Потомците на Шанара

ГЛАВА 4

Когато се събуди на следващата сутрин, Пар реши да не казва на Кол нищо за съня си. Първо — не знаеше какво да каже. Не беше сигурен дали сънят се е появил сам или защото толкова много мислеше за него, а дори и тогава нямаше начин да разбере, дали беше нещо истинско. Второ — ако кажеше на Кол, трябваше отново да чуе снощните му думи. Или не е така? И ако Пар бе искрен с него, щяха да се скарат за това дали трябва да отиде в Драконовите зъби, за да търси Рога на Пъкала и Друид, умрял преди триста години. По-добре да остави нещата да отлежат.

Хапнаха диви ягоди и пиха вода от потока — щастие бе, че го имаше. Дъждовете бяха спрели, но небето беше облачно, а денят сив и заплашителен. Доста силен вятър се появи от северозапад, а клоните и листата на дърветата диво шумяха под напора му. Те си събраха багажа, качиха се на лодката и отплуваха.

Мърмидон беше придошла. Лодката подскачаше и се въртеше. Водата гъмжеше от отломки, така че те избутваха с веслата по-големите парчета, които биха могли да повредят лодката. Скалите на Рун се издигаха мрачно от двете страни, обгърнати от мъглата и спусналите се ниско облаци. Бе студено и братята усетиха как ръцете и краката им бързо се вкочанясват.

Когато можеха, излизаха на брега и си почиваха, но се случваше рядко. Нямаха нищо за ядене и никакъв начин да се стоплят, без да загубят време да палят огън. Рано след обяд заваля отново. Застуди се, вятърът се засили и стана опасно да продължават по реката. Когато откриха малка вдлъбнатина в скалата, прикрита от стар бор, бързо изведоха лодката на брега.

Стъкмиха огън, изядоха рибата, която Кол хвана, и направиха всичко възможно да се изсушат под покривалото, докато дъждът пръскаше от всички страни. Спаха лошо — беше им студено и неудобно. Вятърът духаше надолу по каньона, а реката се блъскаше в бреговете си. Тази нощ Пар въобще не сънува.

Утрото донесе така чаканата промяна на времето Бурята се премести на изток, небето се изчисти и слънчевата светлина го изпълни. Братята изсушиха дрехите си а около пладне вече свалиха туниките и ботушите си.

— Както казва поговорката — след буря времето се оправя — заяви Кол със задоволство. — Сега времето ще е хубаво, Пар ти само гледай. Още три дни и ще сме си у дома.

Пар се усмихна и не каза нищо.

Денят продължи да става все по-мързелив, а летният аромат на дърветата и цветята започна отново да изпълва Въздуха.

Минаха под Саутуотч, чийто черен гранит се издигаше към небето от планинската скала на ръба на реката — безмълвен и недостижим. Дори оттам, докъдето стигаше, кулата изглеждаше застрашителна, камъкът й — зърнест и непроницаем, бе толкова тъмен, че сякаш поглъщаше светлината. Всякакви слухове се носеха на Саутуотч. Някои казваха, че може да се движи. Почти всички бяха съгласни с това, че продължаваше да расте, сякаш строежът му никога не е спирал. Изглеждаше изоставен. Винаги бе изглеждал така. Предполагаше се, че елитен взвод от федерални войници трябва да се грижи за кулата, но никой никога не ги бе виждал. Това си помисли и Пар, когато преминаха необезпокоявани.

Късно след обяд стигнаха до устието, където реката се вливаше в Езерото на Дъгата. Езерото се простираше пред тях — огромно пространство от сребристо-синя вода, която в западния си край ставаше златиста, докато слънцето се спускаше зад хоризонта. Дъгата, от която бе взело името си, се извиваше над него, избледняла на слънчевата светлина — синьото и лилавото бяха почти невидими, а червеното и жълтото бяха размити. В далечината тихо летяха жерави.

Братята Омсфорд издърпаха лодката на брега и я оставиха в сянката на няколко дървета до малка скала. Построиха лагера си, като откачиха и покривалото, в случай, че времето се промени и Кол се зае да лови риба, докато Пар отиде да събере дърва за огъня.

Пар тръгна на изток по брега, любувайки се на бляскавата повърхност на езерните води и на цветовете във въздуха. След това отново се върна в горичката и започна да събира сухи дърва. Не беше се отдалечил много, когато горичката стана усойна и изпълнена с гнилостна миризма. Забеляза, че повечето от дърветата тук като че ли умираха, листата им бяха увехнали и кафяви, клоните — изпочупени, кората — олющена. Земната покривка също не изглеждаше добре. Той я побутна, разрови с ботуша си и се огледа с любопитство. Като че ли нищо живо нямаше тук. Нямаше малки животинки, които да притичват наоколо, нито птици да се обаждат от дърветата. Гората бе опустяла.

Реши да не търси повече дърва за огън в тая посока и тъкмо тръгваше обратно към брега, когато зърна къщата. Всъщност тя трудно можеше да се нарече и колиба. Беше обрасла в бурени, бръшлян и шубраци. От стените висяха дъски, капаците бяха откъртени и лежаха на земята, покривът бе продънен. Прозорците бяха изпочупени, а вратата зееше отворена. Пар стоеше на края на заливче, което се бе промушило между дърветата откъм езерото. Водата в него беше застояла. Миризмата беше отвратителна.

Пар би помислил, че колибата е пуста, ако не беше тънката ивица дим, която се извиваше от порутения комин.

Изненада се кой ли би живял в подобно обкръжение. Чудеше се дали наистина има някой, или димът е останал от по-рано. След това реши, че ако има някой, може би се нуждае от помощ.

Почти бе тръгнал да види, но нещо толкова отблъскващо имаше в колибата и всичко наоколо, че не можа да се застави да го направи. Вместо това извика, дали има някой вътре. Почака за момент и извика отново. Когато никой не отговори, и той почти с благодарност се обърна и продължи пътя си.

Когато се върна, Кол го чакаше с улова си, така че бързо стъкмиха огъня и си направиха вечеря. Рибата малко им бе втръснала, но беше по-добре от нищо, а и двамата бяха по-гладни, отколкото можеха да си представят. Когато привършиха вечерята, седнаха да погледат как слънцето се изгубва зад хоризонта и Езерото на Дъгата става сребристо. Небето се изпълни със звезди, а нощните звуци се издигаха от притихналия полумрак. Сенките на дърветата се удължиха, съединиха се и заприличаха на блата, поглъщащи и последната дневна светлина.

Пар тъкмо мислеше как да каже на Кол, че според него трябва да се завръщат в Шейди Вейл, когато от гората се появи жената.

Тя дойде измежду дърветата зад тях, измъквайки се от мрака като сянка. Беше облечена в дрипи. На главата си нямаше нищо, а грубото й сурово лице бе обкръжено от дълги кичури гъста безцветна коса. Би могла да е на всякаква възраст, помисли си Пар, толкова беше съсухрена, че бе невъзможно да се каже.

Жената се измъкна от гората внимателно и спря точно до жълтия кръг светлина, хвърлян от огъня. Костеливата й ръка се вдигна и посочи Пар.

— Ти ли ме повика? — попита тя, а гласът й беше като звук от чупене на крехки клони.

Пар се втренчи в нея, без да иска. Тя изглеждаше като нещо извадено от земята, което нямаше право да живее и да се разхожда наоколо.

— Ти ли беше? — каза тя. Най-накрая той разбра за какво говори.

— При колибата ли? Да, аз бях.

Жената от гората се усмихна, лицето й се изкриви при това усилие и показа беззъбата си уста. — Трябваше да влезеш вътре, а не да стоиш там — изсъска тя. — Вратата беше отворена.

— Не исках…

— Държа я така, за да съм сигурна, че никой няма да подмине, без да го посрещна. Огънят винаги гори.

— Видях дима, но…

— Събираше дърва, нали? Идвате от Калахорн? — Очите й се плъзнаха през тях към изкаралата на брега лодка. — Много път сте изминали, нали? — Очите й отново се завъртяха към тях. — Бягате от нещо, може би?

Пар за миг застина. Размениха си бърз поглед с Кол.

Жената пристъпи, а тоягата й почукваше по земята пред нея. — Много бягат в тая посока. Всякакви. Идват насам в страната без закони, за да търсят едно или друго.

— Спря. — От тях ли сте? О, има хора, които биха се заинтересували от вас, но аз не съм от тях. Не и аз.

— Не бягаме — проговори изведнъж Кол.

— Не ли? Затова ли сте така добре подготвени? — Тя завъртя тоягата във въздуха. — Как се казвате?

— Какво искаш? — грубо попита Пар. Този разпит все по-малко му харесваше.

Жената от гората направи още една стъпка напред. Нещо не беше наред, нещо, което Пар не бе забелязал по-рано. Тя като че ли не бе съвсем истинска. Трепереше леко сякаш вървеше всред дим или нагорещен въздух. Тялото й също не се движение нормално и това не бе от годините. Като че ли бе сглобена подобна на куклите, които показват по панаирите — гвоздейчета по ставите и конци за управлението.

Миризмата на запустение от заливче и порутената колиба бе дошла заедно с жената дори тук. Тя изведнъж подуши въздуха и сякаш осъзна нещо.

— Какво е това? — Спря погледа си върху Пар. — Магия ли надушвам?

Пар се вцепени. Която и да беше тази жена, не бе тази, с която биха искали да си имат работа.

— Магия! Да! Чиста и свежа! И пълна с живот! — Езикът на жената от гората вкуси от нощния въздух. — Сладка като кръвта за вълците!

Това бе достатъчно за Кол.

— По-добре намери обратния път за там, откъдето идваш — каза той, без да се опитва да прикрие враждебността си. — Нямаш работа тук. Разкарай се!

Но жената остана където беше. Устата й се изви с ръмжене, а очите й изведнъж станаха червени като въглените в огъня.

— Ела тук при мен! — прошепна съскайки. — Ти момче! — Посочи Пар. — Ела при мен!

Тя протегна ръката си. Пар и Кол се отдръпнаха от огъня за всеки случай. Жената пристъпи още няколко крачки напред, навлизайки в осветеното и ги притисна към тъмнината.

— Сладко момче! — промърмори тя почти на себе си. — Нека опитам от теб.

Сега братята бяха застанали на място и не искаха да се отдалечат повече от светлината. Жената от гората видя решителността в очите им и се засмя лукаво. Пристъпи напред — една крачка още една…

Кол се хвърли върху нея, докато тя гледаше Пар, и се опита да сграбчи ръцете й. Но жената бе много по-бърза от него. Тоягата излетя към него и го удари отстрани по главата толкова силно, че го хвърли на земята. Сега тръгна към него, виейки като побеснял звяр. Но Пар бе по-бърз. Използва молитвената песен почти без да мисли и й изпрати ужасяващи видения. Тя падна назад изненадана, опитвайки се да отблъсне виденията с ръцете и тоягата си. Пар използва възможността да стигне до Кол и да го изправи на крака. Бързо издърпа брат си по-далече от нападателката, която дереше с нокти въздуха.

Жената от гората изведнъж спря, оставяйки виденията да играят около нея, обърна се към Пар с усмивка, която смрази кръвта му. Той й изпрати видение на Демон, за да я уплаши, но този път жената улови видението, отвори устата му и засмука въздуха около него. Видението изчезна. Жената облиза устните си и изсъска.

Пар изпрати въоръжен воин. Жената от гората го погълна с удоволствие. Тя отново започна да се приближава, след като виденията вече не я спираха. Всъщност дори бе нетърпелива да й пращат още. Сякаш обичаше вкуса на магията и с желание я изгълтваше. Пар се опита да събуди Кол, но той тежеше отпуснат в ръцете му, все още зашеметен.

— Кол, събуди се! — прошепна забързано той.

— Ела, момче! — повтори тихо жената. Тя кимна и се приближи. — Ела и ме нахрани!

Тогава огънят избухна като светкавица и полянката стана светла като ден. Жената отскочи от светлината, а внезапният й вик завърши с яростно ръмжене. Пар премигна и надникна през пламъците.

Един старец се приближаваше откъм дърветата. Косата му бе бяла, дрехите сиви, а кожата кафява, като гора през есента. Той пристъпи от мрака в светлината като дух, който се ражда. На устата му имаше жестока усмивка, а очите му блестяха странно. Пар внимателно се придвижи и потърси с ръка дългия нож на колана си. Бяха двама, помисли той отчаян и отново разтърси Кол, опитвайки се да го събуди.

Но старецът не му обърна внимание. Той се насочи към жената.

— Познавам те — каза той тихо. — Никой не можеш да уплашиш. Махай се оттук или ще си имаш работа с мен.

Жената изсъска като змия и се присви, сякаш се готви да скочи. Но видя нещо в лицето на стареца, което я възпря от атаката. Бавно започна да отстъпва от огъня.

— Върни се в мрака! — пошепна старецът.

Жената изсъска за последен път, след това се завъртя и безмълвно изчезна всред дърветата. Мирисът й остана още за миг и се изгуби. Старецът махна почти небрежно към огъня и той утихна… Нощта отново се изпълни с приятни звуци и Всичко бе както преди.

Старецът изсумтя и се приближи да светлината на огъня.

— Е една от нощите, в които дребните ужаси решават да си поиграят. — измърмори той с отвращение.

Погледна шеговито към Пар.

— Добре ли е младият Омсфорд? И този тук? Кол ли е? Получи неприятен удар.

Пар кимна и отпусна Кол на земята.

— Да, благодаря. Бихте ли ми подали онзи парцал и малко вода?

Старецът направи каквото го бяха помолили и Пар намокри главата на Кол, там където вече бе започнала да се образува подутина. Кол потрепери, седна и отпусна глава между краката си в очакване пулсиращата болка да отмине. Пар вдигна очи. Изведнъж осъзна, че старецът бе казал името на Кол.

— Откъде знаете кои сме? — попита той предпазливо. Старецът завържа погледа си.

— Ами знам кои сте, защото дойдох да ви търся. Но не съм ви враг, ако това си мислите.

— Разбира се, че не — Пар поклати глава, — не и след като така ни помогнахте. Благодаря.

— Няма нужда от благодарности. — Пар отново кимна.

— Онази жена, или каквото и да е било, сякаш се изплаши от вас. — Не зададе въпрос, а просто съобщи факта.

Старецът повдигна рамене.

— Може би.

— Познавате ли я?

— Знам за нея.

Пар се поколеба дали да продължи или не. Реши да попита.

— Е, защо ни търсите?

— О, страхувам се, че това е доста дълга история — отговори старецът сякаш не може да положи толкова, много усилия, за да разкаже. — Предполагам, че може да седнем докато приказваме за това, нали? Топлината на огъня отпуска тези остаряващи кокали. И сигурно нямате глътка бира, нали? Не? Жалко. Е, предполагам, че не е било възможно да се подсигурите с такива удоволствия, след като така ви издухаха от Варфийлт. При това положение имахте късмет, че спасихте кожите.

Той се приближи, предпазливо се отпусна на тревата протегна краката си напред и внимателно се загърна със сивите си дрехи.

— Мислех, че ще ви открия там, но след това се получи това разногласие с Федерацията и вие заминахте на юг преди да успея да ви спра.

Взе чашата и я напълни с вода, след което отпи голяма глътка. Кол вече беше седнал и придържаше мокрия парцал на главата си. Пар седна до него.

Старецът изпи водата и избърса уста в ръкава си.

— Аланон ме изпрати — отбеляза той небрежно.

Настана тишина, докато братята Омсфорд се втренчиха първо в него, след това помежду си и после пак в него.

— Аланон?! — повтори Пар.

— Аланон е мъртъв от триста години! — подхвана направо Кол.

Старецът кимна.

— Така е. Не се изразих правилно. Всъщност това бе неговият дух, сянката му, но все пак Аланон с всичките му цели и желания.

— Сянката на Аланон? — Кол свали парцала от главата си, забравил за раната. Не се опита да скрие недоверието си.

Старецът потърка брадясалото си лице.

— Почакайте, ще трябва да бъдете малко по-търпеливи, докато успея да обясня. Ще ви е трудно да приемете повечето от това, което ще кажа, но трябва да опитате. Повярвайте, че е много важно. — Той разтърка енергично ръцете си срещу огъня. — Приемете ме като пратеник, става ли? Приемете ме като пратеник на Аланон, защото засега съм само това. Ти, Пар, защо не обръщаше внимание на сънищата си?

Пар настръхна.

— Знаеш ли за това?

— Сънищата бяха изпратени от Аланон, за да те отведат при него. Не разбираш ли? Това бе неговият глас. Той ви призовава при Рога на Пъкала — теб, братовчедка ти Рен и…

— Рен? — недоверчиво го прекъсна Пар.

Старецът погледна смутено.

— Това казах, нали? Трябва ли да повторя всичко? Братовчедка ти Рен, а също и Уокър Бо.

— Чичо Уокър — каза тихо Пар. — Спомням си.

Кол погледна брат си, след това поклати глава с отвращение.

— Това е смешно. Никой не знае къде са — заяде се той. — Рен живее някъде в Западната земя заедно със Скитниците. Живее в някакъв фургон. А Уокър Бо не е бил виждан почти десет години. Доколкото знам, може и да е мъртъв.

— Може, но не е — каза старецът сухо. Погледна многозначително Кол, след което отново се обърна към Пар. — Всички вие трябва да дойдете при Рога на Пъкала в края на този лунен цикъл. В първия ден от новата луна Аланон ще говори там с вас.

Пар усети как през тялото му мина тръпка.

— За магия ли?

Кол хвана рамото на брат си.

— За Призраци? — направи физиономия и широко отвори очи.

Старецът неочаквано пристъпи напред, а лицето му стана сурово.

— За каквото избере! Да, за магия! И за Призраци! За същества като това, което току-що те събори сякаш си дете!

Той хвърли щипка прах в огъня така внезапно, че Пар и Кол бързо се отдръпнаха. Огънят се извиси като първия път, но сега светлината изчезна от въздуха и…

Всичко потъна в мрак.

След това в тъмнината се появи видение, което увеличаваше размерите си докато ги обгърна изцяло. Образът беше на Четирите земи. Страната бе опустошена и празна, лишена от живот и разрушена. Мрак и миризма на пръст покриваха всичко. Реките бяха пълни с отломки, а водите им — отровени. Дърветата бяха изкривени, разбити и безжизнени. Навсякъде растяха само бурени. Хората пълзяха като животни, а животните бягаха при появата им. Навсякъде се движеха сенки със странни червени очи, подкачаха и играеха с пълзящите хора, обръщаха ги и ги подмятаха, докато те загубеха очертанията си и ставаха непознаваеми.

Това бе кошмар, изпълнен с толкова жестокост и ужас, че Пар и Кол Омсфорд помислиха, че всичко това се случва с тях, а писъците, излизащи от устните на измъчваните хора, бяха техни.

След това видението изчезна. Те отново бяха около огъня, а старецът седеше и ги наблюдаваше с ястребовия си поглед.

— Това бе част от съня ми — прошепна Пар.

— Това е бъдещето — каза старецът.

— Просто номер — промърмори Кол, ядосан на собствения си страх.

Старецът му хвърли гневен поглед.

— Бъдещето е постоянно меняща се мозайка от възможности, докато стане настояще. Бъдещето, което ви показах тази нощ, още може да се промени. Но с всеки изминат ден вероятността да се сбъдне става все по-голяма, защото нищо не се прави, за да се избегне. Ако искате да го промените — направете каквото ви казах. Идете при Аланон! Чуйте какво ще ви каже!

Кол не каза нищо, а тъмните му очи бяха изпълнени с колебание.

— Кажете ни кой сте? — попита тихо Пар. Старецът се обърна към него, изгледа го за момент, след това отмести поглед от тях и се взря в мрака, като че ли там бяха скрити светове и живот, които само той можеше да види. Накрая отново ги погледна и кимна.

— Много добре, въпреки че не виждам каква е разликата: Казвам се Коглайн.

За момент нито Пар, нито Кол успяха да кажат нищо. След това и двамата започнаха да говорят заедно.

— Коглайн, същият Коглайн, който е живял в Източната земя с…

— Искате да кажете — същият човек, който Кимбър Бо…

Той ги прекъсна с раздразнение:

— Да, да! Колко, хора с името Коглайн може да има! — намръщи се, като видя погледа на лицата им. — Не ми вярвате, нали?

Пар пое дълбоко дъх.

— Коглайн е бил старец по времето на Брин Омсфорд. Това е било преди триста години.

Неочаквано другият се засмя.

— Старец! Ха! И какво знаеш за старците, Пар Омсфорд? Истината е, че не знаеш нищичко! — Засмя се, след това безпомощно поклати глава. — Чуйте — Аланон живя петстотин години преди да умре. Не го поставяте под съмнение, нали? Мисля че не, след като с такава готовност разказвате приказката! Толкова ли е учудващо тогава, че аз живея близо триста години? — Той направи пауза и неочаквано в очите му проблесна дяволитост. — За бога, какво бихте казали, ако ви съобщя, че съм живял дори повече? — След това махна небрежно с ръка. — Не, не, не си правете труда да отговорите. По-добре ми кажете какво знаете за мен? За Коглайн от приказките ви. Разкажете.

Пар объркано поклати глава.

— Бил е отшелник и е живял в Уайлдъран заедно с внучката си — Кимбър Бо. Брин Омсфорд и нейният придружител Рон Лий са го открили, когато…

— Да, да, но какво ще кажете за човека? Помисли си какво си видял от мен?

Пар повдигна рамене:

— Това, че… — Той спря. Това, че е използвал избухлив прах. Това, че е разбирал от старите науки и ги е изучавал някъде. Сега си припомняше особеностите на приказките с Коглайн и прикриваше, че вече не смята твърдението на стареца за пресилено. — Той е притежавал силата в различната и форма, дори тези, които Друидите са изоставили при повторното построяване на стария свят. Ако ти си Коглайн, все още трябва да имаш такава сила. Имаш ли я? Магическа ли е като моята?

Кол изведнъж се притесни:

— Като твоята? — бързо попита старецът. — Магия като молитвената песен? Хи! Никога! Никога нещо непредсказуемо като това. Това винаги е било проблемът на Друидите и магията на Елфите — твърде непредсказуема! Силата, която притежавам, е основана на науката, доказана и изпробвана през годините на учение, на което може да се вярва. Тя не действа самостоятелно, не се издига като нещо живо. — Спря и жестока усмивка се изписа на старческото му лице. — Освен това, Пар Омсфорд, за нея не трябва да се пее.

— Наистина ли сте Коглайн? — тихо попита Пар, а удивлението пред тази възможност пролича в гласа му.

— Да — прошепна старецът. — Да, Пар. — След това бързо се завъртя към Кол, които тъкмо щеше да го прекъсне и постави костеливия си пръст пред устните.

— Ш-ш-ш-т, млади Омсфорд, знам че все още не ми вярваш, брат ти също, но ме чуйте. Вие сте деца на Шанара. Те никога не са били много и винаги доста се е очаквало от тях. Мисля че и с вас ще е същото. Или почти. Не ми е разрешено да предвиждам. Аз съм просто пратеник, както ви казах — беден пратеник и нищо повече. Истината е, че дори нямам желание за това. Но Аланон има само мен.

— Но защо теб? — успя да подметне Пар. Издълженото му лице бе напрегнато и притеснено.

Старецът замълча, а изкривеното му и скулесто лице още повече се стегна, като че ли въпросът изискваше прекалено много от него. Най-накрая проговори с подчертано спокойствие.

— Защото едно време бях Друид, толкова отдавна, че едва ли си спомням какво представляваше. Изучих магията и изоставените науки и избрах последните, като по този начин се отрекох от всяка възможност да продължа с другите. Аланон ме познаваше или ако предпочитате, знаеше за мен и си е спомнил какъв бях. Но почакайте. Малко поукрасих, като казах че съм бил Друид. Не бях, бях само ученик. Но във всеки случай Аланон си е спомнил. Когато дойде при мен, бе като един Друид при друг, въпреки че не го каза с думи. Няма никой друг освен мен, който да направи необходимото — да открие вас и останалите и да ги посъветва да повярват на сънищата си. Всички вече са ги имали, нали разбирате — Рен и Уокър Бо също. На всички е изпратено видение за опасността, която идва от бъдещето. Никой не отговори, така че той изпрати мен.

Очите му премигнаха и отнесоха спомена.

— Едно време бях Друид по дух, но не по възможности и все още използвам много от похватите на Друидите. Никой не знаеше — нито внучката на Кимбър, нито вашите предци, никой. Живял съм няколко различни живота, както виждате. Когато отидох с Брин Омсфорд в страната Мейлморд, Коглайн бе полусмахнат отшелник, носещ магически прах и изпълнен със странни хрумвания. Това бях тогава. В това се бях превърнал. Трябваха ми години, доста след като Кимбър си бе заминала, за да се възстановя, да действам и говоря отново като себе си.

Той въздъхна и спря за миг.

— Сънят на Друидите ме поддържаше жив толкова време. Знаех тайната му — отнесох я със себе си, когато ги напуснах. Много пъти си мислех да не си правя труда да се поддържам и да се оставя на смъртта. Но нещо постоянно ме спираше и сега мисля, че може би е бил Аланон, който се бе върнал от смъртта, за да се увери, че Друидите ще имат поне един представител, след като самият той си е заминал…

Той видя въпроса в очите на Пар, прочете думите и бързо поклати глава.

— Не, не! Не и аз. Не аз съм представителят, който му трябва! Едва ми стигна времето да предам съобщението, което ми бе дадено. Аланон го знае. Разбира достатъчно, за да идва при мен с въпрос дали ще приема живот, който някога отхвърлих. Трябва да поиска това от някой друг.

— От мене ли? — попита веднага Пар.

Старецът замълча.

— Може би. Защо сам не го попиташ?

Никой не каза нищо. Всички се бяха прегърбили напред към огъня, а мракът ги притискаше отвсякъде. Крясъците на птиците леко се носеха над водите на Езерото на Дъгата.

— Искам да го питам — каза той накрая. — Мисля че имам нужда.

Старецът сви устни:

— Тогава трябва да го направиш.

Кол започна да казва нещо, след това реши да не го прави.

— Цялата тая работа иска малко по-внимателно измисляне — каза накрая той.

— Времето е малко за това — измърмори старецът.

— Тогава не бива да пилеем това, с което разполагаме. — отговори просто Кол.

Вече не бе така несигурен, а бе почти настоятелен.

Пар погледна за момент брат си и кимна.

— Кол е прав. Ще трябва да помисля за това.

Старецът повдигна рамене, сякаш да отбележи, че няма какво повече да направи, и се изправи на крака.

— Предадох ви това, за което бях изпратен, така че трябва да тръгвам. Трябва да посетя и другите.

Пар и Кол се изправиха с изненада.

— Сега ли тръгвате, през нощта? — бързо попита Пар.

Някак си очакваше старецът да остане и да продължи да го убеждава в истинността на сънищата.

— Като че ли е най-добре. Колкото по-бързо продължа пътуването си, толкова по-бързо ще го свърша. Казах ви, че дойдох първо при вас.

— Но как ще откриете Рен или Уокър? — поиска да узнае Кол.

— По същия начин, както и вас — старецът щракна с пръсти и проблесна светкавица. Усмихна се, а лицето му заприлича на скелет в светлината на огъня. — С магия!

Той протегна кокалестата си ръка. Пръв я пое Пар и откри, че ръкостискането на стареца е като стоманено. Същото почувства и Кол. Спогледаха се.

— Нека ви дам един съвет — каза остро старецът. — Не с задължително да го приемете, но бихте могли. Разказвате тези истории и приказки за Друидите, магията и предците си с нещо като хвалебствие за отминалите дни. Това е добре, но не бива да забравяте, че това, което става сега и тук — то е важното. Всичките приказки на света не биха стрували и пукната пара, ако трябва да се преживее това, което ви показах. Трябва да живеете в този свят, а не в някакъв друг. Магията служи за много неща, а вие я използвате само за едно. Трябва да видите на какво още е способна. А не можете да го направите, докато не я разберете. Предполагам, че въобще не я разбирате — нито един от двама ви.

Той ги изгледа за момент, след това се обърна и се стопи в мрака. Спря, когато вече бе само сянка и погледна назад.

— И добре ще е да запомните още нещо — пазете се! — В гласа му се прокрадна друга нотка. — Призраците не са само слухове и бабини деветини. Истински са както вие и аз. Може би не сте мислили така до тази нощ, но сега знаете друго. Те ще бъдат навсякъде, където решите да отидете. Онази жена беше една от тях. Тя дойде да души наоколо, защото почувства, че притежавате магията. И другите ще направят същото — отново започна да се отдалечава. — Много неща ще би преследват — предупреди ги тихо той. Измърмори още нещо на себе си, което нито един от двамата не успя да чуе, а след това изчезна бавно в мрака. Замина си.

Сънят бягаше от очите на Пар и Кол Омсфорд тази нощ. Стояха будни дълго след като старецът си беше заминал, говореха и понякога спореха, притесняваха се без винаги да го казват, очите им постоянно се взираха в мрака за обещаните неща, за Призраци или нещо друго, което щеше да ги преследва. Дори по-късно, когато се бяха увили добре с одеялата и се помъчиха да забравят собствените си страхове, не спаха добре. Въртяха се и подскачаха в съня си, събуждаха се един друг с отчайваща последователност чак до заранта.

Тогава станаха, измъкнаха се от топлината на завивките, измиха се в хладните води на езерото и незабавно започнаха да спорят отново. Продължиха и по време на закуската, което беше добре, защото отново нямаше кой знае какво за ядене и разговорите залъгваха глада им. Приказките — по-точно спорът, се въртеше около стареца, който се представи за Коглайн и около сънищата, които можеха да бъдат изпратени или не от Аланон. Говореха за Призраците, за Търсачите на Федерацията, за непознатия, който ги спаси във Варфлийт и за това дали все още в света съществуваше разум.

Преди денят да остарее с един час, те вече бяха настръхнали един срещу друг.

— Не можеш да отречеш, че съществува възможност старецът да е наистина Коглайн! — настоя Пар, като повтори това може би за стотен път, докато носеха покривалото към лодката, за да го приберат.

Кол успя бързо да повдигне рамене.

— Не го отричам.

— Ами жената от гората? Какво беше тя, ако не Призрак, нещо, което през нощта имаше по-силна магия от нашата?

— От твоята!

Пар се разгневи.

— Съжалявам. От моята Въпросът е, че тя беше Призрак! Трябва да е била! Това поне показва, че част от историята на стареца е истина, независимо как гледаш на нея.

— Почакай! — Кол пусна платнището от своя край, застана с ръце на хълбоците и погледна смутено брат си. — Винаги правиш така, когато спорим. Правиш тези глупави подскоци в логиката и се държиш така, все едно че са напълно смислени. Как реши, че ако старата жена е била Призрак, това означава, че старецът казва истината?

— Ами, защото ако…

— Дори не поставям под въпрос извода ти, че е била Призрак — бързо го прекъсна Кол. — Дори и за това че нямаме представа как изглежда Призракът. Дори и за това, че тя би могла да бъде както Призрак, така и каквото си иска друго.

— Нещо друго? Какво…?

— Приятелка на стареца, например. Като примамка, за да повярваме на приказките му.

— Това е смешно! — Пар побесня. — Каква би могла да е целта?

Кол замислено стисна устни.

— Да те убеди да отидеш с него при Рога на Пъкала, естествено. Да те върне обратно в Калахорн. Помисли за това! Може би старецът също се интересува от магия, както и Федерацията.

Пар енергично поклати глава.

— Не вярвам!

— Защото никога не искаш да повярваш в нещо, за което не си се сетил пръв — обясни Кол и хвана отново своя край на платнището. — Решиш ли нещо — това е краят. Е, този път по-добре не прибързвай с решението. Има и други възможности, които трябва да се обмислят, и аз просто ти дадох една от тях.

Безмълвно стигнаха до лодката и подредиха платнището на дъното й. Слънцето едва се бе показало над хоризонта, а денят вече започваше да става горещ. Езерото на Дъгата бе гладко, въздухът спокоен и изпълнен с аромата на диви цветя и трева.

Кол се обърна.

— Виж, какво, нямам предвид, че трябва да бъдеш нерешителен. Става въпрос за това, че ти ме смяташ длъжен да се съгласявам. Е, няма да бъда такъв. Ако решиш да тръгнеш за Рога на Пъкала и Драконовите зъби — добре, заминавай. Но спри да се държиш все едно, че трябва да подскачам от радост, ако ми позволиш да те придружа.

Пар не отговори. Замисли се за времето, когато растяха заедно. Пар бе по-голям с две години и макар и по-слаб физически, винаги бе водачът. Притежаваше магията и това го отличаваше. Вярно бе, че бе и решителен — необходимо качество, когато се изправяше пред изкушението да използва магията във всяка ситуация. Не беше толкова уравновесен, колкото би трябвало да бъде. Сега също. Кол винаги се контролираше по-добре — по-трудно се ядосваше, размишляваше и оценяваше, бе роден миротворец в кварталните боеве и кавги, защото никой друг нямаше неговата увереност. Той прекарваше времето си, като се грижеше за всички, изглаждаше лоши отношения, възвръщаше наранена гордост. Пар винаги се разхождаше наоколо, сляп за подобни неща, зает да търси нови места за изследване, нови предизвикателства за приемане, нови идеи за развиване. Беше мечтател, но му липсваше чувствителността на Кол. Той по-ясно предсказваше възможностите на живота, но Кол бе този, който по-добре разбираше неговите жертви.

Често единият поправяше грешките на другия. Но Пар можеше да се осланя на магията и това рядко му струваше нещо. За Кол не бе така. Понякога му бе струвало доста поправянето на грешките на Пар, но той му беше брат, когото обичаше, и не се оплакваше. Понякога, мислейки за онези дни, Пар се срамуваше от това колко много неща бе оставил да направи брат му за него.

Той избута спомените настрани. Кол го гледаше и чакане отговора му. Пар нетърпеливо премести крак и помисли за това, какво трябва да отвърне. След това просто каза.

— Добре. Какво мислиш, че трябва да направим?

— Проклятие, не знам какво трябва да направим! — веднага каза Кол. — Знам само, че има много въпроси без отговор и не мисля, че трябва да решаваме нещо преди да сме имали възможност да отговорим на някои от тях.

Пар търпеливо кимна.

— Имаш предвид преди новата луна.

— Тя ще е след повече от три седмици и ти го знаеш.

Пар стисна челюсти.

— Времето не е толкова много, колкото го представяш! Как ще отговорим на всичките въпроси преди това?

Кол го погледна.

— Ти си невъзможен, знаеш ли?

Обърна се и тръгна от брега към мястото, където беше багажът им, и започна да го пренася в лодката. Не погледна Пар, които стоеше на едно място и го гледаше мълчаливо Спомни си как беше паднал в бързея по време на една екскурзия Беше потънал и Кол трябваше да се гмурка заради него. След това му стана лошо и Кол трябваше да го отнесе на гръб вкъщи, треперейки от студ и почти замаян.

Изглежда Кол винаги се бе грижил за него. Защо е така, след като той притежаваше магията?

Кол свърши с товаренето на лодката и Пар се приближи до него.

— Съжалявам — каза той и зачака. Кол го погледна за момент и се усмихна: — Не, не съжаляваш. Просто го казваш.

Пар му отвърна с усмивка, без да иска.

— Не е вярно!

— Така е. Искаш просто да приспиш вниманието ми, за да започнеш отново с обсъждането на решенията ти веднага щом стигнем средата на езерото, където не мога да се махна от теб! — Кол вече се смееше открито.

Пар направи всичко възможно да изглежда огорчен.

— Добре, вярно е. Не съжалявам.

— Знаех си! — триумфираше Кол.

— Но грешиш относно причината за извинението. Няма нищо общо с това да отведа в средата на езерото. Просто се опитвам да отхвърля бремето на вината, която винаги съм чувствал за това, че съм по-големият брат.

— Не се притеснявай! — Кол се предаде. — Винаги си бил ужасен по-голям брат.

Пар го бутна, Кол му го върна и за миг различията им бяха забравени. Те се засмяха, огледаха за последен път мястото и изтласкаха лодката във водата. Кол взе греблата, без да пита, и започна да гребе.

Следваха брега на запад и слушаха с удоволствие в далечината звука на птиците в дърветата и храстите. Денят бе приятно топъл. Известно време не говореха, удовлетворени от подновеното чувство за близост. Опитваха се да избягнат споровете за момента.

Въпреки това Пар откри, че отново обръща нещата в ума си — точно както беше сигурен, че прави и Кол. Брат му бе прав за едно нещо — имаше много въпроси без отговори. Припомняйки си случките от предишната нощ, Пар осъзна, че би могъл да се досети и да поиска от стареца малко повече информация. Знаеше ли той, например, кой бе непознатият, който ги спаси във Варфлийт? Старецът знаеше за неприятностите им там и сигурно имаше представа как са избягали.

Той ги бе проследил — първо до Варфлийт, след това надолу по Мърмидон и беше подплашил жената от гората без особени усилия. Управляваше някаква форма на сила, може би магията на Друидите или старата наука за света — на никого не каза какво точно. Каква беше точно връзката му с Аланон? Или това бяха просто думи без никакво покритие? И защо толкова бързо се предаде, когато Пар каза, че трябва да помисли дали да отиде при Рога на Пъкала за срещата с Аланон? Не трябваше ли да поработи повече, за да го убеди?

Но най-смущаващия въпрос бе този, който не можеше да обсъди с брат си, защото се отнасяше до самия Кол. Сънищата бяха казали на Пар, че той е необходим, а също така братовчедката Рен и чичо му Уокър Бо. Старецът каза същото — че Пар, Рен и Уокър Бо са повикани. Защо не бе споменал за Кол?

Това беше въпрос, за който въобще нямаше отговор. Първо си мислеше, че това е така, защото той притежаваше магията, а Кол — не, че призоваването му има нещо общо с молитвената песен. Но тогава защо бе необходима Рен? Тя също не притежаваше магия. Уокър Бо беше нещо друго разбира се, защото постоянно се носеха слухове, че той знае за магията нещо, което друг не знаеше. Но не и Рен. И Кол също. И въпреки това Рен бе специално спомената, а Кол — не.

Това беше нещото, което най-много го озадачаваше. Искаше да разбере причината за сънищата. Ако старецът беше прав за Аланон, Пар би искал да узнае какво имаше да каже Друидът. Но не искаше да чуе нищо, ако това означаваше, че трябва да се разделят с Кол. Той му беше повече от брат — той бе неговият най-добър приятел, най-доверен съдружник — на практика неговото второ аз. Пар не искаше да се захваща с нещо, в което не бяха необходими и двамата. Просто не би го направил.

Все пак старецът не бе забранил на Кол да дойде. Също и сънищата. Нито бяха предупредени за това. Просто го бяха пренебрегнали. Защо така?

Излезе вятър. Братята направиха мачта и платно, използвайки покривалото и едно гребло и скоро се понесоха през Езерото на Дъгата. Водата шумеше и се пенеше край тях. На няколко пъти за малко да се обърнат, но се задържаха, като реагираха на промените на вятъра, балансирайки с теглото на телата си. Тръгнаха на югозапад и рано след обед стигнаха устието на Рапахоладрен.

Там те извадиха лодката на брега при една малка вдлъбнатина, покриха я с клони и папур, оставиха вътре всичко, с изключение на одеялата и приборите за готвене и потеглиха нагоре по реката към гората Далн. Скоро стана ясно, че за да спестят време, трябва да изоставят реката, така че тръгнаха през високите планини на Лий. Не бяха говорили за това къде отиват от предишната вечер, когато се разбраха да го обсъдят по-късно. Но, разбира се, не го направиха. Никой не повдигна отново въпроса — Кол, защото и така се движеха в желаната от него посоки, а Пар, защото бе решил, че Кол е прав — трябваше още да се помисли преди да се предприеме пътуване на север към Калахорн. Шейди Вейл бе достатъчно добро място за размисъл.

Странно беше защото въпреки, че не бяха говорили за сънищата, за стареца или нещо такова от сутринта, поотделно бяха започнали да преосмислят непоклатимите си позиции и да ги приближават — всеки вътрешно признаваше, че все пак в думите на другия може и да има някакъв смисъл.

Когато започнаха отново да обсъждат въпроса, вече не спореха. Вече беше средата на следобеда. Летният ден бе горещ и задушен. Слънцето се беше превърнало в премигваща бяла сфера, конто ги караше да закриват очите си. Страната представляваше сбор от разпръснати хълмове, килим от трева и диви цветя, разпръснати всред дървета с продълговати листа, бурени и скали. Мъглите, които покриваха планините почти през цялата година, се бяха издигнали нагоре в слънчевата светлина и висяха по веригата на върхове и скали като разхвърляни ленени конци.

— Мисля, че жената от гората искрено се уплаши от стареца — каза Пар, докато се изкачваха по един дълъг склон. — Не мисля, че се преструваше. Никой не е чак толкова добър актьор.

— Мисля че си прав — кимна Кол. — Казах всичко това по-рано, защото исках да те накарам да мислиш. Въпреки това се чудя дали старецът ни каза всичко, което знае. Това, което най-добре си спомням от приказките за Аланон е, че винаги е — бил определено предпазлив при отношенията си със семейство Омсфорд.

— Никога не им е казвал всичко, това е вярно.

— Е, може би и старецът е същият.

Прекосиха хълма и навлязоха в сянката на ясеновите дървета, пуснаха навитите си одеяла и се загледаха в Планините. И двамата здраво се потяха, а туниките се бяха залепили за гърбовете им.

— Няма да стигнем тази нощ до Шейди Вейл — каза Пар, като седна на земята и се облегна на едно дърво.

— Май че няма — присъедини се и Кол, след което се протегна докато костите му изпукат.

— Мислех си къде можем да прекараме нощта. Би било добре да спим в легло за разнообразие.

— Няма да ти противореча — Кол се засмя. — Имаш ли идея къде да намерим легло, както сме тук насред път?

Пар бавно се обърна и го погледна.

— Всъщност имам. Ловната хижа на Морган е само на няколко мили на юг. Обзалагам се, че можем да я вземем на заем за през нощта.

Кол се намръщи замислен.

— Да, обзалагам се, че можем.

Морган Лий беше най-големият син в семейство, чиито предци някога са били крале на Лий. Но монархията бе сменена преди двеста години, когато федерацията се бе разширила на север и просто бе погълнала планините на един залък. Оттогава кралете Лий вече ги нямаше, а хората от семейството преживяваха като фермери и занаятчии. Главата на рода, Кайл Лий, бе земевладелец, който живееше на юг от града и отглеждаше говеда за клане. Морган, най-големият му син и най-близък приятел на Пар и Кол, си отглеждаше най-вече неприятности.

— Не мислиш, че Морган ще е наоколо, нали? — попита Кол и се усмихна на тая възможност.

Пар му върна усмивката. Ловната хижа беше всъщност семейно притежание, но я използваше най-вече Морган. Последния път, когато братята Омсфорд бяха в планините, прекараха цяла седмица там като негови гости. Правиха си лагери, ходиха на лов и за риба, но най-вече си припомняха историите на Морган, който постоянно полагаше усилия да навреди на Федерацията и на резиденцията й в Лий. Морган Лий имаше най-острия ум и най-бързите ръце в Южната земя и хранете постоянна омраза към армията, която имаше нужда от наблюдение.

Федерацията, след като премахна монархията настани тук губернатор и управа, както и гарнизон за подсигуряване на реда. Морган приемаше това като лично предизвикателство. Той използваше всяка възможност, която му се предоставяше, а и някои други, за да направи непоносим живота на служителите на Федерацията, които се бяха настанили удобно в дома на неговите предци. Морган беше направо гениален в пакостите си и достатъчно хитър, за да не даде и най-малка възможност да го заподозрат заради постоянните им неволи. При последния си набег беше затворил губернатора и помощника му в частна баня и пуснал при тях стадо старателно окаляни свине, след което повредил всички ключалки.

Банята била твърде малка, а свинете достатъчно много. Близо два часа били нужни, за да ги освободят. Морган Лий смирено настояваше, че след това било трудно да се разбере кой кой е. Братята взеха багажа си и отново потеглиха. Следобедът се изпързаля, докато слънцето следваше пътя си на запад, но въздухът бе спокоен и горещината още по-потискаща. По средата на лятото на тази височина земята беше толкова суха, че тревата пукаше където стъпваха, а някога зелените морави се бяха превърнали в сива слама. Прах се вдигаше изпод ботушите, а устните им пресъхнаха.

Беше почти залез слънце, когато зърнаха ловната хижа — сграда от камък и дърво, сгушена между група борове на едно възвишение, от което се виждаше цялата страна на запад. Сгорещени и изпотени, те пуснаха багажа си пред вратата и направо отидоха към мястото за къпане, което беше на около стотина ярда. Това беше малък басейн, който се изливаше в един ручей. Когато го достигнаха, веднага започнаха да хвърлят дрехите си, без да обръщат внимание на нищо, освен на непреодолимото желание да се потопят в подканящата ги вода.

Ето защо не успяха да видят калното същество, докато не дойде почти до тях.

То се надигна от храстите — наподобяващо човек, покрито с кал и ревеше с ожесточение, което разтърси тишината като стъкло. Кол извика, отскочи назад, загуби равновесие и падна в басейна с главата надолу. Пар се препъна, търколи се и съществото се изправи над него.

— А-а-а-а… един вкусен жител на Вейл! — изрева то познат глас.

— Проклятие, Морган! — Пар подскочи, обърна се и избута другия. — Уплаши ме до смърт, по дяволите!

Кол се измъкна от басейна все още с ботуши и наполовина смъкнати панталони и каза спокойно:

— Мислех, че искаш да изгониш от Лий само Федерацията, но не и приятелите си — той се изправи и избърса водата от очите си.

Морган Лий се смееше изпод калната си маска.

— Извинявам се. Наистина… Но това беше възможност… на която човек не може да устои. Сигурно ме разбирате… Ха-ха-ха!

Пар се опита да изчисти калта от дрехите си, накрая се отказа и взе всичко със себе си в басейна. Въздъхна с облекчение и погледна Морган.

— Какво всъщност правиш при нас?

— А, калта ли? Полезно и за кожата — Морган се приближи до басейна и бавно се потопи във водата. — На около миля оттук има кални бани. Открих ги онзи ден съвсем случайно. Никога не съм знаел, че са тук. Трябва да ви кажа честно, че в горещ ден, нищо не може да те охлади както калта върху тялото ти. По-добре дори от басейна. Така че се отъркалях като прасе и се изкачих тук, за да се измия. Тогава чух, че идвате и реших да ви посрещна по планинарски.

Той се гмурна под водата, а когато се показа отново, калното чудовище се бе сменило със слаб, мускулест младеж, приблизително на тяхната възраст, с толкова загоряла кожа, че бе почти с цвета на пръстта, червеникава коса до раменете и чисти сиви очи.

— Прогледнах! — възкликна той и се усмихна.

— Чудесно — отговори Пар в същия тон.

— Хайде де! Не всеки номер може да е страхотен — Морган се приближи напред въпросително. Повечето от времето той имаше изражение, като че ли тайно се забавлява на нещо. И сега им го показа. — Вие двамата не трябваше ли да сте някъде в Калахорн и да смайвате жителите? Не беше ли това последният ви план? Какво правите тук?

— А ти какво правиш тук? — върна въпроса Кол.

— Аз? О, просто още едно неразбирателство, засягащо губернатора, или по-точно — неговата жена. Разбира се, не ме подозират — никога не го правят. Все пак времето е подходящо за почивка. — Усмивката на Морган се разшири. — Но аз ви попитах пръв. Какво става?

Него не можеха да заблудят, а помежду им никога не бе имало тайни, така че Пар с помощта на Кол, разказа всичко което им се бе случило от онази нощ във Варфлийт, когато Римър Дол и Федерацията Търсачи бяха дошли за тях Разказа му за сънищата, които може би бяха изпратени от Аланон за срещата им със страшната жена от гората, която може би беше Призрак и за стареца, който ги спаси и може би бе Коглайн.

— Има доста, „може би“ в тая история — отбеляза планинецът, когато свършиха. — Сигурни ли сте, че не сте си го измислили? Ще бъде хубава шега за моя сметка.

— Бих се радвал да е така — отговори Кол печално.

— Както и да е, мислехме да прекараме нощта в легло тук, а утре да продължим към Вейл — обясни Пар.

Морган поклати глава:

— Не мисля, че бих го направил на ваше място.

Пар и Кол се спогледаха.

— Ако Федерацията толкова много иска да ви открие, че е изпратила Римър Дол чак до Варфлийт — продължи той, а очите му срещнаха техните, — не мислите ли, че би го изпратила и до Шейди Вейл?

Известно време мълчаха и накрая Пар каза:

— Признавам, че не бях помислил за това.

Морган се плъзна към края на басейна, измъкна се и започна да бърше водата от себе си.

— Е, мисленето никога не е било силната ти черта, момчето ми. Добре е, че имате приятел като мен. Нека се върнем в хижата и ще ви направя нещо за ядене — нещо различно от риба, и ще поговорим.

Изпраха дрехите си, подсушиха сее и се прибраха в хижата, където Морган седна да прави вечеря. Сготви чудесно задушено с месо, моркови, картофи, лук и подправки и го поднесе с топъл хляб и студена бира. Седнаха отвън под боровете на маса и пейки и погълнаха по-голямата част от яденето и пиенето. Денят най-накрая бе започнал да се разхлажда с приближаването на нощта и вечерният бриз зашумя откъм хълмовете. Морган донесе круши и сирене за десерт. Небето стана червено, след това тъмно лилаво и накрая се смрачи и се изпълни със звезди.

— Обичам планината — каза Морган, след като бяха мълчали известно време. Сега седяха на каменните стъпала на хижата — Сигурно мога да се науча да обичам и града, но не докато принадлежи на Федерацията. Понякога се чудя какво ли би било да живея в стария си дом, преди да ни го отнемат. Това, разбира се е било много отдавна — преди шест поколения. Вече никои не си спомня как е било. Баща ми дори не иска да говори за това. Но това е все още наша земя, Федерацията все още не е успяла да ни я вземе. Има достатъчно. Може би затова я обичам толкова много — защото е последното нещо, което е останало за семейството ми от старите дни.

— С изключение на меча — припомни Пар.

— Все още ли носиш тази очукана стара реликва? — попита Кол — Мислех, че можеш да я изоставиш за нещо по-ново и по-добре направено.

Морган ги погледна.

— Спомняте ли си приказките, които разказват, че едно време мечът на Лий е бил магически?

— Самият Аланон го е направил такъв — потвърди Пар.

— Да, по времето на Рон Лий — Морган сбръчка челото си. — Понякога си мисля, че все още е. Ножницата е сменявана половин дузина пъти през годините, дръжката най-малко веднъж или два пъти и отново са изхабени. Но острието — ах, това острие! Все още е толкова остро и истинско, сякаш няма възраст. Това не е ли някаква магия?

Братята кимнаха в съгласие.

— Магията понякога сменя формата си — каза Пар. — Расте и се развива. Сигурно това се е случило и с Меча на Лий. — Мислеше си какво би казал старецът — че не разбира въобще магията, и се чудеше дали е вярно.

— Е, истината е, че никой не иска това оръжие — Морган се протегна като котка и въздъхна. — Сякаш никой не иска нещо, което е принадлежало на старите дни. Баща ми не каза и дума, когато го попитах за острието. Просто ми го даде. Мисля, че спомените са твърде болезнени.

Кол го потупа приятелски.

— Е, баща ти трябва да е по-внимателен в чии ръце дава оръжието си.

Морган ги погледна:

— Аз поканен ли съм да се включа в Движението? — запита той. Засмя се. — Между другото споменахте, че непознатият ви е дал пръстен. Може ли да го видя?

Пар придърпа туниката си, измъкна пръстена с изображението на ястреб и му го подаде. Морган го взе и внимателно го проучи, след това вдигна рамене и го върна.

— Не го познавам. Но това още не означава нищо. Чувал съм, че има няколко групи Движението и всички те постоянно си сменят знаците, за да объркат Федерацията.

Той отпи голяма глътка от бирената си чаша и отново се отпусна назад.

— Понякога си мисля, че трябва да отида на север и да се присъединя към тях — тук си губя времето в игри с тези глупаци, които живеят в къщата ми и управляват земята, чиято история дори не знаят — той тъжно поклати глава и за момент се състари, но след това отново грейна. — Но сега за вас. — Изпъна краката си и седна направо. — Не можете да рискувате да продължите, докато не се уверите, че е сигурно. Така че останете тук ден-два и ме оставете аз да отида напред. Ще се заинтересувам Федерацията не ви е изпреварила. Достатъчно ясен ли съм?

— Повече от ясен — каза Веднага Пар. — Благодаря ти Морган, но трябва да обещаеш, че ще внимаваш.

— Да внимавам? Заради тези глупаци от Федерацията? Ха! — планинецът се захили. — Бих могъл да им бръкна в очите и пак ще са им нужни дни, докато разбират какво става. Няма от какво да се страхувам.

Пар се смееше:

— В Лий — вероятно, но в Шейди Вейл може да има Търсачи.

— Добре те разбрах. Ще внимавам. — Морган спря да се хили. Пресуши остатъка от бирата си и се изправи: — Време е за лягане. Искам да тръгна рано.

Пар и Кол също се изправиха. Кол каза:

— Какво точно направи с жената на губернатора?

— О, това ли? — Морган повдигна рамене. — Нищо особено. Някой каза, че не и харесва планинския въздух. Повдигало й се от него. Така че изпратих за нея парфюм, за да оправи мириса си. Беше в малко и деликатно шишенце. Поставих го в леглото й — като изненада. Случайно го счупила, като легнала върху него — очите му примигнаха. — За нещастие обаче съм размесил парфюма с мазнина от скункс…

Тримата се спогледаха в мрака и се разхилиха като ненормални.

Братята Омсфорд спаха добре тази нощ — удобно завити и затоплени в истински легла с чаршафи и възглавници. Спокойно можеха да спят и до обяд, но Морган ги събуди с изгрева, докато се подготвяше да тръгне за Шейди Вейл. Измъкна Меча на Лий и им го показа — дръжката и ножницата бяха доста износени, но острието блестеше като ново, както бе казал планинецът. Усмихвайки се от удоволствие при вида на физиономиите им, той привърза оръдието през рамото си, затъкна дълъг нож в ботуша, ловен нож в колана си и преметна ясенов лък през другото рамо. Премигна и каза:

— Никога не е излишно да си подготвен.

Изпратиха го малко надолу по хълма, където им каза довиждане. Все още бяха сънени и тяхното „довиждане“ се примеси с прозявки.

— Върнете се в леглата — посъветва ги Морган. — Спете колкото можете. Отпуснете се и не се притеснявайте. Ще се върна след няколко дни. — Махна им докато вървеше. Високата му и мускулеста фигура се открояваше на все още тъмния хоризонт. Крачеше с обичайната си самонадеяност.

— Бъди внимателен — извика след него Пар. Морган се засмя:

— И вие внимавайте.

Братята приеха съвета на планинеца и се върнаха в леглата. Спаха до обяд, след което изгубиха остатъка от деня в излежаване. По-добре се справиха на втория ден — станаха рано, изкъпаха се в басейна, проучиха местността и безуспешно се опитаха да открият калните бани, почистиха ловната хижа, а накрая си приготвиха и изядоха вечерята от дива кокошка с ориз.

Третият ден беше облачен и вечерта заваля. Седяха пред огъня, който бяха запалили в голямата камина, и дълго се упражняваха в разказването на приказки, като работеха над някои от най-мрачните от тях. Опитваха се да предадат виденията от песните на Пар с думите на Кол. Нямаше вест от Морган Лий. Започнаха да се притесняват, въпреки негласното им споразумение да не го правят.

На четвъртия ден Морган се върна. Беше късен следобед, когато се появи. Братята стояха на пода пред огъня и подменяха връзките на един от столовете, когато внезапно вратата се отвори и той застана в рамката й. Цял ден беше валяло без спиране и планинецът беше подгизнал. От него потече вода, докато остави чантата и оръжието си на пода и затвори вратата.

— Лоши новини — каза той веднага. Ръждивата му на цвят коса бе прилепнала към главата, а скулите му се подчертаваха от дъждовната вода. Изглежда не го беше грижа за състоянието му, когато прекоси стаята и застана пред тях.

Пар и Кол бавно се надигнаха.

— Не можете да се върнете във Вейл — тихо каза Морган. — Навсякъде има бойници на Федерацията. Не съм сигурен дали има и Търсачи, но не бих се изненадал. Селото е под „защитата на федерацията“ — това е изразът, който използват вместо „Военна окупация“. Определено ви очакват. Зададох няколко въпроса и веднага го открих — никой не го пази в тайна. Родителите ви са под домашен арест. Мисля, че са добре, но не можех да рискувам да говоря с тях. Съжалявам. Щеше да има прекалено много въпроси. — Пое си дълбоко въздух. — Някой сериозно ви търси, приятели мои.

Пар и Кол се спогледаха и никой не се опита да прикрие страха.

— Какво ще правим? — тихо попита Пар.

— Мислех за това през целия път обратно — каза Морган. Пресегна се и сложи ръка на крехкото рамо на приятеля си. — Така че ще ви кажа какво ще правим — и наистина имам предвид, ние, защото смятам, че вече и аз съм вътре. — Ръката му се сви в юмрук. — Отиваме на изток да търсим Уокър Бо.