ГЛАВА 16

Когато възвърнаха самообладанието си, членовете на малката групичка откриха, че Коглайн липсва. В началото помислиха, че е невъзможно, че бъркат и започнаха да го търсят в изчезващите нощни сенки. Но малко бяха местата в долината, където човек можеше да се скрие, а старецът го нямаше никъде.

— Може би сянката на Аланон го е грабнала? — предположи Морган в желанието си да се пошегува.

Никой не се засмя. Никой дори не се усмихна. И без това бяха сериозно разтърсени от всичко, което се случи онази нощ и изчезването на стареца само подсили удивлението им. Едно беше сенките на мъртви Друиди да се появяват и изчезват, съвсем друго, когато ставаше въпрос за човек от плът и кръв. Освен това Коглайн бе последната им връзка към смисъла на сънищата и причината да бъдат тук. След като и тази нишка бе прекъсната, те болезнено осъзнаха, че остава да разчитат само на собствените си сили.

Постояха несигурно още миг-два. След това Уокър промърмори, че си е изгубил времето. Той тръгна по пътя обратно, а другите го последваха. Слънцето бе над хоризонта и златисто оглавяваше безоблачното небе. Топлината беше вече увиснала над назъбените върхове на Драконовите зъби. Пар погледна през рамо когато достигнаха изхода от долината. Рогът на пъкала отвърна на погледа му мрачно и неотзивчиво. Пътят обратно мина в мълчание. Всички мислеха за думите на Друида, преценяваха предизвикателствата и никой все още не беше готов да говори. Със сигурност не и Пар. Толкова бе объркан от чутото, че се чудеше дали наистина го е чул. Вървеше заедно с Кол след останалите, които се движеха в редица по пътеката надолу към полите на планините и си мислеше, че може би все пак Уокър Бо е бил прав, независимо от това, какво точно е мислел. Кол го попита дали е добре и той кимна, а вътрешно се запита дали въобще някога пак ще е добре.

Сянката му бе заповядвала да открие Меча на Шанара.

Очевидната невъзможност на задачата беше потискаща. Не знаеше откъде да започне. Никой, доколкото знаеше, дори не бе виждал Меча, откакто Тирзис беше окупиран от Федерацията — преди повече от сто години. А може да е изчезнал и по-рано. Оттогава със сигурност никой не го е виждал. Както много други неща, свързани с времето на Друидите и магията, Мечът беше част от легенда, която не бе забравена. Нямаше ги Друидите, нямаше ги Елфите, нямаше я магията — поне не в света на хората. Колко често го беше чувал?

Той стисна челюсти. Какво точно трябваше да направи? Какво трябваше да направи всеки от тях? Аланон не им бе дал нищо, освен собствената си увереност, че задачите, които им поставя, са изпълними и необходими. Усети как го заля топла вълна. Не беше споменато за неговата магия — молитвената песен, а той смяташе, че повечето, свързани с нея неща, са скрити от него. Не бе споменато как може да я извика. Дори не му дадоха възможност да зададе въпроси. Не научи нищо повече от това, което знаеше.

Пар беше разочарован и ядосан. Тези чувства го объркваха. Да открие Меча на Шанара. И какво след това? Какво трябваше да прави с него? Да предизвика Призраците на двубой, ли? Да ги търси и да ги предизвиква един по един ли?

Лицето му почервеня. Проклятие! Защо въобще трябваше да се замисля върху нещо такова?

Спря. Трябваше ли да направи това, което поиска Аланон? Що се отнася до преследване на Призраците с Меча на Шанара не, но търсенето на самия меч?

Това трябваше да реши.

Опита се да прогони тези мисли от главата си и да се отпусне в хладината на скалистите сенки, но като уплашени деца, вкопчени в майка си, те отказаха да го напуснат. Видя пред себе си Стеф, който каза нещо на Тийл, след това на Морган и поклати глава. Видя прегърбения гръб на Уокър Бо. Видя Рен, която щеше да прегази чичо си. Всички бяха объркани и ядосани като него. — Чувстваха се излъгани от това, което им казаха, или по-скоро не им казваха. Бяха очаквали нещо по-реално, нещо определено, което би дало отговори на въпросите им.

Всичко друго, освен неизпълнимите задачи, които бяха получили!

Аланон бе казал, че не са неизпълними и, че тримата имат уменията, смелостта и правото да ги изпълнят.

Пар въздъхна. Трябваше ли да му повярва?

И отново започна да се чуди, дали въобще да мисли за това, което бяха поискали от него.

Но всъщност вече правеше точно това, нали?

Тръгна от сянката на скалата по пътеката, водеща надолу към лагера. Опита се да прогони гнева и объркването и на помисли трезво. Какво знаеше, на което би могъл да разчита? Сънищата наистина бяха призив от Аланон — това вече стана ясно. Друидът се беше обърнал към тях, както го бе направил и по рано с Омсфорд, за да поиска помощ срещу черната магия, която застрашаваше Четирите земи. Коглайн, бивш Друид, беше негов пратеник, които доведе всички призовани. Коглайн имаше доверие на Аланон.

За миг Пар се замисли дали вярва в последното и реши, че е така. Призраците бяха истински, продължи той. Бяха опасни, зли, истинска заплаха за Четирите земи и Расите те бяха магия.

Отново направи пауза.

Ако Призраците наистина бяха магия, щеше да е нужна магия, за да им се противопостави и ако беше така, значи Аланон и Коглайн им бяха казали прекалено малко. Може би и това, че се е нарушило равновесието също е вярно. За повечето от неприятностите, Федерацията обвиняваше магията на Елфите и Друидите, за която старите приказки говореха, че е добра. Сама по себе си магията не можеше да бъде добра или зла, мислеше си Пар. Тя просто беше мощ. На това го научиха молитвените песни. Важното беше как я използваш.

Пар се намръщи. Ами ако Призраците използваха магия, за да се създават неприятности между Расите по начин, по които никои не можеше да ги залови? Ами ако единственият начин да се противопоставиш на такава магия, е като я обърнеш срещу този, които я използва? Ами ако наистина Друидите, Елфите и талисмани като Меча на Шанара бяха необходими за да докарат всичко до край?

С удоволствие отбеляза, че идеята беше разумна.

Но беше ли достатъчно разумна?

Пред тях се появи лагерът, непроменен от предишната нощ, както го напуснаха. Пар наближаването им конете зацвилиха. Пар видя, че конят на Коглайн е там. Очевидно старецът не беше идвал.

Замисли се за това, как се бе появил Коглайн първия път неочакван за Уокър, Рен и него самия, бе казал каквото има да казва и се бе отдалечил също така забързано. Беше ги предупредил и след това ги бе оставил да решат сами какво да правят. Изведнъж си помислил, че и този път е направил така — просто ги е оставил да размислят.

Стигнаха лагера почти без да са си проговорили и спряха. Никой не искаше да спи или да яде — не бяха нито гладни, нито уморени. Бяха готови да поговорят за това, което се бе случило. Искаха да обсъдят всичко и да дадат път на емоциите, които ги горяха и бушуваха в тях по време на пътя.

— Много добре — внимателно каза Уокър Бо. — След като никой не иска да го каже, аз ще го направя. Цялата тази работа е лудост! Паранор го няма! Друидите ги няма! В Четирите земи не е имало Елфи повече от сто години! Мечът на Шанара не е бил виждан поне от толкова! Никой от нас няма и най-малката идея как да ги открием — ако въобще е възможно, а подозирам, че не е. Мисля, че това е просто още един случай, когато Друидите си играят със семейство Омсфорд. И аз съм възмутен от това!

Беше почервенял от гняв. Чертите на лицето му бяха напрегнати. Пар отново си спомни колко беше ядосан чичо му и там в долината — почти не се контролираше. Това не бе Уокър Бо, който си спомняше.

— Не съм сигурен, че можем да загърбим всичко това, което се случи, все едно че е просто играчка — започна Пар, но Уокър Бо се нахвърли върху му.

— Не, разбира се, че не, Пар! Гледаш на това като на възможност да задоволиш болното си любопитство по въпроса за магията? Предупредих те и по-рано, че магията не е дар, както ти се вижда на теб, а проклятие. Защо настояваш да я видиш в друг образ?

— Представи си, че сянката е казала истината — гласът на Кол беше тих и стабилен и веднага отвлече вниманието на Уокър от Пар.

— Тези мошеници не говорят истината! А и кога са я говорили? Казват ни по нещичко, но никога всичко! Използват ни! Винаги са ни използвали!

— Но не и необмислено, без да вземат предвид какво трябва да се прави — това разказват приказките — кол запази тона си. — Не защитавам мнението, че трябва да направим точно, каквото каза сянката, Уокър. Казвам само, че е необосновано изведнъж да загърбим въпроса.

— Това нещичко, за което говориш, винаги е било истина — добави Пар към изненадващите думи на подкрепа от страна на Кол. — Аланон никога не е казвал цялата истина от началото. Винаги си е запазвах по нещо.

Уокър ги погледна сякаш бяха деца и поклати глава:

— Половината истина може да бъде толкова объркваща, колкото и лъжата. — каза той тихо. Самообладанието заменяше гнева му. — Длъжни сте да знаете това.

— Чичо — каза Пар и достойнството в гласа му изненада дори него. — Все още не съм го приел.

Уокър го изгледа дълго:

— Не си ли? — меко попита той След това се обърна, взе одеялата и екипировката си и започна да ги опакова. — Тогава ще ти кажа по друг начин: ако всичко, което ни каза сянката е вярно, нищо не бихме могли да променим. За себе си реших — няма да се опитвам да върна Паранор и Друидите на Четирите земи. Не мога да се сетя за нещо, което бих искал по-малко. Времето на Друидите и Паранор е видяло толкова лудост, колкото нашето време не би понесло. Да върна онези старци, които си играят с магията и с живота на хората като с играчки ли? — Изправи се и се обърна към тях, а бледото му лице бе твърдо като гранит. — По-скоро бих отрязал ръката си, отколкото да видя завръщането на Друидите.

Другите се спогледаха смаяни, докато той се обърна и продължи да приготвя нещата си.

— Просто ще се скриеш в долината ли? — върна му атаката Пар, самият вече ядосан.

Уокър не го погледна.

— Наречи го както искаш.

— Какво ще стане, ако сянката е казала истината, Уокър? Какво ще стане, ако всичко, което е видяла, ще се случи и Призраците стигнат дори до Каменното сърце? Какво ще правиш тогава?

— Каквото трябва.

— С твоята магия? — гневно каза Пар. — Тази, на която те е научил Коглайн?

Бледото лице на чичо му се вдигна рязко.

— Как научи за това?

Пар поклати глава решително.

— Каква е разликата между твоята магия и тази на Друидите, Уокър? Не е ли една и съща?

Усмивката на другия беше недружелюбна и зла:

— Понякога, Пар, си глупак — каза той и се обърна.

Когато миг по-късно се изправи, беше ледено спокоен.

— Аз свърших своето. Дойдох, защото ме призоваха, и чух това което ми трябваше. Нямам повече задължения. Трябва и вие да решите какво ще правите. Що се отнася до мен — аз привърших с тази работа.

Той мина между тях към мястото, където бяха конете. Завърза багажа, яхна коня си и замина. Не се обърна нито веднъж.

Останалите членове на малката групичка го наблюдаваха мълчаливо. Това беше доста прибързано решение — помисли си Пар и се зачуди защо.

Когато чичо му се изгуби, той погледна към Рен.

— А ти?

Момичето бавно поклати глава:

— Нямам предчувствията и предразсъдъците на Уокър Бо, но споделям съмненията му. — Тя отиде до купчина камъни и седна.

— Мислиш ли, че сянката каза истината? — продължи Пар.

Рен повдигна рамене:

— Все още се опитвам да разбера дали сянката беше на този, за когото се представяше, Пар. Почувствах, че е истина, усетих го в сърцето си, но все пак… Не знам за Аланон нищо, освен приказките, а и тях не си спомням добре. Ти какво мислиш?

Пар не се поколеба:

— Аланон беше.

— А мислиш ли, че каза истината?

Пар усети, че другите се раздвижиха и се приближиха към тях тихо и внимателно.

— Мисля, че има причина да му вярвам. — Той разкри мислите си така, както го бяха споходили по пътя към лагера. Учуди се колко убедително звучат. Вече не се луташе — започна да се ориентира сам в аргументите. — Не съм го обмислил толкова добре, колкото ми се иска — завърши той. — Но каква причина може да има сянката да ни доведе до тук и да ни каже нещо, което не е истина? Защо би ни излъгал? Уокър като че ли е убеден, че във всичко това има тъмна игра, но аз не мога да я открия, нито пък разбирам за какво би послужила. Освен това — добави той след малко — Уокър е уплашен от Друидите, магията и какво ли не още. Той крие нещо от нас. Усещам го. Той играе играта, в която обвинява Аланон.

Рен кимна:

— Но той също разбира Друидите.

Когато Пар я погледна объркано, тя тъжно се засмя:

— Те наистина крият нещо, Пар. Крият това, което не искат да ни обяснят. Така са свикнали. Тук също имаше скрити неща. Това, което ни казаха, беше твърде повърхностно и незавършено. Не се отнасят с нас по-различно от начина, по който са се отнасяли с дедите ни.

Настана дълга тишина.

— Може би тази нощ трябва да се върнем в долината и да видим дали сянката няма да се появи отново — предложи Морган с тон, които разкриваше съмнение.

— Може би трябва да дадем възможност на Коглайн да се появи отново — добави Кол.

Пар поклати глава:

— Не мисля, че засега ще видим който и да е от тях. Предполагам, че каквото и да решим, трябва да стане без тяхна помощ.

— Съгласна съм! — отново се изправи Рен. Трябва да открия Елфите и — как го каза? — да ги върна в света на хората. Доста внимателно подбрани думи, но не ги разбирам. Нямам идея къде може да са те, а дори не знам откъде да започна търсенето. Вече живея почти десет години в Западната земя, Гарт е живял там много повече и между нас казано сме били навсякъде, където може да се иде. Мога да ви кажа, че там няма Елфи. Къде другаде да ги търся? — Тя се приближи до Пар — Отивам си у дома. Няма какво да правя повече тук. Ще трябва да помисля, но дори и мисленето едва ли ще е от полза Ако сънищата се появят отново или подскажат откъде да започна, може би ще опитам. Но засега… — повдигна рамене. — Е, довиждане, Пар.

Прегърна го и го целуна, след това Кол и този път дори Морган. Кимна на Джуджетата и започна да си събира нещата. Гарт мълчаливо я последва.

— Ще ми се да останеш още малко. Рен — тихо каза Пар, а отчаянието тихо се раздвижи в стомаха му при мисълта, че ще остане сам да се бори с всичко.

— Защо не дойдеш и ти? — отговори тя — По-добре ще си в Западната земя.

Пар погледна Кол, които се намръщи. Морган отмести поглед. Пар въздъхна и поклати глава:

— Не, ще трябва сам да реша. Искам да го направя, преди да се замисля къде трябва да отида.

Тя кимна, като че ли го разбра. Събра нещата си и отиде до него.

— Може би щях да реша друго, ако имах магия, за да ме защитава така, както я имате вие с Уокър. Но я нямам. Не притежавам нито молитвената песен, нито учението на Коглайн, та да разчитам на тях. Имам само торбичката с оцветените камъчета. — Отново го целуна. — Ако ти трябвам, можеш да ме намериш в Търфинг. Пази се, Пар.

Замина си от лагера, последвана от Гарт. Минути по-късно те бяха вече като точици на хоризонта, а конете им почти не се виждаха. Пар продължи да гледа след тях дори когато вече бяха изчезнали. След това погледна на изток след Уокър Бо. Почувства, че са били откраднати частици от него.

Кол настоя да хапнат нещо, защото нямаше смисъл да размишляват на празен стомах. Пар остана благодарен от тази почивка, защото не му се искаше да взема решението си, докато беше отчаян от заминаването на Уокър и Рен. Изяде супата, която бе приготвил Стеф, заедно с малко твърд хляб и плодове, изпи няколко чаши бира и слезе към потока да се измие. Когато се завърна, прие предложението на брат си да полегне малко и веднага заспа.

Беше пладне, когато се събуди, главата го стягаше, тялото го болеше, а гърлото му бе сухо. Сънува куп неща, които би предпочел да не сънува — Римър Дол и неговите федерални Търсачи го гонеха през пуст и обгорял град, Джуджетата, които гладуваха и бяха безпомощни пред окупацията; Призраци, които се криеха всеки ъгъл; сянката на Аланон, която предупреждаваше, но същевременно се смееше. Изми се отново, изпи още малко бира, седна в сянката на една топола и зачака да му мине. Това стана по-бързо, отколкото очакваше, и скоро ядеше вече второ канче от супата.

Кол се присъедини към него:

— По-добре ли си? Не изглеждаше добре, когато се събуди.

— Не бях. Но сега съм добре — засмя се, за да потвърди думите си.

Кол се отпусна до него и се облегна на грубия ствол на дървото.

— Мислех си — каза той, а чертите му се изостриха. Сякаш му беше трудно да продължи. — Мислех си какво ще правя, ако решиш да отидеш и да търсиш Меча.

Пар се обърна веднага.

— Кол, аз дори…

— Не, Пар. Остави ме да довърша — настоя Кол. — Ако съм научил нещо от теб като твой брат е, че когато се налага да вземеш решение, трябва да те притиснат. Иначе може да се бавиш толкова, че всички около тебе да се вкаменят. — Той се огледа. — Може би си спомняш, че говорихме и по-рано? Продължавам да твърдя, че те познавам по-добре, отколкото ти сам себе си. Спомняш ли си, когато преди няколко години падна в реката и почти се удави, докато гонехме онези сребърна лисица? Никой не предполагаше, че в Южната земя все още има такива, но онзи стар трапер каза, че я е видял и това беше достатъчно, за да тръгнеш. Беше късна пролет и реката бе придошла. Татко ни помоли да обещаем, че няма да я пресичаме. В мига, в който обеща, знаех, че ще нарушиш думата си. Още в същия миг, в който обеща!

Пар се намръщи:

— Е, не бих казал…

Кол го прекъсна:

— Въпросът е, че винаги мога да кажа кога си решил нещо. И мисля, че Уокър бе прав — ти си решил да отидеш и да търсиш Меча на Шанара. Решил си, нали?

Пар го погледна с изненада.

— Очите ти казват, че ще тръгнеш след него, Пар — спокойно продължи Кол и като че ли се смееше. — Независимо дали съществува или не. Познавам те. Ще тръгнеш, защото мислиш, че така все още можеш да научиш нещо за собствената си магия, защото искаш да направиш нещо добро и благородно, а онзи глас в тебе ти шепти, че магията ти е дадена за нещо. Не, не! Почакай, чуй ме! — Той вдигна ръка при желанието на Пар да спори. — Не виждам нищо лошо в това. Разбирам го, но не знам дали можеш да го признаеш. А трябва да можеш, защото иначе няма да постигнеш мир със себе си. Знам, че нямам своя магия, но всъщност понякога по-добре разбирам нещата. — Направи пауза. — Винаги търсиш предизвикателството, от което всички се боят. Виждаш, че Уокър и Рен се отдръпват и веднага решаваш да направиш противоположното. Това си ти. Вярваш или не, но винаги съм ти се възхищавал.

След това въздъхна:

— Знам, че трябва да се вземат предвид и други неща: трябва да помислим за нашите във Вейл, за това, че нямаме дом, че няма къде да отидем — всъщност сме извън закона. Ако не започнем това търсене, което иска Аланон, къде бихме могли да отидем? Какво друго може да промени нещата по-сериозно, отколкото намирането на Меча на Шанара? Знам, че е така. Знам…

Пар го прекъсна:

— Каза „ние“?

Кол спря:

— Какво?

— Каза „ние“ няколко пъти. Каза „ако не започнем“ и „къде бихме могли да отидем“?

— Така е — Кол поклати глава. — Започна ли да говоря за теб, без да усетя включвам и себе си. Но точно в това е въпросът, предполагам. Толкова сме близки, та понякога мисля, че сме едно цяло, но не сме. Много сме различни. Ти притежаваш магията и възможност да научиш нещо повече за нея, а аз не. На теб е поверено търсенето, не на мен. Така че, какво трябва да направя, ако ти отидеш, Пар?

Пар не отговори.

— След всичко, което бе казано, след всичките за и против, искам да се върна на няколко неща — Кол се обърна, за да застане с лице към Пар. — Първо, брат съм ти и те обичам. Това означава, че ще бъда с теб, независимо дали съм съгласен с това, което правиш. Казах ти го и по-рано. Второ, ако отидеш… — направи пауза. — Отиваш, нали? — Настана продължителна тишина. Пар не отговори. — Много добре. Ако отидеш, това ще е опасно пътуване и ще трябва някой да пази гърба ти. А затова са братята. Това е второто — прочисти гърлото си. — Най-накрая обмислих всичко от твоя гледна точка. Ако бях на твое място, бих отишъл.

Облегна се назад върху ствола на тополата и зачака. Пар дълбоко пое въздух:

— Честно казано, Кол, мисля, че това бе последното нещо, което съм очаквал да чуя от теб.

Кол се усмихна.

— Вероятно затова го казах. Не обичам да бъда предсказуем.

— Значи би отишъл, а? Ако беше на мое място? — Пар тихо изучаваше брат си. — Не съм сигурен, че ти вярвам.

Усмивката на Кол се разшири:

— Разбира се, че ми вярваш.

Все още се гледаха, когато Морган седна срещу тях и с удивление видя един и същи израз на лицата им. Стеф и Тийл също се приближиха. Тримата се спогледаха:

— Какво става? — най-накрая попита Морган.

Пар се обърна към него, без да го вижда.

— Е? — настоя Морган. Пар премигна.

— Кол ми каза, че според него трябва да направя каквото ми каза сянката. Смятам, че съм длъжен да търся Меча на Шанара. Ти какво мислиш, Морган?

Морган не се поколеба:

— Идвам с вас. Само си губя времето, като се занимавам с онези твърдоглавци от Федерацията, които се опитват да управляват Лий. За мъж като мен има по-добри неща. — Изправи се на крака. — Освен това имам острие, което трябва да се пробва срещу черната магия! — Той посегна към меча си. — И всеки знае, че няма по-добър начин от това да бъда заедно с Пар Омсфорд!

Пар поклати глава:

— Морган, не бива да се шегуваш…

— Да се шегувам! От няколко месеца само се шегувам и какво толкова се случи? — Скулестото лице на Морган се вкамени. — Сега имам възможност да направя нещо истинско, нещо повече от това да дразня и унижавам враговете на Лий. Хайде де! Трябва да погледнеш и от моя гледна точка, Пар. Не бива да спориш с мен — очите му бързо се преместиха. — Стеф, ами ти? Какво мислиш да правиш? Тийл?

Стеф се засмя, а грубите му черти се изкривиха.

— Ами Тийл и аз до голяма степен споделяме твоята гледна точка. Ние вече решихме. Н началото тръгнахме с вас, защото мислехме, че ще успеем да открием нещо магическо, което да помогне на народа ни да се освободи от Федерацията. Все още не сме го намерили, но може би вече сме по-близо. Това, което разказа сянката за Призраците, които навлизат в мъже, жени и деца, може да обясни доста от лудостта, заляла Земите. Може би там е и обяснението защо Федерацията иска да пречупи Джуджетата. Там работи черна магия. Джуджетата най-добре я усещат, защото в Източната земя винаги е имало място къде да се скрие. Разликата е само, че вместо да се крие, е излязла всред нас като побеснял звяр. Ако намерим Меча на Шанара, както каза сянката, ще направим една крачка към укротяването й.

— А, така! — извика Морган победоносно. — Каква по-добра компания би могъл да имаш, Пар Омсфорд?

Пар поклати глава смутено.

— Не бих могъл, но…

— Тогава го направи! Забрави Уокър, Рен и техните извинения! Това има значение! Помисли какво можем да постигнем! — Той прегърна приятеля си. — Признай си, Пар — нищо не можем па загубим, а само да спечелим.

Стеф се приближи и го сръга.

— Не го притискай толкова, планинецо. Дай му възможност да диша!

Пар ги погледна един след друг внимателно: раненото лице на Стеф, неразгадаемата Тийл, прекалено ентусиазирания Морган Лий и накрая Кол. Брат му не беше съобщил решението си. Бе казал само, че би отишъл, ако е на негово място.

— Кол… — започна той.

Но Кол като че ли четеше мислите му:

— Ако отиваш, идвам и аз — чертите му бяха като изсечени от камък.

Пар Омсфорд дълбоко си пое дъх.

— Тогава мисля, че се разбрахме — каза той. — Откъде да започваме?

Загрузка...