Потомците на Шанара

ГЛАВА 25

Следващият ден, когато Падишар Крийл и Морган стигнаха до Издатината, беше мрачен. Доста здраво пътуваха, откакто напуснаха Тирзис, като спираха само за храна. Миналата нощ бяха спали по-малко от шест часа. Въпреки всичко можеха да стигнат и по-рано, ако не беше настояването на Падишар много грижливо да заличат следите си. След като веднъж навлязоха сред Хълмовете на Парма, започнаха да вървят на зигзаг през долини и хребети, а бунтовникът гледаше като ястреб зад себе си.

Морган реши, че вождът е прекалено предпазлив, накрая стана нетърпелив и му го каза:

— Проклятие, Падишар — губим време! Какво си мислиш, че има там отзад?

— Нищо, което можем да видим, момче — бе тайнственият отговор на другия.

Вечерта беше задушна, въздухът тежък и неподвижен, а небето бе оцветено от губещото се червено кълбо на слънцето зад хоризонта. Когато се качиха в кошницата на лифта, долу в гората вече се събираха сенките в кладенци от мастило. Около тях жужаха насекоми, привлечени от потта им. Краят на деня покриваше земята с тъмнина. Погледът на Падишар бе все още обърнат към Тирзис, сякаш искаше да види дали нещо не ги е проследило. Морган също погледна, но отново не видя нищо. Големият мъж поклати глава:

— Не мога да го видя — прошепна той. — Но усещам, че идва.

Не обясни какво има предвид, а планинецът и не попита.

Морган беше уморен и гладен и знаеше, че нито той, нито Падишар биха могли да променят нещо в плановете на това, което би могло да бъде там. Завършиха пътуването си, бяха направили всичко възможно, за да прикрият следите си, а и нищо не биха спечелили, ако сега почнеха да се притесняват. Морган усети, че стомахът му стърже и чака наближаващата вечеря. Обядът им бе оскъден — малко корени, корав хляб, твърдо сирене и малко вода.

— Разбирам, че от бунтовник се очаква да прави всичко във възможностите на човешкото същество, но ти би могъл да се справиш и по-добре — оплака се той. — Но все пак бе трогателно.

— Разбира се, момче! — отговори бунтовникът. — Следващият път ти ще си гробаря, а аз трупа.

Различията в мненията им вече бяха оставени настрани, може би не забравени, но прехвърлени за разискване в бъдещето. Падишар бе забравил спречкването им след пет минути, а Морган реши към края на деня, че всичко е отново нормално. Той уважаваше вожда заради решителния му нрав и умението му да привлича хората около себе си. Падишар Крийл носеше у себе си учението за водач, сякаш бе роден с него. От него лъхаше невероятна сила, която те караше да го последваш. Но той също така знаеше, че дължи нещо на хората си. Няколко пъти след разговора им, Падишар беше убеждавал Морган, че братята не са изоставени и ще се приберат на север. Планинецът го харесваше въпреки подозренията си, че вождът никога не би могъл да изпълни докрай обещанията си.

Бунтовниците се ръкуваха с Падишар и ги поздравяваха за завръщането им. Щом те му вярват толкова, мислеше си Морган, защо да не му вярвам и аз?

Но той знаеше, че вярата е също толкова волна, колкото и магията. В миг се сети за счупения меч, който носеше. Вярата и магията бяха събрани, излети в желязо, а след това разбити. Пое си дълбоко дъх. Болката от загубата бе все още там, дълбоко в него, въпреки опитите си да я потуши и да си остави, както бе казал Падишар, време да я излекува. Казваше си, че с нищо не може да промени нещата и трябва да продължи живота си. Бе живял с години без магията на меча, без дори да знае, че съществува. Сега не беше по-зле оттогава. Той бе същият човек.

И все пак болката не стихваше. Тази празнота стържеше костите му отвътре и го накъсваше на парчета, които някой трябваше да събере. Може би не беше променен, но това, което бе преживял при допира си с магията, беше оставило върху него отпечатък като от нагорещено желязо. Спомените за битките, за мощта, която бе изпитал, оставаха. Сега всичко беше загубено. Както загубата на родител, близък приятел или дете, никога нямаше да го забрави.

Погледна към хълмовете Парма, без да се спира на нещо определено.

Когато стигнаха издатината, Чандос ги очакваше. Едноокият заместник на Падишар изглеждаше по-голям и черен от това, което си спомняше Морган. Брада опасваше скулестото му лице, а широките дрехи едва покриваха огромното му тяло. Той сграбчи ръката на Падишар и здраво я стисна.

— Добре ли мина?

— Дупката е Опасна — късо отговори големият мъж Чандос погледна към Морган.

— А другите?

— Биха се до последно, за да спасят братята — пак отговори Падишар. — Къде е Хайърхоун? Наоколо ли е или се е върнал във Варфлийт?

Морган бързо го погледна. Значи Падишар още търсеше предателя, помисли си той. Никой не бе споменавал майстора от ковачницата Килтън откакто Морган бе казал, че го е видял в Тирзис.

— Хайърхоун? — Чандос бе озадачен. — Тръгна веднага след като заминахте. Същия ден. Предполагам, че се е върнал във Варфлийт, както му каза. Не е тук. — Направи пауза. — Въпреки това имаше посетители.

Падишар се прозя.

— Посетители?

— Троли, Падишар.

Вождът на бунтовниците веднага се събуди.

— Не го казвай! Троли? Ха така. И как са попаднали тук? Тръгнаха към огньовете — Падишар и Чандос рамо до рамо, Морган след тях.

— Не казаха — отвърна Чандос. — Излязоха преди няколко дни от гората, сякаш са ни открили без никакви проблеми. Дойдоха без водач, като че ли сме направили лагера си насред полето — изръмжа. — Двадесетина едри приятелчета. Дойдоха някъде от север. Наричат се Келти. Разхождаха се долу докато сляза, за да ги попитам какво искат. Казаха, че искат да говорят с теб. Когато им съобщих, че те няма, казаха, че ще те чакат.

— Наистина ли? Решени са значи.

— Като камък, устремен към земята. Доведох ги горе, след като решиха да оставят оръжието. Не ми се стори правилно да ги държа долу, след като са изминали всичкия този път, за да те видят, а и така добре са се справили — изръмжа в брадата си. — Освен това реших, че триста от нас ще успеят да се справят с шепа Троли.

Падишар леко се усмихна.

— Повече предпазливост не е вредна, стари приятелю. Не е лесно човек да се справи с Трол. Къде са?

— Ей там, до огъня вляво.

Морган и Падишар се промъкнаха в мрака. Няколко сенки без лица вече се изправиха при приближаването им. Изглеждаха огромни. По навик Морган посегна назад за да хване дръжката на меча си, а едва по-късно си спомни, че му е останала само тя.

— Името на водача им е Аксхинд — завърши Чандос вече по-тихо. — Той е Старейшина.

Падишар се отправи към Тролите и умората му веднага изчезна. Един от тях пристъпи, за да го посрещне.

Морган Лий никога не беше виждал Трол. Разбира се, бе слушал приказки за тях — всички ги разказваха. Някога, далеч преди да се роди Морган, Троли бяха идвали от север, за да търгуват с другите Раси. Известно време някои от тях дори бяха живели сред хората на Калахорн. Всичко беше свършило с навлизането на Федерацията в Южните земи. Тролите вече не бяха добре дошли на юг и малкото, които се опитваха да пътуват, трябваше бързо да се върнат на север. По природа бяха затворени и добре си живееха сами с планинските си укрития. Морган не бе чувал някой да е виждал Трол напоследък. Да откриеш цяла група толкова на юг беше много необичайно.

Морган се опитваше да не ги зяпа, но му беше доста трудно. Тролите бяха невероятно мускулести, високи, едри и с груба орехово кафява кожа. Лицата им бяха плоски и почти безизразни. Морган не успя въобще да открие уши. Носеха кожени дрехи и ризници, а огромните им плащове бяха разхвърляни наоколо.

— Аз съм барон Крийл, водач на Движението — избоботи гласът на Падишар.

Тролът срещу него каза, нещо неразбираемо. Морган разпозна само името Аксхинд. Двамата се ръкуваха, след това Аксхинд покани Падишар да седне до техния огън. Когато бунтовникът и спътниците му излязоха в светлината на пламъка, Тролите се отдръпнаха. Морган се огледа напрегнато щом масивните фигури отново се събраха около тях. Никога не се беше чувствал толкова незащитен. Чандос не изглеждаше притеснен докато сядаше малко встрани и зад Падишар. Морган седна до него.

Разговорът започна, но планинецът не разбра нищо от него. Говореше се на странния език на Тролите, който Морган не знаеше. Падишар сякаш нямаше проблеми, само от време на време се замисляше преди да каже нещо. Имаше доста ръмжене сумтене и всичко това беше на фона на енергични жестикулации…

— Как така Падишар говори езика им? — прошепна Морган на Чандос.

Другият дори не го погледна.

— Виждаме малко повече от живота в Калахорн, отколкото вие в планините — каза той.

Гладът заплашваше да умори Морган, но той си опита да избие от ума си тези мисли и въпреки умората остана изправен и спокоен. Разговорът продължи. Падишар като че ли бе доволен от развоя му.

— Искат да се присъединят към нас — прошепна Чандос явно решил да възнагради търпението на Морган Заслуша се пак. — Не само този, а всичките двадесет и едно племена! развълнува се той. — Пет хиляди души! Искат да се съюзим.

Морган също се развълнува.

— С нас ли? Защо?

Чандос не отговори веднага, а направи знак на планинеца да мълчи. След това каза:

— Движението и преди се беше свързало с тях и ги помоли за помощ. Но те винаги са се смятали за независими. Явно са променили мнението си. — Бързо го погледна. — Казват, че Падишар е обединил отделните фракции. Сега и те търсят начин да забавят настъплението на Федерацията към домовете си. — Грубият му глас бе изпълнен със задоволство. — Проклятие, каква добра съдба може би ни очаква!

Аксхинд раздаваше чаши и ги пълнеше с нещо от голям буркан. Морган взе предложената му чаша и погледна надолу.

Течността вътре беше черна като катран. Изчака докато водачът на Тролите и Падишар вдигнат тост и отпи. Едва се сдържа да не повърне. Каквото и да беше това, имаше гаден вкус.

Пиха до дъно, дори Морган, който откри, че течността прогонва апетита му. След това се изправиха, Падишар и Аксхинд още веднъж си стиснаха ръцете и южняците си тръгнаха.

— Чу ли? — тихо попита Падишар, докато изчезнаха сред сенките. Звездите бяха започнали да премигват над главите им, а дневната светлина бе избледняла съвсем. — чу ли всичко това?

— Всяка дума — отговори Чандос и Падишар мълчаливо кимна.

— Пеш хиляди души! Проклятие! Ако имаме такава сила, можем да се противопоставим на Федерацията и на най-добрите й хора! — Падишар беше развълнуван. — Може би Движението ще събере над две хиляди и още повече от Джуджетата! Проклятие! — Удари с юмрук в дланта си, след това сърдечно потупа Чандос и Морган по гърбовете. — Вече е време и на нас да ни потръгне, не мислите ли, момчета?

След това Морган вечеря сам до огъня. Падишар и Чандос отидоха да си поговорят за това, което се беше случило в отсъствието на вожда. Планинецът реши да не се меси. Огледа се за Стеф и Тийл, но не ги откри никъде. Чак когато привършваше с яденето, Стеф се появи от тъмнината зад него.

— Как мина? — веднага попита Джуджето, като пропусна всякакви поздрави. Ръцете му стискаха кана с бира, а той изглеждаше изненадващо съсипан.

Морган му разказа накратко за случилото се. Когато свърши, Стеф потърка наболата си брада и каза:

— Късмет имате, че сте оживели всичките — на лицето му имаше суров изглед, а смесицата от светлина и сянка правеше белезите му още по-отчетливи. — Странни неща станаха откакто заминахте.

Морган бутна чинията си и го погледна в очакване. Джуджето прочисти гърло и се огледа преди да заговори:

— Тийл се разболя в деня на заминаването ви. Около пладне я откриха припаднала. Дишаше, но не успях да я събудя. Внесох я вътре, увих я в одеяла и така изкара почти цялата седмица. Не можех да направя нищо за нея. Просто лежеше там полужива. — Пое дълбоко дъх. — Мисля, че е била отровена. Изглежда ми възможно. Мнозина от Движението не обичат Джуджетата. Но след това тя се събуди. Беше толкова слаба, че едва се движеше. Хранех я с бульон, докато отново се съвземе. Не знае какво й се е случило. Последното, което си спомня, е, че е била някъде около Хайърхоун. Рязкото вдишване на Морган го спря. — Това говори ли ти нещо, Морган?

Морган леко кимна.

— Може би. Стори ми се, че видях Хайърхорн в Тирзис след като пристигнахме. Не трябваше да е там и си помислих, че съм сгрешил. Сега не съм толкова сигурен. Някой ни предаде на Федерацията. Може да е бил той.

Стеф поклати глава.

— Не звучи логично. Защо точно Хайърхоун? Можеше да ни предаде още във Варфлийт. Защо да чака досега? — Изострените форми на лицето му се смръщиха. — Освен това Падишар му вярва изцяло.

— Може би — измърмори Морган и отпи от бирата — Но Падишар достатъчно бързо разпита за него, когато се върнахме.

Стеф се замисли за момент, след това смени темата.

— Има още нещо. Откриха постовете от нощната смяна до лифтовете мъртви, с прерязани гърла. Няма и следа кой го е направил. — За миг погледна настрани и отново се обърна към Морган. Сенки затъмниха очите му. — Всичките кошове бяха горе, Морган.

Спогледаха се и Морган се намръщи:

— Значи този някой е бил вече тук?

— Не знам. Така изглежда. Но каква е била причината? А ако е бил някой отвън, как се е качил и е слязъл, без да пипа кошовете?

Морган погледна към сенките и се замисли, но не му дойде никакъв отговор. Стеф се надигна.

— Мислех, че трябва да знаеш. Падишар ще научи от друг, предполагам — изпи питието си. — Трябва да се връщам при Тийл. Не искам да я оставям сама след всичко, което се случи. Все още е ужасно слаба. — Потърка челото си и направи гримаса. — Самият аз не се чувствам много добре.

— Заминавай тогава — каза Морган и също стана. — Ще дойда да ви видя сутринта. Точно сега ужасно ми е необходим поне двудневен сън. — Направи пауза. — Знаеш ли за Тролите?

— Да знам ли? — иронично се усмихна Стеф. — Вече говорих с тях. С Аксхинд се познаваме от по-рано.

— Добре, добре — още една мистерия. Ще ми разкажеш за това утре, става ли?

Стеф се раздвижи:

— Добре, утре — почти се беше изгубил от поглед, когато каза: — По-добре пази гърба си, планинецо.

Морган Лий вече го бе решил.

Онази нощ спа добре и се събуди отпочинал. Утринното слънце вече се бе показало над нивото на дърветата. В лагера се бяха раздвижили повече от обичайното и Морган полюбопитства какво се е случило. Веднага си помисли, че са се върнали братята, но след това отхвърли тази възможност — щяха да го събудят. Облече дрехите, обу ботушите, изми се, хапна, прибра одеялата и отиде към края на терасата. Видя Падишар, който беше облечен в искрящата си туника и раздаваше заповеди наляво и надясно.

Бунтовникът го погледна и измърмори:

— Надявам се, че шумът не те е събудил. — Обърна се, за да изкрещи нова заповед на мъжете до лифтовете, после продължи с нормален тон. — Не бих искал да мисля, че са те притеснили. — Морган каза нещо на себе си, но веднага спря, щом забеляза, че другият се хили. — Е, просто те разведрявам, планинецо — меко каза вождът. — Не е хубаво да започваме деня с лошо. И без това има толкова много работа. Изпратих съгледвачи да проверят хълмовете, за да се уверя дали настръхналите косми на врата ми ме лъжат. Отидоха на юг, за да доведат и Хайърхоун. Ще видим какво ще стане. През това време Тролите ще изчакат. Казаха ми, че са доста задружна група. Вчера беше само началото на разговора ни. Днес ще обсъдим как и какво ще правим. Искаш ли да дойдеш?

Морган искаше. Подръпна ремъка, на който висеше едно време Мечът на Лий, повече по навик, след което тръгна с Падишар към мястото, където Тролите вече бяха започнали да се събират. Докато вървяха, попита дали има новини от Пар и Кол. Нямаше. Огледа се за Стеф и Тийл, но никъде не ги видя. Обеща си да ги потърси по-късно.

Когато стигнаха до Тролите, Аксхинд прегърна вожда на бунтовниците, след това леко кимна на планинеца, а ръкуването му бе като желязно. Миг по-късно се появи Чандос с още няколко мъже, които Морган не бе виждал и срещата започна. Тя продължи в остатъка на сутринта и по-голямата част от следобеда. Морган пак не можеше да следи какво говорят — Чандос бе прекалено зает в разговора, за да се притеснява за него. Въпреки това планинецът следеше жестовете на Тролите и се опитваше да разбере какви мисли се крият зад безизразните им лица. В повечето случаи не успяваше. Те изглеждаха като огромни дънери, които са получили някаква прилика с човешки същества само за да могат да се движат. Няколко от тях просто наблюдаваха. Тези, които говореха, бяха доста кратки, дори Аксхинд. Във всичко личеше пестенето на усилия. Морган се чудеше какво ли представляваха в бой.

Следобедът вече чезнеше, когато се появи бягащият.

Изглеждаше уплашен. Падишар го видя, смръщи се ядосан, че го прекъсваха и се извини. Изслуша внимателно съобщението, поколеба се, след което погледна планинеца и го повика. Морган бързо скочи на крака. Падишар освободи човека си, когато планинецът стигна до тях.

— Намерили са Хайърхоун — каза тихо той. — До западния край на Хълмовете Парма, близо до пътеката, по която минахме. Мъртъв е. — Очите му се раздвижиха, издавайки неудобство. — Патрулът, който го е намерил, каза, че сякаш вътрешностите му са били изкарани.

Морган усети, че гърлото му се стяга.

— Какво става, Падишар? — тихо попита той.

— Кажи ми веднага, щом узнаеш, планинецо. Междувременно има и по-лоши новини. Косъмчетата на врата ми никога не ме лъжат. На не повече от две мили оттук има Федерална войска — или е гарнизонът на Тирзис, или аз не съм любимият син на майка ми! — По суровото му лице са изписа ирония. — Идват право към нас, момче. Въобще няма съмнение в курса им. Открили са къде сме и предполагам, че и двамата знаем как може да се е случило, нали?

Морган бе удивен:

— Кой? — едва произнесе думата.

Падишар повдигна рамене.

— Има ли вече значение? — Погледна назад. — Време е да привършваме тук. Не ми се иска да казвам на Аксхинд и клана му какво се е случило, но няма смисъл да си играем игрички. Ако бях на тяхно място, бих се измъкнал по-бързо от къртица в земята.

Но Тролите мислеха по друг начин. Когато срещата свърши, Аксхинд и хората му не показаха намерение да си тръгват. Вместо това поискаха оръжията си — впечатляваща колекция от брадви, копия и мечове — а когато ги получиха, започнаха мързеливо да точат да точат остриетата им. Като че ли очакваха боя.

Морган отиде да намери Джуджетата. Бяха си направили лагер в малка горичка от ели в края на терасата, където скалата имаше чупка като естествено укритие. Стеф го построи без особен ентусиазъм. Тийл беше седнала, маскираното й лице не подсказваше нищо за мислите й, въпреки че очите гледаха внимателно. Изглеждаше по-добре, косата й беше сресана и ръката й здраво стисна десницата на Морган. Той я заговори, но тя не каза почти нищо. Морган им съобщи новините за Хайърхоун и приближаващата Федерална армия. Стеф кимна. Тийл не направи дори това. Усети, че Джуджетата са разочаровани от посещението тук.

Федералната армия пристигне привечер, разпростря се в горичката точно под Издатината и започна да разчиства терена с работливостта на мравки. Появиха се между дърветата, а оръжията им блестяха. Пред всеки взвод имаше знамена — черни с по една червена и бяла лента пред редовната армия и с бяла вълча глава пред Търсачите. Издигнаха се палатки, оръжието беше събрано на пирамиди в далечната част на лагера, а огньовете започнаха да пламват един след друг. Почти веднага започнаха да строят дървени съоръжения и въздухът се изпълни с екот на брадви и трясък на падащи дървета.

Бунтовниците гледаха отгоре, след като вече бяха подготвили укрепленията си. Морган гледаше с тях. Изглеждаха отпуснати и в добро настроение. Бяха само триста, но Издатината бе естествено укрепление, което можеше да задържи два пъти по-голяма армия. Лифтовете бяха качени горе и нямаше друг път към върха, освен чрез катерене по скалите. Няколко души можеха да спрат подобна атака.

Беше съвсем тъмно, когато Морган успя отново да говори с Падишар. Седяха до лифтовете, поставени вече под строга охрана и наблюдаваха разхвърляните долу огньове. Хората на федерацията продължаваха да работят и звуците изпълваха спокойния нощен въздух.

— Не се притеснявам да си призная, че всичките тези приготовления ме безпокоят — измърмори вождът на бунтовниците и повдигна вежди.

Морган също се намръщи.

— Дори с всичката тази подготовка как биха могли да ни стигнат?

Падишар поклати глава.

— Не могат. Точно това ме тревожи.

Погледаха още малко, след което Падишар издърпа Морган по-навътре и му пошепна:

— Няма защо да ти напомням, че досега два пъти ни предават. Който и да е той, все още е на свобода, може би дори сред нас. Ако трябва да бъде превзета Издатината, имам предложение как да стане — обърна се към Морган, а силното му обветрено лице още повече се приближи. — Ще направя каквото мога Издатината да е в безопасност. Но и ти си отваряй очите, планинецо. Може да видиш по-различно нещата, защото си нов тук. Възможно е да видиш неща, които аз бих пропуснал. Наблюдавай всички ни и много ще съм ти задължен, ако откриеш нещо.

Морган безмълвно кимна. Беше благодарен на Падишар за доверието.

Когато приключиха разговора, той отиде до оръжейника и го помоли за меч. Избра подходящ, извади счупения и го замени с нов. След това потърси някаква ножница за Меча на Лий, отряза я до неговата дължина и го завърза за колана си.

Почувства се по-добре от много дни насам.

Спаха по-добре, макар че федералната армия продължаваше да се подготвя. Работата замря чак при изгрев слънце. Морган се събуди в необичайната тишина, облече се, завърза оръжието на гърба си и забърза към края на терасата. Там бяха Падишар, Стеф, Тийл и групата Троли. Всички наблюдаваха безмълвно какво става долу.

Войниците на Федералната армия се построяваха. Бяха добре подготвени и въобще не се объркваха в строя. Обкръжиха основата на Издатината в една линия. До тях бяха натрупани стълби и въжета с куки. Бяха построили и дървени кули, които обаче достигаха едва на една трета от височината на терасата. Командирите крещяха заповеди и пространствата между отделните части бавно започнаха да се изпълват.

Морган леко докосна Стеф по рамото. Джуджето се огледа несигурно кимна, без да казва нищо, и отново се обърна. Морган се намръщи — Стеф не носеше никакво оръжие.

Прозвучаха тръби и редиците на федералните войски се стегнаха. Отново стана тихо. Слънчевата светлина се отразяваше в броните и оръжията, а небето на изток вече бе ярко. Росата искреше по листата и тревата, птичите песни весело се извиваха, далеч се чуваше шумът от падаща вода.

След това отзад между дърветата, зад стройните редици от войници нещо се раздвижи. Чу се трошене на клони и падане на дървета. Федералната войска се раздели по команда, оставяйки пролука от около стотина крачки. Бунтовниците и техните съюзници с любопитство гледаха надолу, а лицата им се смръщиха пред вида на това, което продължаваше да разтърсва гората.

Проклятие, прошепна на себе си Морган.

Нещото се измъкна от изчезващите сенки. Беше огромно същество, сглобено сякаш от най-отвратителните отпадъци. Беше направено от кости и козина, но същевременно имаше и метални плочки по тялото си. Приличаше на чудовище или гигантски червей, но не беше нито едно от двете. То се движеше напред, а искрящите му очи опипваха края на терасата.

Щипките му се затваряха като ножици, а с ноктите безмилостно ровеше грубата скала.

За миг Морган, помисли, че това е машина, макар че със сърцето си разбираше, че нещото е живо.

— Демонска кръв! — извика Стеф, разпознал съществото, а гласът му бе приглушен, гневен и уплашен. — Довели са Влечуго!

Провирайки се бавно през Федералната армия, Влечугото идваше за тях.