ГЛАВА 27

Вече бяха изминали три дни, откакто бяха решили да се върнат в Дупката за Меча на Шанара, когато Дамсън за пръв път изведе братята по улиците на Тирзис. Пар беше изгубил търпение и искаше да идат веднага — според него времето бе всичко, но Дамсън решително отказа. Прекалено опасно беше, настояваше тя. Прекалено много федерални патрули прочистваха целия град. Трябваше да изчакат. Пар нямаше друг избор.

Дори и сега, когато реши, че рискът да излязат е достатъчно малък, нощта бе такава, че никой разумен човек не би се появил на улицата — беше студено, а и мъглата бе гъста.

Дамсън им бе подсигурила плащове с качулки, които те бяха придърпали ниско докато вървяха по тихите и безлюдни улици. Отново избягваха главните улици, по които имаше федерални патрули. Движеха се по тесните улички между къщичките на бедняците.

Отиваха да открият Къртицата.

— Така е известен — каза им Дамсън точно преди да тръгнат. — Всички хора от улиците го наричат така, защото на него му харесва. Ако някога е имал истинско име, едва ли го помни. Миналото му е строго охранявана тайна. Той живее в каналите и катакомбите под Тирзис. Почти никога не излиза на светлина. Неговият свят е този под града и никой друг не го познава по-добре от него.

— И ако все още има проходи под палата, Къртицата ще знае ли за тях? — настоя Пар.

— Ще знае.

— Можем ли да му вярваме?

— Въпросът е не дали ние ще му повярваме, а дали той ще ни се довери. Както ви казах, доста е затворен. Може дори да не иска да говори с нас.

Пар просто каза.

— Трябва!

Кол не каза нищо. Почти не бе говорил, откакто решиха отново да се върнат в Дупката. Прие новината като лекарство, което или ще го излекува, или ще го убие и чакаше да види кое от двете ще стане. Беше решил, че е безсмислено да дискутира въпроса и бе приел фаталистичната позиция на човек, който покорно посреща ударите на съдбата. В резултат на това се беше затворил в себе си.

Сега вървеше като сянка след Пар по улиците на Тирзис.

Дамсън ги отведе до върха на едно каменно хълмче, след което продължиха надолу по тесните стълбички между две изоставени сгради. Внимателно се спуснаха по хлъзгавите камъни, докато стигнаха място, където можеха да си починат. След края на стъпалата тръгнаха по тясна пътечка, успоредна на канала.

Дамсън поведе братята в тунела.

Вътре беше тъмно и пълно с неприятни миризми. Дъждът остана зад тях. Дамсън се засуети за момент, след което извади фенер и го запали. Светлината разкъса достатъчно мрака, за да им даде възможност да виждат няколко крачки напред. Невидими твари се криеха в тъмнината пред тях, но се чуваха стъпките им. Вода капеше от тавана, стичаше се по стените и течеше по дъното на канала.

Стигнаха до втора стълба, която водеше още по-дълбоко в земята и тръгнаха по нея. Този път минаха през няколко нива и шумът от водата заглъхна, но миризмите все пак останаха. Продължи да ги пронизва хлад. Братята придърпаха плащовете си. Стълбите свършиха и започна нов тунел, по-тесен от останалите. Трябваше да пълзят, за да го следват. Вече бяха дълбоко под града. Братята бяха изгубили всякаква ориентация.

Когато стигнаха дъното на пресушен кладенец, от който нагоре водеше желязна стълба, Дамсън спря:

— Вече не е далеч — тихо каза тя. — Още няколко стотин крачки след като се изкачи по стълбата. Тогава ще го открием или той нас. Веднъж отдавна ме е водил тук, когато му оказах малко уважение. — Обърна се. — Той е много любезен, но и доста особен. Внимавайте как се държите с него.

Изведе ги по стълбата към помещението, от което тръгваха няколко коридора. Там беше по-топло, по-малко прашни и не миришеше толкова зле.

— Едно време тези канали са били укрития за защитниците на града. Всички те по определен начин водят извън града.

Червената й коса проблесна, когато я отметна от лицето си.

— Стойте близо до мен.

Навлязоха в един от коридорите и тръгнаха по него. Светлината от фенера сочеше пътя. Тунелът се извиваше, пресичаше други тунели и стаи, оставайки братята по-объркани от когато и да е по отношение на ориентацията. Но Дамсън нито за миг не се поколеба. Тя или четеше знаци, невидими за тях, или следеше мислено карта, скрита в главата й.

Накрая стигнаха до помещение, което се свързваше с няколко други, всичките с каменни подове и дървени греди отвътре. Вътре имаше всякакви дрехи, стари оръжия, евтини украшения и детски играчки с различна големина, животните-играчки бяха прилежно подредени — някои на групички върху лавиците или над вратите. Оръжията бяха разхвърляни.

Имаше и светлина, която идваше от газови лампи, провесени от гредите по таван, чийто дим се губеше някъде по ъглите на стаята.

Братята се огледаха с очакване. Там нямаше никой.

Дамсън не изглеждаше учудена. Тя ги въведе в стая с маса и осем стола с облегалки от дъб и им махна да седнат. Имаше играчки-животинки на всеки стол и братята я погледнаха въпросително.

— Изберете си място, вземете в ръце играчката и я задръжте в ръка — посъветва ги тя и им показа какво има предвид. Избра си с едно износено плюшено зайче, вдигна го, седна и спокойно го постави в скута си.

Кол направи същото, загледан в едно петно на отсрещната стена, опитвайки се да покаже, че всичко това не е по-странно от очакванията му. Пар се поколеба, след това седна, като си избра едно животинче, което можеше да бъде както куче, така и котка, но бе невъзможно точно да се определи. Почувства се глупаво.

Започнаха да чакат, без да говорят и почти без да се поглеждат. Дамсън започна да подръпва износения плат на гърба на зайчето си. Кол седеше като статуя. Пар започна да губи търпение, тъй като минутите се изнизваха без нищо да се случи.

След това една след друга светлините започнаха да гаснат. Пар скочи на крака, но Дамсън каза бързо:

— Стой спокойно!

Всички светлини изчезнаха с изключение на една. Тя бе при входа на първото помещение, през което влязоха. Беше далеч и едва стигаше до мястото, където седяха. Пар притвори очи за да свикне с полумрака, а когато отново ги отбори, видя кръгловато, брадясало лице. Притежателят му седеше на два стола разстояние от Дамсън. Празните му разширени очи го Фиксираха, след това се обърна към Кол и отново към него.

— Добър вечер, Къртицо — каза Дамсън Рий. Къртицата повдигна глава. Вратът и раменете му се показаха и постави ръцете си на масата. Беше целият космат и покрит със стара и износена дреха. Тя покриваше всяка част от тялото му с изключение на носа и бузите. Леко извърна глава, детските му пръстчета се размърдаха.

— Добър вечер, прекрасна Дамсън — каза той. Говореше по детски, но гласът му беше глух. Очите му се спираха ту на Кол, ту на Пар.

— Чух че идвате и запалих светлините заради вас — каза той. — Но не обичам много светлината, така че след като вече сте тук, отново ги изгасих. Добре ли е така?

Дамсън кимна.

— Напълно.

— Кой си довела със себе си?

— Братя от Вейл.

— От Вейл?

— Това е село на юг оттук, доста далече. Пар Омсфорд и Кол Омсфорд — тя показа всеки един, а очите му се преместиха:

— Добре дошли у дома ми. Ще пием ли чай?

Изчезна, без да дочака отговора им и се движеше толкова безшумно, че въпреки опитите си, Пар не успя да чуе нищо. Помириса чая, когато го донесоха, но чашите видя едва пред себе си. Бяха две — едната нормална, другата по-тънка. Бяха стари и цветовете им вече се губеха.

Пар погледна учуден, когато Дамсън предложи на плюшеното зайче да си пийне от по-малката чашка.

— Добре ли са всички деца? — поведе разговор тя.

— Доста добре — отговори Къртицата, седнал отново там, където се появи за първи път. Той държеше голям мечок, на които предлагаше от собствената си чаша. Кол и Пар последваха ритуала, без да говорят. — Чалт, както знаеш, често е лош. Пие чая си, когато той реши. Излязох навън, за да чуя новините, а той решил да преобрази всичко тук. Доста дразнещо. — Погледна накриво мечока. — Лида имаше треска, но се оправи, а Уестра си поряза лапата.

Пар погледна Кол и този път той му отвърна със същото.

— Евърлинд — каза къртицата, след това посочи заека, който държеше. — Дойде да живее с нас преди две нощи. Тук й харесва много повече, отколкото на улиците.

Пар не знаеше какво да мисли. Очевидно Къртицата събираше изхвърлени от хората неща и ги носеше тук долу като плъх. За него животните бяха живи или поне играта беше такава. Пар се чудеше дали схваща разликата. Къртицата го гледаше.

— В града се говори за нещо, което е ядосало Федерацията — взривове, бунтовници, заплаха за властта. Уличните патрули са увеличени, а постовете при портите проверяват всеки. Стягат веригите — направи пауза и се обърна към Дамсън. Каза с нескрита радост. — По-добре е тук, прекрасна Дамсън, тук под земята, нали?

Дамсън остави чашата си.

— Това е една от причините, поради които сме тук, Къртица.

Къртицата като че ли не я чу.

— Да, тук под земята, в безопасност, под улиците и кулите, тук, където Федерацията никога не идва.

Дамсън решително поклати глава.

— Не сме тук, за да се скрием.

Къртицата премигна, а в очите му се прочете разочарование. Постави чашата си настрани заедно с животното, което държеше и наведе глава.

— Намерих Евърлинд зад къщата на човек, който пресмята данъците за федералните бирници. Много по-бързо се справя с цифри и сметки, отколкото другите от неговия бранш. Едно време беше съветник на жителите на този град, но те не можеха да му плащат колкото Федерацията, така че промени работата си. По цял ден работи в сградата, където се събират данъците, а след това се прибира в къщата на семейството си, при жена си и дъщеря си, на която е принадлежала едно време Евърлинд. Миналата седмица той купи на детето си нова играчка — бяло котенце със зелени очи. Плати го с парите, които му дава Федерацията от събраните данъци. Така че дъщеря му изхвърли Евърлинд. Реши, че това котенце е далеч по-красиво — погледна ги. — Нито бащата, нито дъщерята разбират какво са изоставили. Всеки гледа повърхността и нищо от онова, което лежи под нея.

— Така е — меко се съгласи Дамсън, — но има нещо, което трябва да променим. Поне тези от нас, които искаме да живеем там.

Къртицата отново вдигна поглед, а очите му се спряха на Дамсън.

— Красива Дамсън, какво искаш?

Дамсън се поизправи и отметна назад косите си.

— Едно време е имало тунели под Кралския палат на Тирзис. Ако все още съществуват, трябва да проникнем в тях.

Къртицата изсумтя:

— Под палата?

— Под палата и в Дупката.

Настъпи продължителна тишина. Къртицата се вгледа в нея без да премигва. Почти неосъзнато ръцете му оставиха животното, което държеше. Леко го погали.

— В Дупката има неща, идващи от мрака на най-тъмната нощ — каза тихо той.

— Призраци — каза Дамсън.

— Призраци? Да, това име им подхожда.

— Виждал ли си ги, Къртицо?

— Виждал съм всичко, което живее в града. Аз съм очите на земята.

— Има ли тунели, които водят в дупката? Може ли да ни преведеш през тях?

Лицето на Къртицата стана безизразно, след това се отдели от масата и изчезна в мрака. За миг Пар помисли, че си е отишъл, но той просто се криеше в тъмнината, за да може на спокойствие да обмисли какво искат от него. Чакаха търпеливо, без да говорят.

— Разкажи им как се срещнахме — изведнъж проговори Къртицата от укритието си. — Кажи им как беше.

Дамсън се подчини и се обърна към братята:

— Вървях по една пътека в полумрака, точно когато звездите започваха да се появяват на небето. Беше лято, а въздухът се изпълваше с аромат на цветя и свежа трева. Седнах да си почина на една пейка и Къртицата се появи зад мен. Бе ме видял да правя фокусите си на улицата и ме помоли да направя някой номер специално за него. Направих няколко. Помоли ме да дойда следващата вечер и аз го направих. Ходих така всяка вечер в продължение на една седмица и накрая той ме доведе тук и ми показа семейството си. Станахме приятели.

— Добри приятели, прекрасна Дамсън. Най-добрите — лицето на Къртицата отново се появи от сянката. — Нищо не мога да ти откажа, но бих искал да не ме молиш за това.

— Важно е, Къртицо!

— Ти си по-важна — срамежливо отговори Къртицата. — Страхувам се за теб.

Тя се протегна и докосна ръката му.

— Всичко ще е наред.

Къртицата я изчака да отдръпне ръката си, след това бързо скри своята под масата. Проговори монотонно.

— Под целия палат на Кралете на Тирзис, през скалата има тунели, които вече са забравени. Един или два, може би, завършват в Дупката.

Дамсън кимна.

— Трябва да ни заведеш там!

Къртицата потрепера.

— Мрачните неща, Призраците са там! Ами ако ни открият? Какво ще правим?

Очите на Дамсън се спряха върху Пар.

— Този човек също използва магия, Къртицо. Но тя не е като моята, която прави номера и забавлява, а е истинска. Той не се страхува от Призраците. Ще ни защити.

Пар усети, че стомахът му се свива при тези думи, даващи обещания, които дълбоко в себе си той не бе сигурен, че може да изпълни.

Къртицата отново го проучваше. Тъмните му очи премигнаха.

— Много добре. Утре ще отида в тунелите, за да се уверя, че все още са проходими. Елате отново през нощта и ако е възможно, ще ви заведа там.

— Благодаря ти, Къртицо каза Дамсън.

— Допийте си чая — тихо каза Къртицата, без да я погледне.

Поседяха мълчаливо в компанията на животните-играчки, докато изпиха чая си.

Все още валеше, когато напуснаха плетеницата от тунели и подземни канали и се върнаха на пустите улици на града. Дамсън ги водеше уверено сред мъглата. Тя върна братята в склада зад градинарския магазин, за да поспят. Каза, че ще се върне при тях следобед. Трябваше първо да приготви някои неща.

Пар и Кол не заспаха. Те стояха и гледаха през прозореца, през пердето от мъгла към отразената от дъждовните капки светлина. Почти бе утро и небето на изток просветляваше.

Бе студено и братята убити в одеяла се опитваха да не мислят за неудобството и трудностите, които ги очакваха.

Дълго бреме никой не проговори. Накрая Пар, които беше по-нетърпелив, попита брат си:

— За какво си мислиш?

Кол поклати глава.

— За Къртицата ли мислиш?

Кол въздъхна:

— Донякъде — уви се в одеялото. — Би трябвало да се страхувам да оставя живота си в ръцете на човек, който живее под земята с реликви от живота на другите и с играчки за компания, но не ме е страх. Не знам защо е така. Може би защото не изглежда по-странен от който и да е, свързан с това, което ни се случи откакто напуснахме Варфлийт. Поне не изглежда по-луд.

Пар не отговори нищо. Разбираше брат си. Придърпа одеялото си и притвори очи. Щеше му се най-сетне да свърши чакането и да тръгнат. Мразеше да чака.

— Защо не поспиш? — чу да казва Кол.

— Не мога — отговори той. Очите му отново се отвориха. — А ти защо не спиш? Кол, защо не ме оставиш сам да свърша това? — изведнъж каза Пар. Брат му го погледна. — Знам, че вече сме говорили за това, не си прави труда да ми го припомняш. Но защо не го направиш? За теб няма причина да отидеш. Знам какво мислиш за това, което правя. Може би си прав. Така че остани тук и ме изчакай.

— Не.

— Но защо? Аз мога да се погрижа за себе си. Кол се вгледа в него:

— Всъщност не можеш — тихо каза той. Чертите му се изкривиха в недоверие. — Може би това е най-голямата глупост, която съм те чувал да казваш.

Пар гневно се изчерви.

— Само защото…

— Не е имало нито един миг от цялата ни експедиция, или поход, или както искаш го наречи, когато да не си се нуждаел от нечия помощ. — Тъмните му очи се присвиха. — Не ме разбирай погрешно. Не казвам, че ти си бил единственият. Всички имахме нужда от помощ, нужда един от друг, дори Падишар Крийл. Такъв е животът. — Силната му ръка се протегна и грубите пръсти стиснаха рамото на Пар. — Истината е, че всички други го разбират и го приемат. Ти се държиш, сякаш можеш да се справиш с всичко сам, винаги знаеш най-много, имаш някакъв вътрешен усет, който липсва на нас и който ти дава право да вземаш всички решения. Заблуждаваш се! Знаеш ли, Пар, Къртицата с неговото семейство от играчки и укритие под земята е точно като теб. Ти си същият. Създаваш си своя свят, независимо от реалността и от това, което мислят останалите. Ето защо идвам — защото ти трябвам. Трябва някой да ти каже разликата между животните-играчки и истинските.

Пар се обърна към прозореца. Лицето на брат му беше спокойно.

— Знам разликата, Кол! — изръмжа той.

Кол поклати глава:

— Не, не знаеш. За теб е все едно. Решаваш каквото искаш и това е края! Така беше и с духа на Аланон, така беше и със задачата да откриеш Меча на Шанара. И сега е така. Играчки или не — за теб е без значение. Въпросът е как ще подходиш към тях.

— Това не е истина! — Пар беше бесен.

— Не е ли? Тогава ми кажи какво ще стане утре, ако сгрешиш? Ами ако Мечът на Шанара не е там? Ами ако Призраците ни очакват? Ами ако молитвената песен не направи това, което очакваш от нея? Кажи ми, Пар. Ами ако грешиш?

Пар сграбчи края на одеялото и кокалчетата на ръцете му побеляха.

— Ако се окаже, че съм сгрешил, какво значение има, ако дойдеш? — яростно изкрещя той.

Кол не отговори веднага. След това бавно го погледна. Усмихна се леко иронично.

— Не знаеш ли?

Отново се обърна. Пар гневно прехапа устни. Дъждът тропаше по дървения покрив на склада решително. Изведнъж се почувства малък и уплашен. Знаеше, че брат му е прав, че е бил невъздържан, че настояването му да се върнат в Дупката бе необмислено и рискуваше живота на всички, но знаеше — трябва да отиде. Кол беше прав и за това — решението беше взето и той нямаше да го промени. Остана да лежи до брат си, без да дава воля на страховете си, но те се натрапваха с различните си лица.

Тогава Кол тихо каза:

— Обичам те, Пар. И се надявам един ден да разбереш, че най-вече за това идвам.

Пар остави думите да увиснат в тишината, без да иска да ги прекъсва. Усети се отново силен и топла вълна се разля по тялото му. Когато се опита да говори, не успя. Отпусна пъха си в бавна, продължителна въздишка.

— Имам нужда от теб, Кол — успя да каже най-накрая той.

— Наистина.

Кол кимна. Никой повече не каза нищо.

Загрузка...