Потомците на Шанара

ГЛАВА 28

Уокър Бо се върна в Каменното сърце. Преосмисляше разговора си с Гримпонд и повече от седмица обмисляше какво точно му бяха казали. Времето беше приятно и слънчево, а въздухът бе изпълнен с аромата на гора, дървета, цветя и потоци. Почувства се в безопасност в долината. Би трябвало да остане тук. Полъх му стигаше за компания. Котката се движеше навсякъде с него през тези дни — едно безмълвно присъствие. Вечер сядаха на верандата пред къщата, котката мъркаше, а човекът гледаше звездите и луната.

Постоянно мислеше. Не можеше да спре. Думите на Гримпонд го преследваха дори тук, в дома му, където мислеше, че е защитен. Думите го предизвикваха да пресмята в колко от шепота има истина и колко — лъжа. Още преди да отиде при Гримпонд, знаеше, че ще е така — ще чуе тайнствени полуистини, които ще го объркат и ще го заплетат в мисли, които трудно ще успее да разнищи. Знаеше го и се оказа, че пак не е готов за това.

Почти веднага можеше да определи къде е Черният камък на Елфите. Имаше само едно място, където погледи можеха да превърнат човека в камък, а гласовете да го подлудят, място, където живееше смъртта — Салона на кралете, дълбоко в Драконовите зъби. Говореше се, че този Салон е съществувал още преди Друидите. Там, сред безкраен лабиринт от коридори, бяха погребвани Кралете от Четирите земи. В салона не се допускаха живи хора, а пред входовете стояха Сфинксове — полухора, полуживотни, които с поглед вкаменяваха човек. Там имаше и безформени същества, наречени Банши, които живееха в Коридора на ветровете и с воя си можеха да подлудят всички.

А самият Гроб, където лежеше Черният камък на Елфите, бе охраняван от Змея Валг.

Поне, ако Змеят все още беше жив. По времето на Ший Омсфорд е имало страшна битка между Змея и групичката, водена от Аланон, която се е опитвала да открие Меча на Шанара. Те попаднали неочаквано на него и трябвало с бой да си проправят път. Но никой не знаеше, дали Змеят е преживял битката. Доколкото знаеше Уокър, никой не беше ходил да провери.

Аланон, може би е бил там веднъж, едно време, разбира се. Но не беше казал нищо.

Трудността в случая беше не да открие местонахождението на Камъка на Елфите, а да реши дали да го търси. Салонът на кралете беше опасно място дори и за човек като Уокър Бо, който би трябвало да се страхува по-малко от останалите. Дори и магията на Друида би могла да не е чак такава защита, а магията на Уокър бе далеч по-слаба от тази на Аланон.

Уокър мислеше и за това, което не му бе казал Гримпонд. То със сигурност беше повече от казаното, защото сянката никога не разкриваше всичко, което знаеше. Криеше нещо и вероятно това нещо можеше да убие Уокър.

Оставаше и въпросът с виденията. Бяха три, всяко от тях по-отблъскващо от предишното. В първото той стоеше на облаците над всички, които бяха при Аланон в Рога на пъкала, а едната му ръка липсваше, сякаш за да се надсмее над думите му, че би изгубил едната си ръка, вместо да позволи Друидите да се завърнат. Във второто бе убил момичето със сребристата коса — магическо същество с изключителна красота. В третото Аланон го бе сграбил преди смъртта да го прибере. Имаше частица истина във всяко от тях. Уокър знаеше това — достатъчно истина имаше, за да им обърне внимание, а не просто да ги забрави, както заяждането на Гримпонд. Виденията означаваха нещо и Гримпонд го бе оставил да открие значението им.

Уокър Бо се замисли, но дните отминаваха, а отговорите, които му трябваха, все още не идваха. Беше сигурно само местоположението на Черния камък на Елфите, а той го привличаше, както огънят привлича нощната пеперуда, която знаеше, че там я чака смърт и въпреки това се стремеше към него.

Същото направи и Уокър Бо. Въпреки че беше решил първо да разгадае гатанката на Гримпонд, най-накрая желанието му да открие Черния камък на Елфите взе връх. Увери се, че вече е научил всичко, което можеше да се научи. Нямаше друг начин освен да тръгне по дирите на Черния камък на Елфите и да открие това, което иначе не би могъл. Щеше да е опасно, но и друг път бе преживявал опасности. Реши да не се страхува, а само да бъде внимателен.

Напусна долината към края на седмицата. Тръгна при изгрев слънце пеша само с дългия горски плащ и торба с провизии. Повечето от необходимите неща щеше да открие по пътя си. Тръгна на запад и не се обърна, докато Каменното сърце не се изгуби от погледа му. Полъх остана там. Трудно беше да остави голямата котка — с нея би се чувствал по-добре. Малко живи неща биха могли да се противопоставят на Полъх. Но за него също нямаше да е безопасно извън Източните земи, където щеше да е далеч от естествената защита на гората. Освен това задачата беше единствено за Уокър.

Иронията на поетото задължение не му отбягна. Той самият беше решил никога да няма нищо общо с Друидите и техните машинации. Бе спорил с Пар по пътя им към Рога на пъкала. Отиде на срещата със сянката на Аланон убеден, че Друидите си играят със семейство Омсфорд, като го принуждават да служи на скритите им цели. Буквално бе изгонил Коглайн от дома си, обвинявайки го, че опитите на стареца да го научи на тайните в магията по-скоро са му създали неприятности, отколкото да му помогнат. Заплашваше, че ще хвърли донесената му История на Друидите в най-дълбоката дупка. Но след това прочете за Черния камък на Елфите и сякаш всичко се промени. Все още не беше сигурен защо. Отчасти заради любопитството му, заради огромното му желание да знае. Имаше ли наистина такъв Черен камък? Можеше ли да върне изгубения Паранор както обещаваше написаното? Въпроси без отговори — никога не би могъл да издържи, без да научи тайните им. Тези тайни трябваше да бъдат разгадани. Знанието очакваше да бъде открито. На това бе отдал живота си.

Искаше му се да повярва, че и чувството му за чест и достойнство също го е накарало да тръгне. Независимо какво мислеше за Друидите, може би имаше нещо интересно в Паранор — ако въобще можеше да се върне — което би помогнало на Четирите земи срещу Призраците. Бе подтиснат от възможността да обрече расите на бъдеще, показано от сянката.

Обеща си да не прави повече от необходимото и със сигурност не повече от това, което сметне за възможно. Щеше да остане господар сам на себе си, а не кукла, в каквато искаше да го превърне Аланон.

Прекоси реката, след това отново се изкачи в Улфсктааг.

Отне му три дни спокоен ход, за да стигне до Сторлок. Там събра провизии с помощта на хората от града и на четвъртата сутрин тръгна да прекосява равнината. Бурите го застигнаха и дъждът започна да вали постоянно предавайки сивкав цвят на целия ден. Патрули на Федерацията и каруци с търговци минаваха и заминаваха, сякаш без да го виждат. В далечината блестяха светкавици като ехо от неодобрение.

Преди нощта Уокър направи лагера си в равнината под укритието на малка горичка. Нямаше сухи дърва за огън, а той вече бе подгизнал, така че спа, треперейки от студа и влагата, увит в големия си плащ.

Сутринта дъждът намаля, облаците изтъняха и дадоха възможност плахите слънчеви лъчи да преминат през сивотата. Уокър се надигна, хапна малко плодове и сирене и пак потегли. Драконовите зъби се издигаха над него, мрачни и безмълвни. Стигна до пътеката, която водеше нагоре към Рога на пъкала и надолу към Салона на кралете.

Дотам стигна на другия ден. Направи си лагер под една скална издатина, където земята все още беше суха. Намери дърва, запали огън, изсуши дрехите си и се стопли. Вече бе готов и сутринта щеше да навлезе в лабиринта. Хапна топла храна и се загледа в булото от мрак, облаци и мъгла, което покри всичко наоколо. Замисли се за детството си и затова какво е могъл да направи, за да промени нещо. Отново заваля и светът около неговия малък огън изчезна.

Спа добре. Нямаше сънища и нервни пробуждания. Когато се събуди, се почувства отпочинал и се приготви за съдбата, която го очакваше. Беше уверен, макар и не непредпазлив. Дъждът отново бе спрял. Заслуша се за момент в звуците на пробуждащата се утрин, търсейки някакви предупреждения. Нямаше.

Уви се в горския си плащ, сложи торбата на рамо и потегли.

Сутринта се изплъзна. Вече беше по-внимателен — очите му се взираха в долчинките и скалите, които можеха да му подскажат за опасност, а слухът му се опитваше да различи и най-малкия шум. Движеше се тихо, решително, като внимателно избираше и проучваше пътя си, преди да продължи. Планините наоколо му бяха огромни, пусти и спокойни — като заспали гиганти, които дори и да се събудеха, щяха да открият, че вече не могат да се движат.

Премина в Долината на глината. Черните скали проблясваха, а водите на Рога на пъкала се поклащаха като гъста зелена супа. Внимателно ги заобиколи и продължи.

Оттатък склонът стана по-стръмен и изкачването се затрудни. Вятърът започна да се засилва и прогони мъглата Температурата спадна — първо бавно, а после мина под точката на замръзване. По скалата започна да се появява лед, а край лицето му запрехвърчаха снежинки. Придърпа още повече плаща си и продължи.

Ходът му се забави и за миг Уокър помисли, че въобще не се движи. Пътечката беше покрита с малки камъчета и се провираше между скалите. Вятърът хапеше ръцете и лицето му, духайки с такава сила, че заплашваше да го събори. Планината беше все една и съща и му бе невъзможно да каже докъде е стигнал. Отказа се да гледа всичко наоколо и се съсредоточи в пътя, опитвайки се да се затвори в себе си, за да не чувства студа.

По обяд навлезе в каньон между два върха, който достигаше до долина. Уокър прекоси каньона и продължи нататък. Вятърът се снижи до шепот, сякаш някой дишаше в тишината. Уокър усети, че хладът изчезва. Той отново стана внимателен, оглеждайки всички тъмни ъгълчета на коридора пред него. Стените изведнъж се изгубиха и пътуването му достигна своя край.

Входът към Салона на кралете беше пред него, издълбан в планината — огромна тъмна паст. От двете му страни от векове стояха каменни войни, чийто мечове бяха забити в земята. Очите му бяха в Уокър, сякаш наистина го виждаха.

Уокър позабави ход и спря. Пътят напред бе покрит от тъмнина и тишина. Вятърът, чието ехо все още звучеше в ушите му, съвсем бе изчезна, Мъглата също. Дори студът се бе превърнал в лек хлад.

Това, което почувства Уокър, не можеше да се сгреши. То сякаш обви като втора кожа тялото му и пропи чак до костите. Смъртта.

Заслуша се в тишината. Вгледа се в мрака. Зачака. Остави мислите си сами да се ориентират. Не откри нищо. Минутите течаха. Накрая Уокър Бо се стегна, повдигна торбичката и решително продължи пътя си.

Беше средата на следобеда в Западните земи и слънцето все още грееше силно. Лятото бе сухо и тревите бяха изсъхнали, дори тези, които отчасти се криеха под дърветата. Там, където нямаше сянка, земята беше изгорена.

Рен Омсфорд бе опряла гръб в клонест дъб близо до конете, които бяха натопили муцуни в кална локва. Блясъкът на залязващото слънце й пречеше да види каквото и да е в тази посока и тя сложи ръка над очите си. Едно беше да си играят с Гарт, съвсем друго да изпусне някой, който би могъл да ги проследи.

Рен стисна замислено устни. Вече два дни минаха, откакто забеляза, че ги следят — по-скоро го почувстваха. Гарт се бе върнал назад тази сутрин, за да разбере, но сякаш всичко се бе изпарило.

Който и да ги следеше, искаше да ги изненада неприятно. Беше изминал почти целият ден, а гигантът Скитник не се бе върнал. Може би това, което ги следваше, беше по-хитро, отколкото предполагаха.

— Какво ли иска? — измърмори Рен.

Бе задала същия въпрос на Гарт сутринта и той беше прокарал бавно пръсти през гърлото си. Опита се да спори с него, но не беше достатъчно убедителна. Този, който ги следеше, можеше да е убиец, както и всичко друго.

Погледът й се прехвърли към полята на изток. Доста неприятно бе да те следят така. Още по-неприятно бе да се мисли, че това има нещо общо с проучванията й за Елфите. Тя въздъхна, очевидно подразнен от хода на мислите си. От срещата със сянката на Аланон се бе завърнала неудовлетворена от чутото и несигурна какво трябва да прави. Разумът й подсказваше, че това, което бе поискала сянката, е невъзможно. Но шестото й чувство говореше, че може и да не е, че Друидите винаги са знаели повече от хората, че техните предупреждения винаги са имали основания. Пар повярва. Той вероятно вече търсеше изчезналия Меч на Шанара. А когато Уокър се отдели от тях, кълнейки се, че никога няма да има нищо общо с Друидите, гневът му явно беше моментен. Той беше прекалено рационален и уравновесен, за да изостави просто така нещата. Също като нея, сигурно бе размислил.

Тя поклати глава. Бе повярвала, че решението й е правилно. Насилваше се да следва гласа на разума, така че заедно с Гарт се върнаха при своите, изоставяйки Аланон и изчезналите Елфи зад себе си. Но колебанията продължиха, заедно с чувството, че не всичко около решението й е правилно. Така че почти веднага, бе започнала да разпитва за Елфите. Беше лесно — Скитниците за една година обхождаха Западните земи, продаваха каквото имаха и купуваха това, от което се нуждаеха. Винаги имаше нови хора, с които да разговарят. Какво можеше да им попречи да разпитват за Елфите.

Понякога задаваше въпросите си директно, а понякога като на шега. Но отговорите, които получаваше, бяха еднакви. Елфите бяха изчезнали отдавна — по времето на техните баби и дядовци. Никой не бе виждал Елф. Повечето не вярваха, че те някога наистина са съществували.

Рен започна да се усеща глупаво и помисли дори да спре с въпросите. Отдели се, за да ловува с Гарт и се радваше, че ще има възможност да подреди мислите си и да ги преоцени.

Тогава се появи тяхната сянка. Сега вече се чудеше дали наистина няма да открие нещо.

С крайчеца на очите си забеляза движение в полето и внимателно се изправи на крака. Остана неподвижна в сянката на дъба, докато съществото прие формата на Гарт. Гигантският Скитник се приближи към нея, а здравите мускули на едрото му тяло бяха покрити с пот. Не изглеждаше уморен. Бе като машина, на която не можеше да подейства и лятната горещина. Въздъхна кратко и поклати глава. Който и да беше зад тях, бе го измамил.

Рен го изгледа за момент, след това му подаде водата. Докато пиеше, тя се отпусна върху грубия ствол на дъба и отново се загледа в полето. Едната й ръка несъзнателно се вдигна и докосна кожената торбичка на врата й. Раздвижи замислено съдържанието между пръстите си. Нейният талисман с Камъните на Елфите, Какъв ли късмет й носеха сега? На загорялото й от слънцето лице се появи решително изражение. Нямаше значение. Достатъчно. Не обичаше да я преследват и щеше да сложи край на всичко това. Щяха да сменят посоката, за да замаскират следите си, веднъж или два пъти да се върнат назад, да яздят цяла нощ, ако е необходимо и да избягат веднъж завинаги от тази си сянка.

Отдръпна ръка от торбичката, а очите й бяха гневни. Понякога сам трябва да потърсиш късмета си.

Уокър Бо влезе като котка в Салона на Кралете, премина безшумно между масивните каменни стражи и влезе надолу в тъмнината. Там спря, за да остави очите си да привикнат. От скалата излизаше зелена, фосфоресцираща светлина. Не му беше необходим фенер, за да открие пътя.

В миг през ума му премина картината на това, което бе очаквал да види. Коглайн му го бе рисувал веднъж преди години. Старецът никога не бе идвал тук, но други Друиди бяха, включително и Аланон, а Коглайн бе разглеждал картите им и бе разкрил тайните на ученика си. Уокър беше уверен, че може да открие пътя.

Тръгна напред.

Тунелът беше широк, а стените и подът му гладки. Всичко бе покрито с мрак и тишина и се чуваше само ехото от стъпките на ботушите му. Студът, който бе се събирал тук сякаш с векове, достигаше сякаш до костите му. Той проникна в Уокър и го накара да потрепера. Обзеха го неприятни чувства — самота, незначимост, обърканост. Пещерата го потискаше, превръщаше го в нищо, в дребно смъртно същество, чието присъствие сред тези древни места беше немислимо. Опита се да се пребори с тези чувства, защото знаеше докъде ще го доведат и след кратка битка, те изчезнаха обратно в тишината и студа.

Малко след това достигна пещерата на Сфинксовете. Отново спря, този път да се вглъби в себе си така, че да не го достигне духът на каменните фигури. Обви се с внимание, загърна се в могъщи думи и продължи напред. Беше фиксирал поглед в прашния под, наблюдаваше как статуите отминават, загледан единствено в следващите си няколко стъпки.

В мислите си видя Сфинксовете като огромни каменни статуи, издялани от същата ръка, която бе направила и каменните стражи на входа. Описваха ги с човешки глави и тела на зверове — същества, извън времето си, които никой жив човек не бе виждал. Бяха толкова стари, че животът им би могъл да се измери със стотици поколения хора. Толкова монарси бяха преминали под погледите им на път към вечността в планинските си гробове. Толкова много, които никога не са се върнали. Погледни ни, шептяха те! Виж колко чудесни сме! Усещаше погледите им върху себе си, чуваше шепота от гласовете им, които се опитваха да разбият изградената от него защита. Умоляваха го да погледне нагоре. Забърза ход, опитвайки се да се бори със заповедите им. Каменните чудовища сякаш го зовяха и настояваха.

Уокър Бо, погледни ни! Трябва!

Продължи напред, а мислите му се блъскаха и започна да се колебае. Въпреки студа по лицето му се стичаше пот, а мускулите му бяха напрегнати до болка. Стисна устни и се замисли с горчивина за Аланон, който беше минал по същия път със седем души под негова защита и не беше се предал.

Накрая той също издържа. Просто са мислеше, че трябва да успее. Така стигна до другия край на пещерата и до коридора в дъното. Шепотът заглъхна и изчезна. Сфинксовете останаха назад. Отново вдигна поглед, едва се удържа да не се обърне и продължи напред.

Коридорът се стесни и започна да се вие надолу. Уокър забави ход и мислеше какво още може да очаква иззад тъмните ъгли. Тук зелената светлина бе по-малко и коридорът беше изпълнен със сенки. Отдръпна се в една ниша, защото усети, че нещо ще го нападне. Почувства близостта и приближаването му. Реши чрез магията си веднага да освети тунела, за да види какво се крие пред него, но бързо изостави идеята си. Ако използваше магията, щеше да предизвести нещото пред него, че разполага със специална сила. По-добре да я запази в тайна, помисли си той. Това бе оръжие, което най-добре би му послужило, ако е неочаквано.

Все още нищо не се появяваше. Отхвърли напрежението си и продължи, докато коридорът отново започна да се разширява.

Тогава се появи звукът.

Знаеше, че идва, че ще го атакува за един миг и все пак не беше готов. То го хвана като в железни клещи и го повлече напред. Това бе като звука от вятър в каньон, като рева на бурята всред полето, като ударите на бурното море в скалите. И всред всичко това се чуваха писъците на души, които виеха от болка и кости стържеха по стената на пещерата.

Бързо Уокър Бо изгради защитата си. Намираше се в Коридора на Ветровете и Баншите бяха около него. Той бързо се затвори като в скална черупка, а в мислите си остави само едно видение — собствения си образ. Обрисува видението с цветове и форма, даваше му сила и решителност. Продължи напред. Не слушаше гласовете на Баншите, докато те не се превърнаха в жужене, което се опитваше да проникне през защитата му. Преминаваше през Коридори на Ветровете, загледан в мрака наоколо.

Нищо, което направи, не можа да изтрие звуците. Воят и крясъците го блъскаха, сякаш бяха живи същества. Усети, че силите му го напускат, както стана и при Сфинксовете. Защитата му отслабваше. Яростта на атакуващите беше страховита. Бореше се с нея, но лъч на отчаяние го проряза, когато забеляза, че видението започва да трепти и изчезва. Изгубваше контрол. След минута или две защитата му щеше да бъде сломена.

И точно тогава се измъкна, когато вече мислеше, че е изгубил. Премина от Коридора на Ветровете в малка пещера под него. Крясъците на Баншите изчезнаха. Уокър се отпусна до най-близката стена, плъзна се по гладкия камък и седна, а цялото му тяло трепереше. Започна да диша бавно и да се съвзема, сякаш се събираше парче по парче. За миг позволи на очите си да се затворят.

Когато отново ги отвори, пред него имаше две огромни каменни врати, хванати с железни панти за скалата. В тях бяха издълбани древни знаци, оцветени в огненочервено.

Беше стигнал до Гробницата, където бяха полагани Кралете на Четирите земи.

Изправи се на крака, придърпа торбата и тръгна към вратите. Разгледа за миг знаците, след това ги потърси с ръка. Прангите се отвориха и Уокър Бо влезе вътре.

Намираше се в гигантска кръгла пещера, осветена в зелено. Мъртвите бяха подредени покрай стените и покрити с камъни. Статуи, вечни и спокойни, охраняваха управниците си. Пред всеки бе натрупано богатството на господарите — скъпоценности, оръжия, всякакви съкровища. Саркофазите бяха покрити с прах и едва се разпознаваха. Стените на помещението се издигаха нагоре и се губеха някъде към черния таван. Помещението бе лишено от живот. В другия му край имаше още две врати. Там бе живял Змеят Валг. По тесни стълбички се слизаше в басейн, където се бе крил Пазачът. Предполагаше се, че Змеят наблюдава мъртвите. Уокър не би се изненадал, ако просто се хранеше с тях.

Дълго слушаше за шум от движение или дишане. Не чу нищо. Разгледа Гроба. Черният камък на Елфите бе скрит тук, а не в пещерата отдолу. Ако беше бърз и внимателен, можеше да не му се налага да открива дали Змеят е все още жив.

Започна бавно и безшумно да се движи покрай криптите на мъртвите, статуите и богатствата. Не обърна внимание на съкровищата — знаеше от Коглайн, че те са отровни за всеки. Продължи напред внимателно оглеждайки всяка цепнатина в този бастион на смъртта. Обиколи помещението и спря там, откъдето бе тръгнал.

Нищо.

Веждите му замислено се смръщиха. Къде точно се намираше Черният камък на Елфите?

Отново разгледа пещерата опитвайки се с поглед да проникне зад зелената светлина. Бе пропуснал нещо. Какво ли?

Затвори за миг очи и остави мисълта му да потършува в тъмнината. Усети нещо малко, което прошепна името му. Очите му отново се отвориха. Скулестото му издължено лице замръзна. Нещото не беше в стените, а в пода!

Тръгна отново към средата на помещението, воден от усета си. Това което го зовеше, сигурно бе Черният камък на Елфите, реши той. Камъните на Елфите имаха свой собствен живот и можеха да призовават определени хора. Отдръпна погледа си от стените и гробовете, а очите му се спряха в точка, почти в средата на пещерата.

Когато я достигна, откри правоъгълен камък, поставен на пода. Нещо бе издълбано на него, но беше толкова изгладено от времето, че не успя да го прочете. Поколеба се, но ако бе написан от Елфите, значи той не би могъл да го пречете.

Застана на колене — една самотна по средата на пещерата, изолирана дори от мъртвите. Избърса праха от надписа и още веднъж се опита да го разчете. След това търпението му изчезна и се отказа. С две ръце избута камъка. Той се премести леко, без звук.

Усети прилив на вълнение.

Дупката отдолу беше тъмна, забулена в сянка и не се виждаше нищо. Все пак там имаше нещо…

Отхвърляйки предпазливостта си, която така добре му бе послужила досега, Уокър Бо посегна вътре.

Изведнъж нещо се уви около ръката му и го хвана. За миг го облада силна болка, след това се вцепени. Опита се да се освободи, но не успя да помръдне. Обзе го паника. Все още не виждаше какво е това долу.

Отчаяно сега използваше магията, а свободната му ръка събираше светлина и я изпращаше в дупката.

Това, което видя, го смрази. Нямаше Камък на Елфите. Вместо това една змия се бе увила здраво около ръката му. Но не беше обикновена змия. Това бе нещо по-мъртвешко и той веднага го разпозна. Беше Асфинкс — същество от легендите, създадено по едно и също време с масивните Сфинксове отвън. Но Асфинксът бе същество от плът и кръв, докато нещо го докосне. Тогава се превръщаше в камък. Докосналото го нещо също.

Зъбите на Уокър се стегнаха. Ръката му вече почваше да посивява. Асфинксът бе мъртъв и вкаменен, а хватката му не можеше да се разкъса.

Уокър Бо диво се дърпаше, но нямаше път за отстъпление. Беше хванат от камъка и окован към пода като с вериги. Страхът го прониза като нож. Беше отровен. Както ръката му се превръщаше в камък, така бавно и неумолимо щеше да се вкамени и той.

Докато се превърне в статуя.