Потомците на Шанара

ГЛАВА 10

Омсфорд изчака до сутринта, за да разкаже на другарите си за срещата с Уокър Бо. Нямаше причини да бърза: Уокър му бе разкрил намеренията си и вече нищо не можеше да се направи по въпроса. Пар се бърна при колибата, изненадан колко лесно бе открил обратния път, продължи да пази, без да безпокои другите, унесе се в мислите си и зачака утрото.

Когато на сутринта привърши разказа си, реакциите на спътниците му бяха различни. Имаше за миг съмнение да не би Пар да не е разбрал правилно, но то бързо се стопи. Накараха го още два пъти да разкаже историята, като го прекъсваха с коментари и въпроси. Морган беше огорчен, че Уокър се е отнесъл така с тях и мислеше, че поне заслужаваха да се срещне с тях. Той настоя отново да претърсят долината с мисълта, че Уокър трябва да е някъде наоколо и ако го открият, ще го накарат да спори с всички. Стеф бе по-голям реалист. Неговото мнение беше, че Уокър Бо не е по-различен от повечето хора, които предпочитат да стоят настрани и когато могат да избягват неприятните ситуации.

— Според мен неговото държание, колкото и да ви е ядосало, не е лишено от логика — повдигна рамене Джуджето. — Все пак ти каза, че е дошъл тук, за да избяга от човешките същества. С отказа да иде при Рога на пъкала, той просто прави това, което е казал, че ще прави.

Тийл, както обикновено нямаше какво да каже. Кол каза само:

— Ще ми се да си бяхме поговорили — и изостави разсъжденията.

Вече нямаше причина да остават в Каменното сърце, но решиха да отложат тръгването си поне с един ден. Луната все още беше повече от половината и им оставаха най-малко още десет дни преди ходенето до Рога на пъкала, ако въобще щяха да ходят. Въпросът за това какво ще правят, бе грижливо избягван. Пар беше решил за себе си, но все още не би казал на останалите. Те пък чакаха да чуят него. Докато играеха на котка и мишка, приключиха със закуската и решиха да изпълнят идеята на Морган и да претърсят още веднъж долината. Това им създаваше работа, докато преценяваха последствията от решението на Уокър Бо.

Отидоха до полянката, където Пар бе срещнал Уокър Бо и дивата котка предишната вечер и подновиха търсенето. Решиха да се срещнат късно следобед в колоната. Стеф и Тийл оформиха едната група, Пар и Кол — другата, а Морган тръгна сам Денят беше топъл и пълен със слънчева светлина, а от близките планини подухваше лек бриз. Стеф огледа полянката за някакви следи, но не откри нищо — дори и стъпките на котката.

Пар имаше чувството, че денят ще бъде дълъг. Заедно с Кол тръгнаха на изток. Умът му бе зает с мисли какво трябва да каже на брат си. Смесица от чувства го вълнуваха и той откри, че е трудно да ги подреди. Вървеше бавно, усещаше, че Кол го гледа, но избягваше погледа му. След като бяха огледали няколко десетки полянки и прекосиха доста потоци, без да открият и следи от Уокър Бо, Пар поиска да спрат.

— Това е загуба на време — каза той, а някакво раздразнение се надигаше в гласа му. — Нищо няма да открием.

— И аз не си представям, че ще успеем — отговори Кол. Пар се обърна към него и за момент мълчаливо се спогледаха.

— Реших да продължа към Рога на пъкала, Кол. Няма значение какво ще прави Уокър, а какво смятам да сторя аз. Трябва да отида.

— Знам — Кол кимна, след това се усмихна. — В мига, когато ми каза, че Уокър Бо не иска да има нищо общо с това, знаех, че вече си решил да отидеш. С теб е така. Ти си като куче с кокал в устата — няма да го изтървеш.

— Предполагам, че така изглежда понякога, нали? — Пар поклати глава и се премести под сянката на старо дърво. Опря гръб в дънера му и се плъзна към земята. Кол го последва. Седяха, загледани в гората. — Признавам, че взех решението си почти така, както го описваш. Просто не можех да приема позицията на Уокър. Истината е, че дори не можах да я разбера. Бях толкова разстроен, че дори не се сетих да го попитам дали вярва на това в сънищата или не.

— Може би не съзнателно си мислел за това и си решил, че не е необходимо. Уокър е казал, че е сънувал същото като теб. Казал ти е, че старецът е бил при него, както и при нас. Признал е, че старецът е Коглайн. Не е обсъждал нищо от това. Просто е казал, че не иска да се забърква. Изводът е, че вярва в сънищата — иначе няма да има в какво да се забърка.

— Не го разбирам, Кол — Пар стисна челюсти. — Този, с който говорих снощи, беше Уокър, знам го. Всичко това, че не иска да се забърква, че е решил да се отдели от човешките същества и да живее тук като отшелник — не излизаше като от устата на Уокър. Нещо не е наред — усещам го! Не ми каза всичко. Все говореше за това как Друидите пазели тайни от семейство Омсфорд, но и той правеше същото с мен. Криеше нещо!

Кол не изглеждаше убеден.

— Защо би го направил?

Пар поклати глава:

— Не знам. Просто го усещам — той погледна остро брат си. — През целия си живот Уокър никога не е отстъпвал пред нищо. И двамата го знаем. Никога не се е страхувал да отиде там, където имат нужда от него. Сега говори, сякаш едва понася мисълта, че трябва да става сутрин! Говори, като че ли най-важното нещо в живота му е да се грижи за себе си! — Пар се отпусна изморено назад върху дънера на дървото. — Накара ме да се чувствам объркан и засрамен заради него!

— Мисля, че прекалено много разсъждаваш по този въпрос — Кол разрови пръстта с тока на ботуша си. — Може и да е така, както ти го е казал. Живял е сам е сам тук доста време. Пар. Може би просто не се чувства удобно с хора около себе си.

— Дори с теб? — настоя Пар. — За бога, Кол, той дори не пожела да говори с теб!

Кол поклати глава, а погледът му бе уверен.

— Истината е, че ние никога, не сме разговаряли много. Ти беше този, за който той се грижеше, защото ти носеше магията.

Пар го погледна и не каза нищо. Точно това бяха и думите на Уокър, помисли си той. Заблуждаваше се като се опитваше да приравни отношенията на Кол с чичо им, към своите. Не бяха същите.

— Но остава въпросът със сънищата — той се намръщи. — Защо не споделя моето любопитство? Не иска ли да разбере какво има да каже Аланон?

— Може би вече знае — Кол повдигна рамене. — Той като че ли винаги знае какво мислят останалите.

Пар се поколеба. Не бе взел това предвид. Възможно ли бе чичо им вече да знае какво ще им каже Друидът при Рога на пъкала? Можеше ли да прочете мислите на една сянка, на човек, мъртъв от триста години?

Поклати глава:

— Не, не мисля. Би казал нещо повече за причината на сънищата. Изгуби повечето време, за да представи случая, че семейство Омсфорд ще бъде използвано от Друидите. Не го интересуваше причината.

— Може би разчита ти да му я кажеш.

Пар бавно кимна.

— Това е по-разумно. Казах му, че ще отида. Може би мисли, че един от нас е достатъчен.

Кол се протегна в цял ръст на земята и се загледа нагоре в дърветата.

— Но и ти не вярваш на това, нали?

— Не! — Брат му леко се усмихна.

— Все още мислиш, че е нещо друго.

— Да.

Известно време не говореха, а се бяха загледали в гората и мислеха за свои неща. Тънките лъчи слънчева светлина, които се провираха между клоните на дърветата, се гонеха по телата им.

— Тук ми харесва — каза накрая Пар.

Кол стоеше със затворени очи.

— Къде мислиш, че се крие?

— Уокър ли? Не знам. Сигурно под някоя скала.

— Твърде прибързано го съдиш, Пар. Нямаш право на това.

Пар преглътна това, което щеше да каже, и се загледа в един слънчев лъч, който спря в очите му, като го накара да премигне и да се размърда. Кол седна, а лицето му беше напълно уверено. Трудно нещо можеше да го разколебае. Винаги успяваше да запази самообладание, за което Пар му се възхищаваше.

Пар изведнъж осъзна, колко много обича брат си.

— Ще дойдеш ли с мен при Рога на пъкала, Кол? — попита той.

Кол го погледна и премигна.

— Не е ли странно — отговори той, — че Уокър и ти и дори Рен имате тези сънища, а аз не? Че сте споменати в тях, а аз не, че всички сте призовани, а аз не? — В гласа му нямаше завист, а само удивление. — Защо мислиш, че е така? Никога не сме говорили за това двамата, нали? И двамата прекалено внимателно избягвахме този разговор.

Пар го погледна и не знаеше какво да каже. Кол забеляза неудобството му и се засмя.

— Глупаво, нали? Не гледай така нещастно, Пар. Ти не си виновен за нищо — Той се протегна към него. — Може би има нещо общо с магията — нещо, което никой от нас още не знае. Може би е това.

Пар поклати глава и въздъхна.

— Ще те излъжа, ако ти кажа, че това, дето аз имам сънища, а ти нямаш, не ме кара да се чувствам неудобно. Не знам какво да кажа. Все още очаквам да се захванеш с нещо, което всъщност не те засяга. Дори не бива да те моля, но мисля, че не мога да се въздържа. Ти си ми брат и искам да си с мен.

Кол се протегна и сложи ръката си на рамото на Пар. Усмивката му беше топла.

— От време на време, Пар, успяваш да кажеш нещо както трябва. Ще отида там, където си ти. С нас е така. Не казвам, че винаги съм съгласен с начина, по който обосноваваш действията си, но това не променя чувствата ми към теб. Така че ако вярваш, че трябва да отидеш до Рога на пъкала, за да разрешиш въпроса със сънищата, аз ще дойда с теб.

Пар прегърна брат си и се замисли за всичките случаи, когато Кол бе до него и се стопляше от мисълта, че отново ще са заедно.

— Знаех, че мога да разчитам на теб — беше всичкото, което каза.

Беше късен следобед, когато тръгнаха обратно. Мислеха да тръгнат по-рано, но бяха обсебени от разговори за сънищата и за Аланон и доста време се разхождаха на изток, преди са осъзнаят колко късно бе станало. Сега, когато слънцето вече се запътваше към западния хоризонт, потеглиха назад.

— Май че може да си намокрим краката — каза Кол, докато вървяха между дърветата.

Пар погледна небето. Големи дъждовни облаци се бяха появили на север и покриваха цялото небе. Слънцето вече се скриваше в мрака. Въздухът беше топъл и задушен, а гората — гъста.

Забързаха. Лек бриз се появи като предвестие на бурята и започна да върти клоните над тях в луд танц. Гората стана тъмна и сенчеста. Пар промърмори, когато усети първите дъждовни капки по лицето си.

След това видя нещо да се движи между дърветата.

Премигна и отново погледна. Този път не видя нищо. Забави ход без да го осъзнава и Кол, който вървеше малко зад него попита има ли нещо. Пар поклати глава и отново забърза.

Вятърът го блъскаше в лицето и го караше да наведе глава пред напора му. Огледа се. И от двете им страни нещо се движеше.

Нещо ги преследваше.

Пар усети как косъмчетата на гърба му настръхват, но се застави да продължи. Каквото и да беше това отстрани нито приличаше, нито се движеше като Уокър Бо или котката. Беше твърде бързо. Опита да събере мислите си. Колко далеч бяха от колибата? На миля или по-малко? Опита се да държи главата си изправена докато върви и да следи странното движение под око. Движенията — поправи се той. Явно беше, че бяха повече от едно.

— Пар — каза Кол, докато минаваха през тясно място между дърветата. — Има нещо…

— Знам! — прекъсна го Пар. — Продължавай!

Преминаха през горичка от ели и дъждът започна да вали като из ведро. Слънцето, очертанията на долината, дори тъмният силует на Каменното сърце бяха изчезнали. Преследвачите им вече бяла навсякъде — сенки, които приемаха човешки образ при преминаването си между дърветата.

Приближават се до нас — помисли си Пар. Колко ли имаше още до колибата?

Изведнъж Кол изкрещя, когато излезе от горичка с червен клен на малка полянка:

— Пар, бягай! Твърде близо са…!

Изведнъж изпъшка и залитна напред. Пар инстинктивно се обърна и го хвана. По челото на Кол имаше кръв и той бе в безсъзнание.

Пар нямаше време да разбере какво се е случило. Погледна нагоре и видя сенките над себе си. Те се спускаха върху му от клоните на дърветата и го притискаха в лудия си въртеж. Пар успя само за миг да види съществата покрити с косми, с черни коси и очи като от метал и в следващия миг всичките бяха върху него. Опита се да ги разбута и да се освободи, когато почувства, че го омотават като с въжета. За миг успя да се задържи на крака. Крещеше и призоваваше магията на молитвените песни, като се опитваше да им изпрати видения, които да го защитят. За миг нападателите му се уплашиха и се отдръпнаха.

Този път ги разгледа добре. Видя странни форми на насекоми с човекоподобни лица, окосмени и изкълчени.

Паяци Гноми? — помисли си той с недоверие.

След това отново се хвърлиха върху него и го повалиха Пар повече не можеше да призовава магията. Ръцете му бяха извити отзад и завързани. Той отчаяно се съпротивляваше, но Гномите бяха твърде много.

Имаше още една възможност да извика за помощ и след това всичко потъна в мрак.