекъсна. — Чандос, ти ще оглавиш лагера в мое отсъствие. Искам тук да остане някой, на когото мога да разчитам. Хайърхоун, твоето място е във Варфлийт. Трябва да следиш какво става там. Освен това ще имаш проблеми, ако те видят там, където отиваме. Колкото до вас, приятели от изтока — заговори на Стеф и Тийл, — бих ви взел, но Джуджета извън Източната земя привличат вниманието, а не можем да си го позволим. Рисковано е дори и за братята, защото все още Търсачите са по петите им, но задачата е тяхна.

— Вече е и наша, Падишар — мрачно отбеляза Стеф. — Доста път изминахме, за да участваме. Не бихме искали да останем. Може би ще се маскираме?

— Ще открият маскировката би — особено там, където отиваме — отговори вождът на бунтовниците и поклати глава. — Ти си много полезен човек, Стеф, но не можем да рискуваме при това излизане.

— Значи става въпрос за някой град и за хора, така ли?

— Да.

Джуджето го изгледа сурово.

— Много ще съм разочарован, ако тук се играят игри за наша сметка.

— Аз също — отговори Падишар и погледът му се задържа върху Джуджето.

Стеф издържа. След това погледна Тийл и кимна:

— Много добре. Ще ви изчакаме.

Очите на вожда огледаха всички.

— Тръгваме в зори и ще отсъстваме около седмица. Ако се забавим повече, съществува вероятност никога да не се върнем. Има ли въпроси?

Никой не проговори. Падишар Крийл им се усмихна ослепително.

— Да пийнем тогава? Да ставаме, приятели, и да бъдем силни, защото ще предизвикаме лъва в леговището му.

Той излезе, а другите го последваха. Морган и братята се замислиха.

— Значи лъвът в леговището, а? — измърмори на себе си Морган. — Чудя се какво ли има предвид.

Пар изкара тежка нощ, защото сънищата му я накъсаха и на сутринта очите му едва се отвориха. Когато станаха заедно с Кол и Морган, откриха, че Падишар Крийл и приятелите му вече бяха преполовили закуската. Вождът бе сменил червените си дрехи със зелено кафяви, каквито носеха и хората му. Стеф и Тийл се присъединиха към тях като безмълвни сенки. Седмината подготвиха багажа си и отидоха до края на терасата. Стеф промърмори да се пазят и заедно с Тийл изчезнаха. Качиха се на първия лифт, след това на втория и третия. Въжетата скърцаха страховито в тишината. След като стигнаха долу, веднага навлязоха в гората — водеше ги Падишар Крийл, заедно с Блу. Братята и планинецът бяха в средата, а останалите двама — Стасас и Друт, вървяха отзад. След няколко секунди скалите на Издатината изчезнаха от погледа им.

Повечето от деня вървяха на юг, а в средата на следобеда, когато стигнаха до Мърмидон, се обърнаха на запад. Следваха реката до залез слънце, като се държаха по северния й бряг и направиха лагера си за през нощта точно под Прохода Кенън, в сянката на Драконовите зъби. Стасас и Друт застанаха на пост. Киба Блу се уви в одеялата и веднага заспа, а младежкото му лице изглеждаше още по-детско в съня. Падишар Крийл седна заедно с братята и планинеца, като ровеше в огъня и отпиваше бира.

Пар цял ден се чудеше къде ли отиват и сега направо каза на вожда на бунтовниците:

— Отиваме в Тирзис, нали?

Падишар го погледна изненадано и кимна:

— Няма причина вече да не знаете.

— Но защо ще търсим Меча на Шанара в Тирзис? Изчезнал е оттам преди повече от сто години, когато федерацията завзела Калахорн. Мислиш ли, че се е върнал?

Падишар тайнствено се усмихна.

— Може би, защото никога не го е напускал.

Пар и останалите с удивление загледаха вожда.

— Вижте, това че Мечът на Шанара е изчезнал, не означава непременно, че е отишъл някъде. Понякога нещо може да е изчезнало и пак да е изложено на погледи. Може да изчезне просто защото не изглежда вече така, както преди. Виждаме го, но не го разпознаваме.

— Какво казваш?! — бавно попита Пар.

Усмивката на Падишар Крийл се разшири.

— Казвам, че Мечът на Шанара може да си е точно там където е бил и преди триста години.

— Да е бил през Всичките тези години по средата на Парма в Тирзис и никой да не го е открил? — Морган беше изумен. — Как е възможно!

Падишар бавно отпи от чашата си.

— Утре ще бъдем там. Защо да не изчакаме и да видим.

Пар Омсфорд бе уморен от пътуването през деня и от безсънието през изминалата нощ, но въпреки това дълго не можа да заспи. Другите вече хъркаха. Не можеше да спре да мисли за това, което бе казал Падишар Крийл. Преди повече от триста години, когато Ший Омсфорд го бе използвала, за да победи Господаря на Магьосниците, Мечът на Шанара бе поставен в блок от червен мрамор в центъра на Парма в южния град Тирзис. Там бе стоял до пристигането на федерацията в Калахорн. Всички знаеха, че след това е изчезнал. Ако не беше така, защо толкова много хора вярваха? Ако беше така, къде беше изчезнал за повече от триста години и как можеше да го познаят сега.

Замисли се. Вярно беше, че повечето от това, което се е случило по времето на Аланон, се беше превърнало в легенди. Още преди времето, когато е изчезнал Мечът на Шанара, може би вече никои не е вярвал в него може би никой дори не е знаел какви са възможностите му Но поне са знаели, че е там! Това беше национален паметник, за бога! Как биха могли да кажат, че с изчезнал ако не е? Нямаше смисъл.

Въпреки това Падишар Крийл изглеждаше убеден.

Пар заспа, без да е разрешил проблема си.

Сутринта прекосиха Мърмидон при плитчините, на не повече на миля нагоре по течението и тръгнаха на юг към Тирзис. Денят бе топъл и безветрен, а прахът от полето изпълваше ноздрите и гърлата им. Държаха се колкото можеше повече в сенките, но на юг откритите места все повече заместваха гората. По обяд, когато се приближиха към града, дрехите им лепнеха по телата от пот.

Тирзис беше най-старият град в Калахорн и по едно време най-непревземаемата крепост в цялата Южна земя. Бе разположен на обширно плато и бе обграден от скали на юг и чудовищни бойни стени на север. Външната стена се издигаше на повече от сто стъпки над нивото на платото и бе построявано само веднъж в историята — когато градът очаквал атаката на Господаря на Магьосниците. Това е било по времето на Ший Омсфорд. Втората стена бе осигуровка за защитниците на града. Едно време, Граничният Легион защитавал града и Южната земя, но той бе разформирован след навлизането на Федерацията и само нейните войници патрулираха по пътищата и земите, които никога не бяха окупирани до идването им. Бараките на войниците бяха зад първата стена, а жителите на града живееха и работеха зад втората. Къщите им се простираха по цялото плато, чак до канарите на юг.

Пар, Кол и Морган никога не бяха идвали в Тирзис. Това, което знаеха за града, бе от приказките на техните деди. Сега откриха колко е трудно само ми да се обясни видяното. Градът се издигаше към небето като огромен гигант от камък и хоросан, който надминаваше всичките им очаквания. Дори на дневна светлина изглеждаше някак тъмен, сякаш скалите поглъщаха слънчевите лъчи. Градът леко трептеше в горещината и изглеждаше приказно. Голям път водеше към платото и се провираше като змия през вратите. Движението бе оживено — каруци и животни пътуваха и в двете посоки в колони сред топлината и прахоляка.

Седмината вървяха близо един до друг. Когато стигнаха в началото на пътя, Падишар Крийл се обърна и каза на другите:

— Сега внимавайте, приятели. Нищо не бива да привлича вниманието върху нас. Запомнете, че също толкова трудно е да се излезе от града, колкото и да се влезе.

Включиха се в движението нагоре към платото. Колела скърцаха, животни мучаха, а хора подсвиркваха и викаха около тях. Федералните войници стояха на постовете си, но нямаха желание да се бъркат в потока. Същото беше и при вратите масивни порти, които се издигаха толкова високо, че Пар не вярваше някоя армия да успее да се изкачи дотам — бойниците не обръщаха внимание кой влиза и кой излиза. Това бе окупиран град, помисли си Пар, който здраво работи за да изглежда свободен.

Минаха през портите, а сянката на къщичката отгоре падаше върху им като покрив. Втората стена се издигаше пред тях — по-ниска, но не по-малко величествена. Продължиха към нея, оставайки в потока на движение.

След като преминаха и втората порта, Падишар ги дръпна от главната улица, която минаваше през центъра на града и стигаше до скалите, където по-рано е бил палатът на управниците и ги поведе през лабиринт от странични улички.

Тук също имаше магазини и сергии, но по-малко войници и повече просяци. Сградите ставаха все по-порутени.

Накрая стигнаха до по-светъл квартал, с магазини и малки паркове. Къщи с дворове отделяха магазините, а по конете, впрегнати в каляските, имаше копринени панделки. Амбулантни търговци продаваха знаменца и сладки на смеещи се деца и техните майки. На всеки ъгъл имаше улични представления — актьори, клоуни, фокусници, музиканти и дресьори на животни. Широки и цветни платнища хвърляха сянка на магазините и павилионите в парка, където семейства обядваха всред природа, а въздухът бе изпълнен с викове, смях и веселие.

Падишар Крийл забави ход и се огледа. Минаха покрай няколко дървета и павилиони, където хората се забавляваха и накрая спря пред една каруца, от която продаваха ябълки. Каза на всеки да си избере. Взе и той една и се облегна на близкия стълб На Пар му трябваше малко време, за да осъзнае, че чака нещо. Човекът от Вейл изяде ябълката си, като внимателно се оглеждаше. Всякакви плодове се продаваха наоколо. Отсреща имаше жонгльор, едно момиче, две танцуващи маймунки заедно с треньора си, група деца и възрастни, които наблюдаваха всичко това. Откри, че погледът му се връща към момичето. Имаше огненочервена коса, която изглеждаше още по-червена на фона на черните и дрехи. Тя вадеше монети от ушите на учудени деца и след това отново ги караше да изчезват. Веднъж изтегли огън и го отпрати. Никога не беше виждал това преди. Момичето беше много ловко.

Така се беше загледал в нея, че почти пропусна да види как Падишар Крийл подава нещо на едно мургаво момче, което се бе приближило до него. Момчето взе каквото му дадоха и, без да каже нищо, изчезна. Пар погледна накъде отива, но то сякаш бе потънало вдън земя.

Постояха там още малко, докато вождът на бандитите каза:

— Време е да тръгваме — и ги поведе.

Пар погледна за последен път червенокосото момиче и видя, че тя е направила сапунен балон, а едно момченце скача, за да го хване.

Човекът от Вейл се усмихна на детето.

По обратния път Морган Лий зърна Хайърхоун между сергиите. Майсторът от ковачницата Килтън бе сред тълпата, която аплодираше един жонгльор. Едрото му тяло бе скрито от огромен плащ. Само за миг се мярнаха увисналите му мустаци и плешивото теме, след което отново изчезнаха. Морган премигна и реши, че е сбъркал. Какво би правил Хайърхоун в Тирзис?

Докато стигнат до следващата пряка, той вече бе прогонил тези мисли от главата си.

Следващите няколко часа прекараха в мазето на един склад, свързан с магазина на майстор на оръжие. Той явно беше в услуга на бунтовниците, тъй като Падишар веднага откри в цепнатината до вратата ключа, който я отвори. Без колебание ги въведе вътре. Откриха, че ги чака храна и бира, одеяла за спане и вода за миене. В мазето беше хладно и сухо. Починаха си, хапнаха, пийнаха и побъбриха в очакване на това, което щеше да се случи. Като че ли само Падишар знаеше всичко и както обикновено, нямаше да им каже нищо. Вместо това — заспа.

След няколко часа стана, протегна се, изми лицето си и отиде при Пар.

— Излизаме — каза той. Обърна се към другите — Всички останете тук, докато се върнем. Няма да се бавим и няма да вършим нищо опасно.

Кол и Морган започнаха да протестират, но без резултат. Пар последва Падишар нагоре по стълбите и вратата се затвори зад тях. Бунтовникът се забави малко до външната врата, след това повика Пар и двамата излязоха на улицата.

Тя все още бе изпълнена с търговци, артисти, купувачи и просяци. Падишар забързан поведе спътника си на юг към скалите. Не минаха по никоя от улиците, които ги бяха довели дотук. Лицата, които минаваха край тях, бяха сложили маските на безразличието, но очите им бяха внимателни. Падишар не им обръщаше внимание, а Пар крачеше близо до него.

Излязоха на главната улица. Отсреща Мостът на Сендик водеше към парка — старателно поддържана тревна площ с широколистни дървета, разпръснати къщи, ниските сгради. Отвъд имаше дива гора, а зад нея бяха стените на това, което някога е било палат на управниците на Тирзис.

Пар разгледа парка. Моста и палата при приближаването им. Нещо около разположението им не беше както трябва. Не трябваше ли Мостът на Сендик да свършва пред вратите на палата?

Падишар веднага се обърна.

— Е, приятелю, трудно е да повярваш, че Мечът на Шанара може да е скрит на толкова открито място, а?

Пар кимна и се намръщи:

— Къде е?

— Търпение. Сега ще получиш отговор — сложи ръка на рамото му и го дръпна. — Каквото и да се случи, не бива да се държиш, като че ли си изненадан.

Пар кимна. Вождът забави ход, отиде до една каруца с цветя и спря до нея, очевидно желаейки да избере букет вече го бе направил, когато Пар усети една ръка да го хваща за китката. Обърна се и видя червенокосото момиче от улицата.

— Здравей, Елф — прошепна тя, а хладният й пръст премина по ухото му, докато го целуваше.

След това се появиха две малки деца, момиче и момче. Първото посегна да хване грубата ръка на Падишар, а второто се хвана за десницата на Пар. Падишар се усмихна, вдигни момиченцето и даде половината цветя на него и половината на момченцето. Подсвирвайки си, петимата тръгнаха из парка. Едва тогава, когато се поокопити. Пар забеляза, че червенокосото момиче носи покрита с някакъв светъл плат кошница. Когато вече бяха близо до оградата, разделяща парка от долината, Падишар избра кленово дърво, всички седнаха под него, а момичето постла плата, с който бе покрита кошницата. Започнаха да изваждат студено пиле, яйца, корав хляб, сладко, кейк.

Докато работеха, Падишар погледна към Пар:

— Пар Омсфорд, запознай се с Дамсън Рий, която ще бъде твоя годеница по време на излета.

Зелените очи на Дамсън Рий се засмяха:

— Любовта отлита, Пар Омсфорд. Нека се възползваме от нея — и му подаде едно яйце.

— Ти си мой син — продължи Падишар. — Тези две деца са твои брат и сестра, въпреки че в момента имената им изчезнаха от главата ми. Дамсън, припомни ми ги. Ние просто сме едно семейство, излязло за закуска сред природата — ако някой попита.

Никой не го направи. Мъжете изядоха закуската, заслушани в детските гласове и се държаха сякаш всичко това беше напълно нормално. Дамсън Рий се грижеше за тях, смееше се със своята заразителна усмивка. Тя беше хубава, но едва когато се усмихна, Пар откри, че е красива. Когато свършиха да се хранят, тя направи на всяко дете фокуса с монетите и ги изпрати да си играят.

— Нека се разходим — предложи Падишар и се надигна.

Тримата тръгнаха да се разхождат под сенките в посока към оградата на пръв поглед доста безгрижно. Дамсън с любов прегърна Пар през кръста. Той откри, че няма нищо против.

— Нещата в Тирзис са се променили от едно време — каза вождът, докато се разхождаха. — Когато свърши линията на Букхана, монархията загина. Тирзис, Варфлийт и Керн управляваха Калахорн чрез Съвета на Градовете. Когато Федерацията обяви Калахорн за протекторат, Съветът бе разпуснат. Палатът е служил като сграда на Съвета. Сега го използва Федерацията, само дето никой не знае за какво.

Стигнаха до стената и спряха. Тя бе изградена от каменни блокове, високи по три стъпки. Отгоре им бяха набодени остриета.

— Погледни — покани го бунтовникът…

Пар погледна. Долината отдолу бе обрасла с толкова гъсти дървета и храсти, че всеки би се почудил как живеят така натясно. Мъглата покриваше дърветата почти до върховете. Долината се простираше на миля в двете посоки и още половин към палата, чийто прозорци и врати бяха затворени. Тясна козя пътечка вървеше към вратите.

Той погледна отново към Падишар. Вождът гледаше към града.

— Тази стена дели миналото от настоящето — тихо каза той. — Мястото, на което стоим, се нарича Народен парк, но истинският парк, този от времето на дедите ни — направи пауза и погледна към долината, — е там долу. — Изчака докато го разберат. — Виж, под портата на Федерацията върви козя пътечка. — Пар проследи погледа му и видя разхвърляни каменни блокове, които едвам се подаваха от гората. — Онова е — продължи бунтовникът, — което е останало от истинския Мост на Сендик. Бил е повреден, както са ми казвали, при нападението на Господаря на Магьосниците над града по времето на Панамон Крийл. Няколко години по-късно се срутил целият. Този другият мост — небрежно посочи той — е само за външен вид.

Погледна към Пар:

— Е, схващаш ли?

Пар схвана. Сега мозъкът му трескаво работеше и подреждаше нещата по местата им.

— Ами Мечът на Шанара? — с периферното си зрение улови удивения поглед на Дамсън Рий.

— Някъде там долу е, освен ако не греша — меко отвърна Падишар. — Точно където винаги е бил. Имаш ли нещо да кажеш, Дамсън?

Червенокосото момиче хвана ръката на Пар и го дръпна от стената.

— Затова ли сте дошли, Падишар — гласът и бе гневен.

— Въздържай се от прибързани изводи, прекрасна Дамсън.

Момичето стисна Пар още по-силно.

— Това е опасна работа Падишар. И преди съм пращала хора в Дупката, както добре знаеш, и нито един не се върна.

Падишар се усмихна снизходително:

— Дупката — така тирзианците наричат долината днес. Подхожда й, предполагам.

— Прекалено много рискувате! — настоя момичето.

— Дамсън е очите, ушите и силната ми дясна ръка в Тирзис — продължи меко другият. Усмихна й се. — Кажи му какво знаеш за Меча, Дамсън.

Тя го погледна заплашително и завъртя глава:

— Мостът на Сендик се е срутил по същото време, когато Федерацията е присъединила Калахорн и е завзела Тирзис. Гората, която покрива стария Народен парк, поникнала буквално за една нощ. Новият парк и мост се издигнали почти толкова бързо. Преди няколко години попитах най-старите хора тук какво си спомнят и научих, че всъщност Мечът не е изчезвал от мястото си, а мястото е изчезнало в гората. Хората бързо забравят, особено когато им се казва нещо друго. Почти всички вярват, че е имало само един Парк и един Мост на Сендик — тези, който виждат. Мечът на Шанара, ако въобще е съществувал, просто е изчезнал.

Пар я гледаше с недоверие:

— Гората, мостът и паркът са се променили за една нощ?

— Точно така — кимна тя.

— Магия, приятелю — прошепна Падишар Крийл в отговор на незавършения му въпрос.

— Федерацията не използва магия — продължи объркано спора Пар. — Те я обявиха извън закона.

— Обявиха извън закона използването й от други! — поправи го големият мъж. — Може би, за да я използват по-добре те? Или да разрешат някой друг или нещо друго да я използва? — той наблегна на последната дума.

Пар го погледна остро:

— Имаш предвид Призраците?

Нито Падишар, нито Дамсън казаха нещо. Мозъкът на Пар заработи: Федерацията и Призраците са работили заедно по неизвестни за тях причини? Възможно ли беше?

— Дълго се чудех за съдбата на Меча на Шанара — измърмори Падишар, когато вече бяха близо до децата. — Той е част от историята и на моето семейство. Винаги ми се е струвало странно, че може просто така да изчезне. Бил е положен в мрамор и заключен в гробница в продължение на двеста години. Как би могъл просто да изчезне? Какво се и случило с гробницата? И тя ли се е изпарила? — Той погледна Пар. — Дамсън дълго търси отговора. Само няколко души си спомнят истината за изчезването му. Вече всички са мъртви, но оставиха историята на мен.

Усмивката му беше като на вълк.

— Сега имам повод да проверя дали е истинска. Долу в долината ли е Мечът на Шанара? Ти и аз ще открием отговора. Възвръщането на магията на Шанара, млади Омсфорд. Може би това е ключът към свободата на Четирите земи. Трябва да разберем.

Дамсън Рий поклати червената си глава:

— Прекалено голямо желание имаш, Падишар, да се разделиш с живота си. Това никога няма да го разбера.

Тя се отдалечи от тях и събра децата.

— Внимавай за това, Пар Омсфорд — измърмори вождът.

— Май че не вярва много в шансовете ни — забеляза Пар.

— О, притеснява се без причина! Имаме силата на седем души, за да се изправим пред каквото и да е това, което охранява Дупката. Ако пък е магия, имаме твоята молитвена песен и мечът на планинеца. Толкова. Погледна към небето. — Скоро ще се стъмни, момче — той сложи ръка на рамото му и го поведе след Дамсън и децата. А когато се стъмни хубаво, ще проверим какво се е случило с Меча на Шанара.