Потомците на Шанара

ГЛАВА 21

Миналото на Друидите се превърна за Уокър Бо в предизвикателство, с което трябваше да се справи. Три дни след отпътуването на Коглайн, Уокър продължаваше да не обръща внимание на книгата. Остави я върху масата заедно със скъсаната връв, отгърната покривка и праха, който я покриваше и се очертаваше ясно на слънчевата светлина. Пренебрегваше я, вършеше своята работа, държеше се, сякаш тя бе част от обкръжението му, изпитваше се колко може да издържи на изкушението. Първо помисли веднага да се отърве от нея, след това изостави решението си. Би било твърде лесно и бързо. Ако можеше да живее в нейно присъствие, ако успееше да се отърси от изкушението да разкрие тайните й, можеше да я изостави с чиста съвест. Щеше да се справи. Старецът нямаше да може да се радва, че отново е успял да управлява Уокър Бо.

Единственият, който обръщаше внимание на пакета, беше Полъх — от време на време го душеше, но иначе не му обръщаше внимание. Три дни минаха, а книгата си остана затворена.

След това се случи нещо странна. На четвъртия ден от тази игра на нерви Уокър започна да преоценява доводите си. Има ли смисъл да чака седмици или месеци за да се отърве от книгата? Ще има ли някакво значение? Какво доказваше това, освен някакво изродено негово твърдоглавие? Каква игра играеше и за чия сметка?

Уокър отхвърли въпроса, докато денят отминаваше и мракът наближи, след това седна загледан в книгата, докато огънят в камината догаряше и среднощните часове наближаваха.

— Не съм силен — прошепна той. — Изплашен съм.

Прецени възможностите в тишината на мислите си. Накрая се изправи, прекоси стаята до масата и се спря. За миг се поколеба. След това посегна и взе Историята на Друидите. Погледна я внимателно.

По-добре да видиш Демона, който те преследва, вместо да си го представяш.

Върна се до стола си за четене и отново седна, а книгата постави в скута си. Полъх повдигна главата си от мястото до огъня, където спеше, а искрящите му очи погледнаха Уокър. Уокър отговори на погледа му. Котката премигна и отново заспа.

Уокър Бо отвори книгата.

Зачете бавно, оставяйки очите си да се възхищават на прекрасните рисунки. Бе решен, че след като веднъж я е отворил, не бива да пропуска нищо. Тишината стана още по-дълбока и се нарушаваше само от гърлените звуци на котката, която спеше, и пукането на съчките в огъня. Само веднъж се замисли как всъщност Коглайн се е сдобил с книгата — със сигурност не от Паранор. — но мисълта изчезна и Историята го погълна, както океанът поглъща отроненото изсъхнало листо.

Описаното време бе на Бремен, когато е бил един от Друидите, а Господарят на Магиите почти е бил разрушил целия Съвет. Имаше приказки за черната магия, която бе превърнала разбунтувалите се Друиди в ужасяващи същества. Описваха се различните варианти на магията, която Бремен бе открил, но е бил и достатъчно умен, за да се страхува от тях. Бяха засегнати всички страховити тайни на магията, които повечето практикуващи я подценяваха. Било е време на ужасни промени в Четирите земи и Бремен е бил единственият, който е осъзнал какво ще се случи.

Уокър прелистваше страниците с все по-голямо любопитство. Коглайн имаше предвид, нещо определено в тази История. Каквото и да е било, все още не бе стигнал до него.

Хроникьорът обясняваше, че Носителите на Черепи бяха завзели за себе си Паранор. Бяха решили, че той ще е техният дом. Но Господарят на Магиите се е чувствал застрашен там най-вече заради пещите, горящи под самия замък, в който се е съхранявала древна магия. Така че, той повикал при себе си Носителите на Черепи и отпътувал на север…

Уокър се намръщи. Бе забравил тази част.

За известно време Паранор е бил напълно изоставен и тогава е можело да принадлежи на бунтовниците. Все пак втората война на Расите бе продължила четири години.

Прехвърли още страници. Преглеждаше всичко, без да знае какво точно търси. Бе забравил предишното си решение да не се оставя да бъде воден от Коглайн. Любопитството и интелектът му бяха твърде сериозни, за да превъзмогне всичко. Тук имаше тайни, които никое човешко око не бе виждало от стотици години, знания, с които са разполагали единствено Друидите и са ги давали на хората само когато е било необходимо и колкото трябва. Такава сила! Колко време е била крита от Аланон, а преди него от Бремен, преди него от Галафил и първите Друиди, а преди тях…?

Изведнъж спря, усещайки, че се е променил начинът на разказване. Шрифтът бе станал по-дребен и прецизен. Странни знаци имаше около думите, които сякаш показваха жестовете на пишещия.

Уокър Бо усети, че замръзва до мозъка на костите си. Тишината, която покриваше стаята, беше огромна, безкрайна като океан.

— Проклятие! — прошепна глас в най-тъмните кътчета на ума му. — Това е призивът за магията, която е отнесла Паранор!

Дишането му стана като съскане в собствените му уши, а очите му се опитаха да се отделят от книгата. Бледото му лице бе като каменно. Ето! Коглайн бе искал да открие това! Защо? Не знаеше, но това беше! Сега, след като го беше открил, се чудеше дали няма да е по-добре да затвори веднага книгата.

Но знаеше, че това е страхът, който шепне в ушите му. Отново сведе поглед и зачете. Там бе изписано заклинанието, което Аланон беше използвал преди триста години, за да извади Паранор от света на хората. Откри с изненада, че го разбира. Заниманията му с Коглайн са били по-сериозни, отколкото си представяше. Завърши с четенето и обърна страницата.

Там имаше един-единствен параграф. Той гласеше:

„Веднъж попаднал извън света на хората, Паранор ще остане невидим завинаги. Само магията може да го върне — онзи единствен Камък на Елфите, оцветен в черно, който е оформен от древните хора като останалите Камъни на Елфите, но въпреки това събира в себе си всички необходими качества — сърце, ум и тяло. Който и да има правото и възможността да го използва, ще доведе нещата до добър край.“

Това беше всичко. Уокър продължи да чете, но откри, че темата се сменя и се върна обратно. Отново прочете параграфа бавно, търсейки нещо, което може да е пропуснал. Нямаше съмнение, че Коглайн е искал това да открие. Черен камък на Елфите. Магията, която можеше да върне загубения Паранор. Това бе нещото, което щеше да го отведе до решението на задачата, дадена му от Аланон.

Да върне Паранор и Друидите! Отново чуваше думите в ушите си.

Разбира се, вече нямаше никакви Друиди. Но може би Аланон искаше Коглайн да се заеме с всичко, след като се върне Паранор? Изглеждаше логично, въпреки протестите на стареца, че времето му е отминало. Уокър знаеше, че стане ли дума за Друиди и магия, място за логика няма.

Беше прочел две трети от Историята. Още един час му трябваше за да я свърши. Не откри нищо, предназначено за него, и се върна към параграфа с Черния камък на Елфите. Утрото се задаваше от изток, а лека златиста светлина озаряваше мрачния хоризонт. Уокър потърка очи и се опита да помисли. Защо така повърхностно беше описана целта и използването на тази магия? Как изглеждаше и какво можеше да направи? Това бе един-единствен камък, вместо три. Защо? Как така никой не е чувал по-рано за него?

Въпросите се блъскаха като уловени мухи в ума му и едновременно го дразнеха и интригуваха. Прочете още няколко пъти параграфа — всъщност го чете, докато го научи наизуст — и затвори книгата. Полъх се протегна и се прозя пред него на пода, вдигна глава и премигна.

Кажи ми нещо, котко, помисли си Уокър. Винаги има тайни, които знаят само котките. Може би това е една от тях.

Но Полъх само стана и излезе навън изчезвайки в сенките.

След това Уокър заспа и се събуди чак по пладне. Стана, изкъпа се, облече се, хапна бавно, гледайки затворената книга пред себе си и излезе за дълга разходка. Тръгна на юг в долината покрай едно от любимите поточета, което се виеше около една скала и преминаваше във вир с малки червени рибки. Постоя малко там, замислен, след това се върна в колибата. Седна на верандата и загледа слънцето, което оцветяваше хоризонта в алено и лилаво.

— Не биваше да отварям книгата — упрекна се той, защото тайните й се оказаха неустоими. — Трябваше да затворя очи и да я хвърля в най-дълбоката дупка, която знам.

Но бе твърде късно за това. Беше я прочел и не можеше да изтрие знанията, получени от нея. Чувството на безсилие се примеси с гняв. Смяташе, че Паранор не може да бъде върнат. Сега знаеше, че има магия, която би могла да го направи! Още веднъж усети онази предопределеност подготвена от Друидите.

Все още животът му си бе негов, нали? Не биваше да приема задачата на Аланон, независимо от всичко.

Но любопитството му бе неудържимо. Откри, че мисли за Черния камък на Елфите дори когато се опитваше да го избие от ума си. Той бе някъде там, една забравена магия. Къде? Къде беше?

Този и още други въпроси го измъчваха цяла вечер. Вечеря, поразходи се, почете малко от ценните книги в библиотеката си, написа нещо в дневника си, но преди всичко мислеше за онзи единствен параграф, за магията, която можеше да върне Паранор.

Мислеше за това, докато се приготвяше за сън. Мислеше и когато наближи полунощ. Постоянно и настойчиво тази мисъл се прокрадваше в ума му, предлагаше една или друга възможност, отваряше със скърцане отдавна затворени врати, даваше му усещането, че притежава знания, с които не може просто така да се раздели. Ако искаше, разбира се, да запази мира в себе си. Сънят му беше неспокоен. Тайната на Черния камък на Елфите бе предизвикателство, което не можеше да избегне. До сутринта бе решил, че трябва да направи нещо по въпроса.

Онази сутрин Пар Омсфорд се събуди и трябваше да вземе решение. Бяха минали пет дни, откакто той и Дамсън спасиха Кол, Морган, Падишар Крийл и двамата други бунтовници от килиите на Федерацията и оттогава всички се криеха. Не бяха се опитвали да напуснат града, защото портите сигурно бяха охранявани добре, а рискът бе прекалено голям. Не се върнаха и в избата на майстора на оръжие, усещайки, че тя сигурно е известна на тайнствения предател. Вместо това постоянно сменяха укритията, като не оставаха повече от една нощ на едно и също място, охраняваха се и подскачаха при всеки чут звук или видяна сянка.

Е, стига толкова! Пар реши, че спира с бягството.

Надигна се от леглото на таванчето в изоставената къща и погледна към лежащия до него Кол, който още спеше. Другите сигурно бяха вече будни и събрани долу. На пръсти отиде до прозореца, през който се прокрадваше оскъдна светлина, и погледна навън. Улицата беше празна с изключение на бездомното куче, което гонеше някакъв кокал и просякът, който лежеше пред входа на работилницата отсреща.

Когато се върна, за да си обуе ботушите, откри, че Кол се е събудил и го гледа. Косата на брат му бе разрошена, а очите още замъглени и от току-що отишлия си сън.

— Здравей, нов ден — измърмори той и широко се прозя. — Какъв нов склад ще посетим днес, знаеш ли?

— Никакъв, що се отнася до мен — Пар се отпусна до него. Кол повдигна вежди:

— Така ли? Каза ли на Падишар?

— Аз тръгвам.

— Предполагам, че имаш готова друга възможност, по-различна от тази да се крием? — Кол се надигна на лакът. — Защото не мисля, че Падишар ще те остави да мислиш цял ден. Не е в много добро настроение, след като откри, че може и да не го харесва някой от собствените му хора.

Пар се поколеба дали въобще някога Падишар Крийл се е заблуждавал, че хората му го обичат, но Кол бе напълно прав за сегашното му настроение. Предателството горчиво го бе разочаровало. Въпреки че все още ги водеше решително между патрулите на Федерацията, които бяха осеяли града и твърдеше, че ще ги измъкне, някъде дълбоко в себе си бе пречупен и странеше от всички. Дамсън Рий беше тръгнала с тях. Пар все още не знаеше дали по собствен избор, но дори тя не можа да проникне зад бариерата, поставена от вожда на бунтовниците. Падишар сякаш въобще не съществуваше.

Пар поклати глава:

— Е, ще трябва да направим нещо повече от това да прескачаме от място на място до края на живота си. — Самият той бе почти объркан от всичко. — Ако трябваше да съставим план, Падишар досега трябва да има такъв. Още нищо не сме постигнали.

Кол седна и започна да се облича.

— Може би няма да искаш да чуеш това, Пар, но сигурно е време да преосмислим връзките си с Движението. Може би трябва отново да тръгнем сами.

Пар не каза нищо. Облякоха се и слязоха при другите. Пар не можеше да си представи как може да е толкова изтощен, след като нищо не е направил. Слушаше Стасас и Друт, които разказваха за лова в родните си гори, някъде около Варфлийт. Морган пазеше до вратата и Кол се присъедини към него. Дамсън Рий седеше на една празна щайга. Рядко я бе виждал през последните няколко дни. Често бе отивала навън с Падишар да разузнават, докато другите се криеха.

Падишар не се виждаше никъде.

След закуска Пар се качи отново горе и опакова нещата си, защото какъвто и да е резултатът от разговора с Падишар, той смяташе да тръгне.

Дамсън го последва.

— Ставаш неспокоен — забеляза тя, когато останаха само двамата. Седна на ръба на леглото и отметна назад червеникавата си коса. — Животът на бунтовник не е това, което си си представял, нали?

Той леко се усмихна.

— Да седя в мазета и складове — това е, което не съм си представял. Какво чака още Падишар?

Тя повдигна рамене.

— Това, което всички ние чакаме понякога — онзи вътрешен глас, който ни казва какво да правим по-нататък. Може да бъде интуиция, или здрав разум, или в края на краищата въпрос на случайност, обстоятелства, които са извън контрола ни — тя му се усмихна накриво. — На теб говори ли ти?

Той седна до нея.

— Защо си все още тук, Дамсън? Падишар ли те държи?

Тя се засмя.

— Едва ли. Идвам и си отивам, когато поискам. Знае, че не съм тази, която го е предала.

— Тогава защо остана?

Тя се замисли за миг.

— Може би съм тук, защото ти ме интересуваш — каза накрая. Направи пауза, като че ли иска да каже още нещо, но го обмисля. Усмихна се. — Никога не съм срещала някой, който използва истинска магия. Само такава като моята.

Протегна се и безшумно извади монета иззад ухото му. Подаде му я. От едната страна бе издълбан неговият образ, а от другата — нейният. Той я погледна с изненада.

— Много добре.

— Благодаря — стори му се, че леко се изчерви. — Може да я задържиш за късмет.

Той пусна монетата в джоба си. Поседяха безмълвни, разменяйки си несигурни погледи.

— Знаеш ли? Няма голяма разлика между твоята и моята магия — каза накрая той. — И двете се основават на илюзията.

Тя поклати глава.

— Не, Пар. Грешиш. Едното е вродено, а другото е придобито с учение. Моята е в резултат на наученото, а след като е научено, то не се променя. Твоята постоянно расте и уроците са безгранични. Не разбираш ли? Моята магия е занаят, начин за преживяване. Твоята е много повече — тя е дар, около който трябва да изградиш живота си.

Усмихна се, но в усмивката й имаше тъга. Изправи се.

— Имам работа. Привършвай с багажа! — Мина покрай него и изчезна надолу по стълбите.

Утринните часове се изнизаха, а Падишар все още не се беше завърнал. Пар не правеше нищо и имаше все по-голямо желание нещо да се случи — каквото и да е. Кол и Морган минаваха от време на време и той им говореше за желанието си да се противопостави на вожда на бунтовниците. Никой не бе особен оптимист за шансовете му.

Вятърът започна да свисти покрай капаците и вратите на старата къща, в която бяха затворени. Небето стана още по-застрашително, но все още не валеше. Играеха на карти, за да убият времето, след като бяха изчерпали темите за разговор.

Наближаваше средата на следобеда, когато се върна Падишар. Провря се през предната врата, безмълвно прекоси стаята и направи знак на Пар да го последва. Отведе го в малка стаичка в задната част на сградата и затвори вратата след него.

Когато останаха сами, сякаш не успя веднага да намери думите.

— Доста внимателно обмислях какво трябва да направим — каза накрая. — Или ако предпочиташ, какво не бива да правим. Всяка грешка сега може да е последната ни.

Дръпна Пар към една пейка до стената и двамата седнаха.

— Въпросът е за този предател — тихо каза той. Очите му светеха и бяха сурови, но Пар не успя да разчете всичко. — Първо бях сигурен, че трябва да е един от нас. Но не съм аз или Дамсън. Тя е извън подозрение. Не си ти. Може да е брат ти, но не е и той, нали?

По-скоро го съобщи като факт, отколкото да зададе въпрос. Пар поклати глава, съгласявайки се.

— Или планинецът?

Пар повторно поклати глава.

— Значи остават Киба Блу, Стасас и Друт. Блу най-вероятно е мъртъв — това означава, че ако е бил той, значи е бил достатъчно глупав да се остави да умре при задържането ни. Не е в негов стил. А другите двама са с мен почти от самото начало. Изглежда немислимо който и да е от тях да ме предаде, независимо от цената или причината. Провиненията им пред Федерацията са почти колкото и моите.

Мускулите на челюстта му се стегнаха.

— Значи все пак като че ли не е никой от нас. Но кой друг би могъл да разкрие плана ми? Разбираш ли какво имам предвид? Тази сутрин приятелят ти, планинецът, спомена нещо, което почти бе забравил. Когато пристигнахме в града и отидохме на пазара, сторило му се, че е видял Хайърхоун. Тогава помислил, че е сгрешил, а сега се колебае. Ако забравим, че Хайърхоун доста пъти е държал живота ми в ръцете си и не ме е предал, как би могъл да го направи сега? Никой освен Дамсън и хората, които доведох, не знаеше къде, кога, какво и как ще преследваме. Въпреки това войниците от Федерацията ни очакваха. Те знаеха.

Пар веднага забрави плана си да каже на Падишар, че му е дотегнало.

— Тогава кой е бил? — попита той. — Кой би могъл да бъде?

Усмивката на Падишар беше насилена.

— Въпросът ме измъчва както мухите — потен кон. Все още не знам. Но може да си сигурен, че рано или късно ще науча. Засега няма значение. По-голяма риба гоним. — Наклони се напред. — Прекарах сутринта с един човек, мой познат, който следи какво става в най-високите кръгове на Федералните власти в Тирзис. В него съм сигурен — може да му се вярва. Дори Дамсън не го познава. Той ми разказа някои интересни неща. Изглежда, че вие с Дамсън сте ни спасили точно навреме. Рано на другата сутрин е пристигнал Римър Дол, за да проведе лично разпита ми — думите на бунтовника се прекъснаха от въздишка на удовлетворение. — Бил е много разочарован да открие, че съм си тръгнал по-рано.

Падишар прехвърли тежестта си и наклони глава към Пар.

— Знам, че си нетърпелив нещо да се случи, Пар. Разчитам мислите ти, сякаш са надпис над леглото ми. Но в такава работа винаги е необходимо много внимание — отново се усмихна. — Но ти и аз, момче, сме сила, с която федерацията трябва да се съобразява в игрите си. Съдбата те доведе при мен и сигурно е имала нещо предвид, нещо, което ще разтърси федерацията, Коалиционния Съвет и Търсачите им — чак до началото на съществуването им. — Щракна пръсти пред лицето на Пар, който без да иска, се отдръпна. — Толкова труд са положили, за да прикрият стария Народен парк — Мостът на Сендик е разрушен и построен отново, изместена е стената, патрули постоянно се движат край нея като мравки! Защо? Защото там долу има нещо, за което не искат никой да знае! Чувствам го, момче! Толкова съм убеден, колкото и преди пет дни, когато бяхме тръгнали натам!

— Мечът на Шанара? — прошепна Пар.

Този път усмивката на Падишар бе доста щедра.

— Бих заложил десет години от живота си за това! Но все още има само един начин да разберем, нали?

Протегна ръце и хвана раменете на Пар. Обветреното му и скулесто лице бе решително. Човекът, който ги бе водил последните пет дни, бе изчезнал. Това беше старият Падишар Крийл.

— Според човека, с когото говорих, този, който е нашето ухо всред Федералните управници, Римър Дол смята, че сме се върнали на Хълмовете Парма. Решил е, че за каквото и да сме дошли — сме се отказали. Шляе се из града, защото още не е решил какво ще прави. Предлагам да му дадем някои напътствия, млади Пар.

Очите на Пар се разшири.

— Какво…?

— Това, което най-малко, очаква, разбира се! — Падишар предугади въпроса му и каза. — Последното, което би търсил той и неговите черни вълци! — Очите му се свиха. — Ще се върнем в Дупката!

Пар спря да диша.

— Ще се върнем долу, преди да са имали възможност да открият къде сме и какво преследваме. Обратно в най-здраво охраняваната дупка и ако Мечът на Шанара е там, ще им го измъкнем под носовете! — Изправи удивения Пар на крака с последните си думи: — И ще го направим довечера!