Летният рицар

Глава 7

Останалата част от събранието на Съвета мина значително по-безинтересно – поне за мен.

Мерлин нареди на магьосниците да се оттеглят незабавно след края на събранието по предварително подготвени, сигурни маршрути. Той също така разпореди да ни бъдат раздадени списъци с пазители, живеещи в близост до всеки от нас, на които да се обаждаме, ако имаме нужда от помощ, и ни каза да се свързваме с тях веднъж на няколко дни, като мярка за безопасност.

После някаква възрастна пазителка с прошарена коса се впусна в теоретични обяснения, предназначени предимно за няколко наскоро назначени нейни колеги, относно това, как да се справят по-добре с вампирите. Представителите на съюзниците на Белия съвет – предимно разни окултни ордени – изнесоха речи, обещавайки ни подкрепа във войната.

Към края на събранието в залата се появиха пазители, които да ескортират магьосниците до началото на маршрутите им към къщи. Доколкото разбрах, старейшините щяха да останат в града още няколко дни, за да се уверят дали ще загина в опитите си да докажа, че съм един от добрите. Както ми се стори, никой не залагаше на мен.

Изчаках около три секунди, след като Мерлин обяви края на събранието, и се насочих към вратата. Ебенизър се опита да срещне погледа ми, но аз не бях в настроение да говоря с никого. Отворих вратата малко по-решително, отколкото беше нужно, забързах се към Синята костенурка и я подкарах с максималната скорост, която можеше да осигури древният четирицилиндров двигател. Пазете се от разярения магьосник с раздрънканата кола!

Чувствах мозъка си като нещо, състоящо се от стара зърнена закуска, утайка от кафе и студена пица. Мислите ми кръжаха насам-натам без конкретна цел, ако не се смята ядосването от това, как бях влязъл в капана на Маб и бях станал неин шпионин. Ако работите тръгнеха на зле, даже можех да повлека няколко невинни свидетели със себе си.

– Стига си хленчил, Хари – изръмжах на себе си твърдо и гръмогласно. – Какво от това, че си уморен? Какво от това, че си ранен? Какво от това, че вониш така, сякаш вече си мъртъв? Ти си магьосник. Имаш работа за вършене. Тази война в голяма степен е по твоя вина и ако не си напрегнеш силите, ще пострадат още повече хора. Затова вирни брадичка и така нататък. И си размърдай задника.

Кимнах при последния съвет и хвърлих поглед встрани, към плика, който Маб ми беше дала – той лежеше на предната седалка. Разполагах с име, адрес и престъпление. Трябваше да тръгна по следите на убиеца. Което означаваше, че се нуждая от информация – а хората, притежаващи информация за дадено събитие два-три дни след като се случи, би трябвало да са в чикагската полиция.

Подкарах към дома на Мърфи.

Лейтенант Карин Мърфи възглавяваше Специалния отдел на чикагската полиция. Специалният отдел беше отговорът на градските власти на всякакви странни събития. Тук идваха всички необичайни престъпления – тези, които не се вписваха в нормалните категории. Специалният отдел се занимаваше с всичко, като се започне от алигаторите в канализацията и се стигне до ограбването на гробовете в някое от многобройните градски гробища. Страшно забавно. Но им се случваше и да си имат работа с истински свръхестествени истории – неща, за които никой не споменава в официалните доклади, но които все пак успяват да се случват по някакъв начин. Тролове, вампири, призоваване на демони – каквото си изберете. Градските власти бяха създали Специалния отдел, за да са сигурни, че официалната документация ще остане чиста и спретната, без да се споменават в нея някакви нелепи фантазии, които не биха могли да съществуват. Това беше неблагодарна работа и ръководителите на Специалния отдел обикновено излитаха от креслото си след месец, през който се отказваха да повярват, че си имат работа с наистина необясними неща. След това не се задържаха дълго и в самата полиция.

Мърфи не излетя. Тя се задържа. Отнесе се към работата си сериозно и се ползваше от услугите на единствения професионален магьосник в Чикаго (познайте кой) като консултант в по-сложните случаи. Двамата с Мърфи бяхме преживели какво ли не заедно. Тя беше приятел. Щеше да ми помогне.

Мърфи живееше в „Бъктаун“, както и много други ченгета. Къщата й беше малка, но затова пък нейна собствена. Беше й наследство от баба й. В двора имаше спретната морава.

Пристигнах там с костенурката, когато вече се беше мръкнало, но преди полунощ. Знаех, че си е вкъщи, но не бях сигурен дали не си е легнала. Направих всичко възможно да не изглежда, че се промъквам незабележимо. Хлопнах здравата вратата на костенурката, отидох шумно до вратата, после почуках по-тихичко.

Секунда по-късно завесата на снабдения с решетка прозорец до входа леко се повдигна и после се върна на мястото си. Отключи се ключалка, после друга, накрая издрънча верижката на вратата. През това време успях да забележа, че вратата на Мърфи е стоманена, като моята. Макар че се съмнявам при нея да има такъв наплив от демони и обикновени убийци, както при мен.

Мърфи открехна леко вратата и се вторачи в мен. Изобщо не приличаше на шеф на ловците на чудовища в чикагската полиция. Светлосините й очи бяха уморени, а под тях имаше тъмни кръгове. На бос крак беше висока пет фута. Златистата й коса беше по-дълга по средата, отколкото отстрани, и къдриците падаха върху очите й. Носеше светлооранжев хавлиен халат, който стигаше почти до петите й.

В дясната си ръка държеше автоматичния си пистолет, а от лявата висеше малък кръст на верижка. Гледаше ме.

– Здрасти, Мърф – казах. Не изпусках от поглед пистолета и кръстчето и се опитвах да звуча спокойно. – Извинявай, че минавам толкова късно. Нуждая се от помощта ти.

Мърфи ме наблюдава безмълвно повече от минута. После каза:

– Почакай тук.

Тя затвори вратата, върна се след малко и я отвори цялата. Без да отпуска пистолета, отстъпи назад и ме погледна.

– Ъъъ... – обадих се аз. – Мърф, наред ли е всичко с теб?

Тя кимна.

– Добре – казах. – Мога ли да вляза?

– Сега ще разберем – отвърна Мърфи.

Тогава осъзнах какво става. Мърфи нямаше да ме покани. В мрака бродят какви ли не чудовища и те не могат да прекрачат прага на дома, ако не бъдат поканени. Едно такова едва не я беше убило преди година и се беше доб-рало до нея, маскирано с моето лице. Нищо чудно, че не изпадна в бурна радост при вида ми.

– Мърф – казах. – Успокой се. Това съм аз. Гръм и мълния, не знам такава твар, която да е способна да имитира този ми вид. Дори демоните от най-забутаните кътчета на ада имат някакъв вкус.

Прекрачих през прага. Нещо се съпротивляваше срещу мен – някаква невидима, почти недоловима енергия. Тя леко ме забави и трябваше да положа усилие, за да я преодолея. Така и трябва да е на прага. Подобно поле обкръжава всеки дом и прегражда пътя на нежеланите магически сили. Разбира се, има силни прагове, има и по-слаби. В моя апартамент например не е много силен – но това е ергенска бърлога, а енергията, отговорна за тези неща, изглежда, не е много организирана на местата, които се дават под наем или където живеят самотници. Къщата на Мърфи беше обградена от силно поле. Този дом живееше свой собствен живот; имаше история. Това беше истински дом, а не просто място за живеене.

Пристъпих през прага неканен, като оставих на входа голяма част от силите си. Щеше да ми се наложи доста да се понапъна, за да направя вътре дори и най-слабото заклинание. Пристъпих напред и разперих ръце.

– Е, издържах ли проверката?

Мърфи не каза нищо. Тя прекоси стаята и прибра пистолета обратно в кобура му върху едно бюро при отсрещната стена.

Домът на Мърфи беше... бих се осмелил да кажа спретнат. В стаята преобладаваха меки зелени и жълти тонове. И имаше волани. Завесите имаха волани, диванът също, и онези малки изплетени неща (не им ли викат мильо?) по облегалките на креслата, масичката за кафе и изобщо по почти всяка повърхност, на която можеше да се сложи или окачи някаква тъкан. Изглеждаха стари, красиви и добре поддържани. Бях готов да се обзаложа, че бабата на Мърфи ги е плела сама.

Приносът на Мърфи в декорирането се ограничаваше до комплект за чистене на огнестрелно оръжие, поставен на бюрото до автоматичния пистолет в кобура, а също така и до дървена стойка над камината, на която висяха един над друг два самурайски меча, дълъг и къс. Ето това беше онази Мърфи, която познавах и обичах. Оръжие, приготвено и подръка. До мечовете висяха няколко снимки в рамки – може би семейството й. На масичката за кафе до шишенце с лекарство и гарафа с някакъв алкохол – джин? – стоеше отворен дебел албум със снимки, подвързан като че ли с естествена кожа. Гарафата беше наполовина празна. Чашата до нея беше напълно празна.

Погледнах към Мърфи – тя се беше настанила на края на дивана в несъразмерно големия си халат; изражението й си оставаше отнесено. Тя не погледна към мен. Разтревожих се. Мърфи не се държеше като Мърфи. Тя рядко пропускаше момента да се заяде с мен. Никога не я бях виждал толкова тиха и необщителна.

По дяволите, и това точно в момент, в който се нуждаех от бърза и решителна помощ. Нещо се беше случило с Мърфи, а аз точно в момента нямах време да си играя на психолог и да се опитвам да й помогна. Нуждаех се от каквато и да е информация, която тя можеше да ми предостави. Но трябваше и да й помогна с онова, което я беше докарало до такова състояние, каквото и да беше то. В едно бях сигурен – нямаше да добия нищо от тези неща, ако не се опитам да разговарям с нея.

– Хубаво местенце имаш, Мърф – казах. – Не бях го виждал досега.

Тя едва забележимо помръдна с рамо. Намръщих се.

– Знаеш ли, ако разговорът ти идва в повече, тогава можем да играем на отгатване. Аз ще съм пръв. – Вдиг-нах длан с разперени пръсти. Мърфи не каза нищо, така че я заместих в нейната част от диалога. – Пет думи. – Подръпнах ухото си. – Звучи ми като... Какво Ти Се Е Случило?

Тя поклати глава. Видях, че стрелва с поглед албума.

Наведох се и обърнах албума към себе си. Беше отворен на страница със сватбени снимки. Момичето на снимките трябва да беше Мърфи, някога отдавна. Косата й беше по-дълга и по-светла и в шията и китките й имаше някаква юношеска гъвкавост. Носеше бяла сватбена рокля, а до нея стоеше облечен в смокинг мъж, който изглеждаше десетина години по-голям. На другите снимки тя пъхаше торта в устата му, двамата пиеха шампанско с преплетени ръце, обичайните сватбени истории. На една от снимките я носеше на ръце към колата и лицето на Мърфи грееше от щастие и радост.

– Първият ти съпруг? – попитах.

Това достигна до нея. Тя ме погледна за секунда, после кимна.

– Тук си съвсем дете. Може би на осемнайсет.

Тя поклати глава.

– Седемнайсет?

Тя кимна. Поне получавах някаква реакция от нея.

– Колко дълго беше омъжена за него?

Мълчание. Отново се намръщих.

– Мърф, не съм гений в тези неща. Но ако се чувстваш виновна за нещо, не си ли малко сурова към себе си?

Без да каже нито дума, тя се наведе и отмести албума встрани. Под него имаше брой на „Трибюн“, отворен на страницата на некролозите. Тя го вдигна и ми го подаде.

Прочетох първия от некролозите на глас:

– Грегъри Тагард, четирийсет и три годишен, почина снощи сред продължителна борба с рака... – Замълчах и погледнах снимката във вестника, после отместих очи към албума на Мърфи. Това беше същият човек – като се вземат предвид изминалите години и болестта. Потреперих и оставих вестника. – О, господи, Мърф. Съжалявам. Толкова съжалявам.

Тя примигна няколко пъти. И се обади тихо и напрегнато:

– Дори не ми беше казал, че е болен.

Като е станало дума за неприятни изненади…

– Мърф, виж. Аз съм сигурен, че... че тези неща ще се оправят. Разбирам колко те боли, как се чувстваш сега, но…

– Разбираш? – попита тя все още много тихо. – Разбираш какво чувствам сега? Губил ли си първата си любов?

Помълчах цяла минута, преди да кажа:

– Да. Губил съм.

– Как се казваше?

Беше ми болезнено дори да си помисля за името, да не говорим да го произнеса. Но ако това можеше да ми помогне да се доближа до Мърфи, не можех да си позволя да съм чувствителен.

– Елейн. Ние бяхме... и двамата бяхме сираци. Осинови ни един и същи човек, когато бяхме на десет.

Мърфи примигна и ме погледна.

– Била ти е сестра?

– Нямам никакви роднини. Двамата бяхме осиновени от един и същи човек, това е всичко. Живеехме заедно, правехме си номера, пораснахме заедно. Прави си изводите.

Тя кимна.

– Колко дълго бяхте заедно?

– А? Докато не станахме на по около шестнайсет.

– И какво се случи? Как тя…

Свих рамене.

– Приемният ми баща се опита да ме увлече по черната магия. Човешки жертвоприношения.

Мърфи се намръщи.

– Той магьосник ли беше?

– Силен – кимнах аз. – Тя също.

– И той какво, опита се да се добере и до нея?

– Добра се – отвърнах. – Тя му помагаше.

– Какво се случи? – попита тя тихо.

Опитах се да говоря с равен и спокоен глас, но не съм сигурен, че ми се удаде.

– Избягах. Той изпрати демон подире ми. Победих го и се върнах, за да спася Елейн. Тя ме обездвижи със заклинание, когато не очаквах такова нещо, а той се опита да проникне в съзнанието ми. Да ме накара да правя каквото поиска. Успях да се освободя от заклинанието на Елейн и се заех с Джъстин. Извадих късмет. Той загуби. Всичко изгоря.

Мърфи преглътна.

– Какво се случи с Елейн?

– Изгоря – казах тихо със свито гърло. – Умря.

– Господи, Хари. – Мърфи помълча малко. – Грег ме напусна. Опитахме се да поговорим няколко пъти и винаги приключвахме със скандал. – Очите й се напълниха със сълзи. – По дяволите, можеха поне да ми позволят да се сбогувам с него!

Оставих вестника обратно на масата и затворих албума, стараейки се да не поглеждам към Мърфи. Знаех, че не би искала да я видя как плаче. Тя издиша рязко.

– Извинявай, Хари – каза. – Натоварвам те с проблемите си. Не бива да го правя. Не знам защо това ми се отрази толкова тежко.

Погледнах към гарафата и хапчетата върху масата.

– Няма нищо. Всеки има такива дни понякога.

– Аз не мога да си го позволя. – Тя се загърна по-плътно с халата и добави: – Извинявай, Хари. За пистолета. – Звучеше леко завалено. – Трябваше да съм сигурна, че си наистина ти.

– Разбирам – казах.

Тя ме погледна и в очите й се мярна нещо като признателност. После стана рязко от дивана, тръгна към вратата и подхвърли през рамо:

– Ще отида да облека нещо друго.

– Да, разбира се – казах аз след нея, мръщейки се.

После се обърнах към масата и вдигнах шишенцето, което стоеше до гарафата и до празната чаша. Валиум. Нищо чудно, че на Мърфи й се заплиташе езикът. Валиум и джин. Гръм и мълния.

Все още държах хапчетата в ръка, когато тя се върна, облечена с шорти и тениска. Беше сресала косата си и бе наплискала лицето си вода, и вече почти не си личеше, че е плакала. Спря се пред мен и ме погледна. Не казах нищо. Тя прехапа устната си.

– Мърф – казах аз най-накрая. – Добре ли си? Има ли... Искам да кажа, нужно ли е…

– Успокой се, Дрезден – каза тя и скръсти ръце. – Не съм самоубийца.

– Интересно, че го казваш. Смесването на алкохол и сънотворни е чудесен начин да го направиш.

Тя пристъпи към мен, изтръгна шишенцето с хапчета от ръката ми и взе гарафата от масата.

– Това не ти влиза в работата – каза тя. Отиде в кухнята, остави там нещата, които носеше, и се върна. – Добре съм. Всичко е наред.

– Мърф, никога не съм те виждал да пиеш алкохол. И валиум? Тревожа се за теб.

– Дрезден, ако си дошъл да ми четеш лекции, по-добре направо си тръгвай.

Зарових пръсти в разрошената ми коса.

– Карин, кълна се, че не ти чета лекции. Просто се опитвам да разбера.

Тя се извърна от мен за малко, нервно потривайки единия си крак в прасеца на другия. В този момент осъзнах колко дребна изглежда. Колко крехка. И очите й бяха не само уморени, сега виждах това. Те бяха уплашени. Пристъпих към нея и сложих ръка на рамото й. Кожата под памучната й тениска беше топла.

– Поговори си с мен, Мърф. Моля те.

Тя издърпа рамото си изпод ръката ми.

– Не е кой знае какво. Просто това е единственият начин, по който мога да заспя.

– Какво имаш предвид?

Тя си пое дълбоко дъх.

– Имам предвид, че не мога да заспя без това. Алкохолът не ми помага. Хапчетата също. Единственият начин да си почивам е да ги вземам и двете.

– И все пак не разбирам. Защо не можеш да заспиш? Заради Грег?

Мърфи поклати глава, после се отдалечи от мен, седна в далечния край на дивана и се сви, обхващайки коленете си с ръце.

– Измъчват ме кошмари. Нощни ужаси – така казват лекарите. Твърдят, че е по-различно от обикновените лоши сънища.

Усетих как бузата ми потрепва от напрежение.

– И постоянно се будиш?

Тя кимна.

– Будя се с викове. – Видях как стиска юмруци. – По дяволите, Дрезден. Няма никакви причини за това. Не би трябвало да ме стреснат няколко лоши сънища. И не би трябвало да рухна при новината за смъртта на човек, с когото не съм говорила от години. Не знам какво ми става.

Затворих очи.

– Сънуваш събитията от миналата година, нали? Това, което ти стори Кравос?

Тя настръхна при споменаването на името, но кимна.

– Не мога да спра да мисля за това задълго. Опитвам се да разбера къде съм сбъркала. Как той успя да се добере до мен.

Чувствах как изгарям отвътре.

– Мърф, нищо не си можела да направиш.

– Мислиш ли, че не знам това? – рече тя тихо. – Не можех да знам, че това не си ти. Дори и да знаех, нямаше как да го спра. Не бих могла да се защитя по никакъв начин. Да спра т-това, което ми направи, когато се озова в съзнанието ми. – Очите й се напълниха със сълзи, но тя замижа, пропъждайки ги, и стисна зъби. – Нищо не можех да направя. Точно това ме плаши, Хари. Ето защо съм ужасена.

– Мърф, той е мъртъв. Вече го няма. Видяхме как го погребват.

– Знам това – изръмжа Мърфи. – Знам го, Хари. Знам, че го няма и че вече не може да ме нарани, знам, че никога няма да нарани някой друг. – Тя вдигна очи за момент и срещна погледа ми. Беше насълзена. – Въпреки това сънувам кошмари. Знам всички тези неща, но това не променя нищо.

Божичко. Горката Мърфи. Тя беше изтърпяла огромна душевна болка, преди да се появя, за да я спася. Тварта, която я беше нападнала, беше дух, който я разкъсваше отвътре, без да оставя дори белег върху кожата й. В известен смисъл това беше нещо като изнасилване. Всичката й сила беше отнета и тя беше използвана за развлечение на някой друг. Нищо чудно, че това беше оставило белези у нея. А неочакваният шок от лошата новина беше изиграл ролята на искра над купчина сухи дърва, залети с керосин.

– Хари – продължи тя тихо, – ти ме познаваш. Господи, аз не съм ревла. Мразя това. Но нещата, които тази твар ми направи, нещата, които ме накара да видя, които ме накара да почувствам... – Тя отново погледна към мен; в крайчеца на очите й имаше болка, предвещаваща нови сълзи. – И това не отминава. Опитвам се да се отърся от него, но не успявам. И то изяжда всяко късче от живота ми.

Тя се извърна и сграбчи пакетче с носни кърпички. Пристъпих към камината и се заех да разглеждам мечовете, за да не усеща тя погледа ми върху себе си.

След малко тя заговори и тонът й беше променен, по-съсредоточен.

– А ти какво правиш тук толкова късно?

Обърнах се към нея.

– Имам нужда от помощ. От информация.

Подадох й плика, който ми беше дала Маб. Мърфи го отвори, погледна част от снимките и се намръщи.

– Това са снимки от доклада за смъртта на Роналд Руел. Откъде ги взе?

– Не съм ги вземал – казах. – Даде ми ги клиент. Не знам откъде ги има тя.

Мърфи потри очите си и попита:

– Какво искаше тя от теб?

– Иска да намеря убиеца.

– Мисля, че това е било нещастен случай – поклати глава тя.

– А аз чух, че не е така.

– Откъде го чу?

Въздъхнах.

– Каза ми го една вълшебна фея.

Мърфи ме изгледа с подозрение и се намръщи.

– Господи, имаш предвид в буквален смисъл, нали?

– Аха.

Мърфи поклати глава и се усмихна уморено с крайчеца на устата си.

– С какво мога да помогна?

– Иска ми се да хвърля поглед на материалите по делото. Не мога да огледам местопрестъплението, но може криминалистите да са открили нещо, за което не знаят, че е улика. Това би ми подсказало поне откъде да започна.

Мърфи кимна, без да ме поглежда.

– Добре. При едно условие.

– Разбира се. Какво?

– Ако това е убийство, ще ме включиш в разследването.

– Мърф – възразих аз, – стига. Не искам да те замесвам в нищо, което…

– По дяволите, Хари – изсъска Мърфи. – Ако някой убива хора в Чикаго, трябва да участвам. Това ми е работата. Случилото се с мен не променя този факт.

– Работата ти е да се бориш с лошите хора – казах аз. – Но това може изобщо да не е човек. Мисля, че ще е по-безопасно…

– Майната й на безопасността – озъби се Мърфи. – Това е моята работа, Хари. Ако откриеш, че е убийство, ще ме включиш.

Поколебах се, опитвайки се да не показвам разочарованието си. Не исках да забърквам Мърфи с Маб и компанията й. Тя и без това беше достатъчно наранена, а феите имат навика да се бъркат в живота на хората. Не исках Мърфи да бъде изложена на това, особено като се има предвид настоящата й уязвимост.

Но същевременно не можех да я лъжа. Това беше най-малкото, което й дължах.

Мърфи беше наранена. Беше уплашена и ако не можеше да се насили да се изправи срещу този страх, той можеше да я погълне изцяло. Тя знаеше това. И колкото и ужасена да беше, разбираше, че трябва да продължи напред или никога няма да може да се оправи.

Колкото и да ми се искаше да не я излагам на опасност, особено сега, разбирах, че това няма да й помогне. Не и в дългосрочен план. В известен смисъл залогът беше животът й.

– Договорихме се – казах тихо.

Тя кимна и се изправи.

– Изчакай ме тук. Трябва да вляза в компютъра и да видя какво мога да намеря за теб.

– Мога да почакам, ако така ще ти е по-удобно.

Тя поклати глава.

– Вече съм взела валиум. Ако изчакам, ще стана твърде замаяна, за да мисля ясно. Просто ме изчакай. Налей си едно. Само гледай да не взривяваш нищо.

Тя излезе от стаята, пристъпвайки безшумно.

Седнах в едно от креслата, изпънах крака, отпуснах глава напред и леко задрямах. Денят беше дълъг, и още не беше свършил. Събудих се, когато видях Мърфи да се връща в стаята с натежали очи. Носеше картонена папка.

– Ето – каза тя, – това е всичко, което успях да принтирам. Снимките не са толкова ясни, колкото биха могли да бъдат, но не са и съвсем зле.

Надигнах се във фотьойла, взех папката и я разтворих. Мърфи седна в креслото срещу мен и сви крака под себе си. Заех се да разглеждам материалите в папката, макар че чувствах мозъка си като смес от каша и желе.

– Какво се е случило с ръката ти? – попита тя.

– Феята – отвърнах. – Феята и нож за писма.

– Не изглежда добре. И превръзката не е хубава. Прегледа ли те някой?

Поклатих глава.

– Нямаше време.

– Хари, ти си идиот.

Тя стана, отиде в кухнята и се върна с аптечка за първа помощ. Донесе от кухнята и стол и сложи ръката ми на облегалката.

– Опитвам се да чета, Мърф.

– Все още ти тече кръв. Прободните рани продължават да си кървят, ако не се превържат както трябва.

– Да, опитах се да обясня това, но пак ме накараха да сваля бинта.

– Кой те накара?

– Дълга история. Значи, портиерът не е видял никого да влиза в сградата?

С решително движение тя махна превръзката ми. Болеше. После извади от кутията нещо дезинфекционно.

– Камерите също не са хванали нищо подозрително, не са засечени и статическите смущения, съпътстващи употребата на магия. Проверих.

Подсвирнах.

– Не е зле, Мърф.

– Е, понякога използвам главата си вместо пистолет. Това ще боли.

Тя щедро обля раната ми с дезинфектанта. Щипеше.

– Ох!

– Ревльо.

– А други входове и изходи на сградата?

– Няма, освен ако някой не умее да лети или да минава през стени. Останалите врати са противопожарни изходи с аларма, която се задейства, ако някой ги отвори.

Продължих да разлиствам страниците.

– Тук пише: строшен врат вследствие на падане. Намерили са го пред стълбите.

– Точно така. – Мърфи избърса с носна кърпичка двете страни на дланта ми, после сложи отново от дезинфектанта. Този път болеше по-малко. – Натъртванията му съответстват на версията за падане, освен това е възрастен човек. Никой не е засечен от охранителната система да влиза или излиза, така че, естествено…

– ...никой не е търсил убиец – довърших аз. – И не е доложил нищо, което може да намеква за убийство. О, чакай, не е така. Ето тук пише, че първият, пристигнал при повикването, е открил нещо слузесто на площадката, откъдето Руел е паднал.

– Но никой от пристигналите по-късно детективи не е видял подобно нещо – каза Мърфи. Тя сложи тампони от двете страни на дланта и се зае да ги омотава с бинт. – Първият полицай е бил новак. Всички са решили, че вижда убийство там, където го няма, за да му възложат воденето на разследването.

Намръщих се, въртейки в ръце разпечатките на снимките.

– Виждаш ли тук? Ръкавите на сакото на Руел са мокри. Цветът е друг.

– Възможно е – призна тя, след като се вгледа. – Но не е споменато в доклада.

– „Нещо слузесто.“ Много прилича на ектоплазма.

– Нали не е твърде стегнато? Екто-какво?

Изпънах леко пръсти, пробвайки превръзката.

– Добре е. Ектоплазма. Вещество от Небивалото.

– Това е светът на духовете, нали? Страната на феите?

– И това също, освен другите неща.

– И тамошната материя е слузеста?

– Става слузеста, когато магията, вдъхваща й живот, изчезне. Но докато магията я има, по нищо не се отличава от нормалната материя. Като тялото, което Кравос си беше направил, когато те преследваше – то по нищо не се отличаваше от моето.

Мърфи потрепери и се зае да прибира аптечката.

– Значи, когато онзи, дето превръща тази ектослуз в материя, си отиде, тя се превръща…

– В слуз – потвърдих аз. – Тя е мокра и прозрачна и след няколко минути се изпарява.

– Значи, Руел може да е убит от нещо от Небивалото? – попита Мърфи.

– Да – отвърнах аз. – Или някой може да е отворил портал право в апартамента. В такива случаи обикновено остават някакви лепкави частици. Прах, попаднала тук от Небивалото. Някой може да е отворил портал, а после да си е отишъл по същия начин.

– Чакай малко! Мислех, че в страната на феите има само чудовища. Хората могат ли да ходят в Небивалото?

– Ако знаят необходимите заклинания – да. Обаче там е пълно с наистина опасни неща. Не е точно като пикник през уикенда.

– Господи – промърмори Мърфи. – Значи, някой…

– Или нещо – вметнах аз.

– ...или нещо би могло да влезе в сградата и да излезе. Като нищо. Да премине през всички ключалки, охранители и камери. Това е толкова плашещо!

– Би могло, да. Да пристъпи, да бутне дядото по стълбите и да отстъпи.

– Господи. Горкият човек!

– Не мисля, че е бил чак толкова безпомощен, Мърф. Руел е имал вземане-даване с феите. Нещо не ми се вярва, че е бил кристално чист.

Тя кимна.

– Добре. Може ли да е имал някакви свръхестествени врагове?

Вгледах се в снимката.

– Така изглежда.

Мърфи поклати глава. Тя леко се олюля, след което седна до мен и облегна глава в ъгъла на дивана.

– И каква е следващата стъпка?

– Ще се поровя. Ще опипам почвата.

– Не изглеждаш много добре. Първо си почини малко. Вземи душ. Похапни. Може и да се подстрижеш.

Потърках очи със здравата си ръка.

– Аха – отвърнах.

– И ми кажи, ако научиш нещо.

– Мърф, ако това е нещо от Небивалото, сигурно няма да е от твоята... – едва не казах „категория“ – ...юрисдикция.

Тя сви рамене.

– Ако нещо идва в града и наранява хора, аз съм отговорна за защитата им и искам да разнищя случая. – Тя затвори очи. – Както и ти. Освен това ти ми обеща.

Е, нямаше какво да възразя.

– Е, добре, Мърф. Ако науча нещо, ще ти се обадя.

– Хубаво – рече тя. Отново се сви в ъгъла на дивана, натежалите й очи се затваряха. Облегна глава назад, изпъвайки шията си. След малко попита: – Чувал ли си се със Сюзан?

Поклатих глава.

– Не.

– Но статиите й в „Аркейн“ продължават да излизат. Значи, е добре.

Кимнах.

– Надявам се, че е така.

– Намери ли нещо, което би могло да й помогне?

Въздъхнах и поклатих глава.

– Засега не. Това е, като да си биеш главата в стената.

Тя леко се усмихна.

– С глава като твоята стената ще се счупи първа. Ти си най-упоритият човек, когото съм срещала някога.

– Казваш много мили неща.

Мърфи кимна.

– Ти си добър човек, Хари. Ако някой може да й помогне, това ще си ти.

Наведох глава, за да не види тя сълзите в очите ми, и се заех да събирам книжата в папката.

– Благодаря, Мърф. Думите ти значат много за мен.

Тя не отговори. Вдигнах глава и видях, че устата й е леко отворена, тялото й е напълно отпуснато, а бузата й лежи върху облегалката на дивана.

– Мърф? – попитах.

Тя не помръдна. Станах, сложих папката на масата, после намерих одеяло и я завих. Тя тихо въздъхна и сгуши лице в дивана.

– Лека нощ, Мърф – казах и се насочих към вратата.

Заключих всичко, което можах, върнах се при костенурката и подкарах към къщи.

Всичко ме болеше – не само от напрягането на мускулите, но и просто от изтощение. Е, и усещах ранената си ръка като облята с бензин и после запалена.

Но още повече ме болеше отвътре. Горката Мърфи страдаше много. Беше ужасена от нещата, срещу които може да се изправи, но това не намаляваше решителността й да го направи. Това беше смелост, по-голяма от моята. Аз поне знаех как да се отбранявам, ако някое от чудовищата е по петите ми. Мърфи нямаше подобна увереност.

Мърфи ми беше приятел. Беше ми спасявала живота. Бях-ме се сражавали рамо до рамо. Сега тя отново се нуждаеше от помощта ми. Трябваше да се изправи срещу страховете си. Разбирах това. Имаше нужда от мен да й помогна това да се случи, независимо дали тази работа ми харесва, или не. В сегашното си състояние щеше да бъде много по-уязвима за нападения като миналогодишното на Кравос. И ако това се случеше, преди да успее да се вземе в ръце, тя можеше не просто да бъде наранена, но и пречупена завинаги.

Съмнявах се, че бих могъл да живея в мир със себе си, ако се случи такова нещо.

– По дяволите – промърморих. – Честна дума, Мърф, ще направя всичко възможно да се измъкнеш невредима от тази история.

Постарах се засега да оставя настрана тревогите си за Мърфи. Най-добрият начин да я защитя щеше да бъде да се съсредоточа върху случая, да постигна някакво развитие. Но чувствах мозъка си така, сякаш нещо е изпълзяло в него и е умряло там. Най-вероятното развитие за момента водеше към стая с мека тапицерия на стените и усмирителна риза.

Имах нужда да похапна. Да поспя. Да взема душ. Ако не отделях известно време да се взема в ръце, можех да попадна на нещо, което да ме убие, и да го забележа, когато вече е станало твърде късно.

Спрях колата пред квартирата ми, която се намираше на сутерена в стара жилищна сграда, построена преди повече от век. Излязох от костенурката, като взех пръчката и жезъла си с мен. Разстоянието от колата до квартирата е нищо и никакво, но вече ме бяха нападали тук. Вампирите не са много придирчиви в това отношение.

Спуснах се надолу по стъпалата, отключих вратата и промърморих фразата, обезвреждаща защитите ми за времето, достатъчно, за да премина. Пристъпих вътре и инстинктите ми изкрещяха, че не съм сам.

Вдигнах стрелящата пръчка и я заредих с усилие на волята си, така че краят й засия в пурпурен цвят, осветявайки помещението.

И я видях – стройна жена, застанала до изгасналата ми камина; с изящно тяло и излъчваща сдържаност. Дългите й крака бяха обути със сини дънки, отгоре носеше обикновена червена тениска. Над извивката на благоприличните й гърди висеше сребърен пентаграм, който отразяваше светлината на пръчката ми. Кожата й беше бледа като вътрешната кора на дъб, косата й беше кафеникавозлатиста като зряла пшеница, очите й бяха сиви като буреносни облаци. Деликатните й устни потрепнаха, първо в усмивка, после се смръщиха, и тя вдигна елегантните си длани с дълги пръсти, за да ми покаже, че не държи нищо.

– Позволих си да вляза – промълви тя. – Надявам се, че нямаш нищо против. Трябва да сменяш паролите си по-често.

Отпуснах пръчката си, твърде зашеметен, за да говоря; сърцето беше застинало в гърдите ми. Тя отпусна ръце и се приближи към мен. Повдигна се на пръсти, но с нейния ръст не й костваше много усилия, за да достигне до бузата ми. Ухаеше на горски цветя и слънчев летен следобед. После се отдръпна, за да ме погледне в очите. Изражението й беше нежно и загрижено.

– Здравей, Хари.

Отговорих шепнешком, опитвайки се да се преборя с шока:

– Здравей, Елейн.