Потомците на Шанара

ГЛАВА 24

Точно по изгрев слънце, Пар Омсфорд се събуди за пръв път. Лежеше неподвижно върху сламеник, събирайки разхвърляните си мисли в тишината. Отне му известно време докато си спомни къде е.

Беше в склада зад градински магазин, някъде в центъра на Тирзис. Дамсън ги бе завела снощи там, за да се скрият след…

Споменът се завърна невероятно бързо, а виденията прорязваха мозъка му с ужасяваща честота.

Насили се да отвори очи и виденията изчезнаха. Сивкавата светлина се прецеждаше през капаците на прозорците и осветяваше подредените като войници земеделски сечива. Мирисът на пръст и прах изпълваше въздуха. Зад стените на укритието им беше тихо. Дамсън не се виждаше никъде.

Отпусна се за малко назад, заслушан в тишината, като опитваше да се събуди напълно. След това бавно се освободи от одеялата и се надигна. Беше схванат, а ставите го боляха и пукаха. Но силите му се бяха върнали — можеше вече да се движи без чужда помощ.

Кол изхърка и се обърни на другата страна. Пар погледна за момент брат си, разгледа неговите изострени черти, след това отиде до най-близкия прозорец. Все още беше с дрехите, бяха му събули само ботушите. Сутрешният хлад гъделичкаше краката му, но той не му обръщаше внимание. Погледна навън през процеп в капаците. Беше спряло да вали, не? небето бе облачно, а светът изглеждаше подгизнал и пуст. Нищо не помръдваше, докъдето стигаше погледът му. Смесица от стени, покриви, улици и ниши гледаха към него от мъглата.

Вратата зад него се отвори и Дамсън влезе безшумно. Дрехите й бяха измачкани, а косата — рошава.

— Хей, какво правиш? — прошепна тя, а челото й гневно се намръщи. Бързо прекоси стаята и го подхвана все едно, че той всеки миг можеше да падне. — Не бива да ставаш от леглото! Прекален си слаб! Веднага се връщай!

Заведе го до сламеника и го накара да легне. Той направи лек опит да се съпротивлява, но откри, че силите му са по малко отколкото би очаквал.

— Дамсън, чуй ме… — започна, но тя бързо сложи ръка на устата му.

— Не, ти слушай, Елф! — Тя спря и се загледа в него, сякаш бе открила нещо любопитно. — Какво ти става, Пар Омсфорд? Нямаш ли капчица здрав разум? Едва спаси живота си снощи и вече си готов пак да го рискуваш. Нямаш ли мъничко уважение към себе си?

Пое си дълбоко въздух, а той откри, че мисли за това, колко топла е ръката й, когато докосва лицето му. Тя като че ли прочете неговите мисли и я дръпна… Пръстите й погалиха бузата му. Той хвана ръката й и я задържи.

— Съжалявам. Не ми се спеше повече. Постоянно ми се явяваха кошмари от снощи. — Ръката й изглеждаше малка и слаба в неговата. — Не мога да спра да мисля за Морган и Падишар.

Отдръпна се без да иска да говори повече за това. Дори и сега му беше прекалено страшно. Очите на Кол премигнаха, отвориха се и го загледаха.

— Какво става? — сънено попита той. Пръстите на Дамсън стиснаха ръката на Пар.

— Брат ти не може да спи, защото се притеснява за всички други, но не и за себе си.

Пар я погледна за миг мълчаливо, след това попита:

— Има ли някакви новини, Дамсън?

— Ще се спазарим — тя се усмихна. — Ако обещаеш отново да заспиш, или поне да не напускаш леглото, аз обещавам, че ще се помъча да открия отговора на въпроса ти. Съгласен ли си?

Пар кимна. Припомни си последните думи на Падишар: „Повярвай, момче! Тя е по-добрата ми половина!“

Дамсън погледна към Кол:

— Разчитам на теб той да удържи на думата си — ръката й се изплъзна от ръката на Пар. — Ще донеса и нещо за ядене. Пазете тишина. Никой няма да ви безпокои тук. Спря се за момент, сякаш и сега не бе уверена, че трябва да тръгва, след това изчезна зад вратата.

Тишина изпълни, сенчестата стая. Братята се изгледаха безмълвно, след това Кол тихо каза:

— Тя те обича.

Пар се изчерви и бързо поклати глава.

— Не, просто се грижи за мен. Нищо повече.

Кол се отпусна назад, въздъхна и затвори очи.

— О, така ли? — дишането му се забави.

Пар помисли, че отново е заспал, когато той изведнъж каза.

— Какво ти стана снощи, Пар?!

Пар се поколеба.

— Имаш предвид молитвената песен ли?

— Разбира се, че имам предвид молитвената песен. — Очите на Пар се ококориха. Погледна го остро. — Знам как действа магията по добре от който и да е, с изключение на теб, но не съм виждал такова нещо. Онова, което създаде, не беше илюзия, а нещо истинско! Не мислех, че можеш.

— Аз също.

— Е?

Пар поклати глава. Какво се беше случило наистина? Бързо затвори очи и после ги отвори.

— Имам теория — призна накрая той. — Може би ще кажеш, че се е появила от кошмарите ми. Спомняш ли си как за първи път се е появила молитвената песен? Уил Омсфорд използвал Камъните на Елфите в битката си със Косача. Трябвало да го направи, за да спаси Амбър, момичето Елф. Проклятие, достатъчно често сме разказвали приказката, нали? За него било опасно, тъй като в жилите му не течала само кръв на Елф. Това го променило по начин, който той отначало не можел да определи. Чак когато се родили децата му — Брин и Джеър — той открил какво всъщност се е случило. Част от магията на Камъните на Елфите била преминала в него. Тя била предадена на Брин и Джеър под формата на молитвените песни.

Той се надигна на лакът, Кол направи същото. Светлината вече бе достатъчна, за да виждат лицата си.

— Коглайн ни каза онази първа нощ, че не разбираме магията. Каза, че тя се явява по различни начини, но докато я разберем, ще можем да я използваме начини, но докато я по-късно при Рога на пъкала ни обясни как магията се променя. Специално обърна внимание на наследството, оставено от Уил Омсфорд, магията, превърнала се в молитвена песен.

Направи пауза. В стаята беше много тихо. Когато заговори отново, гласът му прозвуча странно.

— Е, представи си за миг, че е бил прав и магията постоянно се мени, като приема различни форми. Все пак точно това се е случило, когато магията на Елфите е преминала от Уил Омсфорд към неговите деца. Ами ако отново се е променила, този път в мен?

Кол се вторачи в него.

— Какво имаш предвид? — попита накрая той. — Как мислиш, че може да се е променила?

— Предположи, че магията се е върнала към първоначалното си състояние. Сините Камъни на Елфите, дадени на Ший Омсфорд от Аланон, когато тръгнала да търси Меча на Шанара, са имали силата да откриват неща, скрити за притежателя им.

— Пар! — Кол тихо произнесе името му, а удивлението бе променило гласа му.

— Не, почакай! Нека завърша. Снощи магията се отпусна по начин, по който не го е правила досега. Едва я контролирах. Прав си, Кол — онова не бе илюзия. Но онова беше в разбираем вид. Тя ми показа скритото от мен, може би защото подсъзнателно съм го пожелал. — Гласът му беше суров — Кол, предположи, че силата, скрита едно време в Камъните на Елфите, сега е скрита в магията у мен!

Настана продължителна тишина. Лицата им бяха близо — на не повече от две педи, а очите им се взираха, Мислите бяха изострили грубите черти на Кол още повече. Това, което бе предположил Пар, се стовари като каменен блок върху му. В очите му се появи колебание, след това съгласие и накрая страх.

Лицето му се стегна. Грубият му глас стана мек.

— Камъните на Елфите са имали и други възможности. Те са защитавали притежателя си от опасности. Били са оръжие с огромна сила.

Пар изчака без да казва нищо, но вече знаеше какво ще последва.

— Мислиш ли, че магията на молитвената песен може да направи сега и за теб същото?

Отговорът на Пор едва се чу:

— Да, Кол. Мисля, че да.

До обяд сутрешната мъгла се бе вдигнала и облаците се бяха разнесли. Слънчева светлина огря Тирзис и го обгърна е горещината си. Локвите и поточетата изчезнаха с покачване на температурата, камъните и пръстта изсъхнаха, а въздухът стана задушен и гъст.

Движението през външната порта беше натоварено и бавно. Федералните постове, два пъти повече в резултат от неприятностите от изминалата нощ, вече се потяха и ядосваха, когато гробарят се появи откъм вътрешната стена. Пътници и търговци се отдръпнаха при пристигането му. Беше окъсан, потен и миришеше сякаш живееше в канализацията, буташе пред себе си тежка количка от дъски. Върху нея имаше тяло, увито в чаршаф и привързано с кожен ремък. Стражите се спогледаха, когато гробарят се запъти към тях. Количката му трополеше и скърцаше.

— Горещо е за работа, нали господа?! — изхили се гробарят, а стражите без да искат потрепераха.

— Документите! — каза един педантично.

— Разбира се, разбира се — мръсната му ръка измъкна документ, с който сякаш бяха чистили кал. Гробарят показа с ръка тялото.

— Трябва бързичко да го вкарам в земята, нали разбирате. Няма да издържи дълго в ден като този.

Един от стражите се приближи достатъчно, за да потупа трупа с върха на меча си.

— По-спокойно — посъветва го гробарят, — Дори мъртвецът заслужава малко уважение.

Войникът го погледна подозрително, след това прободе трупа с меча си и после отново го издърпа. Гробарят се изхили.

— Май ще трябва старателно да го почистите, господине, ако знаехте как пукна тоя от петнист тиф.

Войникът бързо отстъпи пребледнял. Другите също се дръпнаха. Този, който държеше документите, ги подаде нетърпеливо и посочи пътя.

Гробарят вдигна рамене, хвана дръжките на количката и я забута към полето надолу, като лекичко си подсвиркваше.

Каква сбирщина от глупаци, помисли си Падишар Крийл.

Когато достигна до първите дървета на север от Тирзис, Падишар пусна дръжките на количката, отмести тялото настрани, освободи резетата на фалшивото дъно и помогна на Морган да излезе. Лицето на Морган беше бледо и намръщено, както от горещината в убежището му, така и от изтощението от битката през миналата нощ.

— Вземи това — вождът на бунтовниците му предложи мях с бира. Морган безмълвно го пое. Знаеше какво си мисли другият — че не е съвсем добре след бягството от Дупката. Изоставиха количката и тялото и продължиха около мисля към реката, за да се измият. Изкъпаха се, облякоха чисти дрехи, които Падишар бе скрил във фалшивото дъно и седнаха да хапнат нещо.

Пазеха тишина, докато накрая Падишар не издържа и измърмори:

— Може да видим как да оправим меча, планинецо. Може би все още не е изгубил магията си.

Морган просто поклати глава.

— Не всеки би могъл да го направи — беззвучно каза той.

— Не ли? Защо? Кажи ми тогава как действа мечът? Обясни ми го! — Падишар не искаше да остави нещата така.

Морган направи каквото поиска другият, не защото искаше а защото така най-лесно можеше да се освободи от него. Разказа как е бил създаден Мечът на Лий, как Аланон е потопил острието му във водите на Рога на пъкала, за да може Рон Лий да защитава Брин Омсфорд.

— Магията беше в острието, Падишар — завърши той. Вече не бе толкова търпелив. — След като веднъж се счупи, не може да се поправи. Магията изчезна.

Падишар замислено се намръщи, след това повдигна рамене.

— Е, поне я загуби за добра кауза, планинецо все пак тя спаси живота ни. Това е добра сделка.

Морган повдигна поглед и към него, а очите му се присвиха.

— Не разбираш. Имаше някаква връзка, между меча и мен. Когато той се счупи, все едно, че се счупи нещо в мен! Знам, че не е особено разумно, но все пак е така. Когато се изгуби магията, част от мен също изчезна!

— Само ти така си мислиш, момче! Кой ще каже дали няма да се променят нещата? — Падишар му се усмихна окуражително. — Дай си малко време. Нека раната да заздравее, както казват.

Морган остави храната, изгубил интереса си към нея и притисна колене към гърдите си. Остана безмълвен, въпреки че бунтовникът очакваше от него отговор и се замисли за това, че нещо не бе станало както трябва след като взеха решение да с слязат в Дупката, за да търсят Меча на Шанара.

Веждите на Падишар нервно потрепереха. Когато Морган се помръдна, додаде:

— Слушай ме, планинецо. Ние сме живи, със или без меча, и няма да те оставя да се държиш като полумъртва кукла…

Морган скочи на крака.

— Достатъчно, Падишар! Не ми трябва да се притеснява за мен! — Гласът му прозвуча по-рязко, отколкото би искал, но не можа да скрие гнева си. Намери му и място. — Защо не се притесниш за братята? Имаш ли въобще представа какво им се е случило? Защо ги изоставихме там?

— А! — зяпна другият. — Значи това е, което те човърка, така ли? Е, планинецо, братята сигурно отдавна са се измъкнали. Видяха ни на излизане от караулното. Федерацията не е чак толкова глупава, та да не свърже рапорта за случилото се с двамата изчезнали войници. Сигурно вече имат описанието ни. Ако не бяхме изчезнали от града веднага, може би никога нямаше да успеем!

Посочи планинеца с пръст.

— А братята, от друга страна, никой не ги видя. Никой няма да разпознае лицата им. Освен това досега Дамсън ги е открила. Тя ще ги доведе при Издатината. Ще ги изведе и от Тирзис щом се появи възможност.

Морган упорито поклати глава.

— Може би да, може би не. Беше толкова убеден и за възможностите ни да вземем Меча на Шанара, а виж какво стана!

Падишар почервеня от яд:

— Едва ли бе тайна за който и да е от нас, че има рискове!

— Кажи това на Стасас, Друт и Киба Блу!

Големият мъж сграбчи туниката на Морган и яростно го разтърси. Очите му бяха сурови.

— Тези, които загинаха, бяха мои приятели, планинецо, не твои. Не хвърляй това в лицето ми! Каквото съм правил, правил съм го за всички ни. Нужен ни е Мечът на Шанара! Рано или късно ще трябва да се върнем за него, независимо от Призраците! Знаеш го толкова добре, колкото и аз! Колкото до братята — и на мен не ми харесва, че ги оставихме! Но изборът ни беше прекалено малък!

Морган безуспешно се опита да се освободи.

— Поне можеше да отидеш и да ги потърсиш.

— Къде? Къде да ги търся? Мислиш ли, че се крият някъде, където да можем да ги открием? Дамсън не е глупачка. Тя ги е бутнала в най-затънтената дупка на Тирзис! Не разбираш ли какво се случи там? Снощи открихме тайна, която Федерацията се е опитала да скрие с много труд! Не съм сигурен, че който и да е от нас разбира напълно случилото се, но е достатъчно, че Федерацията мисли така. Те ни искат мъртви! — Гласът му беше дрезгав. — Зърнах какво става около Външната порта. Федералните власти вече не се интересуват от нищо. — направо са удвоили постовете и патрулите и са мобилизирали целия гарнизон! Ако не греша, решили са да ни унищожат завинаги, млади Морган Лий: теб, мен или който и да е друг член на Движението, до когото се докопаш. За тях сме заплаха, защото за пръв път откриваме какво преследват. Няма да подминат това току така.

Захватът му се стегна. Пръстите, бяха като от камък.

— Ще ни преследват и най-добре ще е да не сме някъде, където могат да ни открият! — Пусна планинеца, все — си дълбоко дъх и продължи. — Във всеки случай не мисля да споря с теб. Тук аз съм водача! Добре се би в Дупката и може би това ти е коствало нещо. Но това не ти дава право да поставяш под, въпрос заповедите ми! По-добре от теб знам как да останем живи и най-добре ще е да го запомниш.

Морган пребледня от ярост, но се въздържа. Знаеше, че няма смисъл да продължат спора — големият мъж нямаше да промени мнението си. Знаеше освен това, някъде дълбоко в себе си, където можеше да си го признае, че казаното от Падишар бе истина.

Отстъпи и пооправи смачканите си дрехи.

— Просто искам да съм сигурен, че братята не са забравени.

Усмивката на Падишар Крийл беше бърза и сурова.

— Нито за момент. Поне не от мен. Свободен си да избереше свое мнение по въпроса.

Отдалечи се сред дърветата. Малко по-късно Морган преглътна гнева и гордостта си го последва.

За втори път Пар се събуди към средата на следобеда. Кол го разтърсваше, а миризмата на гореща супа изпълваше помещението. Премигна и бавно седна. Дамсън бе седнала на пейката и разсипваше бульон, а парата я закриваше. Тя погледна към него и се усмихна… Червената й коса искреше под проникващата през процепите на капаците слънчева светлина. Пар почувства непреодолимо желание да я докосне.

Дамсън му поднесе супата заедно с плодове и мляко, а Пар помисли, че това е най-вкусната храна, която някога е опитвал. Изяде всичко. Изненада се, че успя да заспи, но сега тялото му бе отпочинало и болките почти бяха изчезнали. По време на яденето говориха малко, така че му остана време да числи. Умът му започваше да работи, бягайки от кошмарите на миналата Нощ, към мислите за това, което им предстоеше. Трябваше да осмисли и провери подозренията си и да направи планове за действие.

Това го караше вътрешно да трепти от очакване и нетърпение. Вече бе открил, че може да постигне немислими неща.

Когато двамата Омсфорд свършиха с яденето, се изкъпаха във ваничката г прясна вода. След това Дамсън ги помоли да седнат и им разказа какво се бе случило с Падишар и Морган.

— Избягали са — започна тя без предисловие. В зелените й очи се отразяваше удивление и задоволство. — Не знам как са успели, но са го направили. Отне ми малко време да се уверя, че са свободни, но исках да съм сигурна в това, което ми казаха.

Пар се усмихна на брат си успокоен. Кол прикри собствената си усмивка и повдигна рамене.

Доколкото ги познавам, сигурно са уговорили да ги пуснат измърмори той.

— Къде са сега? — попита Пар. Изглеждаше сякаш му бяха върнали години от живота. Падишар и Морган бяха избягали — това беше най-добрата новина, която можеха да му донесат.

— Това не знам — отговори Дамсън. — Сякаш са изчезнали. Или са се покрили в града или, което е по-вероятно, са излезли веднага и са на път към Издатината. По-добре е да са избрали последното, защото целият Федерален гарнизон е мобилизиран и причината може да бъде само една. Искат да последват Падишар и хората му в Хълмовете. Очевидно каквото и да сте направили снощи, то ги е разгневило. Носят се всякакви слухове. Някои разправят, че десетки федерални войници са били убити до Портата от чудовище. Други казват, че чудовищата са изпуснати в града. Каквото и да е. Досега Падишар се е изплъзнал и е тръгнал на север.

— Сигурна ли си, че Федерацията не го е открила? — настояваше Пар.

Дамсън поклати глава.

— Щях да чуя.

Беше седнала на пейката до сламениците. Тя отпусна глава назад и светлината огрея нежното й лице.

— Сега е ваш ред. Кажи ми какво се случи, Пар. Какво открихте в Дупката?

С помощта на Кол Пар разказа какво ги бе сполетяло. Спомена не само за срещата с Призраците, но и за странното нещо, което се беше случило с молитвената песен, за неочакваната сила на магията и дори за подозренията, че Камъните на Елфите имат нещо общо с това.

След като свърши, тримата се спогледаха, замислени за случилото се в Дупката и какво всъщност означава то. Пръв заговори Кол. Според мен сега имаме повече въпроси отколкото преди да влезем.

— Но също и знаем нещо, Кол — противопостави се Пар.

Приведе се напред в желанието си да говори.

— Знаем, че има някаква връзка между Федерацията и Призраците, Федерацията сигурно знае какво има долу. Не може да не обръща внимание на истината. Може би дори е помогнала за създаването на онези чудовища. Възможно е федерални затворници да са били хвърляни в Дупката и да са се превърнали в това, което стана Киба Блу. И защо са още там долу, ако Федерацията не ги държи? Не биха ли избягали отдавна, ако можеха?

— Както казах, има повече въпроси, отколкото отговори — поясни Кол и потърси по-удобно положение за едрото си тяло.

Дамсън поклати глава:

— Нещо не изглежда както трябва. Защо Федерацията ще се занимава с Призраците? Те въплъщават всичко, срещу което тя се бори — магията на старите дни, неподчинението на народите от Южните земи. Как би могла да уреди такова нещо? Федерацията не може да се защити от магията им. Как ще се предпази?

— Може би няма защо — изведнъж каза Кол. Погледнаха го — Може би Федерацията е дала на Призраците някой друг, за да се хранят. Някой, от който и тя няма полза. Може би това се е случило с Елфите? — направи пауза. — Може би това става сега и с Джуджетата?

Замлъкнаха и прецениха тази възможност. Пар не бе мислил за Джуджетата известно време. Ужасите на Кълхейвън и неговите жители бяха избягали от ума му през последните седмици. Спомни си какво бе видял там — бедността, нещастието, подтисничеството. Джуджетата бяха газени заради причини, които не му бяха ясни. Може ли Кол да е прав? Възможно ли бе Федерацията да дава Джуджетата за храна на Призраците по някакво споразумение помежду им?

Лицето му стана сурово.

— Но какво би получила Федерацията в замяна?

— Власт! — бързо каза Дамсън Рий.

Беше бледа и неподвижна.

— Власт над Расите и Четирите земи! — съгласи се Кол и кимна. — Има логика, Пар.

Пар бавно поклати глава.

— Но какво ще стане, когато не остане никой, освен Федерацията? Сигурно някой е помислил и за това. Какво бе спряло Призраците да изядат и тях?

Никой не отговори.

— Все още пропускаме нещо! — тихо каза Пар. — Нещо важно.

Изправи се, отиде до другия край на стаята, загледа се в празното пространство, накрая поклати глава и се върна. Когато отново седна, издълженото му лице беше решително.

— Да се върнем към въпроса за Призраците в Дупката — тихо каза той, — въпреки че едва ли ще намерим отговора. — Кръстоса краката си отпред и се протегна. Погледна ги един след друг и каза: — Мисля, че са там, за да попречат на който и да е да стигне до Меча на Шанара!

— Пар! — Кол се опита да спори, но брат му го прекъсна с бързо тръскане на главата.

— Помисли малко. Кол. Падишар беше прав. Защо Федерацията би си създала всички трудности да построи отново Парка и Моста на Сендик? Защо са скрили останките на стария мост и парк в долината? Защо, ако че за да скрият Меча? А ние видяхме Гробницата, Кол! Видяхме я!

— Гробницата да, но не и Меча — припомни им Дамсън, а зелените й очи се напрегнаха при срещата им с очите на Пар.

— Но ако Мечът не е в Дупката, защо Призраците са там? — веднага попита Пар. — Със сигурност не за да пазят празна гробница! Не. Мечът е все още там, както е бил в продължение на триста години. Ето защо Аланон ме изпрати по следите му — знаел е, че е там и чака да бъде открит.

— Можеше да ни спести доста време и усилия, ако ни беше казал всичко това — отбеляза Кол.

Пар поклати глава.

— Не, Кол. Не би го направил. Помисли за историята на Меча. Бремен го е дал на Джърл Шарана, за да унищожи Господаря на Магиите преди няколко хиляди години, а Кралят на Елфите не е могъл да го контролира, защото не е бил готов да приеме това, което се е очаквало то него. Когато Аланон избрал Ший Омсфорд да довърши работата преди петстотин години, поискал първо да провери възможностите му. Ако не е бил достатъчно силен, ако не го е искал, ако не е бил готов изцяло да се отдаде на каузата, значи не би могъл да понесе и мощта на Меча. И е знаел, че ако това се случи Господарят на Магиите отново ще се измъкне.

— И вярва, че сега същото ще стане и с теб? — завърши Дамсън. Гледаше Пар, сякаш го виждаше за пръв път. — Ако не си достатъчно силен и не го искаш… Мечът на Шанара ще е безполезен за теб! Призраците ще те победят!

Кимването на Пар едва се забеляза.

— Но защо Призраците или Федерацията са оставили Меча през всичките тия години в Дупката? — попита Кол и се подразни, че обсъждат въпроса след всичко, което се бе случило предната нощ. — Защо просто не са го преместили или още по-добре — унищожили?

Лицето на Пар беше напрегнато.

— Не мисля, че Призраците или Федерацията биха могли да унищожат талисман с такава сила. Съмнявам се дали въобще могат да го докоснат. Господарят на Магиите не е могъл. Това, което не ми е ясно, е защо Федерацията не го е скрила. Във всеки случай няма значение. Факт е, че Мечът е все още там в гробницата. — Направи пауза и поглед надолу. — Чака ни.

Кол го погледна, за пръв път осъзнал какво предлага. За миг въобще не успя да проговори.

— Не може да говориш сериозно, Пар — каза той, без да скрива недоверието в гласа си. — След всичко, което се случи снощи? След като видя… — насили се да спре това изсумтя. — Няма да преживееш и две минути.

— Ще преживея — отговори Пар. Очите му искряха от решителност. — Знам, че ще успея. Аланон ми каза.

Кол бе изумен.

— Аланон? За какво говориш?

— Каза, че имаме способностите да постигнем исканото от нас — Уокър, Рен и аз. Помниш ли? Мисля, че що се отнася до мен, имаше предвид молитвената песен. Сигурно е искал да каже, че магията на молитвената песен ще ме предпазва.

— Е, досега доста слабо се е проявила! — изсумтя Кол и гневно го изгледа.

— Не разбрах някакво е способна. Мисля, че сега знам.

— Мислиш? Мислиш? — проклятие, Пар!

Пар остана спокоен.

— Какво друго можем да направим? Да бягаме обратно към Издатината? Да бягаме у дома? Да прекараме остатъка от дните си, криейки се тук? — ръцете на Пар трепереха — Кол, нямам друг избор. Трябва да опитам.

Силното лице на Кол се смръщи, а устата му се стисна. Погледна Дамсън, но тя бе загледана в Пар и не откъсваше очи от него.

Обърна се и се озъби.

— Значи ще се върнеш долу в Дупката със силата на недоказаната си и непроверена вяра? Ще рискуваш живота си, разчитайки, че магията на молитвената песен, която три пъти досега не успя да те защити, ще го направи сега? Всичко това заради мисията, която откри в думите на един мъртвец! — Бавно затаи дъх. — Не вярвах, че можеш да направиш нещо толкова… глупаво! Ако можех да се сетя нещо по-грубо за да го определя — бих го направил!

— Кол…

— Не, нищо повече не ми казвай. Бях навсякъде с теб, следвах те, поддържах те, правех всичко, което мога, за да те предпазя — а сега ти си решил да се самоубиеш! Разбираш ли какво вършиш, Пар? Ти се пренасяш в жертва! Все още мислиш, че имащ някаква особена способност да правиш правилни преценки! Ти си луд! Не се отказваш от нещо, което здравия разум те кара да изоставиш!

Кол стисна юмруците си. Лицето му бе напрегнато и почервеняло и едвам сдържаше гласа си. Пар никога не го бе виждал толкова ядосан.

— Всеки друг би се върнал, за да обмисли всичко и да потърси помощ, но това не ти е минало през ума, нали? Виждам го в очите ти. Нямаш време и търпение. Решил си. Намислил си да вземеш Меча! Готов си да дадеш и живота си за това, нали?

— Не съм толкова сляп…

— Дамсън, поговори с него! — отчаяно го прекъсна Кол. — Знам, че те е грижа за него. Кажи му какъв глупак е.

Но Дамсън Рий поклати глава.

— Не, няма да го направя — Кол удивено я изгледа. — Нямам право — завърши тя.

Кол замлъкна, а грубите му черти показваха примирение. Никой не се обади и тишината изпълни стаята. Дневната светлина си бе заминала заедно със слънцето на запад, а сенките започнаха да се издължават. Някъде на улицата се чуха гласове и отново затихнаха. Пар почувства болка дълбоко в се е си, гледайки лицето на брат си и усещаше, че Кол се чувства предаден. Но нямаше друг начин. Само едно нещо би могъл да каже Пар, което да променя нещата, но той не мислеше да го каже.

— Имам план — опита той. Изчака докато очите на Кол се повдигнаха. — Знам какво мислиш, но не смятам, да поемам повече рискове от необходимото — Кол го погледна насмешливо, но не каза нищо. — Гробницата е до скалите точно под стените на стария замък. Ако успея да вляза от другата страна, ще трябва да измина съвсем малко разстояние. Взема ли веднага Меча в ръце, ще бъда предпазен от Призраците.

Имаше няколко въпроса около последните му думи, но нито Кол, нито Дамсън ги зададоха. Пар усети потта по челото си. Трудността ни това, което щеше да предложи, бе ужасяваща.

Преглътна.

— Онази пътечка от портата към палата ще ме отведе там.

Кол вдигна ръце.

— Мислиш отново да влезеш в сградата на Портата? За трети път? — Възкликна той от изненада.

— Трябва ми само малко хитрост…

— Напълно ли си загубил ума си? — Същият номер няма да мине още веднъж! Ще те търсят. За две секунди ще те открият, докато…

— Кол! — не издържа Пар.

— Прав е — тихо каза Дамсън Рий.

Пар я погледна, след това се успокои. Обърна се отново към брат си. Кол го чакаше да проговори — с почервеняло лице, но мълчалив. Пар поклати глава.

— Тогава ще трябва да мина по друг път…

Кол изведнъж погледна изтощено.

— Истината е, че няма друг път.

— Може и да има — проговори Дамсън с тих глас. — Когато армията на Господарят на Магиите нападала Тирзис по Времето на Балинор Букхана, градът два пъти е бил предаван отвътре — единият път през вратите, втория път през тайни проходи, които минават под града и свършват в избите на палата. Възможно е тези проходи още да съществуват и да ни отворят път към Долината от страната на палата.

Кол извърна погледа си, а отчаянието се бе изписало по изсечените му черти. Очевидно бе очаквал нещо по-добро от Дамсън.

Пар се поколеба, след това внимателно каза:

— Това се е случило преди повече от четиристотин години. Бях забравил за тези проходи, въпреки че толкова пъти съм разказвал приказките. — Отново се поколеба. — Знаеш ли нещо за тях? Къде са, как да влезем в тях, дали все още са проходими?

Дамсън бавно поклати глава, без да обръща внимание на пренебрежително повдигнатите вежди на Кол.

— Но познавам човек, който може би знае. Ако говори с нас — след това погледна Кол и издържа на погледа му. Изведнъж на лицето й се появи мекота, която изненада Пар. — Всички имаме право на собствен избор — тихо каза тя.

Очите на Кол сякаш не виждаха. Пар го погледна за момент, чудейки се дали да му каже нещо, след това бързо се обърна към Дамсън:

— Ще ме заведеш ли при този човек довечера?

Тогава тя се изправи и двамата братя също станаха. Помежду им изглеждаше малка, почти крехка, но Пар знаеше, че впечатлението беше погрешно. Дамсън сякаш се замисли, преди да отговори.

— Зависи. Първо трябва да ма обещаеш нещо, когато отново отидеш в Дупката, независимо как, ще вземеш Кол и мен със себе си!

Настана тишина. Трудно можеше да се каже кой от двамата братя, беше по-изненадан. Дамсън им даде миг, за да се съвземат и каза на Пар:

— Страхувам се, че не ти давам възможност за избор. Не мога! Ще искаш да ни оставиш горе, за да ни предпазиш и това ще е грешка. Нужни сме ти.

След това се обърна към Кол.

— И ние трябва да сме там, Кол. Не разбираш ли? Нищо няма да се свърши — нито подтисничеството на Федерацията, нито Злото на Призраците, нито болестите и немотията по четирите земи, докато някой не го награби.

Може би Пар има възможност да успее, но не можем да го оставим сам да опитва. Трябва да направим всичко възможно, защото това е и наша битка. Не можем просто да седим и да чакаме някой друг да ни помогне. Никой няма да дойде. Ако съм научила нещо в живота — точно това е.

Тя изчака, гледайки ту единия, ту другия. Кол бе объркан.

Усещаше, че сигурно има аргументи за взимане и на друго решение, но за нищо на света не можеше да се сети за нито един. Бързо погледна Пар. Той бе пребледнял, погледът му бе закован в пода, а лицето безизразно.

— Достатъчно страшно е, че аз трябва да отида — каза накрая той.

Повече от страшно — измърмори Кол. Дамсън се приближи, взе ръката му в своите и я стисна.

— Няма да се случи. Знаеш го — повдигна се и го целуна нежно. — Разбрахме ли се?

Пар си пое дълбоко дъх и усети някъде скрито в себе си чувството на безизходица. Кол и Дамсън Рий — рискуваше живота и на двамата, тръгвайки по следите на Меча Беше се показал упорит. Оставил се бе да го управляват амбициите. Много вероятно бе неговата настойчивост да ги убие. Тогава го остави прошепна си сам. Просто се махна. Но дори докато го мислеше, знаеше, че няма да го направи. Разбрахме се — каза той.

Настъпи кратка тишина Кол погледна нагоре и повдигна рамене.

— Разбрахме се — повтори като ехо той. Дамсън посегна към лицето на Пар, след това прегърна Кол. Пар бе повече от изненадан, когато и брат му я прегърна.