Потомците на Шанара

ГЛАВА 26

Тогава Морган Лий се спомни приказките. Като че ли винаги е имало приказки за Влечугите, които са се предавали от дядо на баща, от баща на син, от поколение на поколение. Бяха разказвани в планините, както и в по-голямата част от Южните земи, където бе ходил. Мъжете шепнеха за Влечугите над чаша бира късно вечер и караха кръвта на малките момчета като Морган, да се смразява от ужас. Никой не вярваше много в тия истории, въпреки че за влечугите се говореше като за чудовищата от времето на Призраците Морди, което въобще не бе забравено. Каквото и да говореха южняците, в Източните земи имаше Джуджета, които се кълняха, че са ги виждали.

Стеф бе едно от тях. Беше разказвал на Морган приказките, дълго след като той вече ги беше чувал — не като легенда, а като истина. Настояваше, че това се е случило. Стеф бе му казал, че Федерацията е създала Влечугите. Преди около сто години, когато войната срещу Джуджетата се бе преместила в дивия Анар сред непроходимите гори и скали, федерацията бе създала Влечугите. По това време Джуджетата вече бяха изгонени от домовете си и се бяха укрепили сред планините. Оттам те атакуваха тежката Федерална армия и изчезваха като нощни сенки. В продължение на месеци Федерацията не можа да намери решение и тогава се появиха Влечугите.

Никой не знаеше със сигурност откъде са се появили. Някои смятаха, че това са само машини, създадени да разрушат укрепленията на Джуджетата и да унищожат самите Джуджета. Други твърдяха, че никоя машина не би могла да направи това, което правеха Влечугите — те имаха инстинкт и настървение. Някои хора шептяха, че са направени с магия. Независимо от произхода им те се появиха в централен Анар и започнаха лова си. Бяха неудържими. Преследваха неуморно Джуджетата и когато ги откриеха, ги разбиваха напълно, войната завърши само след около месец. Редиците на Джуджетата силно оредяха.

След това Влечугите изчезнаха така тайнствено, както се бяха и появили — сякаш земята ги бе погълнала. Останаха само приказките, които с всяко следващо разказване ставаха все по-невероятните и по-неточни, докато накрая само Джуджета — се бяха и появили — сякаш земята ги бе погълнала. Останаха само приказките, които с всяко следващо разказване ставаха все по-невероятните и по-неточни, докато накрая само Джуджетата им вярваха. Морган Лий се загледа за миг надолу, докато приказките от детството му наизлизаха в мислите му, след това отмести погледа си от кошмарното същество и потърси Стеф. Джуджето също гледаше към него, а лицето му бе изплашено.

— Влечуго, Морган! Влечуго! След всичките тези години. Знаеш ли какво означава това?

Морган нямаше Време да се замисля. Падишар Крийл беше зад тях. Беше чул думите на Джуджето. Сграбчи Стеф за раменете и го обърна към себе си.

— Кажи ми бързо! Какво знаеш за това?

— Това е Влечуго! — повтори Стеф, а гласът му бе неестествено глух, сякаш самото име говореше всичко.

— Да, да, добре! — изсумтя Падишар. — Не ме интересува какво е! Искам да знам как да го спра!

Стеф поклати глава бавно, сякаш искаше да прогони страха, който не му даваше мисли.

— Не можеш да го спреш! Няма начин! Никой, никога не е открил начин.

Чу се мърморене от мъжете наоколо, които се заслушаха в думите на Джуджето и като че ли отчаянието започна да обзема защитниците. Морган бе поразен: никога не бе виждал Стеф да се предава. Бързо погледна към Тийл. Тя беше отместила Стеф от Падишар, а очите й бяха сурови и студени като камъни. Падишар не й обърна внимание.

— Стойте по местата си! — изръмжа той на тези, които бяха започнали да мърморят и да отстъпват. Шумът и движението секнаха веднага. — Ще одера първия заек, който не ме послуша! — Погледна Стеф: — Значи няма начин? Може би според теб, въпреки че те мислех за смел човек, Стеф — гласът му бе тих и равен. — Няма начин? Винаги има!

Отдолу се чу странен шум и всички отидоха до укреплението. Влечугото бе стигнало до основната на Издатината и щеше да потегли нагоре, където човешките ръце и крака нямаха шанс да се удържат. Слънчевата светлина огря металната броня по него и мускулите му се раздвижиха. Барабаните на Федерацията бяха започнали да отмерват такта на приближаващото се чудовище.

Падишар се протегна и извика над защитниците:

— Чандос! Десетина стрелци веднага при мен! Стрелците веднага се появиха и изстреляха дъжд от стрели върху Влечугото. То не забави ход. Стрелите отскачаха от бронята или се забиваха в тялото без ефект. Дори мързеливо гледащите му очи сякаш не можеха де се пронижат.

Падишар отпрати стрелците. Откъм линиите на Федералната армия се нададе радостен възглас и барабаните ускориха ритъма. Вождът на бунтовниците повика копиехвъргачите, но дори тежките дървени копия с железни върхове не успяха да забавят чудовището. Те отскачаха от бронята и влечугото продължаваше.

Огромни камънаци бяха дотъркаляни и хвърлени надолу. Няколко от тях се блъснаха във Влечугото. Резултатът беше същият. То продължи да се движи. Защитниците бяха уплашени и объркани. Падишар гневно крещеше да се успокоят, но задачата му ставаше все по-трудна. Донесоха храсталаци, които подпалиха и пуснаха върху Влечугото — никакъв ефект. Изляха надолу горящ газ, който покри изкачващото се чудовище. От лагера на Федерацията се понесоха викове и барабаните замлъкнаха. Отдолу лъхна страхотна горещина, която принуди защитниците да се отдръпнат. Морган се отпусна — Стеф и Тийл бяха до него. Лицата им бяха бледи. Морган им помогна да се отдръпнат, учуден какво става с приятелите му.

— Зле ли си? — прошепна той на Стеф и му помогна да седне. — Какво има?

Но Джуджето като че нямаше отговор. То просто поклати глава. След това с усилие каза:

— Огънят няма да го спре. Беше опитано, Морган. Не се получава.

Беше прав. Когато пушекът и огънят намаляха достатъчно, за да могат защитниците да се приближат отново до ръба на терасата, Влечугото пак бе там, почти по средата на пътя си. Барабанните ритми и виковете от лагера на Федералната войска се подновиха и разклатиха Издатината.

Бунтовниците бяха разколебани. Започнаха да спорят и стана ясно, че никой не вярва, че Влечугото може да бъде спряно. Какво щяха да правят когато ги достигнеше? След като очевидно не можеха да го наранят със стрели и копия, щяха ли да успеят да го спрат с мечове? Можеха да предположат какво ще се случи.

Само Аксхинд и Тролите изглеждаха необезпокоени от случилото се. Стояха на единия край на отбранителната линия спокойни, с подготвено за битка оръжие. Не говореха. Не изглеждаха нервни. Наблюдаваха Падишар Крийл, очевидно в очакване на следващия му ход.

Падишар бързо го направи. Той забеляза нещо, което другите бяха пропуснали, и това даде искрица надежда за бунтовниците.

— Чандос! — извика той и разбута хората си, минавайки покрай защитната линия. Чернобрадият му суров лейтенант се появи: — Донеси всичката мазнина, която имаме — за готвене, за почистване — всичко! Не губи време за въпроси, просто го направи!

Чандос си затвори устата и изчезна. Падишар се сниши и се върна при Морган и Джуджетата.

— Подгответе единия от лифтовете! — извика той на хората оттатък. След това изведнъж се спря. — Стеф, как се движат тия Влечуги по хлъзгава повърхност? С какво се залавят?

Стеф го погледна неразбиращо:

— Не знам…

— Но все някак трябва да се захващат, нали? — настоя Падишар.

Обърна се, без да дочака отговор. Сутринта бе станала гореща и той вече се потеше. Свали туниката си и ядосано я захвърли настрани. Грабна два колана от стоящия наблизо бунтовник, стегна ги около кръста си, закачи на единия малка брадвичка и тръгна към лифта. Морган го последва, разбрал вече какво е намислил бунтовникът. Чандос дотича, следван от мъже, които носеха съдове с различна форма и големина.

— Натоварете ги! — нареди Падишар и сложи ръце на широките рамена на лейтенанта си.

— Ще сляза долу до звяра и ще го залея с мазнината.

— Падишар! — Чандос беше ужасен.

— Не, чуй ме! Влечугото няма да стигне дотук, ако не успее да се изкатери, а няма да може да се изкатери, ако не успее да се хваща. Мазнината така ще омаже всичко, че тая гадина няма да може да помръдне. Дори е възможно да падне! — Той се усмихна страховито. — Това няма ли да сложи добър край на всичко?

Чандос поклати рошавата си глава, а в очите му имаше объркване. Тролите се бяха приближили и слушаха.

— Мислиш, че Федерацията ще те остави да слезеш дотам? Стрелците им ще те надупчат!

— Не и ако ме прикривате — усмивката му се изпари. — Освен това, стари приятелю, какъв друг избор имаме? — Той скочи в коша и приклекна, за да бъде възможно най-малка мишена. — Само не ме изпускайте! — изкрещя той и здраво хвана брадвичката.

Кошът се понесе бързо надолу, държан от Чандос, точно над мястото, където Влечугото се изкачваше по скалата. От лагера на Федералната армия се разнесе вик и напред излязоха стрелците. Навсякъде около лифта започнаха да се сипят стрели. Бунтовниците отговориха също със стрелба. Нападателите бяха отблъснати.

Но Федерацията беше докарала катапулти и огромни камъни започнаха да се разбиват в скалния масив. Един улучи коша и наоколо се разхвърчаха трески. Точно отдолу беше Влечугото.

Морган Лий стоеше на края на терасата и гледаше ужасен. Зад него бяха Стеф и Тийл. Лифтът с Падишар Крийл се заклати, сякаш уловен в страхотна буря.

— Дръжте! — изкрещя Чандос на мъжете при въжетата. — Успокойте го!

Но го изпуснаха. Въжето се изхлузи и повлече бунтовниците към края на терасата, където няколко от тях трескаво се бореха да се задържат. Стрелите на федералните войници ги достигаха и двама паднаха. Никой не зае мястото им, тъй като наоколо цареше хаос. Чандос погледна през рамо с широко отворени очи. Въжето се изплъзваше!

Те не могат да го удържат — с ужас осъзна Морган.

Той изскочи напред като крещеше диво, но Аксхинд беше по-бърз. С изненадваща за размерите си повратливост, Старейшината на Келтите разблъска наблюдателите и хвана въжето с мощните си ръце. Другите объркано отстъпиха. Гигантският Трол сам държеше лифта с Падишар Крийл. След това се появи още един Трол, след него още двама. Те задържаха въжето, докато Чандос изпращаше заповедите си.

Морган отново се показа зад ръба. Издатината бе остров посред хаоса. В основата му Федералните войници измираха. Редиците им бяха разбъркани. Атакуващите бяха разпръснати из долината. Катапултите стреляха, но камъните не достигаха целта. Лифтът все още висеше на няколко стъпки над черното чудовище.

Падишар изсипа първия съд с мазнина върху скалата и Влечугото. Съществото се подхлъзна и спря да се движи.

Вторият съд последва първия, а след него дойде и трети. Влечугото и скалата бяха обляни. Навсякъде около Падишар се сипеха стрели. Улучиха го веднъж, два пъти, три пъти и той падна.

— Издърпайте го! — изкрещя Чандос.

В отговор Тролите подръпнаха въжето, а бунтовниците диво започнаха да стрелят надолу към Федералната армия.

После Падишар отново се надигна и последните два съда изпразниха съдържанието си върху скалата. Звярът не помръдваше, а мазнината течеше върху него, под него, около него и блестеше на утринното слънце.

Един катапулт улучи коша и го разби на парчета. Бунтовниците горе извикаха, но Падишар не падна, а се хвана здраво за въжетата. Сега обаче бе идеална мишена и камъни и стрели се насочиха към него. По гърдите и ръцете му имаше кръв, а мускулите се бяха опънали от напрежение.

Въжето бе издърпано внимателно и хората му го измъкнаха на терасата. За миг битката беше забравена. Чандос крещеше всички да стоят на местата си, но бунтовниците се събраха около ранения си водач. Падишар се изправи. От раните му течеше кръв. Стрели стърчаха от дясното му рамо, а лицето му бе изкривено от болка. Той счупи две от стрелите и ги измъкна.

— Връщайте се до стената! — изръмжа той. — Веднага! Бунтовниците се разпръснаха.

Падишар избута Чандос и отиде до укритието, за да погледне Влечугото.

То все още беше там и не помръдваше, сякаш бе залепнало за скалата. Стрелците с лъкове и войниците при катапултите още атакуваха, но с половин сила — те също наблюдаваха какво ще се случи.

— Падай, проклето същество! — яростно изкрещя Падишар. Влечугото се раздвижи, опита се да тръгне надясно и да се измъкне от хлъзгавия участък. Щипките му стържеха. Но мазнината си бе свършила работата. Хватката на звяра започна да се отпуска и един по един краката му увисваха. Вик на отчаяние разтърси редиците на Федерацията, а бунтовниците им отвърнаха с радостен възглас. Влечугото започна бързо да се свлича надолу, а масивното му тяло разнасяше мазнината. След това се изпусна и се търколи сред звуци от счупени кости и метал. Когато достигна земята, Издатината се разтресе и се надигна облак прах.

Влечугото лежеше неподвижно в основата на Издатината, а огромното му тяло лъщеше от мазнината.

— Това беше! — въздъхна Падишар и се отдръпна. След това седна, а очите му уморено се затвориха.

— Наистина го довърши! — възкликна Чандос и се строполи по него. Усмивката му беше дива. Морган, който бе наблизо, откри че също се смее.

Но Падишар поклати глава.

— Нищо не е свършено. Това беше ужасът за днес. Утре със сигурност ще доведат друго. И с какво ще заменим мазнината, след като изразходвахме всичката днес? — тъмните му очи се затвориха. — Отчупи и тая стрела и я измъкни, та да мога да поспя малко.

Този ден Федерацията не ги атакува повече. Оттегли армията си до края на гората, за да се погрижи за мъртвите и ранените. Само катапултите останаха по местата си и изпращаха своите камъни, но изстрелите бяха неточни и по-скоро бяха за да дразнят защитниците.

За жалост Влечугото не беше мъртво. След известно време като че ли се възстанови и бавно пропълзя в прикритието на гората. Беше невъзможно да се определи доколко бе ранено, но никой не се наемаше да твърди, че са го видели за последен път.

Раните на Падишар Крийл бяха почистени, превързани, а самият той — оставен в леглото. Беше отслабнал от загубата на кръв и болката, но дори когато Чандос идваше да го посети, Падишар даваше инструкции за отбраната на Издатината. Трябваше да построят специално оръжие. Морган чу за това от Чандос, който събра група от хората и ги изпрати в най-обширната пещера, за да го сглобят. Работата започна почти веднага, но когато Морган попита каква е целта, Чандос отказа да говори.

— Ще видиш, когато го завършим, планинецо — отговори глухо той. — Засега не питай повече!

Докато се чудеше какво да прави, отиде при Стеф и Тийл и откри приятеля си увит в одеяла с треска. Тийл го погледна с подозрение, когато планинецът пипна челото на Стеф. Тя бе като куче пазач, което не вярваше на никой. Морган не можеше да я вини. Поговори тихо и кратко със Стеф, но Джуджето почти не бе в съзнание. Изглеждаше по-добре да го остави да поспи. Планинецът стана, погледна безмълвната Тийл и се отдалечи.

През остатъка от деня се разхождаше между укрепленията и пещерите, като разглеждаше ту Федералната войска, ту, новото оръжие, Падишар и Стеф. Денят бързо мина. Още веднъж се зачуди какво всъщност прави тук, хванат като в капан на Издатината, заедно с тези бунтовници, далеч от Пар и Кол. Как въобще щеше да открие братята? Със сигурност не биха се опитали да дойдат в Хълмовете Парма, поне докато федералната армия бе тук. Дамсън Рий никога не би го допуснала.

Или пък не? Изведнъж си помисли, че би го направила, ако знае по-сигурен път. Това го накара да се замисли. Ами ако имаше повече от един път в Издатината? Не можеше да няма. Дори при тази защита, Падишар Крийл не би допуснал при евентуална обсада да бъдат приковани към тази тераса. Сигурно имаше друг път навън. Или навътре. Реши да го открие.

Падишар бе буден и Морган го намери седнал накрая на леглото си, бинтован, а кървави отпечатъци се виждаха ясно по загорялата му кожа. Той разглеждаше няколко рисунки, направени от Чандос. Друг на негово място би лежал още, за да възвърне силите си, но Падишар изглеждаше готов за бой. Двамата го погледнаха, когато наближи, и Падишар скри скиците. Морган се поколеба.

— Планинецо — поздрави го той, — ела и седни при мен.

Морган се приближи и седна на една метална кутия.

Чандос кипна, изправи се безмълвно и излезе.

— И как е приятелят ни Джуджето? — попита доста внимателно Падишар. — По-добре ли е вече?

Морган го изгледа.

— Не. Нещо не е наред, но не знам как направи пауза. — Не вярваш никому, нали? Дори и на мен.

— Най-вече на теб! — Падишар изчака за момент, след това се захили, а усмивката му бе ледена. — Вече не мога да си позволя да вярвам на когото и да е. Доста неща се случиха, които ми показват, че не мога. — Помести се и лицето му се изкриви от болката. — Е, кажи ми какво те води насам? Видя ли нещо, за което мислиш, че трябва да знам?

Истината беше, че всред вълненията от сутрешните събития, Морган бе забравил за задачата, поставена му от Падишар — да се опита да открие предателя. Но не го каза, само поклати глава.

— Имам въпрос — каза той. — Мислиш ли, че Дамсън Рий все пак ще се опитам да доведа Пар и Кол Омсфорд тук? Има ли друг път към Издатината, който тя би могла да използва?

Погледът на Падишар Крийл бе многозначителен. Настъпи продължителна тишина и Морган се вцепени, усещайки как е прозвучал въпросът му.

Взе си дълбоко дъх.

— Не питам, къде е, само…

— Разбирам какво питаш и защо — прекъсна го другият. Суровото му лице още повече се намръщи. За миг Падишар не каза нищо, като настойчиво изучаваше планинеца. — Всъщност има друг път — каза той накрая. — Сигурно и сам си го установил, разбираш достатъчно от тактика, за да знаеш, че винаги за беглеца трябва да има повече от един път навътре или навън.

Морган безмълвно кимна.

— Е, тогава, планинецо, само ще добавя, че Дамсън Рий няма да рискува да доведе братята тук, докато Издатината е в обсада. Ще ги държи на безопасно място в Тирзис или където изисква положението.

Направи пауза, а очите му бяха студени от скритите мисли. След това каза:

— Никой друг освен Дамсън, Чандос и аз не знае другия път, след като Хайърхоун вече е мъртъв. По-добре да си остане така, докато не открием предателя, не мислиш ли! Не бих искал Федерацията да влезе през задната врата, докато ние сме заети да охраняваме предната.

Досега Морган не бе помислил за това. Мисълта бе смразяваща.

— Безопасен ли е вторият път? — колебливо попита той. Падишар стисна устни.

— Много. А сега иди да вечеряш, планинецо. И си отваряй очите.

Обърна се отново към рисунките. Морган се поколеба, мислейки да каже още нещо, след това рязко се обърна и излезе.

Изчезващата дневна светлина се смени от вечерния мрак и първите звезди се появиха. Морган седеше в единия край на терасата, загледан в луната и зает със собствените си мисли. Отдолу се простираха Хълмовете Парма. Лагерът беше тих, като се изключи шумът от работата по тайното оръжие на Падишар. Катапултите бяха неподвижни, а хората на федерацията и бунтовниците или спяха, или бяха останали сами със себе си. Падишар и Чандос се срещнаха с Тролите, но Морган не бе поканен на срещата. Стеф си почиваше, но треската му още не бе отминала и силите му бяха изчезнали. Нямаше с какво друго да запълни времето си освен със спане или мислене. Морган Лий избра второто.

Откакто се помнеше, беше умен. Това беше дар, който дължеше на дедите си — хора като Мениън и Рон Лий, които на времето си са били истински принцове — но и дар, които той бе усъвършенствал. Федерацията му бе дала и причината, и възможността затова. Беше прекарал по-голямата част от младостта си в опити да измами Федерацията, която управляваше родната му страна, да я дразни, за да не се чувстват служителите й никога в безопасност, да ги кара да се чувстват унизени и объркани, воден от единственото желание някога завинаги да ги прогони от Лий. Беше много добър, може би най-добрият. Знаеше всички номера, повечето бе измислил сам. Можеше да измами почти всеки, ако му дадяха време и възможност затова.

Усмихна се горчиво. Поне винаги бе мислил така. Сега беше време да го докаже. Време беше да разбере защо Федерацията знаеше всяка тяхна стъпка, как бяха предадени бунтовниците, братята, малката група от Кълхейвън и всички останали, и най-важното — кой беше отговорен за това.

Отпусна се върху покрития от високата трева дънер на едно дърво, прибра колене до гърдите си и премисли още веднъж всичко, което му бе известно.

Списъкът на предателствата беше дълъг. Някой бе информирал Федерацията, когато Падишар ги бе завел в Тирзис, за да вземат Меча на Шанара. Някой бе узнал какво преследват и бе информирал федералния командир за пристигането им. Един от вашите, бе казал командирът на Падишар. След това някой бе разкрил местоположението на Издатината, която сега беше обградена от федералната войска — отново някой който знаеше къде и как да стигне до нея.

Намръщи се. Очевидно предателствата бяха започнали от по-рано. Ако приемеше, а сега вече бе готов за това че някой е изпратил Гризача по следите им в Улфсктааг и че е подсказал на Призрака при Хребета Тофър, къде Паяците Гноми могат да открият Пар, значи предателствата са започнали още от Кълхейвън!

Значи ли, че някой ги е проследил още от Кълхейвън?

Веднага отхвърли тази възможност. Никой не би могъл да го направи.

Но имаше още нещо към загадката: бе видял Хайърхоун в Тирзис, а убиецът му очевидно беше в хълмовете Парма. А убийството на часовите до лифта, когато кошовете са били горе. Как можеше да свърже всички тези събития?

Остави за няколко минути всичко да премине отново през главата му, за да не е пропуснал нещо. Опита се да подреди парченцата мозайка. Минутите тихо се изнизваха. Парченцата не се подреждаха.

Нещо пропускаше.

Бързо потри ръце. Реши да опита по друг начин. Щеше да отстрани това, което не му върши работа, за да види какво ще остане. Пое си дъх и се отпусна.

Никой не би могъл да ги проследи през цялото време. Значи е един от тях. Но, ако един човек бе причина за появата на Гризача, Призрака и всичко, което се беше случило в лагера след появата им, значи бе от основната група: Пар, Кол, Стеф, Тийл или той самият. Веднага се спря на Тийл, тъй като за нея знаеше по-малко, отколкото за другите. Не можеше да повярва, че е някой от братята или Стеф. Но защо Тийл. Не беше ли изтърпяла и тя толкова, колкото и Стеф?

Освен това какво общо имаше Хайърхоун? Защо са били убити хората от патрула до лифта?

Спря се. Били са убити, за да може някой или да влезе, или да излезе, без да бъде забелязан! Имаше логика. Но лифтовете са били горе: Значи са били убити след като са качили някого горе — може би, за да се скрие самоличността на този някой.

Пребори се с възможностите — всичко водеше към Хайърхоун. Той беше ключът. Ами ако наистина него е видял в Тирзис? Ами ако Хайърхоун наистина ги бе предал на Федерацията? Но той не се бе връщал повече при Издатината. Как тогава би могъл да убие постовите? И защо след това и той е бил убит? И от кого? Възможно ли бе предателите да са двама — Хайърхоун и някой друг.

Нещо си дойде на мястото.

Морган Лий се поизправи. Кой беше враг, истински враг тук? Истинският враг бяха Призраците. Не беше ли това, което им каза сянката на Аланон? Не ги ли предупреди за това? А Призраците можеха да вземат тялото, формата и говора на всеки един. Поне някои от тях — най-опасните. Така бе казал Коглайн.

Морган усети, че пулсът му се ускори, а лицето му почервеня от напрежение. Нямаха работа с човешко същество, а с Призрак! Изведнъж парченцата от мозайката започнаха да се подреждат. Призракът би могъл да се скрие между тях, без да го усетят. Призракът би могъл да привика Гризача, да се обади на един от своите при Хребета Тофър, да изпревари групичката на Падишар в Тирзис, да разузнае целта им и да се върне преди тях. Призракът би могъл да стои достатъчно близо. И можеше да се маскира като Хайърхоун. Не, не да се маскира, а да бъде Хайърхоун! И би могъл да убие Хайърхоун след като е изпълнил задачата си, а след това и постовите, защото са го видели, независимо чие лице е носил. Разкрил е на федералната армия пътя до Издатината — дори им е направил карта.

Кой? Това оставаше да определи…

Морган бавно се отпусна назад, когато мозайката най-накрая се подреди. Знаеше кой: Стеф или Тийл! Трябваше да е или единият или другият. Естествено те бяха през цялото време от Кълхейвън дотук с групата. Тийл е била в безсъзнание през цялото време, докато с Падишар бяха в Тирзис. Това би дало възможност на което и да е от Джуджетата, или по-скоро на Призрака вътре да измине целия път дотам и обратно. Във всеки случай повечето време са били сами — само двамата.

Изсумтя под тежестта на подозренията си. За миг помисли, че е луд, че трябва да изостави това и да започне отново. Но не можа да го направи. Знаеше, че е прав.

Вятърът го докосна и той придърпа плаща си, въпреки горещината. Остана в прикритието си от сенки и отново обмисли всичките си доводи и изводи. Вече беше тихо в лагера на бунтовниците и той си представи, че е единственият човек в Хълмовете Парма.

Проклятие!

Стеф или Тийл?

Инстинктът му подсказваше, че е Тийл.