Потомците на Шанара

ГЛАВА 32

Светът, в който се движеха Пар и Кол Омсфорд, бе кошмарен. Тишината беше напрегната и безкрайна, плащ от пустота, който се простираше дори над времето. Нямаше звуци, нито песни на птички или жужене на насекоми, нямаше малки животинки и дори вятърът не шумеше в клоните, за да даде някакъв признак на живот. Дърветата се издигаха към небето като статуи от предишни цивилизации, които бяха свидетели на човешките творения. Стволовете и клоните им бяха сивкави и дори листата, които трябваше да им дадат цвят, висяха по тях като дрипи. Наоколо храстите се сплитаха, сякаш за да съхранят помежду си последните капчици живот.

Там, разбира се, беше и мъглата. Тя бе винаги там — непрогледна сивота, която обгръщаше всичко. Не помръдваше, сякаш бе запечатала в това положение дървета и храсти, камъни и земя, живота във всичките му форми. На места бе по-рехава, а на други — гъста и непрогледна като мастило.

Докосваше с хлад и влага кожата и нашепваше за смърт.

Пар и Кол се движеха бавно, внимателно през този кошмар, борейки се с усещането, че са станали безтегловни. Очите им се местеха от сянка на сянка, търсейки движение, но намираха само мъртвило. Светът, в който бяха навлезли, беше безжизнен, сякаш Призраците, за които знаеха, че се крият там, бяха плод единствено на техните измислици.

Бързо отидоха до останките на Моста на Сендик, за да могат оттам да открият Гробницата. Стъпките им бяха безшумни във високата трева и подгизналата почва. Понякога ботушите им напълно изчезваха в килима от мъгла. Пар погледна към вратата, през която бяха дошли. Тя не се виждаше никъде.

За миг скалата и всичко останало от двореца на Кралете на Тирзис изчезна. Сякаш никога не е съществувал — мрачно помисли Пар.

Почувства студ и празнота в себе си, както и горещина там, където потта се стичаше под дрехите му. Емоциите не можеха да се подредят — всички те крещяха и искаха да бъдат чути. Усещаше сърцето в гърдите си, пулсът му се учести и почувства с всяка стъпка приближаването до смъртта. Щеше му се да повика магията, дори и най-обикновена, колкото да се увери, че има някаква защита. Но тя би събудила това, което живееше в Дупката, а той не искаше да рискува.

Кол го дръпна за ръката и му показа мястото, където миналия път се бе разтворила земята, а после всичко бе изчезнало в тъмнина. Трябваше да заобиколят. Пар кимна и поведе. Кол му вдъхваше сили, сякаш самото му присъствие можеше да изплаши злото. Мощното му тяло стоеше зад Пар, а скулестото лице с решително изражение подсказваше, че може само с воля да промуши неприятеля си. Пар беше неописуемо благодарен на брат си за това, че дойде. Реакцията му бе егоистична, знаеше го, но също и честна. Смелостта на Кол до голяма степен определяше и неговата.

Заобиколиха и тръгнаха към развалините на моста. Всичко около тях бе непроменено, тихо, неподвижно, изпразнено от живот. Но след това нещо потрепера в мъглата отпред — изкривена сянка, която се надигаше в храстите.

Пар пое дълбоко въздух. Това беше Гробницата.

Забързаха към нея — Пар отпред, Кол на стъпка след него. Каменните стени се отърсваха от покрилия ги плащ на мъглата. Наоколо се издигаха храсти, бръшлян се спускаше от наклонения покрив, а тинята оцветяваше земята в тъмнозелено. Гробницата беше по-голяма, отколкото си я представяше Пар — повече от петдесет стъпки на дължина и около двадесет стъпки в най-високата си част. Изглеждаше като крипта.

Братята стигнаха до най-близката стена и покрай нея се отправиха към входа. Там откриха надпис, чийто букви почти бяха заличени от времето и годините. Спряха, без да дишат, и прочетоха:

Тук лежат сърцето и душата на народите.

Правото им да бъдат свободни.

Желанието им да живеят в мир.

Смелостта им да търсят истината.

Тук лежи Мечът на Шанара,

Точно под масивния камък вратата стоеше открехната. Братята мълчаливо се спогледаха и тръгнаха напред. Когато стигнаха до нея, се промъкнаха вътре. Едната от стените оформяше коридор, който водеше наляво и се губеше в мрака.

Пар се намръщи. Не бе очаквал, че Гробницата е цяла сграда. Беше мислил, че представлява едно обширно помещение, в чийто център се намира Мечът на Шанара. А това предполагаше нещо друго.

Погледна Кол. Брат му бе очевидно разочарован, като ту проучваше входа, ту поглеждаше към тъмната гора зад себе си. Кол се протегна и дръпна вратата. Тя се помръдна с лекота при докосването. Приближи се.

— Прилича на капан — така тихо прошепна, че Пар едва го чу.

Пар мислеше същото. Врата на гробница, която не е била отваряна триста години и е престояла в климат като този, не би трябвало веднага да се отвори. Лесно беше някои да я затвори, след като влязат вътре.

И все пак знаеше, че ще влезе. Вече го бе решил. Прекалено много беше преживял, за да се откаже точно сега. Повдигна вежди и въпросително изгледа Кол. Какво предлагаше той?

Устата на Кол се сви, знаейки, че Пар е решен да продължи независимо от риска. Нужно му беше голямо усилие, за да каже:

— Добре. Ти влизаш за меча, а аз ще пазя тук. — Голямата му ръка потупа Пар по рамото. — Но побързай!

Пар кимна, усмихна се победоносно и също потупа брат. След това мина през вратата и внимателно се плъзна по коридора в мрака. Влезе колкото може по-навътре единствено на светлината отвън, но тя бързо изчезна. Пипаше стените, за да открие къде свършва коридорът, но не намери нищо… След това си спомни, че все още носи камъка, даден му от Дамсън. Извади го от джоба си, стисна го в дланите си, за да го стопли, и го насочи напред. Сребристата светлина озари мрака. Усмихна се безстрашно. Отново продължи, заслушан в тишината и загледан в сенките.

Мина по няколко стъпала надолу и попадна във втори коридор. Вървя доста повече, отколкото мислеше, че е възможно и за пръв път се почувства неспокоен. Вече не беше в Гробницата, а някъде далеч под земята. Как така?

След това коридорът свърши. Влезе в стая с изрисувана стена и спря дъха си така рязко, че почувства болка. Там, по средата на стаята, със забито в червения мрамор острие беше Мечът на Шанара.

Премигна, за да се увери, че не греши, след това пристъпи напред.

Острието беше чисто и гладко. На дръжката бе издълбан образ на ръка, хвърляща фенер в небето. Талисманът светеше в слабата светлина със син цвят.

Нар усети, че гърлото му се сковава. Това наистина беше.

Мечът!

През него премина вълна на възбуда. Едва се удържаше да не извика Кол. Отпусна се. Беше рискувал всичко само заради нюха си и бе успял. Проклятие, бил е прав през цялото време! Мечът на Шанара наистина беше в Дупката, скрит от дървета, мъгла, храсти, Призраци!…

Бързо прогони възбудата. Мисълта за Призраците му напомни колко несигурна е позицията му. Имаше време за поздравления, когато излязат с Кол от тази миша дупка.

Имаше няколко стъпала, върху които се намираше мраморът с Меча, така че тръгна към тях. Но когато изкачи първото, нещо се отдели от сянката до стената. Да миг замръзна, а ужасът го стисна за гърлото.

Една-единствена дума прокънтя в главата му: Призрак!

По веднага разбра, че е сгрешил. Не беше Призрак. Бе мъж, облечен в черно с наметало с качулка, а на гърдите му бе извезана бяла вълча глава. Страховете на Пар не намаляха, когато разбра кой е другият.

Мъжът, които приближаваше, бе Римър Дол.

При входа на Гробницата, Кол чакаше с нетърпение, беше облегнал гръб на камъка и се взираше в мъглата. Нищо не се движеше. Никакъв звук не достигаше до него. Изглежда беше сам, въпреки че не се чувстваше така. Светлината на утрото се спускаше между дърветата и го къпеше в сивотата на мъглата си.

Пар вече отдавна го нямаше. Не би трябвало да му е отнело толкова време.

Бързо погледна към тъмния вход на Гробницата. Реши да чака още пет минути и след това да влезе.

Римър Дол се спря на десетина стъпки от Пар, посегна небрежно и отметна качулката си. Лицето му беше без маска, но на тази светлина едва се различаваше. Но това нямаше значение. Пар би го познал навсякъде. Единствената им среща преди много седмици в „Сините бакембарди“ не бе нещо, което можеше да се забрави. Беше се надявал никога да не се повтори, но ето, че пак бяха лице в лице. Римър Дол, Първият Търсач на Федерацията, човекът, който го бе последвал из целия Калахорн и на няколко пъти почти го беше стигнал, най-накрая успя.

Вратата, през която беше влязъл Пар, все още бе отворена и той се приготви да бяга.

— Почакай, Пар Омсфорд — каза другият, сякаш четеше мислите му. — Толкова ли бързаш да избягаш? Така бързо ли се плашиш?

Пар се поколеба. Римър Дол беше голям, мускулест мъж, а лицето му беше толкова сурово с червената си брада, като че бе изсечено от камък. Но гласът му — и Пар не бе забравил това — беше тих и увещаващ.

— Не трябва ли да чуеш първо какво имам да ти казвам? — продължи големият мъж. — Доста време чакам тук за да говоря с теб. С какво мога да те нараня?

Пар отвори широко очи:

— Чакал си ме?

— Разбира се! Тук трябваше да дойдеш рано или късно, след като си решил да търсиш Меча на Шанара. За него си дошъл, нали? Разбира се, че е така. Е, прав бях, като те чаках, нали? Имаме много неща за обсъждане.

— Не бих го помислил — умът на Пар работеше. — Опита се да арестуваш Кол и мен във Варфлийт. Затвори родителите ми в Шейди Вейл и окупира селото. Преследваш мен и хората около мен със седмици.

Римър Дол скръсти ръце. Пар отново забеляза, че лявата е с ръкавица до лакътя.

— Да предположим, че ти стоиш там, а аз тук. Ще можеш да си тръгнеш, когато поискаш, а аз с нищо няма да ти попреча.

Пар си взе дълбоко дъх и отстъпи.

— Не ти вярвам.

Големият мъж повдигна рамене.

— И защо да ми вярваш? Искаш ли Меча на Шанара или не? Ако го искаш, ще трябва първо да ме изслушаш. След това можеш да го вземеш със себе си, ако пожелаеш. Съгласен ли си?

Пар усети как косъмчетата на врата му предупредително настръхват.

— Защо ще предлагаш подобно споразумение след всичко, което направи, за да ме спреш да стигна дотук?

— Да те спра ли? — другият се засмя с лек и приятен смях. — Пар Омсфорд, попитал ли си ме някога за Меча? Помислил ли си, че мога просто да ти го дам? Нямаше ли да е по-лесно, вместо да се прокрадваш през града като обикновен разбойник? — Римър Дол бавно поклати глава. — Има толкова неща, които не знаеш. Защо не ме оставиш да ти ги кажа?

Пар се озърна несигурно, не искайки да повярва, че това е някакъв номер, за да отслаби вниманието му. Гробницата беше като паяжина от сенки, които чакаха и нашепваха други неща. Пар потърка камъка, даден му от Дамсън, за да засили светлината.

— О, мислиш, че хората ми се крият в тъмнината наоколо, така ли? — прошепна Римър Дол, а думите му идваха някъде от дълбината на гърдите му и прозвучаха като мъркане в тишината. — Добре, ето!

Той вдигна ръката с ръкавицата, направи рязко движение и помещението се изпълни със светлина. Пар зяпна от учудване и отново отстъпи назад.

— Мислиш, че само ти можеше да използваш магията ли, Пар Омсфорд? — тихо попита Римър Дол. — Е, не си само ти. Всъщност аз командвам магия, която е много по-силна от твоята, може би дори и от тази на Друидите от едно време. Има и други като мен. Има много хора в Четирите земи, които притежават магия. Тя е съществувала още преди Великите воини, Четирите земи и народите им.

Пар го погледна безмълвно.

— Сега ще ме изслушаш ли, момче? Можеш ли?

Пар поклати глава не като отговор, а от недоверие.

— Ти си Търсач — каза накрая той. — Преследваш тези, които използват магия. Всяка употреба — дори от теб е забранена.

Римър Дол се усмихна:

— Така определи Федерацията. Но това спря ли те да използваш твоята магия, Пар? Или чичо ти Уокър Бо? Или който и да е, който я притежава? Това е глупав декрет, който не може да бъде наложен никому, Федерацията мечтае да обедини Четирите земи и расите под своя власт. Коалиционният съвет прави планове за свят, който веднъж вече се е самоунищожил. Било е във Войната на Силите. Смятат се за избрани да управляват, защото ги няма вече Съветът на расите и Друидите. Виждат благословия в изчезването на Елфите. Потискат Южните земи, заплашват Калахорн и притискат Джуджетата просто защото могат. Търсят във всичко това знаците на управлението. Вярват, че ще са вечни! Като последна стъпка на наглостта си поставиха магията извън закона! Дори не си направиха труда да разберат какво място заема тя в живота — просто я отрекоха! — Черната фигура се приближи, ръцете й се отпуснаха. — Истината е че Федерацията е сбирщина от глупаци, които не разбират какво представлява магията. Тя доведе този свят, в който Федерацията се смята за по-висша. Магията създава всичко и го прави възможно. И Федерацията отблъсна тази сила като непотребна!

Римър Дол се изправи в светлината, която сам бе създал — тъмна фигура, почти неприличаща на човешка.

— Погледни ме, Пар Омсфорд — прошепна той. Тялото му започна да трепери, след това се отдели и Пар удивен загледа сянката, която се издигна с искрящи очи над пода.

— Виждаш ли, момче? — гласът на Римър Дол изсъска с удоволствие. — Аз съм това, което иска да разбие федерацията, но тя дори не подозира за това.

Иронията, че е попаднал във възможно най-голямата опасност, го порази. Отдръпна се от съществото, което се наричаше Римър Дол, а всъщност дори не бе човек, а Призрак. Пристъпи още назад, готов да побегне. След това си спомни за Меча на Шанара и промени веднага намеренията си. Мислеше си, че ако успее да стигне до Меча ще има оръжие, с което да разбие Римър Дол.

Но Призракът сякаш не му обръщаше внимание. Тъмната сянка бавно се върна в тялото на Римър Дол и той проговори със собствения си глас.

— Лъгаха те, Омсфорд! Постоянно. Казваха ти, че Призраците са зло, че са паразити, които влизат в телата на хората, за да ги използват. Не, не се опитвай да отричаш или да питаш откъде знам — каза бързо той, прекъсвайки изненадания възглас на Пар. — Знам всичко за теб, за пътуването ти до Кълхейвън, до Каменното сърце и до Рога на пъкъла. Знам за срещата ти със сянката на Аланон. Знам за лъжите, които ти е наприказвал. Лъжи, Пар Омсфорд — и всичко започва от Друидите. Казали са ви какво трябва да направите, за да разбиете Призраците и света отново да стане безопасен! Ти трябва да намериш Меча, Рен — Елфите, а Уокър Бо — изчезналия Паранор. Знам! — Скулестото му лице се изкриви от гняв. — Но чуй какво не са ти казали! Призраците не са нещо, дошло на празно място, оставено от Друидите! Ние сме техни предци. Възвърнахме си магията, когато те изчезнаха.

Пар поклати глава, за да отрече това, което чуваше, но Римър Дол го посочи с ръката в ръкавицата.

— Сега има магия и в хората, която преди беше само във вълшебните същества. Така беше с Елфите, преди да се махнат, а след това и с Друидите. — Гласът му бе станал мек и настоятелен. — Аз съм човек като всеки друг, но притежавам магия като тебе, Пар. Някак съм я наследил от предците си, които са живели в свят, където магията е била нещо обикновено. Тя не е в земята, а в телата на хората от расите. Сега тя е в нас и ние имаме силата, която преди е принадлежала само на Друидите. — Бавно кимна, а очите му гледаха Пар. — Имаш такава сила. Не го отричай. Сега трябва да разбереш истината за нейното предназначение.

Спря се и изчака Пар да отговори, но Пар се беше вцепенил, предусещайки какво ще стане.

— Виждам по очите ти, че ме разбираш — каза Римър Дол, а гласът му отново стана мек. — Това означава, че и ти, Пар Омсфорд, си Призрак!

Кол броеше наум секундите, опитвайки се да подреди всичко, което трябваше да направи Пар. Време беше брат му да се появи, но от него нямаше и следа. Поклати глава отчаяно. Минаваше ту на страната на вратата, ту поглеждаше зад ъгъла. Петте минути изтекоха. Не можеше да чака повече. Трябваше да влезе. Плашеше се, че така ще остави незащитени гърбовете им, но нямаше друг избор. Трябваше да открие какво се е случило с Пар. Пое дълбоко дъх, за да се успокои, и влезе.

Тогава ръцете го хванаха отзад за врата и го повлякоха.

— Лъжеш! — извика Пар към Римър Дол, забравил страха си и направи крачка напред.

— Няма нищо лошо в това да си Призрак — остро отговори другият. — Това е просто дума, която хората са прикачили на нещо, което всъщност не разбират. Ако забравиш лъжите и помислиш за възможностите по-добре, ще ме разбереш. Представи си само за миг, че съм прав. Ако Призраците са просто хора, предци на Друидите, значи магията е не само тяхно право, но и отговорност. Магията е дар — не каза ли така Аланон, когато умря и беляза Брин Омсфорд с кръвта си? Магията е оръжието, което трябва да се използва за доброто на Четирите земи и расите. Какво толкова трудно виждаш в приемането на това? Въпросът е не за мен, за теб или за който и да е друг, който използва магията, а за глупаците, които управляват Федерацията и мислят, че всичко, което не могат да контролират, трябва да се потисне! Те виждат свой враг във всеки по-различен!

Силното лице стана още по-сурово.

— Но кой търси господарство над Четирите земи и народите им? Кой прогони Елфите от Западните, подтика Джуджетата в Източните, притиска Тролите на север и е провъзгласил Четирите земи за своя собственост? Защо, мислиш Четирите земи започнаха да пустеят и умират? Коя е причината? Видял си бедните същества, които живеят в Дупката. Мислиш ги за Призраци, нали? Е, така е, но тези, които ги държат, са ги превърнали в това. Те са хора като теб и мен. Федерацията ги изолира, защото носят магия и представляват опасност. И са се превързали в това, за което ги мислят, жадуват за живота, който магията може да им даде и полудяват. Детето на Хребета Тофър — какво се е случило с нея, за да се превърна в това, което видя? Държаха я настрани от магията и тя полудя. Беше обречена. Човече, Федерацията води към разруха! Четирите земи умират под глупавото й управление. Призраците имат шанс да оправят нещата! — Колкото до Аланон, той винаги е бил пръв сред Друидите и мисленето и методите му са все едни и същи. Това, което преследва, е известно само нему и вероятно така ще си остане. Но те предупредиха да не приемаш всичко, което казва.

Говореше така убедено, че за пръв път Пар Омсфорд започна да се съмнява. Ами ако сянката на Аланон наистина ги бе излъгала? Не беше ли вярно, че Друидите винаги са играели игрички с тези, от които са искали нещо? Уокър му бе говорил за това и го беше предупредил да не приема всичко казано от Аланон. Нещо от думите на Римър Дол съвпадаше с това. Възможно е, отчаяно помисли той, да е бил напълно подведен. Високата и покрита с плащ фигура пред него се изправи.

— Ти си един от нас, Пар Омсфорд — тихо каза тя.

Пар бързо поклати глава.

— Не!

— Един от нас си, човече. Можеш да го отричаш колкото силно и продължително искаш, но фактът си остава. Ние сме еднакви — ти и аз — притежатели на магията, предци на Друидите, пазители на този дар. Спря и се замисли. — Все още се плашиш от мен, нали? Призрак! Дори името те плаши — неизбежният резултат от това, че веднага си приел лъжите, които са ти наговорили. Мислиш за мен като за враг, а не като за съмишленик.

Пар не каза нищо.

— Нека видим кой лъже и кой казва истината. Ето! — изведнъж посочи меча. — Измъкни го от камъка. Той ти принадлежи като наследник на Елфите на Шанара. Вземи го! Докосни ме с него. Ако съм черно същество, за което са ме представили, тогава Мечът ще ме унищожи. Ако съм зло, което се крие зад лъжата, Мечът ще ме разкрие. Вземи го в ръце! Използвай го!

Пар дълго остана неподвижен, след това се изкачи по стъпалата, хвана Меча на Шанара с две ръце и го дръпна. Измъкна се леко. Бързо се обърна към Римър Дол.

— Ела по-близо, Пар — прошепна другият. — Докосни ме!

Спомените нахлуха в главата на Пар, парченца от приказките, които бяха разказвали. Това, което държеше, беше Мечът на Шанара, талисманът на Елфите, пред които не издържаше никоя лъжа. Слезе бавно по стълбите, а острието на Меча държеше внимателно пред себе с. Римър Дол стоеше и чакаше. Когато се приближи достатъчно, Пар протегна Меча и допря острието до другия.

Нищо не се случи.

Без да сваля очите си от Римър Дол, той пожела Мечът да разкрие истината. Отново нищо не се случи. Пар изчака колкото можа повече, след това отчаян свали Меча и отстъпи.

— Сега знаеш. Около мен няма лъжа — каза Римър Дол. — Тя се крие в това, което са ти говорили.

Пар откри, че трепери.

— Но защо би ме излъгал Аланон? На какво цел служи?

— Помисли за момент какво иска от вас — големият мъж се беше отпуснал, а гласът му бе спокоен и уверен. — Поиска да върнете Друидите, техните талисмани и да ни унищожите. Друидите искат да си възвърнат това, което им бе отнето — силата на живота и магията. Не е ли това, което се бе опитал да направи Господарят на Магиите преди десет века?

— Но ти ни преследваше.

— За да говоря с теб и да ти обясня.

— Затвори родителите ми.

— Пазех ги от всички, Федерацията знаеше за теб и искаше да ги използва, за да те хване, ако не бях отишъл преди тях.

Дъхът на Пар секна. Аргументите му веднага бяха оборени. Вярно ли бе казиното? Проклятие, лъжа ли беше всичко, казано от Римър Дол? Не го вярваше, но не можеше да го отрече изцяло. Объркването му го накара да се почувства малък и беззащитен.

— Трябва да помисля — уморено каза той.

— Тогава ела с мен и го направи — веднага отговори Римър Дол. — Ела и ще поговорим още за това. Имам много, което трябва да а аз ще ти дам отговорите. Имам много, което трябва да знаеш за използването на магията. Ела, човече, остави настрана страха и недоверието. Нищо няма да се случи на човек, чиято магия е така обещаваща.

Говореше убедително и за миг Пар почти бе решил. Толкова лесно би се съгласил. Беше уморен и искаше тази одисея да свърши. Приятен щеше да е разговорът с някой за неудобствата от притежаването на магията. Римър Дол сигурно сам ги бе изпитал и знаеше. Не му се искаше да признае, но вече не се страхуваше от този мъж. Не виждаше причина да откаже.

Но все пак го направи. Направи го, без да разбира защо.

— Не — тихо каза той.

— Помисли за това, което можем да научим, ако дойдеш — настояваше другият. — Имаме толкова общи неща. Сигурно си искал да поговориш за магията, която си бил принуден да приемеш. Не си имал по-рано такава възможност. Усещам нуждата ти! Ела с мен! Имаш…

— Не!

Пар отстъпи. Нещо грозно прошепна в мислите му, спомен, който още нямаше лице, но гласът му бе познат.

Римър Дол го наблюдаваше, а чертите на лицето му отново бяха станали сурови.

— Това е глупаво!

— Отивам си — каза тихо, но вече настойчиво Пар. Отново бе станал внимателен. Какво го бе притеснило? — И вземам Меча.

Наметнатата с черен плащ фигура отново се превърна в сянка в полумрака:

— Остани. Има тайни, скрити за теб, които най-добре можеш да научиш от мен. Остани и ги чуй.

Пар отстъпи към коридора, по който бе дошъл.

— Вратата е зад теб — изведнъж остро каза Римър Дол. — Няма коридори, стълби. Всичко беше илюзия, създадена от моята магия, за да можем да поговорим. Но ако сега си тръгнеш, нещо скъпо ще бъде унищожено. Истината те чака и на лицето й е изписан ужас. Няма да можеш да го понесеш. Остани и ме чуй. Нужен съм ти!

Пар поклати глава:

— За миг прозвуча като другите Призраци, Римър Дол. Ти също искаш да ме притежаваш.

Римър Дол стоеше безмълвно пред него и просто наблюдаваше как отстъпва. Светлината, която бе създал Първият Търсач, изчезна и всичко се покри отново с мрак.

Пар Омсфорд сграбчи с две ръце Меча на Шанара, за да се бие за свободата си.

Римър Дол беше прав за коридорите и стълбите. Нямаше ги — бе илюзия, магия, която Пар би трябвало веднага да разпознае. Излезе от мрака на Гробницата направо в сивотата на Дупката. Влагата и мъглата веднага го обгърнала. Примигна и се огледа.

Кол?

Къде беше Кол?

Свали плаща от гърба си и бързо уви Меча на Шанара.

Аланон каза, че ще му потрябва — ако все още можеше да вярва на Аланон. В момента не таеше. Но трябваше да се грижи за Меча — той сигурно имаше предназначение. Освен ако не е загубил магията си. Би ли могъл да я загуби?

— Пар!

Пар подскочи, изненадат от гласа. Той идваше точно зад него. Можеше да е като шепот, ако не беше толкова съскащ. Обърна се.

Беше Кол.

Или това, което някога е било Кол.

Лицето на брат му бе разкривено от някакво вътрешно напрежение, което не виждаше за пръв път. Тялото му беше загубило форма, сякаш костите бяха заели нови места. По него имаше рани и разкъсвания, а в очите светеше онзи огън, които Пар веднага разпозна.

— Хванаха ме — прошепна отчаяно Кол. — Моля те, Пар, имам нужда от теб! Прегърни ме.

Пар изкрещя и се опита да се дръпне. Искаше му се нещото пред него да изчезне. Обзе го хлад, а празнината отвътре заплашваше да го смаже.

— Кол! — изхлипа той.

Брат му се спусна към него с протегнати ръце. Думите на Римър Дол прозвуча в ушите му — истината, истината и нейният ужас! Кол се бе превърнал в призрак, едно от онези същества, които според Римър Дол Федерацията бе довела до това състояние. Но как? Пар беше отсъствал само няколко минути. Какво бяха направили с брат му?

Стоеше там и трепереше, а нещото го улови с ръце, притисна го, повтаряйки „прегърни ме, прегърни ме“.

Пар пожела да е мъртъв или въобще да не се е раждал, да изчезне от земята и да остави всичко това зад гърба си. Пожела си милион невъзможни неща — всичко, което би го спасило. Мечът на Шанара падна от безчувствените му пръсти и той почувства че всичко, в което е вярвал и е обичал, е било предадено.

Ръцете на Кол започнаха да го притискат.

— Кол, не! — изкрещя той.

След това дълбоко в него нещо се надигна като огън. То сякаш г гореше гърдите му. Това бе магията, не онази от молитвените песни, а другата. Това беше магията, конто бе принадлежала на Камъните на Елфите, магията, която Аланон беше дал на Ший Омсфорд, същата, която бе пуснала семената си в Уил Омсфорд и се предаваше от поколение на поколение. Тя беше жива в него, магия много по-голяма от молитвената песен.

Тя премина през него и избухна. Той крещеше на Кол да се отдръпне и да го остави, но брат му сякаш не чуваше. Кол, който бе като карикатура на човека, който Пар обичаше, беше приел единственото желание на обладалия го Призрак — да се нахрани. Магията го сграбчи, прекатури го и за миг го превърна в пепел.

Пар ужасен гледаше как брат му изчезна. Безмълвно падна на колене, усещайки, че и собственият му живот си отива с този на Кол.

След това други ръце се простряха към него, опитвайки се да го съборят и да го хванат. Вихрушка от обезобразени тела и лица го помете. Призраците от Дупката бяха дошли и за него.

Притискаха го, искаха сякаш да го разкъсат. Той усети, че го смазват под тежестта си.

Тогава отново се появи магията, избухна и ги разпръсна като вейки.

Този път прие форма на син огън в ръцете му, чийто пламъци бяха остри като желязо. Не разбираше откъде се бе взела, но разбра ползата от нея. Силата го прониза. С яростен вик той насочи новото си оръжие срещу нападателите и ги съсече, сякаш бяха от хартия. Веднага падаха и гласовете им се губеха в смъртта. Пар бе като побъркан от яростта, на която даде възможност да излезе извън него и да убива. Бе отчаян от смъртта на брат си.

Смъртта, която той бе причинил!

Призраците се отдръпнаха, а тези, които не бе унищожил, избягаха и се скриха. Все още държейки с една ръка магическия огън, Пар се протегна и с другата вдигна Меча на Шанара. Усети, че го изгори, а болката прониза цялото му тяло.

Изведнъж собствената му магия изчезна. Изненадано се отдръпна и се опита отново да я призове, но не успя. Призраците веднага тръгнаха срещу него. Поколеба се и побягна. Бягаше сред развалините от моста, като прескачаше храсти и се шмугваше под клоните на дърветата. Не можеше да каже колко близо до него бяха обитателите на Дупката. Не се обръщаше, опитваше се отчаяно да избяга както от това, което се бе случило с него, така и от преследващите го Призраци.

Беше почти до стената, когато чу, че Дамсън го повика. Затича се към нея, без да мисли за нищо друго освен за свободата си. До гърдите му беше Мечът на Шанара. Топлината бе изчезнала и сега той беше просто меч, увит в износеното му и кално наметало. Чу отново Дамсън и й отговори с вик.

Тогава тя го издърпа, прегърна го, питайки го:

— Пар! Пар! Какво ти става? Пар, какво се случи?

А той отговори през плач:

— Той е мъртъв, Дамсън! Кол е мъртъв! Аз го убих! Вратата в стената беше отворена, тъмна дупка, в чиято рамка стоеше малка фигура с широко отворени очи. С помощта на Дамсън, Пар се промуши през вратата и чу как тя се затвори зад него.

След това всичко и всички изчезнаха в белия звук от вика му.