Потомците на Шанара

ГЛАВА 23

Следобедът премина във вечер. Лек дъждец падаше над град Тирзис, миеше прашните му улици и ги освежаваше в чезнещата светлина. Буреносни облаци се спускаха над дърветата на Народния парк. Паркът беше безлюден, тих и спокоен под дъжда.

Стъпки нарушиха тишината, тропот на ботуши и федерален патрул от шест души се появи от сивотата. Чифт врани кацнаха на високо дърво и загледаха с любопитство. Едно куче грабна някаква огризка и бързо изчезна с нея. Улиците бяха пусти и неприятни.

Падишар Крийл поведе малката си група по пътеката в парка. Загърнати в плащовете си те се различаваха помежду си от който и да е друг. Бяха преминали целия път от склада дотук без трудности. Почти не бяха видели друго живо същество. Всичко вървеше по плана.

Пар Омсфорд забеляза тъмните очертания на Портата и къщата до нея и се замисли. Раздвижи раменете си, които се мокреха от студения дъжд и топлата пот. Бе затворен в себе си, а същевременно можеше да се наблюдава и отстрани, сякаш себе отделил от тялото си. Пътят отпред беше доста по-тъмен, отколкото изглеждаше на дневна светлина. Бе като в тунел с толкова гладки стени, че нямаше за какво да се хване.

Беше скован от ужаса, който ги очакваше.

Имаше опасност да загуби контрол над себе си — знаеше го. И преди се беше страхувал — когато с Кол бягаха от Варфлийт, когато попаднаха на жената от гората, когато Коглайн им каза какво трябва да направят, когато прекосяваха Езерото на дъгата посред нощ и в мъглата заедно с Морган, когато се биха с гиганта в Анар, когато срещнаха Гризача в Улфсктааг, когато го хванаха Паяците Гноми и момиченцето — Призрак. Уплаши се и когато Аланон се появи. Но тогавашният страх не можеше да се сравни със сегашния. Беше ужасен.

Опита се да преглътне, казвайки си, че всичко е наред, но гърлото му беше пресъхнало. Чувството го сполетя внезапно, сякаш само беше чакало дъждът да залее улиците. Сега бе уловен в мъртва хватка и не можеше да се освободи. Нямаше смисъл да обяснява на другите какво преживява. Какво можеше да каже в крайна сметка — че е уплашен, или ужасен? А как ли бяха те?

Лек вятър раздруса покритите с дъждовни капки листа и го намокри. Облиза водата от устните си с удоволствие. Кол вървеше отпред, а Морган отзад. Сенките си играеха около него и предизвикваха чезнещата му смелост. Това е грешка, чу се да шепне някъде дълбоко в себе си. Кожата му настръхна при тази възможност.

Имаше усещането за собствената си смъртност, което преди липсваше. Може би е било скрито в някое забравено кътче от мозъка му. Сигурно го е съхранявал там, защото беше твърде страшно да го почувства. Помисли си, че допреди всичко е приемал като игра. Беше смешно, но все пак имаше частица истина. Разхождаше се из страната, сам провъзгласил се за герой, противопоставяше се на собствените си сънища и се опитваше да открие кой е и какъв е. Мислеше, че може да ръководи съдбата си. Сега откри, че е невъзможно.

Образите на всичко, което се бе случило, се гонеха един друг в мислите му. Всъщност какво бе постигнал? Беше извън закона и бягаше, за да спаси живота си. Родителите му бяха затворници в собствения си дом. Уокър го смяташе за глупак. Рен го бе изоставил. Кол и Морган бяха останали само защото чувстваха, че трябва да се грижат за него. Падишар Крийл го смяташе за някой, който той никога не би могъл да бъде. И най-лошото бе, че в резултат на глупавата му идея да послуша сянката на човек, умрял преди триста години, петима мъже щяха да рискуват живота си.

Опитваше да се покаже смел. Не можеше да заблуди никого.

Аланон! Произнесе името на Друида като молитва в тишината на мислите си. Защо ти не ми помогнеш?

Но сянката, която познаваше, не можеше да помогне на никого. Помощта можеше да дойде само от жив човек.

Вече нямаше време да мисли върху решения, които е взел или отхвърлил. Дърветата се разтвориха и Портата беше пред тях. Двойката патрулиращи се изправиха при приближаването им. Падишар не се поколеба. Отиде право към тях, информира ги за какво бяха изпратени, пошегува се за времето и след миг вратите бяха отворени. С приведени глави и загърнати в плащовете си, членовете на малката групичка се промъкна вътре.

Мъжете от нощната смяна се бяха събрали около дървена маса и играеха карти. Едва надигнаха глави, за да видят новодошлите. Командирът на патрула не се виждаше никъде.

Падишар погледна през рамо и даде знак на Морган, Стасас и Друт да наобиколят масата. Когато го направиха, един от играчите надигна глава с подозрение.

— Кои сте вие? — попита той.

— Групата за почистването — отговори Падишар. — Мина зад него и се наведе да погледне картите му. — Това е губеща ръка, приятелю.

— Махни се, нервираш ме — кресна другият.

Падишар го удари с юмрук по слепоочието и мъжът падна като камък. Следващият почти веднага го последва. Войниците скочиха на крака с викове, но Морган и бунтовниците веднага ги повалиха. Пар и Кол започнаха да измъкват парцали и въжета от торбите си.

— Отнесете ги в спалното помещение, завържете ги и им запушете устите — прошепна Падишар. — Уверете се, че не могат да избягат.

Някой бързо почука на вратата. Падишар изчака да изнесат охраната и отвори малкото прозорче. Успокои стражите отвън, че всичко е наред и нищо не са чули. Играта на карти бе приключила и беше време да се подреди всичко.

Затвори прозорчето с усмивка.

След като хората от нощната смяна бяха набутани в спалното помещение, Падишар затвори вратата и я заключи. Поколеба се, след това заключи още веднъж и вратите към входа. Няма смисъл да поемат рискове. Не можеха да оставят човек да ги подсигурява.

С лампи в ръце се спуснаха по тъмното коридорче на по-долно ниво. Шумът от дъждовните капки бе заглушен. Стана толкова влажно, че Пар потрепера. Последва другите, решен на всичко, като се съсредоточи в движението. Продължи да си говори, че няма причина да се страхува. Всичко бързо щеше да свърши.

Долу откриха, че командирът на смяната спи. Беше нов, а не онзи, който ги бе уловил до стената в парка. Още по-добре. Безшумно го завързаха, запушиха устата му и го затвориха в стаята.

— Оставете лампите! — заповяда Падишар. Подминаха вратата на командира и продължиха до края на коридора. Пред тях се появи единична желязна врата, два пъти по-висока от най-високия между тях — грозничкия Друт. Имаше дръжка, на която бе отбелязана вълча глава — знакът на Търсачите. Падишар я хвана с две ръце и я завъртя. Вратата бавно се открехна. Изправиха се пред непрогледен мрак, от който идваше мирис на хоросан и глина.

— Стойте един до друг — прошепна през рамо Падишар и стъпи в тъмнината. Погледът му беше страшен.

Кол се обърна, за да стисне рамото на Пар и последва вожда.

Намираха се в гора от преплетени дървета, храсти, бръшлян, трънаци и непрогледна мъгла. Гъстите клони на дърветата криеха и последната светлина. Навсякъде имаше кал. Около тях лазеха и подскачаха различни твари, но не можеха да кажат какви. Задушаваше ги миризмата на хоросан и глина, но имаше и нещо друго, нещо още по-непоносимо. От тъмата се носеха звуци — далечни, непознати, плашещи. Дупката бе един безкраен мрак.

Всеки нерв в тялото на Пар Омсфорд крещеше да се махат от там.

Падишар ги поведе напред. Друт го последва, след това Кол, Пар, Морган и Стасас — колона от просмукани от дъжда фигури. Бавно си проправяха път напред, към стария Мост на Сендик, като се придържаха към края на долината. Пар и Кол носеха куките и въжетата, а останалите бяха извадили оръжие. Пар погледна за миг през рамо и видя как светлината от отворената врата изчезва в мъглата. Мечът на Лий бе в ръката на Морган, а дъждовните капки звънтяха по лъщящата му повърхност.

Земята, върху която стъпваха, беше мека, но ги издържаше. Дупката изглеждаше като гигантска паст, отворена и очакваща. От нея като че ли се носеше миризмата на всичко, вече изядено. Различни твари се провираха между краката им и плуваха в локвите сред калта и трънаците. Тишината беше оглушаваща. Дори предишните звуци изчезнаха с приближаването им. Само дъждът постоянно се провираше между клоните на дърветата.

На Пар му се стори, че вървят доста дълго. Минутите бавно се нижеха, докато накрая изгубиха чувство за начало и край. Чудеше се колко ли имаше още до срутения мост? Сигурно вече трябваше да са там. Почувства се като хванат в капан — отляво стената, отдясно дърветата, а дъждът и мракът бяха навсякъде. Черните плащове на спътниците му изглеждаха като дрехите на гробари.

След това Падишар Крийл спря и се заслуша. Пар също го бе чул — нещо като съскане някъде дълбоко в гората, като поточе, излизащо от пукнатина. Другите се оглеждаха наоколо. Съскането спря и тишината отново се изпълни със звуците на собственото им дишане и дъжда.

Мечът на Падишар проблесна, когато им направи знак да продължат напред. Сега ги поведе по-бързо, сякаш усещаше, че не всичко е наред и трябва бързината да се предпочете пред предпазливостта. Светлината изчезваше бързо, преминавайки от сиво в кобалтово черно.

Изведнъж Пар усети, че нещо ги наблюдава. Косата на брата му настръхна и той бързо се огледа. Нищо не се раздвижи в мъглата, не се показа.

— Какво има? — прошепна Морган в ухото му, но той само поклати глава.

След това се появиха камъните от срутения мост на Сендик, които се показваха от гората като масивни натрошени зъби. Падишар забърза напред, а другите го последваха. Отделиха се от стената и навлязоха между дърветата. Дупката сякаш ги погълна в мъглата и тъмнината си. Останките от моста бяха разхвърляни наоколо.

Пар си пое дълбоко дъх. Мечът на Шанара бе забит в червен мрамор и заключен в гробница под свода на Моста на Сендик, казваха старите легенди.

Трябваше да е тук някъде наблизо.

Поколеба се. Мечът се намираше в червен мрамор, но можеше ли да го освободи? Можеше въобще да влезе в гробницата?

Очите му претърсваха мъглата. Ами ако беше заровен под колоните? Как щяха да го стигнат?

Толкова много въпроси без отговори, помисли той и внезапно се почувства отчаян. Защо не си ги бе задал по-рано? Защо не бе обмислил възможностите?

Скалите се очертаваха в мъглата. Виждаше се западният ъгъл на Палатата на кралете на Калахорн — тъмна сянка сред дърветата. Усети, че гърлото му се стяга. Почти бяха стигнали далечната стена на долината. Почти бяха извън местата, където биха ги забелязали.

Няма да си тръгна без Меча, безмълвно се закле той. Независимо какво ще ми струва! Огънят на решителността сякаш го изгаряше отвътре.

След това отново се появи съскането — вече много по-близо. Като че ли идваше от няколко посоки. Падишар забави ход и спря, после се обърна. С Друт и Стасас от двете страни, излезе напред, за да предпази братята и планинеца. Внимателно започна да се промушва между каменните отломки.

Съскането стана по-силно и отчетливо. Вече се чуваше и дишане.

Очите на Пар лудо претърсваха тъмнината. Нещо идваше към тях, същото нещо, което бе уловило Киба Блу и всички останали, които бяха влизали в Дупката и не се бяха върнали. Убедеността му беше ужасяваща. И все пак не търсеше противника, а гробницата с Меча на Шанара. Отчаяно се оглеждаше. Виждаше я ясно в мислите си. Внимателно я огледа, но в мъглата и мрака тя отново се изгуби.

Нещо странно започна да става с него.

Усети в себе си как магията на молитвената песен се надига. Почувства напрежение като никога досега.

Кол погледна лицето му и пребледня:

— Пар! — прошепна той и го разтръска.

Червени точици светлина се появиха навсякъде около тях, горейки като малки огньове в мрака. Трептяха, свиваха се и се приближаваха. Явиха се лица — не съвсем човешки, проядени и изкривени. Телата се измъкнаха от нощта — някои по-големи, други по-малки, но всички невъобразимо безформени. Сякаш бяха накъсани и газени, за да се види какво ще се получи. Някои вървяха, други пълзяха.

За миг обградиха малката групичка. Бяха като част от кошмар, от ужасен сън, който бе продължил и след събуждането. Тъмни пипала се подаваха през кожата, през очите и устните им.

Призраци!

Напрежението в Пар Омсфорд стана непоносимо. Усети, че стомахът му се сви. Усети, че сънят му се сбъдва — мрачният свят на човекоподобни същества, контролирани от Призраците, ставаше действителност. Очевидно трябваше да преживеят обещаното от Аланон.

Напрежението избухна. Той изкрещя, а спътниците му замръзнаха от острия му вик. Звукът прие форма и се превърна в думи. Запя, а магията на молитвената песен озари тъмнината. Призраците се отдръпнаха, лицата им се изкривиха в ужас, а белезите по телата им станаха виолетови. Пар бе озарен от сила, която никога не беше предполагал, че се крие в молитвената песен. Разпозна видението в ума си — видението на Меча на Шанара.

Светлината на магията, която отначало бе само илюзия, стана истинска. Проблесна в здрача по начин, който се стори познат на Пар. Раздвижи се и замята, сякаш беше затворена досега, премина през отломките от моста, между дърветата, промуши се през храстите и тревите, докато стигна до самотен камък Всред бръшляна, на не повече от стотина крачки.

Усети как нещо се надига в него.

Там!

Думата се появи в бялата тишина на мислите му, измъкнала се от хаоса. Видя обвян от ветровете черен камък. Магията изчисти от повърхността му праха на годините и разкри издълбаните думи.

Тук лежат сърцето и душата на народите.

Правото им да бъдат свободни.

Желанието им да живеят в мир.

Смелостта им…

Изведнъж силите го напуснаха преди да е успял да прочете всичко, а магията замря в мрака така, както се бе и появила. Той залитна назад с вик и Кол го хвана. Пар не успя да го чуе. Не чуваше нищо друго, освен отиващата си магия на молитвената песен, която все още не можеше да разбере напълно. В ума му обаче видението остана като улови мислите — всичко, което магията бе разкрила миг по-рано всред мъглата и мрака.

Каменната гробница!

Познатите издълбани думи!

Мечът на Шанара!

След това звукът спря, виденията изчезнаха и той отново бе в Дупката, изпълнен със слабост. Призраците приближаваха от всички страни и се опитваха да ги притиснат към камъните на моста. Падишар пристъпи напред, висок и страшен и се изправи пред най-близкия. Съществото се протегна към него и вождът го съсече с меча си — веднъж, два пъти, три пъти — толкова бързо, че Пар не успя да ги преброи. Призракът се отдръпна, крайниците му бяха отсечени, но не падна. Като че ли не усещаше какво се е случило с него. Очите му бяха жестоки, а чертите на лицето му изкривени от някакво вътрешно напрежение.

Пар наблюдаваше Призрака през замъгления си поглед.

Крайниците на съществото се свързаха отново към тялото му точно както при гиганта, който срещнаха в Анар.

— Падишар, Мечът… — започна той, но вождът на бунтовниците вече крещеше да отстъпват покрай каменната стена. Не! — извика отчаяно Пар. Не можеше с думи да обясни това, което чувстваше. Трябваше да стигнат до Меча. Опита да се освободи от Кол, но брат му го бе хванал здраво и го влачеше заедно с останалите.

Призраците ги нападаха през глава. Стасас падна далеч от приятелите си. Гърлото му бе прегризано и нещо тъмно влезе в тялото му, докато беше още жив и хриптеше. Изправи го и го обърна срещу тях — той вече бе от атакуващите. Групичката отстъпваше, а мечовете сечаха. Появи се Киба Блу — или това, което бе останало от него. С невероятна сила той спря меча на Друт, хвана ръката му и я откъсна. Бунтовникът изкрещя от болка. След това и втората му ръка бе откъсната, а накрая и главата. Оставиха го. Киба Блу започна да го яде.

Падишар остана сам, обграден отвсякъде. Щеше да е мъртъв, ако не беше толкова бърз и силен. Извиваше се, сечеше с меча и като по чудо избягваше протягащите се към него пръсти. Започна бързо да отстъпва, защото Призраците бяха безнадеждно много.

Спаси го Морган Лий. Изоставяйки за миг Кол и Пар, се втурна на помощ на бунтовника. С развяваща се червена коса, той се вряза сред Призраците. Мечът на Лий сееше искри при всяко докосване. Магията на острие му изгаряше тъмните същества. Паднаха две, после три, след това още. Падишар неуморно се биеше зад него и заедно започнаха да проправят пътека, а Пар и Кол ги последваха, избягвайки промъкващите се Призраци. Пар изостави надеждата си да стигне до Меча. Двама бяха вече мъртви, а и другите щяха да загинат, ако не се измъкнеха веднага.

Отново се събраха до стената, отблъсквайки Призраците, а магическият Меч на Лий ги държеше на разстояние. Бяха навсякъде, като че ли Дупката им бе гнездо. Както жената от гората и гиганта, никакво нормално оръжие не ги спираше. Само мечът на Морган ги унищожаваше. Не можеха да устоят на магията му.

Отстъплението беше агонизиращо бавно. Морган се умори, а щом силите му започнаха да го напускат, същото стана и с Меча на Лий. Когато можеха, тичаха, но все по-често Призраците препречваха пътя им. Пар напразно се опита да призове магията на молитвената песен — тя не дойде Опита се да не мисли какво значи това, а да разгадае как я бе освободил преди малко. Дори сега добре владееше мислите си. Как успя така да му се изплъзне? Как така магията доведе онази светлина, която беше нещо истинско, а не илюзия? Може би просто много беше искал? Какво се бе случило с него?

Като по чудо стигнаха до стената и опряха гърбовете си на нея. Отгоре в парка се чуваха викове и светеха фенери. Битката им с Призраците бе вдигнала под тревога федералния патрул. След малко всичко щеше да е блокирано.

— Куките! — извика Падишар.

Пар бе загубил своята, но тази на Кол все още висеше на рамото му. Той се отдръпна, освободи въжето и хвърли нагоре желязото. То излетя извън погледа им и се закачи. Кол го изпробва.

Падишар притисна Пар до стената и очите им се срещнаха. Зад него Дупката за миг се изпразни.

— Качвай се! — грубо заповяда той. Дишаше бързо и тежко. Придърпа и Кол. — И двамата. Качвайте се, докато сте вън от опасност, след това бягайте в парка. Дамсън ще ви намери и ще ви върне при Издатината.

— Дамсън — глухо повтори Пар.

— Забрави подозренията! Моите също! — нетърпеливо прошепна бунтовникът. В суровите му очи проблесна тъга. — Повярвай й, момче, тя е по-добрата ми половина!

Призраците отново се появиха от тъмнината, а дишането им бе като съскане в нощния въздух. Морган се беше вече отблъснал от стената, за да ги пресрещне.

— Махай се оттук, Пар, извика той през рамо.

— Но вие… — започна Пар.

— Проклятие! — избухна другият. — Оставам с планинеца, за да видя, че сте избягали! Не правете излишни жестове! — Хвана грубо рамото на Пар. — Каквото и да се случи с нас, ти трябва да живееш! Магията на Шанара ще спечели тази битка един ден, а ти си този, който трябва да я използва! Сега тръгвай!

След това Кол се зае да бута и дърпа Пар по въжето. То беше с възли, така че бързо започнаха да се изкачват. Сълзи на безсилие се появиха в очите му. Кол се движеше след него, караше го да бърза, а скулестото му лице бе плувнало в пот.

Пар се спря само веднъж, за да погледне надолу. Призраците нападаха Падишар Крийл и Морган Лий, които бяха опрели гърбовете си в стената.

Прекалено много Призраци! Отново погледна нагоре, яростно стисна зъби и продължи да се катери в мрака.

Морган Лий не се обърна, когато звукът от стържещите по стените ботуши заглъхна. Очите му гледаха обграждащите ги Призраци. Усещаше, че Падишар стои до лявото му рамо. Призраците вече не ги атакуваха. Стояха на ръба на гората. Разбираха какво може оръжието на Морган и станаха внимателни.

Безмозъчни същества, горчиво си помисли планинецът. Можех да си избера и по-добър край.

Замахна към най-близкия от Призраците и всички отстъпиха.

Слабостта сковаваше Морган. Знаеше, че това е от магията. Силата й бе проникнала през него, нещо като вътрешен огън, предаден му от меча — в началото мощ, а после само изтощение. А имаше и нещо друго. Нещо, което не можеше да обясни, но дори сега да се откажеше, имаше чувството, че то няма да го напусне. Нещо в него се бе променило.

Изведнъж се уплаши, че няма да може да се отърве от него, докато не се изтощи напълно.

Или докато не падне мъртъв?

Вече не чуваше Пар и Кол да се катерят. Дупката отново бе покрита с тишина с изключение дишането на Призраците.

Падишар се приближи до него.

— Движи се, планинецо! — тихо каза той.

Започнаха да отстъпват покрай стената, първо бавно, след като Призраците не се приближиха и по-бързо. Скоро започнаха да бягат, без да могат да се спрат. Нямаха сили за друго. Около тях в мъглата прелитаха дърветата. Морган се чувстваше като в сън, сякаш бе в свят извън времето и пространството.

На два пъти Призраците отново ги атакуваха, но бяха отблъснати от магията на Меча на Лий. Гротескните, изкривени фигури се превиваха и се превръщаха в пепел. Огньове горяха в нощта и Морган усети, че с всяка искра губи частица от себе си.

Започна да се чуди дали някак си не убива и себе си.

Горе, зад стената в парка, продължаваха да се чуват викове, а в техните уши звучаха като надежда за живот Морган знаеше, че там няма да открият приятели. Залитна и му трябваше доста голямо усилие, за да се задържи прав.

Най-накрая се появи сградата — сенчеста, масивна кула, издигаща се сред дърветата и мъглата.

Морган усещаше, че нещо не е в ред.

— Влизай през вратата! — изкрещя Падишар Крийл и го бутна така силно, че почти го събори.

Двамата се затичаха към вратата — или поне там, където трябваше да бъде, защото тя необяснимо липсваше. Никаква светлина не се прокрадваше през отвора, който бяха оставили. Каменната стена беше черна и безмълвна. Морган усети болката от разколебаването в стомаха си.

Някой или нещо бе отрязало пътя им за бягство!

С Падишар, малко зад себе си, той стигна до стената на сградата, до вратата, която ги бе довела в Дупката, а сега бе затворена и заключена за връщането им. Блъскаха я, но тя бе непоклатима. Пръстите на Морган се опитваха да открият края й, но напипваха знаци, които преди това не бяха видели — следи от магия, която се губеше в сивотата на мъглата и спираше бягството им по-добре от който и да е друг.

Чуваше зад себе си Призраците. Обърна се и замахна към тях, за да ги уплаши. Падишар все още блъскаше по вратата, все още не разбрал, че не желязото, а магията ги държеше отвън.

Морган се обърна, а лицето му бе жестоко:

— Отдръпни се, Падишар! — извика той.

Тръгна към вратата, все едно че бе Призрак и замахна с Меча на Лий, а острието проблесна като сребро в мрака. Удари — веднъж, дваж, след това отново и тоново. Желязната врата се оцвети в отровно зелено. При всеки удар изскачаха искри. Морган крещеше като луд, а магията на Меча изцеждаше и последните му сили.

След това всичко избухна в бял огън и Морган бе погълнат, от тъмнината.

Пар се измъкна от мрака към края на стената и се издърпа върху нея. Рани и ожулвания покриваха ръцете и краката му. Потта се стичаше в очите, а дишането му беше тежко. За миг всичко около него се покри с тъмнина, а след това се проряза от светлина.

— Фенери! — осъзна той и погледна към Портата. Там се чуваха викове и удари. Стражата и другите, които се бяха събрали, се опитваха да отворят вратата.

Кол се появи след него с последни усилия и се строполи на хладната земя. Дъждът се стичаше по черната му коса. В очите му светеше нещо, което Пар не можа да прочете.

— Можеш ли да вървиш? — нетърпеливо попита брат му.

Пар кимна, без да знае дали може или не. Бавно се изправиха, мускулите ги боляха, а дишането им бе затруднено. Спуснаха се от стената към сенките на дърветата и спряха в тъмнината, изчаквайки да разберат дали са ги видели. Заслушаха се в шумоленето около Портата.

Кол приближи главата си.

— Трябва да се махнем оттук — Пар — брат му го погледна обвинително.

— Знам! Но вече не можем да им помогнем. Поне не сега. Трябва да спасяваме себе си — поклати глава безпомощно. — Моля те!

Пар веднага го тупна по рамото и двамата се затътриха напред. Бавно се придвижваха, придържайки се към сенките, като се пазеха от пътеките, които водеха към Портата. Дъждът бе спрял, без да го усетят, а вятърът ги пръскаше с вода, насъбрала се по листата. Умът на Пар му припомни какво се бе случило, както и предупрежденията, които му бяха отправили. Защо не се вслуша във вътрешния глас? Как можа да е такъв инат?

Светлините на Главната улица проблеснаха в тъмнината и миг по-късно вече бяха на края й. Там се бяха събрали хора, които като неми свидетели наблюдаваха хаоса. Повечето бяха до самия парк и не обърнаха внимание на двете фигури. Тези, които ги видяха пък, бързо отместиха погледите си, след като разпознаха федералните униформи.

— Къде отиваме сега? — прошепна Пар, като се облягаше на Кол. Едва стоеше прав.

Кол безмълвно поклати глава и поведе брат си по улицата, далеч от светлината. Едва бяха стъпили на нея, когато на около петдесет стъпки от тях се появи една фигура и тръгна да ги пресрещне. Дамсън! — помисли си Пар. Той прошепна името й на Кол и двамата забавиха ход, за да може да ги настигне.

— Продължавайте да вървите — тихо каза тя и сложи ръката на Пар през рамото си, за да помогне на Кол. — Къде са другите?

Очите на Пар се вдигнаха и срещнаха нейните. Бавно поклати глава и видя отчаяния израз на лицето й.

Зад тях някъде в парка ярка експлозия издигна пламъците си в нощта, викове на уплаха се чуха от насъбраните на улицата.

— Не се обръщайте — прошепна Дамсън с присвити устни.

Нямаше и нужда.

Морган Лий се бе проснал на мократа земя В Дупката, а от дрехите му се издигаше дим, които изпълваше устата и ноздрите му. Все още беше жив — усещаше го едва. Нещо ужасно се бе случило. Усещаше се смачкан, все едно всичко в него бе разбито, а от него бе останала само черупка. Усещаше болка, но не физическа. Беше като някаква емоционална агония, която засягаше и тялото, и ума му.

— Планинецо!

Грубият глас на Падишар разряза тишината и го накара да отвори очи. Близо до него огнените езици галеха земята.

— Ставай бързо! — Падишар го дърпаше и се опитваше да го изправи на крака. Той изкрещя, в мрака се появиха размазани очертания на камъни и дървета, които бавно приемаха форма.

Тогава видя. Все още стискаше дръжката на Меча на Лий, но острието го нямаше. Беше останало около педя почернял метал.

Морган се разтрепери. Не можеше да се спре.

— Какво направих? — прошепна той.

— Спаси живота ни, приятелю! — изсумтя Падишар и продължи да го влачи. — Това направи!

Светлината се прокрадваше през голяма дупка в стената на сградата. Вратата беше изчезнала. Гласът на Падишар бе уморен.

— Оръжието ти го направи! Магията! Превърна вратата в дим! Даде ни шанса, който ни трябваше — ако сме достатъчно бързи. Хайде. Облегни се на мен. Още минута, две…

Падишар го промъкна през отвора. Едва усещаше, че минават през коридора и изкачват стълбите. Болката продължаваше да пронизва тялото му. Не можеше да говори. Не можеше да отмести поглед от разбития меч. Неговият меч — неговата магия — самият той. Не можеше да направи разлика между тях.

Виковете и силният тропот навлязоха в мислите му и го накараха да потрепери.

— По-леко! — гласът на Падишар сякаш идваше от много далече.

Стигнаха до стаята с оръжието Отчаяно се блъскаше по външната брата и пантите й вече не издържаха.

— Легни тук! — нареди Падишар и го облегна на една страна до стената. — Не казвай нищо, когато влязат. Просто стой мирно. Ако имаме късмет, ще ни вземат за жертви на случилото се тук и нищо повече Ей, дай ми това! — Протегна се и взе счупения Меч на Лий от изтръпналите ръце на Морган. — Засега ще го приберем, момче. По-късно ще го поправяме.

Прибра меча в ножницата, привърза я на рамото на Морган и отиде да отвори вратата.

Облечени в черно федерални войници нахълтаха вътре и изпълниха помещението с викове и хаос. Падишар Крийл също крещеше и ги пращаше надолу към спалното помещение. Получи се страхотно объркване. Морган наблюдаваше всичко, без всъщност да го разбира и да се интересува от него. Всичките му мисли бяха заети от чувството за загуба. Като че ли животът му вече беше без цел, след като така неочаквано изчезна острието на Меча на Лий.

Свърши се с магията, мислеше си той отново и отново. Загубих я. Загубих всичко.

След това отново се появи Падишар, изправи го на крака и сред хаоса на помещението и през вратите го поведе към парка. Навсякъде се движеха тела, но никой не им се изпречи по пътя.

— Страхотна лудница направихме с тая нощна работа! — мрачно измърмори Падишар. — Надявам се само да не ни се върне.

Внимателно изведе Морган от светлината около Портата към сенките наоколо.

Миг по-късно се изгубиха.