Потомците на Шанара

ГЛАВА 15

Разделиха се един по един и се оттеглиха в уединение, за да се занимаят със собствените си мисли. Очите им неуморно шареха по блестящата долина, покрита с черни скали и се връщаха отново към Рога на пъкала, като внимателно проверяваха, дали няма ново раздвижване във водите му.

Нямаше.

Може би нищо няма да се случи — помисли си Пар. — Може би все пак всичко беше лъжа.

Почувства, че гърдите му се стягат от смесени чувства на разочарование и успокоение и прогони тези си мисли. Кол беше на десетина крачки, но не искаше да погледне натам. Искаше да бъде сам. Имаше неща, които трябваше да се премислят, а Кол щеше само да му пречи.

Смешно колко усилия бе положил да се отдалечи от брат си от началото на това пътуване, помисли изведнъж той. Може би защото се страхуваше за него…

Още веднъж, този път ядосано, отпрати мислите си. Коглайн! Той бе не по-малка загадка. Кой беше този старец, който изглежда знаеше толкова много за всичко? Каза, че е провалил се Друид, пратеник на Аланон. Но това далеч не беше достатъчно. Пар беше сигурен, че около него имаше нещо повече, отколкото им бе казал. Имаше поредица от случки, предхождащи отношенията им с Аланон и Уокър Бо, които бяха неизвестни за останалите. Аланон едва ли би извикал за помощник провалил се Друид, дори и при най-отчайващи обстоятелства. Имаше друга причина за присъствието на Коглайн, която им беше неизвестна.

Погледна притеснено стареца, който стоеше най-близо до водите на езерото от всички останали. Може би той знаеше всичко за Призраците? Бе разговарял с Аланон. Никое друго човешко същество не бе го правило от смъртта на Друида преди триста години. Пар си спомни приказките за Коглайн от времето на Брин Омсфорд — полупобъркан старец, който изпращал блестящата си магия срещу Призраците Морди, като лъч светлина срещу праха. Такава картина описваха разказите. Е, сега не беше такъв. Контролираше се. Ексцентричен и налудничав — да но преди всичко уравновесен. Достатъчно добре знаеше с какво се е захванал, въпреки че явно почти нищо от това не му харесваше. Разбира се, не би го признал, но Пар не беше сляп.

Светкавица проблесна някъде далеч в нощното небе ярка светлина, която премигна и изчезна. Един живот свършва и започва друг, обичаше да казва майка му. Въздъхна. Не беше мислил много за родителите си след бягството от Варфлийт.

Почувства се виновен. Дали са добре, дали ще ги види отново?

Стисна зъби. Разбира се, че пак ще ги види! Нещата ще се оправят. Аланон ще му даде отговори — за използването на магията от молитвените песни, за причините за сънищата, какво да направи с Призраците и Федерацията… всичко това.

Аланон знаеше.

Времето се изплъзваше, нощта вървеше към утрото. Пар се премести, за да поговори с Кол. Сега имаше нужда да е до брат си. Другите се раздвижиха, протегнаха се, очите им натежаха, а сетивата се притъпиха.

Далеч на изток на фона на тъмния хоризонт се появиха първите предвестници на утрото.

Няма да дойде — разочаровано помисли Пар. Като отговор на мислите му водите на Рога на пъкала се надигнаха, а долината се разтресе, сякаш нещо под нея се събуди. Скалите се размърдаха, а членовете на малката група инстинктивно приклекнаха. Водите на езерото започнаха да кипят. Към небето с остро съскане се издигна фонтан. Нечовешки гласове се провикваха и молеха. Идваха изпод земята, където сякаш бяха завързани с невидими въжета. Уокър Бо, вдигна ръце по посока на звука и хвърли сребрист прах, който образува предпазно перде. Другите си запушиха ушите, но нищо не можеше да спре шума.

След това земята се затресе и проехтя гръм, който заглуши виковете. Тънката ръка на Коглайн се издигна и посочи езерото. Рогът на пъкала се взриви, водата лудо клокочеше, а от дълбините се извиси…

— Аланон! — развълнувано извика Пар сред хаоса от звуци.

Беше Друидът.

Всички го познаваха със сигурност. Спомняха си го от приказките отпреди триста години. Разпознаха го дълбоко в сърцата си без всякакво съмнение. Той се издигна в нощния въздух, освободен от водите на Рога на пъкала, а около него имаше светлина. Застана над повърхността — една сянка от подземния свят, сива и блестяща в мрака. Беше увит в плаща си от главата до петите — високо и силно видение на съществувал някога човек. Издълженото му брадясало лице с остри черти се обърна към тях, а проникващият му през всякакви прегради поглед сякаш разтвори живота им, за да го разгледа и прецени.

Пар Омсфорд потрепери.

Бушуването на водата изчезна, виковете замряха със съскане и тишина увисна над цялата долина. Сянката се придвижи към тях, като че за да оспори думите на Коглайн, че може да остане само за малко в света на хората. Пар никога не беше се страхувал толкова много. Искаше да избяга и да спаси живота си, но сякаш бе пуснал корени и не можеше да помръдне.

Сянката се приближи до края на водата и спря. Някъде дълбоко в мислите си членовете на групата я чуха да говори.

— Аз съм Аланон, който…

Във въздуха се чу мърморенето на същества, които вече не бяха между живите и заглушиха думите му.

— Извиках ви при мен в сънищата ви, Пар, Рен и Уокър. Деца на Шанара, бие бяхте призовани. Колелото на времето отново се завъртя, за да се роди отново магията и да заслужите честта тя да бъде поверена на вас, за да започнат и завършат много неща… — гласът в тях стана твърд и те усетиха страх, който ги смрази.

— Призраците идват. Идват с обещание за унищожение, разпростират се по Четирите земи, неотменно, ден след нощ…

Настъпи пауза, а дългите ръце на сянката създадоха видение на думите му в чистия нощем въздух, сцена, която в ярки цветове се разигра на фона на изчезващата тъмнина. Сънищата, които им бе изпратил, сякаш оживяха с кошмарна лудост. След това избледняха и изчезнаха. Гласът беззвучно прошепна.

— Така ще стане, ако не обърнете внимание…

Пар усещаше, че думите минават през тялото му като грохот откъм земята. Искаше да погледне към другите, да види какво е изписано по лицата им, но гласът не го оставяше да мръдне.

Не беше така с Уокър Бо. Гласът на чичо му бе хладен, като този на сянката:

— Кажи ни какво имаш да казваш, Аланон! Привършвай.

Погледът на Аланон спря на него. Уокър Бо отстъпи назад без да иска. Сянката посочи с пръст.

— Унищожете Призраците! Те покоряват хората от Расите, пролазват в течаща им, вземат фермата, която си изберат, превръщат се в тях. Използват ги. Обръщат ги в същества, подобни на безформения гигант и жената от гората, които вече срещнахте. Дори в неща още по-лоши. Никой не го предотвратява. И никой няма да успее, освен вас…

— Но какво трябва да правим? — веднага попита Пар, почти без да мисли.

Когато се появи, сянката беше доста наситена, като дух, завърнал се отново в пълноценния живот. Сега обаче, очертанията й вече започваха да избледняват и този, който навремето е бил Аланон, потрепера като лек дим.

— Деца на Шанара, трябва да се възстанови равновесието, ако искате да унищожите Призраците завинаги. Нужна е Магия, за да се сложи край на тази извратена форма на живот. За да се възвърне силата на човека. Тази магия е ваше наследство — твое, на Рен и на Уокър. Трябва да се запознаете с него и да го приемете.

Рогът на пъкала започна отново да бушува и членовете на малката група отстъпиха пред съсъка му — всички с изключение на Коглайн, който стоеше като скала най-напред с глава, отпусната върху гърдите.

Сянката на Аланон като че ли отново стана по-наситена и се издигна. Дрехите й се развяха. Очите фиксираха Пар и той почувства сякаш невидим пръст пробива гърдите му.

— Пар Омсфорд, носител на молитвената песен, заповядвам ти да откриеш Меча на Шанара! Само чрез него може да излезе истината, а само чрез истината да бъдат победени Призраците. Вземи Меча, Пар. Използвай го както ти диктува сърцето. Ти ще трябва да откриеш истината за Призраците!

Очите на сянката се отместиха от него.

— Рен, дете на скрит и забравен живот, твоята задача е също толкова важна. Не могат да бъдат излекувани Земите и техните народи без Елфите — вълшебници. Открий ги и ги върни в света на хората. Само тогава болестта ще свърши.

Рогът на пъкала се издигна с трясък.

— А ти. Уокър Бо, който не вярваш, търси вярата и необходимото разбиране, за да я поддържаш. Търси това, което може отново да даде живот на Земите. Търси изчезналия Паранор и Друидите…

В лицата на всички се четеше удивление и за момент се понесе недоверчив ропот. След това започнаха да крещят и да се надвикват — всеки искаше да бъде чут, но виковете заглъхнаха, когато ръцете на сянката се издигнаха и земята отново се разтресе.

— Изчезвам…

Водите на езерото бучаха и съскаха зад гърба й. На изток се развиделяваше. Гласът на сянката отново се превърна в шепот:

— Трябва да знаете повече. Щеше ми се да ви кажа още нещо, но не мога. В смъртта ми липсва силата, която имах като жив. Позволено ми е да виждам само парчета от живота в миналото и в бъдещето. Не мога да открия какво е скрито от вас, тъй като в моя свят материята няма голямо значение. С всеки ден спомените ме напускат. Усещам какво става и какво е възможно — това е достатъчно. Ето защо обърнете ми внимание. Не мога да дойда с вас. Не мога да ви водя. Не мога да отговоря на въпросите ви — всичко трябва да откриете сами. Моето време в Четирите земи свърши, деца на Шанара. Каквото едно време стана с Бремен, сега се случва с мен. Не съм окован като него, но все пак не съм и свободен. Смъртта ограничава съществуването. Аз съм минало. Бъдещето на Четирите земи принадлежи на вас и само на вас…

— Но ти искаш от нас невъзможното! — изсумтя отчаяно Рен.

— Още по-зле! Искаш неща, които не бива да се случват! — разяри се Уокър. — Да дойдат отново Друидите! Да открием Паранор?

Отговорът на сянката беше спокоен:

— Искам това, което трябва да стане. Имате умението, смелостта, правото и необходимостта да го направите. Повярвайте на това, което ви казах. Направете го. Тогава Призраците ще бъдат унищожени…

Пар усети, че гърлото му е пресъхнало от притеснение. Аланон започваше да изчезва.

— Къде да търсим? — извика той обезумял. — Откъде да започнем? Аланон, трябва да ни кажеш!

Отговор не последва. Сянката продължи да чезне.

— Не! Не можеш да си идеш! — извика изведнъж Уокър Бо.

Сянката започна да потъва във водите на Рога на пъкала.

— Друид, забранявам ти! — крещеше яростно Уокър и хвърляше от своя прах, протегнал ръце, сякаш да го задържи.

Като че ли в отговор цялата долина избухна. Земята започна да се тресе и скалите застрашително се разместиха, въздухът се раздвижи, водите на езерото яростно бушуваха, мъртвите крещяха, а сянката на Аланон изгоря в пламъци. Членовете на групичката бяха захвърлени на земята и всичко се завъртя във вихрушка от светлина и звуци.

Накрая отново стана тъмно и спокойно. Те надигнаха внимателно глави и се огледаха. Долината се беше изпразнила от сенките и духовете, които ги придружаваха. Земята се успокои, а Рогът на пъкала отново се превърна в тихо и спокойно езеро, което отразяваше все още плахата светлина от изток.

Пар Омсфорд бавно се изправи на крака. Почувства се така, като че се събужда от сън.