Потомците на Шанара

ГЛАВА 29

Когато стигнаха при издатината, времето се промени, защото бурята откъм Тирзис се премести към Хълмовете Парма. Беше все още тъмно, когато първите облаци започнаха да покриват небето, скривайки звездите и луната, като превърнаха нощта в непрогледен мрак. След това вятърът изчезна бързо, а въздухът стана спокоен и душен. Няколко капки паднаха върху обърнатите нагоре лица и върху сухата нагорещена скала. Всичко започна да плющи с увеличаването на дъжда. Откъм гората се издигна дим, който премина между дърветата и се отправи към небето, докато накрая всичко стана непрогледно. Утрото най-накрая дойде, но остана почти незабелязано, защото бе само като светла ивица на източния хоризонт. Дотогава дъждът вече валеше силно и караше всички да потърсят укритие, дори и стражите. Ето защо никой не видя Влечугото. Сигурно се бе измъкнало от гората под прикритието на тъмнината и бе започнало да се изкачва точно когато облаците покриха и последната светлина. Шумът от ноктите и щипките му се губеше сред гръмотевиците в далечината.

Постовете на бунтовниците бяха уморени и убедени, че нищо няма да се случи преди сутринта. Влечугото беше вече почти до тях, когато осъзнаха грешката си и започнаха да крещят.

Виковете накараха Морган Лий да скочи в съня си. Беше заспал, докато мислеше какво да прави с подозренията си за предателя. Бе се свил на кълбо под едно голямо дърво, а ловният му плащ го топлеше. Мускулите му бяха така схванати, че първо не успя да се задържи прав. Но виковете бяха изпълнени с ужас. Пренебрегвайки собствените си неудобства той се изправи, извади меча, закрепен на гърба му, и тръгна в дъжда. На терасата бе настанал хаос. Мъже тичаха напред-назад с извадени оръжия като тъмни сенки в свят от сивота, но очертанията им почти веднага се измиваха от пороя. Морган побърза напред, за да открие причината за виковете.

И тогава го видя. Влечугото беше на терасата, ръмжеше над укрепленията и мъжете, които го заплашваха, а щипките му се бяха вкопчили в скалата. В една от тях висеше мъртъв човек, прерязан наполовина.

Бунтовниците хвърляха срещу чудовището копия, хвърляха стрели, опитваха се отчаяно да го избутат отвън ръба. Но Влечугото беше огромно. То се издигаше като кула над тях. Морган забави ход. Нищо толкова голямо не би могло да се победи само с човешка сила.

Влечугото се придвижи напред и се хвърли срещу нападателите си.

Копията и стрелите отскачаха от него и падаха. Мъжете около него загинаха и още няколко бяха хванати от щипките. Част от укрепленията на Издатината се срути под тежестта на чудовището. Бунтовниците отстъпваха пред атаката му. То рушеше укрития, лагери, оръжия и хващаше всичко, което се движи. Удари от мечове и ножове попадаха в тялото му, но сякаш не го нараняваха. Влечугото постоянно напредваше, като рушеше всичко по пътя си.

— Роден съм свободен! — прокънтя изведнъж вик. — При мен!

Падишар Крийл се появи сякаш от нищото посред дъжда и мъглата и застана пред хората си. В отговор и те изкрещяха и застанаха до него. Той веднага организира хората си — част от тях примамваха звяра отпред, а други го атакуваха отстрани и отзад, като се опитваха да наранят щипките му.

— Роден съм свободен! Роден съм свободен! — проехтя от всички страни и сякаш събуди утрото, изпълвайки със светлина сивотата.

След това се появи Аксхинд и неговите Троли, чиито масивни тела бяха бронирани от главата до петите, а в ръцете си държаха огромни бойни брадви. Те атакуваха Влечугото челно, като търсеха щипките му. Трима загинаха веднага, разкъсани толкова бързо, че се видяха само крайници и кръв. Но останалите сечаха с такава решителност, че счупиха лявата щипка, като я оставиха неизползваема. Миг по-късно напълно я откъснаха.

Влечугото спря. Следа от мъртви тела стоеше зад него. Морган все още стоеше между чудовището и пещерите, без да е решил какво ще прави и защо. Сякаш беше замръзнал. Видя как звярът се надигна от земята. Щипката му се изпъна и той се приготви да смаже нападателите си. Тролите и бунтовниците бързо отстъпиха, като се предупреждаваха едни други. Морган потърси Падишар, но бунтовникът беше изчезнал. Планинецът не успя да го намери никъде. За миг помисли, че Падишар е паднал.

Дъждът се стичаше по лицето и в очите му и го караше да премигва. Ръката му стисна дръжката на меча, но все още стоеше настрана.

Влечугото се придвижваше напред и постоянно се въртеше, пазейки се от нападателите си. С един удар на опашката си изхвърли няколко души във въздуха. Стрели и копия политнаха към него и отново отскочиха. То продължаваше напред, притискайки бунтовниците към пещерите. Скоро нямаше да има друг път за тях.

Морган Лий трепереше. Направи нещо! — крещеше мозъкът му.

В същия миг Падишар отново се появи до входа на най-голямата пещера и повика хората при себе си. Нещо голямо се движеше зад него със скърцане и бучене. Морган се взря през мъглата и мрака. Появиха се мъже, които дърпаха въжета и нещото започна да придобива очертания. Сега вече Морган виждаше, защото то излезе на светлината пред входа. Това беше голям дървен арбалет.

Падишар го завъртя в позиция срещу Влечугото. Отзад Чандос използваше голям лост, за да задържи опъната тетивата. Огромна стрела бе поставена на място.

Влечугото се поколеба като че ли преценяваше потенциалната опасност от това ново оръжие. След това се приведе и започна да настъпва, а останалата му щипка щракаше пред него. Падишар даде заповед за изстрелване на първата стрела, когато чудовището бе все още на петдесет крачки. Не улучиха, Влечугото се забърза докато Чандос опъваше тетивата. Арбалетът изстреля още една стрела, но тя отнесе част от бронята му и се разби. Влечугото падна настрани от силата на удара, но след това отново се надигна и продължи.

Изведнъж Морган видя, че няма да има време за трети изстрел. Влечугото беше само на няколко стъпки. Бунтовниците и Тролите го нападаха с мечове и брадви от всички страни, но то не им обръщаше внимание. Осъзнаваше, че арбалетът е единственото, от което може да се страхува и отиваше да го унищожи.

Чандос постави трета стрела и посегна към спусъка. Беше твърде късно. Влечугото подскочи върху арбалета. Дървото се разби. Чандос излетя в нощта. Влечугото бързо се обърна, усетило победата си, знаейки, че му трябва още един удар.

Но Падишар Крийл беше по-бърз. Докато другите бунтовници бягаха, Чандос лежеше в безсъзнание, на пода, а Морган трепереше объркан, Падишар атакува. Сграбчи една от подготвените стрели, прехвърли се през арбалета и я подпря на земята. Влечугото дори не успя да го види — толкова бе заето с разрушаването на главната заплаха. То се тръшна върху дървената конструкция с такава сила, че поставената от бунтовника стрела с метален връх влезе от едната страна на тялото му и излезе от другата.

Падишар една успя да се претърколи преди Влечугото да се строполи на земята.

Чудовището започна да се мята от болка и изненада, нанизано на стрелата. Диво се търкаляше, опитвайки да се освободи от убийственото желязо. Блъскаше се в земята и отново отскачаше свито на кълбо.

— Роден съм свободен! — изкрещя Падишар и бунтовниците и Тролите скочиха върху звяра. Парчета плът и броня се разхвърчаха под ударите на бойните брадви и мечовете. Втората щипка също беше отсечена. Падишар окуражаваше хората си, нападаше заедно с тях, размахвайки меча си със всички сили.

Битката беше яростна. Въпреки че беше лошо ранено, Влечугото все още бе опасно. То затискаше хора, разпорваше и с ноктите си или ги запокитваше във въздуха. Всички усилия да бъде сложен край на чудовището бяха напразни, докато не донесоха още една от огромните стрели, за да я забият през окото му право в мозъка. Влечугото потръпна за последен път и се умири.

Морган Лий наблюдаваше всичко това като страничен човек, твърде далеч, за да бъде от полза. Все още трепереше, когато всичко свърши. Беше плувнал в пот. Не беше помръднал и пръст, за да помогне.

След всичко това в лагера на бунтовниците настъпи промяна в мнението, че Издатината е непревземаема. Почти веднага тази идея бе изоставена. Падишар беше в ужасно настроение. Сърдеше се на всички — на Федерацията, че използвала Влечугото, на чудовището, че е причинило толкова щети, на постовете, че не са били внимателни и на себе си, че не е бил по-добре подготвен. Хората му продължиха да изпълняват задълженията си, но всеки си мърмореше по нещо. Ако Федерацията бе изпратила едно Влечуго, какво би й пречило да изпрати друго? — казваха всички. Ако изпратеха друго, какво щяха ба направят, за да го спрат? Ами ако Федерацията изпрати нещо по-лошо?

Осемнадесет души бяха загинали при атаката, а два пъти повече бяха ранени, някои от които щяха да умрат още преди залез слънце. Падишар нареди да погребат мъртвите в края на терасата, а ранените да бъдат преместени в голямата пещера, която се превърна в нещо като временна болница. Имаха малко лекарства и няколко мъже, които имаха опит при лечение на бойни рани, но нямаха Лечител. Виковете на ранените и стоновете на умиращите се носеха В утринната тишина.

Влечугото бе избутано до края на терасата и след това тласнато В бездната. Задачата беше тежка, но Падишар не искаше да търпи присъствието му на терасата миг повече от необходимото. Използваха въжета и греди и въпреки това им отне цяла сутрин. Морган работи с тях без да проговори, опитвайки се да разбере какво му се бе случило.

Накрая го осъзна. Работата го измори, но мисълта му стана по-ясна. Виновен бе Мечът на Лий, или по-точно магията, която някога съдържаше. Нейната загуба го бе накарала да бъде такъв нерешителен и изплашен. Когато откри силата на меча реши, че е непобедим. Усетът за тази мощ бе нещо, което никога не бе изпитвал нито мислеше, че е възможно. С тази сила под негов контрол можеше да направи всичко. Все още си спомняше какво беше да стои на практика сам срещу Призраците в Дупката: невероятно чудо. Но и изтощително. Всеки път, когато призоваваше мощта му, силата сякаш вземаше по нещо от него.

Когато изгуби Меча на Лий, осъзна колко много всъщност му бе отнето. Почти веднага усети промяна в себе си. Падишар настояваше, че греши, че ще се излекува и с времето ще стане това, което е бил. Сега знаеше, че не е така. Никога нямаше да се изцери — поне не напълно. След като веднъж бе използвал магията, промяната беше необратима. Без нея вече не бе същия човек. Въпреки че я бе притежавал за кратко, струваше му се, че винаги е живял с нея, жадуваше да си я Върне. Без нея беше загубен, объркан и уплашен. Ето защо не бе посмял да се включи в битката с Влечугото. Не защото не знаеше какво и как да направи, а защото вече не можеше да призове магията на помощ.

Признавайки, че всичко това си има цена, не мислеше да се предава. Продължи да работи като машина без чувства и не предполагаше, че мисълта за загубената магия така ще го парализира. Скри се в мислите си с надеждата, че никой, особено Падишар Крийл, няма да забележи провала му. Плашеше се от мисълта, че това може отново да се случи.

След малко откри, че мисли за Пар. Преди никога не се бе замислял какво му коства да се бори със собствената си магия. Осъзна го едва след като разбра какво е била за него магията на Меча на Лий. Как приятелят му бе свикнал да живее несигурността за силата на молитвената песен? Как се бе чувствал, когато тя му изневеряваше толкова често по пътя им към Аланон? Как бе успял да приеме слабостта си? Това, че Пар бе намерил някакъв начин, даде на Морган нови сили.

До обяд Влечугото бе изхвърлено и възстановени почти всички щети по лагера. Дъждът накрая спря, а бурята отмина на изток към Драконовите зъби. Облаците се разтвориха и слънчевата светлина се прокрадна на ивици помежду им като огря зеленината на Хълмовете Парма. Мъглата се вдигна и остана само подгизналата сребриста покривка върху всичко наоколо.

Федерацията веднага придвижи напред катапулти и обсадни кули и поднови атаката на Издатината. Катапултите изхвърляха камъни, а стрелците поддържаха постоянен огън към бунтовническия лагер. Не беше правен опит да се изкачи скалата, а само се обстрелваше предният край на терасата. Това продължи и през нощта — постоянно и монотонно. Бунтовниците не можеха да го спрат — нападателите бяха твърде далече и добре защитени. Извън пещерите не беше безопасно. Очевидно загубата на Влечугото не беше разколебала Федерацията. Всичко това щеше да продължи, докато силите на защитниците бъдат отслабени дотолкова, че позициите им да бъдат превзети с директна атака. Дори това да отнемеше дни, седмици или месеци, краят щеше да е един и същ. Федералната армия бе готова да чака.

Горе защитниците се криеха, крещяха срещу атакуващите и вършеха ежедневните си работи, колкото може по-добре. Но през почивките мърмореха и подозренията им отново се появиха. Независимо в какво вярваха преди, Издатината не можеше да бъде удържана.

Морган Лий бе изправен пред свои притеснения. Той отново бе избягал в горичката в края на терасата, далеч от голямата пещера, където бяха насочени повечето от атаките на федералната армия. След като успя да отхвърли въпроса за възможността да се оправя без магията на Меча на Лий, сега трябваше да разреши другата дилема — да разгадае подозренията си около личността на предателя.

Трудно бе да определи какво да прави. Със сигурност трябваше да каже на някого! Длъжен беше, но на кого?

Падишар Крийл? Ако му кажеше, вождът на бунтовниците можеше да му повярва, а можеше и да не го направи, но при всички положения не би поел рискове. Падишар не го бе грижа за Стеф или за Тийл. Би се справил набързо и с двамата. В крайна сметка нямаше да се разбере кой от двамата е и дали въобще е някой от тях. А Падишар не бе в състояние да изчака отговора.

Морган поклати глава — не можеше да каже на Падишар.

А на Стеф? Ако направеше това, значи да реши, че предателят е Тийл. Това му изглеждаше най-вероятно, но беше ли истина? Дори да беше, знаеше каква ще е реакцията на приятеля му. Той обичаше Тийл. Тя бе спасила живота му. Едва ли би повярвал на Морган, освен срещу някакво доказателство. А Морган нямаше доказателство. Разполагаше само с подозрения верни или не.

Отказа се от Стеф.

Някой друг? Нямаше друг. Щеше да каже на Пар или Кол, ако бяха там, или, или на Рен, или дори на Уокър Бо, но членовете на семейство Омсфорд бяха разпръснати от Вятъра на четирите посоки и той бе сам тук. Нямаше доверие никому.

Седна сред дърветата и се заслуша в далечния шум от катапулти, от викове и летенето на стрели, от скърцането на желязо и дърво. Беше изолиран като на остров, по средата на битката сред море от нерешителност и колебания. Трябваше да направи нещо, по кой път да тръгне? Толкова искаше да участва в битката с Федерацията, да дойде на север и да се включи при бунтовниците, да търси Меча на Шанара, да види Призраците разбити. Трябваше да избяга от черупката си в планината, от безсмисленото натриване на носовете на Федералните бюрократи. Трябваше да направи нещо велико, нещо чудесно… Нещо, което да промени нещата.

Е, сега имаше възможност. Можеше така да промени всичко, както никой друг. А стоеше парализиран…

Вечерната атака остана незавършена, а проблемът на Морган — неразрешен. Напусна горичката за да види Стеф и Тийл, или по-точно, за да ги шпионира, да разбере дали ще се издадат с нещо. Но Джуджетата не изглеждаха по-различно от преди.

Стеф беше все още слаб и можеше да разговаря само няколко минути, преди отново да заспи. Тийл бе разтревожена и го пазеше. Оглеждаше ги незабелязано, за да открие дали подозренията му въобще имаха някакво основание, носи тръгна празни ръце, така, както беше и дошъл.

Беше почти тъмно, когато го намери Падишар Крийл. Беше замислен какво да предприеме, така че не чу приближаването му. Разбра, че е там, чак когато Падишар проговори:

— Откраднал си малко спокойствие, а?

Морган подскочи:

— Какво? О, Падишар! Съжалявам.

Големият мъж седна срещу него. Лицето му беше уморено и покрито с прах и пот. Бе забелязал напрежението на Морган, но не го показваше. Протегна краката си и се отпусна на лакти назад, като изръмжа тихо от болка.

— Лош ден бе днес, планинецо. — Последва дълга и тъжна въздишка. — Двадесет и двама убити, още двама ще свършат до сутринта, а всички ние сме натикани в лисича дупка.

Морган кимна без да отговори. Отчаяно се опитваше да реши какво да каже.

— Истината е, че много не ме интересува как се обръщат нещата. — Трудно бе да се проникне зад суровото изражение на бунтовник. — Федерацията ще продължи обсадата докато всички забравим защо всъщност сме дошли тука, а това не се връзва е плановете ми и с девиза „Роден съм свободен“. Както сме пакетирани, не сме от полза за никой. Има други места и времена, когато ще уредим сметките си с тези страхливци, които предпочитат да изпращат родени от черна магия твари, вместо сами да застанат срещу нас. — Спря се. — Така че реших — време е за измъкване.

Морган се наведе напред.

— Да бягаме?

— През задната врата, за която говорихме. Мислех, че трябва да знаеш. Нужна ми е помощта ти.

Морган се втренчи в него.

— Помощта ми ли?

Падишар бавно седна.

— Искам някой да занесе известие в Тирзис за Дамсън и братята. Трябва да знаят какво е станало. Бих отишъл сам, но трябва да се погрижа за хората си. Помислих, че може би ти ще се интересуваш.

Морган веднага се съгласи.

— Таке е. Интересувам се.

Ръката на Падишар предупредително се вдигна.

— Не бързай толкова. Няма да напускаме Издатината веднага. Може би не в следващите три дни. Ранените все още не бива да се движат. Но ти ще тръгнеш по-рано. Всъщност утре. Дамсън е умно момиче, има глава на раменете си, но е своенравна. Премислих нещата от онзи ден, когато ме попита дали тя ще се опита да доведе тук братята. Може да съм сгрешил — може да се опита да направи точно това. Трябва да се увериш, че няма да го направи.

— Ще се постарая.

— Тогава ще излезеш през задната врата и тръгваш сам.

Морган се намръщи.

— Сам, момче. Приятелите ти ще останат с мен. Първо не можеше да се мотаеш из Калахорн с двойка Джуджета, колкото и големи да са. Федерацията ще ви окове след две минути. И второ, не можем да поемаме никакви рискове след всичките предателства. Никой не бива да знае за плановете ти.

Планинецът се замисли за момент. Падишар беше прав.

Нямаше смисъл от ненужни рискове. Най-добре ще е да отиде сам, без да казва на никой, особено на Стеф и Тийл. Почти щеше, да изрече гласно мислите си, но спря. Вместо това просто кимна.

— Добре. Разбрахме се. Освен за едно — Падишар отново се изправи на крака. — Ела с мен.

Той поведе Морган през лагера към най-голямата пещера, подмина ранените и тръгна към долните помещения. Оттам започваха тунелите — може би дванайсет или повече, които започваха един от друг и се губеха в тъмнината. Падишар бе взел фенер. Запали го от друг, висящ на стената, огледа се, да се увери, че не са привлекли ничие внимание и поведе Морган напред. Подминавайки тунелите, поведе планинеца към дъното на пещерата, където бяха нахвърляни дървени касетки на двадесетина стъпки височина. Там бе тихо, шумът остана назад. Отново се огледа назад в тъмнината.

След това подаде фенера на Морган, хвана с две ръце касетките и ги дръпна. Цяла секция се отдели и отбори входа към тунел.

— Видя ли как го направих, момче? — тихо попита той.

Морган кимна. Стените на тайния проход се спуснаха надолу докато се изгубиха от поглед.

— Минава под планината — каза Падишар. — Проследи го до края му. Той е извън Хълмовете Парма, точно на юг от Драконовите зъби и на изток от Прохода. — Погледна го. — Ако беше направил опит да минеш по другите тунели, пред които държа постове, можеше никога повече да не те видя. Разбра ли?

Гои притвори тайната врата и отстъпи.

— Показвам ти всичко това сега, защото когато се приготвиш за път, няма да съм с теб. Там ще бъдеш сам и внимавай кой е зад гърба ти — усмихна се кратко и сурово. — Увери се, че си се освободил от който и да било.

Върнаха се обратно през пещерата към терасата. Вече беше тъмно — последните дневни светлини бяха изчезнали. Вождът на бунтовниците спря, протегна се и дълбоко вдиша нощния въздух.

— Чуй ме, момче — тихо каза той. — Има още нещо. Трябва да спреш да мътиш мозъка с мисли за онзи меч, дето носеше. Не можеш да очакваш, че с тях умът ти ще е бистър. Тежестта е прекалено голяма дори за такъв решителен приятел като теб. Остави меча назад. Достатъчно си сърцат, за да се справиш и без него.

— Той знае за сутринта! — веднага разбра Морган. — Знае и ми казва, че всичко е наред.

Падишар въздъхна:

— Всяка костица ме боли, но не така, както сърцето. Мразя това, което се случи тук, което направиха с нас. — Погледна Морган в очите. — Това наричам безполезен багаж. Помисли!

Обърна се и изчезна в мрака. Морган почти го извика, Дори направи крачка, мислейки си, че сега ще му каже за подозренията си. Лесно щеше да го направи. Това щеше да го освободи от тежестта да пази всичко в себе си. Щеше да го отърси от отговорността да е единственият, който знае.

Бори се с нерешителността си, както бе правил цял ден. Но още веднъж загуби.

След това спа завит в ахаща си и свит на кълбо под дърветата в малката горичка. Земята бе изсъхнала след сутрешния дъжд, времето беше топло и въздухът — пълен с аромата на гората. Мислите за изгубената магия и за предателя бяха изгонени от умората, която го защити и му даде мир.

И тогава се събуди.

Една ръка го хвана за рамото и го стисна. Стана така неочаквано, та за миг помисли, че го нападат. Освободи се от плаща си и скочи на крака, готов за бой.

Откри, че стои лице в лице със Стеф. Джуджето бе клекнало до него увито в одеялото си, косата му бе рошава и сплъстена, лицето с белези беше бледо и покрито с пот, независимо от приятната нощ. Очите му горяха от треската и в тях имаше нещо уплашено и отчаяно.

— Тийл е изчезнала — прошепна той. Морган си пое дълбоко дъх.

— Изчезнала, къде? — успя да каже, а ръката му все още бе на дръжката на камата.

Стеф поклати глава, а дишането му свистеше в нощната тишина…

— Не знам. Тръгна преди около час. Видях я. Мислеше, че спя, но… — Той се отпусна. — Нещо не е наред, Морган едва говореше. — Къде е тя? Къде е Тийл?

А Всъщност Морган Лий знаеше.