Потомците на Шанара

ГЛАВА 31

Къде беше Тийл? Морган Лий коленичи до Стеф, докосна лицето му и усети хладина по кожата си. Изведнъж сграбчи приятеля си за раменете, но Стеф сякаш не го почувства. Морган дръпна ръцете си и отново се изправи. Очите му се взряха в тъмнината наоколо и потрепера от нещо повече от студа. Въпросът — един мрачен шепот — препускаше в мислите му, опитвайки се да се скрие в най-отдалечените кътчета.

Къде беше Тийл?

Възможностите минаваха през ума му. Отишла е да донесе на Стеф вода, нещо топло за ядене, още едно одеяло може би? Отишла е да разгледа наоколо, събудена от шестото чувство, което те спасява, когато си преследван. Наблизо е и ще се върне?

Възможностите се разбиваха и изчезваха. Не! Той знаеше отговора Беше отишла да поведе войниците на Федерацията към Издатината през задната врата. Скоро щеше да ги предаде за последен път.

„Никой освен Дамсън, Чандос и аз не знае другия път сега, след като Хайърхоун е мъртъв.“ Това му бе казал Падишар, говорейки за тайния проход. Потрепера при яснотата на спомена. Ако предположението му беше вярно и предателят бе Призрак, взел образа на Хайърхоун, за да ги проследи до Тирзис, това означаваше, че той притежава и спомените на Хайърхоун — значи знаеше и за тунела!

И ако сега Призракът беше Тийл…

Морган усети как космите на врата му настръхват. На Федерацията и трябваха месеци, за да превземе с обсада Издатината. Ами ако обсадата не беше нещо повече от маскарад? Ами ако намеренията са били още отначало Издатината да се превземе чрез предателство отвътре с използване на тайния тунел?

„Трябва да направя нещо!“ Морган Лий усети, че се сковава. Трябваше да остави Стеф и веднага да отиде при Падишар Крийл. Ако подозренията относно Тийл бяха верни, тя трябваше да бъде намерена и спряна.

Ако…

Ужасът на това, за което си мислеше, заседна в гърлото му Тийл беше най-големият враг, който са срещнали от Кълхейвън насаме. Тя ги бе предала, особено Стеф, който мислеше, че й дължи живота си и я обичаше. Знаеше, че ужасът не идва от възможността за предателство, а от увереността за това.

Стеф видя ужаса, отразен в очите му и го хвана за раменете.

— Къде е тя, Морган? Ти знаеш. Виждам!

Морган не се опита да се освободи. Вместо това се обърна към приятеля си и каза:

— Мисля, че знам, но ти ще трябва да почакаш тук, Стеф. Ще трябва да ме оставиш да ида след нея.

— Не! — Стеф поклати решително глава. — Идвам с теб.

— Не можеш. Прекалено болен си…

— Идвам, Морган! Е, къде е?

Джуджето трепереше от треската, но планинецът знаеше, че няма да се освободи от него без да приложи сила.

— Добре! — съгласи се и бавно пое дъх. — Насам. Постави ръката под кръста на приятеля си, за да го поддържа и потегли в тъмнината. Не можеше да остави Стеф, въпреки че знаеше колко се усложняват така нещата. Просто щеше да направи каквото трябваше. Изведнъж се спъна и падна, повличайки и Стеф със себе си. После отново се изправи, без да вижда въжето на пътеката. Забави ход, защото се сети, че все още не бе обмислил добре това, което прави. Тийл беше предателят. Трябваше да го приеме Стеф може би не, но той трябваше. Тийл беше тази, която…

Спря се: Не! Не Тийл. Не наричай това нещо Тийл. Тя е мъртва или близо до смъртта — разлика, която не можеше да се улови. Така че не Тийл. Призракът, който се криеше в нея.

Дишането му се учести от бързането с увисналия на рамото му Стеф. Призракът сигурно бе напуснал тялото на Тийл и беше влязъл в това на Хайърхоун, за да проследи до Тирзис групичката на Падишар и да я предаде. След това се е върнал, напуснал е тялото на Хайърхоун, убил е стражата, защото не е могъл да се изкачи незабелязано и отново е влязъл в Тийл. Стеф не бе разбрал какво става. Беше решил, че Тийл е отровена. Призракът му го бе подсказал. Освен това е успял да прехвърли всички подозрения върху Хайърхоун с припадането си до ръба на терасата. Чудеше се колко ли време Тийл е била Призрак? Сигурно дълго. Опита се да си я спомни, но в ума му се появи само външната част, черупката. Припомни си описанието на Пар за това как Призракът при Хребета Тофър който се бе крил в образа на момиченце, се опитвал да влезе в него. Припомни си ужаса на своя приятел. Сигурно така е било и с Тийл.

Повече нямаше време да обмисля нещата. Наближаваха главната пещера. Вождът бе буден, точно както се надяваше Морган. Изглеждаше прекрасно в ярките си дрехи, говореше с мъжът, които се грижеха за ранените, а мечът и камите си бяха по местата.

— Какво правиш? — ядосано изкрещя Стеф. — Това е нещо само между мен и теб, Морган. Не и той…

Но Морган не обърна внимание на протестите му и го издърпа на светлината. Падишар Крийл се обърна с приближаването им и ги хвана за раменете.

— Хей, момчета, успокойте се! Защо се лутате така в тъмнината? — Хватът му се стегна, когато Стеф се опита да се освободи, а гласът му се сниши. — По-внимателно! Очите ви говорят, че нещо ви е изплашило. Нека го запазим за вас. Какво се е случило?

Стеф беше бесен, а очите му бяха бучки лед. Останалите ги гледаха любопитно и бяха достатъчно близо да чуят каквото има да каже. Морган се поколеба. Засмя се обезоръжаващо:

— Мисля, че намерих човека, когото търсеше — каза той на големия мъж.

За миг лицето на Падишар се стегна, след това отново се отпусна.

— А, това ли е всичко? — говореше колкото на тях, толкова и на хората си, а гласът му беше шегаджийски. — Е, хайде да излезем и да ми разкажете! — Сложи ръце на рамената им, сякаш всичко бе наред, махна на другите и избута планинеца и Джуджето навън.

След това ги отведе в сенките.

— Какво си открил? — попита той.

Морган погледна Стеф, след това поклати глава. Вече се потеше под дрехите, а лицето му беше зачервено.

— Падишар — каза той, — Тийл липсва. Стеф не знае какво й се е случило. Мисля, че може да е тръгнала по тунела.

Зачака, а погледът му се спря върху този на големия мъж с мълчаливата молба да не разпитва повече и да не го кара да обяснява. Все още не беше напълно убеден, а Стеф не би му повярвал в никакъв случай. Падишар разбра:

— Да се огледаме. Ти и аз, планинецо.

Стеф го хвана за ръката.

— И аз идвам! — лицето му плуваше в пот, очите му бяха премрежени, но решителността му бе твърда.

— Нямаш достатъчно сили, момче.

— Това е мой проблем!

Лицето на Падишар изглеждаше още по-скулесто на светлината. Цялото бе покрито с драскотини от снощната битка. Те бяха като отражение на дълбоките белези по лицето на Джуджето. Влязоха в отделението на болните, където Падишар дръпна един от бунтовниците и му каза нещо. Морган можеше да се досети какво става.

— Събуди Чандос — нареди Падишар. — Кажи му, че искам да вдигне лагера под тревога. Проверете постовете и се уверете, че са будни и живи. Подгответе се да се махаме. След това да дойде след мен в тайния тунел с помощ. Кажи му, че вече не пазим тайна и няма значение кой знае за намеренията му. Действай!

Мъжът изчезна и Падишар махна на Морган и Стеф. Поведе ги в главната пещера. Запали три фенера, задържа един за себе си и даде по един на двамата. След това ги отведе в дъното на пещерата, подаде фенера си на Морган, хвана касите с две ръце и дръпна. Вратата се отбори и разкри тунела зад нея. Плъзнаха се през отбора и Падишар придърпа отново вратата.

— Стоите близо! — предупреди той.

Забързаха в тъмнината, а фенерите пред тях хвърляха слабата си жълта светлина върху сенките наоколо. Тунелът беше широк, но се виеше постоянно. Скалите бяха назъбени в причудливи форми, а навсякъде имаше сталактити и сталагмити. Вода се стичаше от тавана. Това бе единственият шум в тишината, освен собствените им стъпки. Беше хладно и Морган бързо го усети. Трепереше, вървейки след Падишар. Стеф бе най-накрая, а дишането му беше учестено и неравно.

Изведнъж Морган се замисли какво щяха да правят, след като открият Тийл. Мислено провери оръжията си. Новият меч бе привързан на гърба му, в колана си имаше кама и още една в ботуша. На кръста си носеше и остатъка от Меча на Лий.

Не е кои знае колко срещу Призрак, притеснено помисли той. И колко щеше да им е от полза Стеф, дори да разкриеха истината? Какво щеше да направи? „Само да имах все още магията…“ Изгони тази мисъл, знаейки докъде ще го доведе. Беше решен да не се оставя отново на колебанията да го обземат.

Секундите се изнизваха и ехото от стъпките им продължаваше да бъде самотно. Стените на тунела ту се събираха, ту отново се раздалечаваха — изгледът постоянно се сменяше! Преминаха през поредица от ниски помещения, където слабата светлина на фенерите дори не можеше да разсее тъмнината. Малко по-надолу се появиха поредица от дупки, някои широки повече от двайсет стъпки. Над тях бяха пуснати мостчета — дъски, завързани с тежки въжета, които бяха приковани с метални халки към стените, мостчетата се заклатиха, но ги удържаха.

През цялото време се оглеждаха за Тийл, но от нея нямаше и следа. Стеф започна трудно да стои изправен. Когато беше здрав, бе невъобразимо силен, но щом го настигна болестта — ако въобще беше болест, защото Морган подозираше, че е отровен — направо бе разбит. Често започна да пада и да се влачи. Падишар не намали темпото. Той държеше на казаното — Стеф беше сам. Джуджето бе дошло дотук единствено със силата на волята си и не знаеше докога ще издържи на темпото, наложено от вожда. Планинецът погледна приятеля си назад, но той като че ли не го видя — очите му претърсваха сенките.

Бяха почти на миля в планината, когато пред тях се появи светлина. Навсякъде по стените имаше фенери, а въздухът миришеше на изгорени дърва. По средата на помещението имаше пропаст като изровена паст, която ту се събираше, ту се раздалечаваше от единия до другия край. Тук също имаше мост над най-тясното място, но този беше масивен и от желязо. От близката страна имаше механизъм, който го пускаше и вдигаше. Сега мостът бе спуснат: Оттатък тунелът отново се губеше в мрак.

Тийл стоеше до механизма и го удряше с чук.

Падишар Крийл спря, а Морган и Стеф веднага застанаха до него. Тийл все още не ги бе видяла, защото светлината на фенерите им се губеше сред тази на цялото помещение.

Падишар остави фенера си.

— Повредила е механизма. Мостът повече няма да може да се вдигне! — Очите му потърсиха тези на Стеф. — Ако я оставим, ще доведе Федерацията право тук.

Стеф диво го погледна:

— Не!

Падишар не му обърна внимание. Извади меча си и тръгна напред.

Стеф тръгна след него, спъна се, падна и изкрещя:

— Тийл!

Тийл се обърна. Държеше чука в ръцете си. Сега вече и Морган видя пораженията върху механизма — болтчетата бяха развити, нитовете — изпочупени. Косата на Тийл се развя в тъмнината, оставяйки златисти следи. Обърна се към тях, а маската й не изразяваше нищо — парче кожа, привързано към главата й. Дупките за очите бяха тъмни.

Падишар хвана меча си с две ръце и го издигна на светлината.

— Край на пътя ти, момиче — изсумтя той.

Ехото изпълни пещерата, а Стеф се надигна и изкрещя:

— Почакай, Падишар!

Морган скочи върху му, хвана го за ръката и го спря.

— Не, Стеф! Това не е Тийл! Вече не! — Очите на Стеф искриха от страх и гняв. Морган сниши глас и заговори бързо и спокойно: — Чуй ме! Това е Призрак, Стеф. Откога не си виждал лицето под тая маска? Виждал ли си го въобще? Там вече не е Тийл. Тийл отдавна я няма.

Страхът и гневът се превърнаха в ужас:

— Морган, не! Щях да знам! Щях да знам, че не е тя!

— Стеф, чуй ме…

— Морган, той ще я убие! Пусни ме! — Стеф се освободи, но Морган отново го сграбчи.

— Стеф, виж какво направи тя! Предаде ни!

— Не! — изкрещя Джуджето и го удари.

Морган се присви, изненадан от силата на удара. Първата му реакция бе удивление. Не очакваше, че е възможно Стеф да е все още толкова силен. Изправи се на колене, загледан в Джуджето, което тичаше след Падишар и крещеше нещо неразбираемо.

Стеф стигна големия мъж, когато беше само на няколко стъпки от Тийл. Хвърли се върху Падишар отзад, хвана ръката с меча и започна да я извива. Падишар изкрещя яростно и се опита да се освободи, но Стеф висеше върху му.

В бъркотията Тийл скочи. Качи се като котка върху тях и започна да ги удря с чука. След няколко мига Падишар и Стеф лежаха окървавени на земята.

Морган се изправи на крака и тръгна към нея.

Тя се отправи към него, без да бърза и в един момент през ума му преминаха всички спомени за нея. Видя я като малко момиче, което срещна в Кълхейвън, в тъмната кухня на Баба Елайза и Леля Джил, косите, които се подаваха от качулката и лицето, скрито зад странната кожена маска. Видя я до огъня, заслушана в разговора на групичката, преминала през Улфсктааг. Видя я притисната до Стеф в подножието на Драконовите зъби, когато отиваха на среща с Аланон — притеснена и прекалено внимателна. Бързо прогони спомените, за да я види такава, каквото беше сега — съборила Падишар и Стеф на земята, прекалено силна, за да е това, за което се представя. Въпреки това му беше трудно да повярва, че тя е Призрак и че е успяла така напълно да заблуди всички.

Той извади меча си и зачака. Трябваше да е бърз. Може би трябваше да е повече от бърз. Спомни си съществата от Дупката. Само желязо не бе достатъчно да ги убие. Щом се приближи, Тийл приклекна, а очите в дупките на маската бяха тъмни и в тях се отразяваше увереност. Морган замахна със сила към крака на момичето. Тя с лекота избягна удара. Пак замахна — веднъж, след това отново. Мечът се срещна с железния чух. Двамата се дебнеха, за да открият пролука в отбраната си.

Още няколко удара не попаднаха в целта. Морган замахна с всичка сила, чукът се изпречи пред острието на меча и двете оръжия полетяха в мрака.

Изведнъж Тийл скочи срещу Морган и ръцете й го сграбчиха за врата. Беше невероятно силна. Имаше само миг за действие преди да падне назад. Ръката му напипа камата на кръста и я заби в корема й. Тя се отдръпна изненадана. Той я ритна назад, измъкна камата от ботуша си и разпори страната й.

Тя го бе сграбчила толкова силно, че краката му се подкосиха. Падна и започна диво да търси въздух. Пред очите му се появиха кръгове, но накрая дробовете му се изпълниха и кръговете изчезнаха.

Тийл стоеше където я бе оставил, с ножове забити в тялото. Тя се протегна, спокойно ги измъкна и ги захвърли.

„Тя знае, че не мога да я нараня, — помисли отчаяно той. — Знае, че нямам с какво да я спра!“

Когато тръгна към него, сякаш не бе ранена. По дрехите й имаше кръв, но не много. Зад маската нямаше изражение. В очите й се беше настанила ледена хладина. Морган се отдръпна, търсейки по пода каквото и да е оръдие. Хвана железния чук и отчаяно го хвърли към нея.

Тийл не изглеждаше притеснена. В тялото и нещо се размърда и пак замря. Сякаш съществото, живеещо в нея, се готвеше за атака.

Морган отстъпи към пропастта. Можеше ли някак си да примами това нещо и да го хвърли вътре? Това щеше ли да го убие? Не знаеше. Знаеше само, че той бе единственият останал, който трябваше да го спре, за да предотврати предателството срещу всичките онези мъже на Издатината. Ако се провалеше, те щяха да умрат.

„Не съм достатъчно силен без магията!“ Беше само на няколко стъпки от ръба на пропастта. Тийл бързо скъсяваше делящото ги разстояние. Той замахна с железния чук, но тя го улови, изтръгна го от ръката му и го захвърли.

Бе при него, а ръцете около врата му спираха въздуха и го задушаваха. Не можеше да диша. Опитваше да се освободи, но тя бе твърде силна. Очите му се присвиха от болка, а в устата си усещаше меден вкус. Нещо голямо падна до него.

— Тийл, недей! — чу нечии вик — глас, пълен с болка и ярост.

Стеф!

Ръцете се отпуснаха и очите му започнаха да виждат ясно как Стеф е извил ръцете на Тийл и седи върху нея. Кръв се тичаше по лицето му. На главата си Джуджето имаше отворена рана.

Дясната ръка на Морган потърси на колана Меча на Лий.

Тийл се освободи от Стеф и го прекатури. В очите й имаше ярост, а жилите по врата й разкриваха гняв, който дори маската не можеше да скрие. С вик тя заби камата в гърдите на Стеф. Той се строполи и изхърка.

Тийл се обърна, за да довърши Морган, надвеси се над него и той заби счупеното острие на меча си в нея. Тя се дръпна с такъв вик, че Морган, без да иска, също отстъпи. Но ръцете му здраво държаха дръжката на меча. След това започна да отива нещо странно. Мечът на Лий се затопли и започна да свети. Морган усещаше как той се съживява.

Магията! Това беше магията!

Силата й премина през острието в Тийл. Огън избухна в нея. Ръцете й дърпаха лицето и тялото, маската падна. Морган никога нямаше да забрави какво видя отдолу — чудовище, родено от най-тъмните части на подземния свят. Не бе си и представял, че такова нещо може да съществува. Тийл като че ли изчезна и остана само Призракът — мрачно, безформено същество, което поглъщаше светлината.

Невидими ръце се опитваха да го отблъснат и да го отделят от меча му.

— Лий! Лий! — крещеше той бойния вик на дедите си кралете и принцовете на родната му земя отпреди стотици години. И тази единствена дума се превърна в негов талисман.

Виковете на Призрака преминаха в крясъци. След това падна, а мракът, който го поддържаше, избледня. Тийл отново се появи, но падна мъртва като покосен сноп.

Трябваха му няколко мила, за да намери сили и да отблъсне Тийл от себе си. Лежеше там, подгизнал от собствената си пот и кръв, заслушан в звуците наоколо. Единствената му мисъл бе, че е оцелял.

След това бавно пулсът му се учести. Магията го бе спасила. Магията на Меча на Лий. Проклятие, значи все пак не се беше изгубила! Поне част от нея все още живееше, а това означаваше, че острието може да се поправи, магията да се върне изцяло, мощта й…

Мислите му разхвърляни се появяваха и изчезваха. Изпълни с въздух дробовете си, събра сили и отмести тялото на Тийл. Беше изненадващо лека. Погледна я докато стоеше на ръце и колене. Цялата беше разбита, сякаш нещо натрошило костите й. Лицето и все още бе изкривено, но демоните, които бе видял там, бяха изчезнали.

След това чу хъркането на Стеф. Не можеше да се вдигне, така че допълзя до приятеля си. Стеф лежеше по гръб, а камата все още се подаваше от гърдите му. Морган започна да я вади, след това бавно я остави. От пръв поглед разбра, че е късно да промени каквото и да било. Леко докосна рамото на приятеля си.

Очите на Стеф се отвориха и го погледнаха:

— Тийл? — тихо попита той.

— Мъртва е — прошепна Морган.

Лицето на Джуджето се сви от болка и пак се отпусна. Изкашля кръв.

— Съжалявам, Морган. Съжалявам… Бях сляп и това трябваше да се случи.

— Не беше само ти.

— Трябваше да видя… истината. Трябваше да я разпозная. Просто… не исках, предполагам.

— Стеф, ти спаси живота ни. Ако не ме беше събудил…

— Чуй ме. Чуй ме, планинецо. Ти си най-близкият ми приятел. Искам… да направиш нещо — отново се закашля, но се опита да контролира гласа си. — Искам да се върнеш в Кълхейвън… и да се увериш, че Баба Елайза и Леля Джил са добре. — Очите му се притвориха и отново се отвориха. — Разбра ли ме, Морган? Те ще са в опасност, защото Тийл…

— Разбрах — Морган го прекъсна.

— Те са всичко, което имам — прошепна Стеф и се протегна, за да хване ръката на Морган. — Обещай ми.

Морган кимна мълчаливо, а после каза:

— Обещавам.

Стеф въздъхна, а думите му бяха почти като шепот.

— Обичах я, Морган.

След това ръката му се плъзна и той умря.

Всичко, което се случи след това, беше като в мъгла за Морган. Постоя до Стеф и толкова бе замаян, че не можеше да направи нищо друго. След това си спомни за Падишар Крийл. Изправи се на крака и отиде да погледне големия мъж. Падишар беше жив, но в безсъзнание. Лявата му ръка беше счупена, а на главата си имаше голяма, кървяща рана. Морган превърза раните на главата, за да спре кръвта, но ръката остави. Нямаше време за нея.

Механизмът за повдигане на моста беше разбит и нямаше как да го поправи. Ако Федерацията планираше атака за тази нощ, а Морган подозираше, че е така, то мостът щеше да им помогне да минат към терасата. Оставаха само няколко часа до изгрев слънце. Това означаваше, че федералните войници сигурно вече бяха на път. Дори без Тийл като водач, нямаше да имаш проблеми с минаването през тунела до терасата.

Чудеше се какво ли е станало с Чандос и хората, които щеше да доведе. Досега трябваше да са тук.

Реши, че не може да рискува, чакайки ги. Трябваше да се махне оттам. Трябваше да пренесе и Падишар, тъй като опитите му да го събуди се провалиха. Щеше да остави Стеф тук.

Няколко минути му бяха необходими да реши какво му е сам нужно. Първо внимателно прибра Меча на пренесе телата на Тийл, а после и на Стеф до ръба и ги хвърли долу. Почувства празнота от вътре.

Вече бе толкова изнемощял, че не беше сигурен ще успее да се върне по тунела, а освен това да носи Но някак успя да го качи на раменете си и с фенер в ръка тръгна.

Вървя сякаш часове, без да чуе нищо друго освен собствените си ботуши, които се влачеха по камъните Къде е Чандос? — питаше се отново и отново той. Защо не дойде? Толкова пъти се препъна и падна, че изгуби броя им. Коленете и ръцете му бяха ранени и кървяха, а тялото му започна да се схваща. Мислеше за странни неща — за детството и семейството си, за игрите с Пар и Кол, за сериозния Стеф и Джуджетата от Кълхейвън. Малко си поплака при мисълта какво бе станало с тях и колко много от миналото бе изгубено. Когато усети, че е накрая на силите си, заговори на Падишар, но той спеше.

Вървеше сякаш цяла вечност.

Когато накрая са появи Чандос с група бунтовници и Аксхинд с неговите Троли, Морган беше припаднал от изтощение в тунела.

През остатъка от пътя го носеха заедно с Падишар и той се опита да обясни какво се е случило. Не бе сигурен какво точно е казал. Знаеше, че от време на време мърмори несвързано. Спомни си, че Чандос говореше нещо за нова атака на Федерацията, която му попречила да дойде веднага. Спомни си силните ръце, които го придържаха.

Все, още беше тъмно, когато стигнаха терасата, а Издатината все още беше атакувана. Може би това беше опит да се отвлече вниманието от войниците, които се промъкваха в тунела. Отдолу летяха стрели и копия, а обсадните кули бяха все по-близо. Бяха отбити няколко опита да се изкачи скалата. Всички подготовки за бягство бяха завършени. Ранените бяха приготвени за пренасяне. Морган тръгна с последната група към тунела в пещерата. Появи се Чандос. Страховитото му лице с черната брада се приближи до Морган:

— Всичко е наред, планинецо — каза той. — Вече има федерални войски в тайния тунел, но въжените мостове бяха отрязани. Това ще ги забави малко, но достатъчно да се измъкнем. Ние ще минем през другите тунели. През тях също има път, Падишар го знае. Коридорът е доста неприятен — на няколко пъти можеше да го объркаш. Но Падишар знае какво да прави. Никога не оставя нищо само на риска. Отново се събуди и събра всички.

— Доста е корав, старият Падишар. Но не по-корав от теб. Спасил си живота му. Измъкнал си го оттам точно навреме. Почини си сега, няма да е задълго.

Морган затвори очи и заспа. Спа лошо, като няколко пъти се събуждаше от неудобното легло и от виковете на ранените около него. Мрак бе покрил тунелите, толкова гъст, че дори светлината от фенерите не можеше да го прогони напълно. Лица и тела се движеха пред него, но споменът му бе от една безкрайна нощ.

Веднъж или два пъти му се стори, че чува бой — трясък на оръжия и викове на мъже. Но тези около него не бяха притеснени, което му подсказа, че сигурно сънува.

Насили се да се събуди. Не искаше да спи, страхуваше се да спи, когато не знае какво става наоколо. Като че ли нищо ме се бе променило. Сякаш не беше спал повече от няколко мига. Опита се да надигне глава и болка преряза врата му. Отново легна назад, замислен за Стеф и Тийл и тъничката ивица, която разделя живота от смъртта.

Падишар Крийл се приближи до него. Цялата му глава беше превързана, а ръката му бе здраво пристегната към тялото.

— Е, момче? — тихо го поздрави той.

Морган кимна, затвори очи и отново ги отвори.

— Махаме се оттук — каза другият. — Всички, благодарение на теб. И на Стеф. Чандос ми разказа историята. Имал е голям кураж приятелят ти. — Грубото му лице се извърна.

— Е, изгубихме Издатината, но това е малка цена за живота ни.

Морган откри, че не му се говори за цената на живота.

— Помогни ми да се надигна, Падишар — тихо каза той. — Искам да изляза оттук.

Бунтовникът се засмя.

— Всички го искаме, момче.

Протегна здравата си ръка и изправи Морган на крака.