Летният рицар

Глава 3

Стомахът ми се сви.

Кралицата на феите. Кралицата на феите стоеше в моя офис. Виждах пред себе си кралицата на феите. Говорех си с кралицата на феите.

И тя ме държеше в ръцете си.

Страхотно, а аз си мислех, че вече няма какво по-лошо да ми се случи.

Страхът може да се усеща буквално като ледена вода. Може да смразява гърлото ти, когато преглъщаш, и после да се спуска и разстила в гръдния кош. Да спира дъха ти и да кара сърцето ти да бие с усилие, след което да се разшири в корема и хълбоците ти, оставяйки треперене подир себе си. А после да се плъзне по бедрата, коленете – понякога спирайки те в движение – като изцежда силата от мускулите ти точно когато си мислиш, че трябва да ги използваш, за да избягаш колкото се може по-надалече.

Поех глътка от точно такъв страх, гледайки как отровно-прелестната фея стои от другата страна на бюрото ми.

Това накара Маб да се усмихне.

– Да – промърмори тя. – Достатъчно мъдър сте, за да се боите. За да разбирате, поне отчасти. Е, дете, как се чувствате, като знаете това, което знаете?

Гласът ми прозвуча по-тихо и по-неуверено, отколкото възнамерявах:

– Като Токио, когато Годзила излиза на брега.

Маб наклони глава, продължавайки да ме гледа със същата усмивка. Може би просто не направи връзката. А може би не й хареса, че я сравняват с трийсететажен гущер. Или може би й хареса. Имам предвид, откъде бих могъл да знам? Достатъчно трудно ми е да разбирам дори смъртните жени.

Избягвах да срещам погледа на Маб. Вече не се боях, че ще надзърна в душата й – за целта и двете страни би трябвало да имат душа. Но когато си в контакт с нечии очи твърде дълго, с теб може да се случи какво ли не. Подобен контакт крие в себе си куп емоции и метафори. Гледах към брадичката на Маб, ръката ми пламтеше от болка и не казвах нищо, защото бях изплашен.

Мразя да съм изплашен. Мразя го повече от всичко на света. Мразя да ме карат да се чувствам безпомощен. Мразя и да съм застрашен, а Маб би могла да ме хване за гушата и да измъкне от мен дори парите ми за обяд.

Кралицата на феите означаваше лоши новини. Много лоши новини. Не бих могъл да се изправя срещу друг толкова могъщ като Маб, освен ако не предизвикам някой древен бог или самия Бял съвет. Бих могъл да запратя по нея някой внезапен магически удар, да се опитам да я изхвърля, но дори и да бяхме в еднакво добра кондиция, се съмнявам, че бих успял дори да разроша косата й. А тя притежаваше магическа власт над мен. Би могла да запрати каквото си поиска през защитата ми и аз не бих могъл да й противодействам по никакъв начин.

Заплахите ме вбесяват – а е добре известно, че когато съм ядосан, мога да направя големи глупости.

– Забравете – казах аз разпалено. – Няма сделка. Да приключваме, ако щете, ме разкъсайте. И не забравяйте да заключите вратата, като излизате.

Изглежда, отговорът ми изобщо не я смути. Тя скръсти ръце и рече:

– Каква ярост. Каква пламенност. Да. Наблюдавах как доведохте до задънена улица кръстницата си Лийнанший миналата есен. Малцина от смъртните са успявали да нап-равят нещо подобно. Смело. Нагло. Приветствам подобни прояви на сила, магьоснико. Нуждая се от такава сила.

Отново се порових в бюрото, намерих бинт и се заех да омотавам раната си.

– Изобщо не ми пука от какво се нуждаете – казах й. – Нямам намерение да ставам ваш емисар или нещо подобно, освен ако не искате да ме принудите, но се съмнявам, че в този случай ще има голяма полза от мен. Така че правете каквото смятате да правите или се разкарайте от офиса ми.

– А трябва да ви пука, господин Дрезден – отвърна тя. – Това ви засяга пряко. Откупих дълга ви, за да ви направя предложение. За да ви дам възможност да се освободите от задълженията си.

– Да, сигурно. Спестете си това. Не съм заинтересуван.

– Можете да служите, магьоснико, или да послужите. За храна. Нима не искате да се освободите?

Погледнах я внимателно, представяйки си живо как лежа печен на масата с ябълка в устата.

– Какво имате предвид под „да се освободя“?

– Да се освободите – рече тя, извивайки устните с цвят на замръзнали ягоди. – Да се освободите от влиянието на Ший, от ангажиментите си първо към Лийнанший, а после – и към мен.

– И всичко приключва? Всеки си тръгва по пътя?

– Точно така.

Погледнах надолу към ранената си ръка и се намръщих.

– Не съм сигурен, че сте наясно със свободата като концепция, Маб.

– Можете да не се съмнявате, магьоснико. Обожавам свободата. Всеки, който не я притежава, се стреми към нея.

Поех си дълбоко дъх и се опитах да овладея сърцебиенето си. Не можех да си позволя моят страх или моят гняв да решават вместо мен. Инстинктите ми крещяха да вдигна пистолета си отново и да я гръмна, но трябваше да помисля. Това е единственият начин за отърваване от феи.

Маб беше честна относно предложението си. Чувствах това толкова ясно, че не оставаше място за никакво съмнение. Тя щеше да ме освободи, ако изпълня условията на сделката ни. Разбира се, цената й можеше да се окаже твърде висока. Още не бяхме стигнали до това, какво иска. А феите имат навика следващите сделки с тях да те завличат още по-надълбоко, вместо да те улесняват. Точно като кредитните компании или онези типове, които спонсорират студентите. Накратко – не очаквай нищо добро.

Усещах как Маб ме гледа, както котаракът Силвестър – птичето Туити. Тази мисъл ме ободри – все пак накрая Туити винаги сритва задника на Силвестър.

– Добре – казах аз. – Слушам ви.

– Три задачи – рече Маб, вдигайки трите си пръста във въздуха за по-голяма нагледност. – От време на време ще се обръщам към вас с поръчение. Когато изпълните три от поръченията ми, задълженията ви към мен ще приключат.

В стаята настана тишина и аз примигнах.

– Какво? И това е всичко?

Маб кимна.

– Които и да е три задачи? Които и да е три поръчения?

Маб кимна отново.

– Толкова просто? Имам предвид, казвате ги просто така и мога да ви подам три пъти солта на масата – и готово?

Очите й, синьо-зелени, продължаваха да ме гледат, без да мигат.

– Съгласен ли сте?

Бавно потърквах устата си с пръст, опитвайки се да го проумея. Това беше проста сделка. А би могла и да е много по-сложна, с договори и така нататък. Маб ми предлагаше голям пакет, сладък, спретнат и съблазнителен като бонбони на Хелоуин.

Което означаваше, че трябва да съм голям идиот, за да не проверя за скрити бръсначи и цианид.

– И аз решавам кои поръчения да изпълня и кои не?

– Може и така.

– И ако откажа, няма да последват никакви компенсации или наказания?

Тя наклони глава и бавно примигна.

– Съгласна. Вие, не аз, ще изберете кои поръчения да изпълните.

Е, поне един от капаните бях усетил.

– И никакви нови препродавания на задълженията ми. И никакви действия срещу мен от ваши лакеи или заместници. Това си остава между нас двамата.

Тя се засмя и смехът й прозвуча радостно, чисто и красиво като камбана – която някой бе притиснал към зъбите ми, докато още звъни.

– Както направи кръстницата ви. Срамота ще е да ви прекарат два пъти по един и същ начин, а, магьоснико? Съгласна съм.

Облизах устните си, размишлявайки трескаво. Бях ли й оставил някакви вратички? Можеше да ме изработи по някакъв друг начин?

– Е, магьоснико? – попита Маб. – Имаме ли сделка?

Позволих си за секунда да съжаля, че съм толкова уморен. И че изпитвам такава болка. Събитията от този ден и предстоящото събиране на Съвета довечера явно не спомагаха да се намирам в добро състояние за преговори. Но едно нещо знаех със сигурност. Ако не се освободя от властта на Маб, ще умра или ще стане още по-лошо за мен, и то много скоро. По-добре да действам и да сгреша, отколкото да не предприема нищо и да чакам да ме смачкат.

– Добре – казах аз. – Договорихме се.

Щом изрекох тези думи, отзад на врата ми пробяга лек хлад и се спусна надолу по гърба ми. Ранената ми ръка потрепери от внезапен прилив на болка.

Маб затвори очи, изви тънките си устни в котешка усмивка и наклони глава.

– Добре. Да.

Помните ли изражението на Уили Койота от анимационното филмче, когато скача на пълна скорост през ръба на скалата и осъзнава какво е направил? Той още не поглежда надолу, а първо опипва наоколо с едната лапа, после с другата и преди да полети надолу, лицето му се изпълва с първичен ужас.

Сигурно така съм изглеждал и аз. Или поне определено така се усещах. Но вече не можех да направя нищо. Може би ако не се бях спрял да опипам земята с крака, така и щях да продължа да си летя напред с пълна скорост. Извърнах се от Маб и се опитах да се погрижа за ранената си ръка. Тя продължаваше да ме боли, а инфекцията щеше да добави нови нюанси към болката. Но реших, че раната не се нуждае от шевове. Все пак някакво утешение.

Върху бюрото ми се стовари пакет в кафява опаковка. Вдигнах поглед и видях как Маб си слага ръкавиците.

– Какво е това? – попитах.

– Моето поръчение – отвърна тя. – В плика са изложени обстоятелствата около смъртта на един човек. Искам от вас да ме оневините, като откриете самоличността на убиеца, и да върнете онова, което е откраднал.

Отворих плика. Вътре имаше гланцова снимка, осем на десет инча. На нея имаше труп. Възрастен мъж лежеше в подножието на стълбище, шията му беше извита в остър ъгъл спрямо раменете. Косата му беше къдрава и бяла, носеше сако от туид. Снимката беше придружена от статия от „Трибюн“ със заглавие „Местен художник загива в среднощен инцидент“.

– Роналд Руел² – обадих се аз, преглеждайки статията. – Чувал съм за него. Мисля, че имаше студио в „Бъктаун“.

² Името на Руел съвпада със средните имена на Джон Толкин. Като се има предвид по-нататъшното описание на Руел, явно не става въпрос за случайно съвпадение. – Б. пр.

Маб кимна.

– Почитан е като визионер на американската култура. Макар да подозирам, че този термин се използва доста свободно.

– Творец на въображаеми светове, така пише тук. Предполагам, че сега, когато вече е мъртъв, ще пишат за него само хубави неща. – Дочетох статията. – Полицията е определила станалото като нещастен случай.

– Но не е – отговори Маб.

Вдигнах поглед към нея.

– Откъде знаете?

Тя се усмихна.

– А и защо това трябва да ви засяга? – попитах аз. – Не изглежда ченгетата да ви подозират.

– Има сили на правосъдието и извън света на смъртните. Достатъчно ви е да знаете, че искам справедливостта да възтържествува – каза тя. – Това е всичко.

– Хм, хм – казах аз, намръщвайки се. – Казахте, че от него е откраднато нещо. Какво?

– Сам ще откриете това.

Прибрах снимката обратно в плика и го оставих върху бюрото.

– Ще си помисля.

– Вие ще приемете това поръчение, магьоснико Дрезден – увери ме Маб.

Погледнах я намръщено и стиснах челюсти.

– Казах, че ще си помисля.

Котешките очи на Маб проблеснаха и тя се усмихна, показвайки снежнобелите си зъби. Извади от джоба на сакото си слънчеви очила.

– Не е ли учтиво да се изпрати клиентът до вратата?

Изгледах я навъсено, но станах и тръгнах към вратата; тежкият парфюм на кралицата на феите, наркотичният й мирис беше достатъчен, за да ме замае леко. Опитах се да не му обръщам внимание и да запазя навъсеното си изражение, отваряйки вратата с рязко движение.

– Още ли ви боли ръката? – попита тя.

– А вие как мислите?

Маб положи облечената си в ръкавица длан върху ранената ми ръка и внезапен мраз прободе раната ми като леден скалпел, после се плъзна нагоре по ръката ми и по-нататък – право към сърцето. Дъхът ми спря и почувствах как сърцето ми замря за една-две секунди, преди да заработи отново в същия ритъм. Изпъшках и се олюлях, и не паднах на земята само защото се облегнах на вратата.

– По дяволите – промърморих, опитвайки се да звуча спокойно. – Имахме сделка.

– Обещах да не ви наказвам, ако ми откажете, магьоснико. Съгласих се да не ви наказвам лично или чрез някой друг. – Маб се усмихна. – Но това не беше наказание, направих го просто за удоволствие.

Изсумтях.

– Това не увеличава вероятността да се заема с поръчението ви.

– Ще се заемете, емисарю – изрече Маб уверено. – Очаквайте да срещнете опонента си тази вечер.

– Какъв опонент?

– След като сте емисар на Зимата в тази история, Лятото също е намерило някой, който да представлява неговите интереси.

– Имам планове за тази вечер – изръмжах аз. – И не съм поел случая.

Маб свали очилата си и ме погледна с котешките си очи.

– Магьоснико, чували ли сте притчата за лисицата и скорпиона?

Поклатих глава, отклонявайки поглед встрани.

– Веднъж лисицата и скорпионът се приближили към една река – заразказва Маб тихо и спокойно. – Водата била дълбока. Скорпионът помолил лисицата да го пренесе от другата страна. „Нали няма да ме ужилиш?“, попитала лисицата. „Ако го направя, това ще означава да умрем и двамата“, отговорил скорпионът. Лисицата се съгласила и скорпионът се покатерил на гърба й. Лисицата заплувала, но когато стигнала до средата на реката, скорпионът я ужилил смъртоносно. „Глупако, обрече на смърт и двамата – изпъшкала лисицата. – Защо?“ „Защото съм скорпион. Такава ми е природата.“

– Това ли беше притчата? – попитах аз. – Е, да не ви задържам повече.

Маб се засмя кадифено и ледено, от което отново ме побиха тръпки.

– Вие ще поемете този случай, магьоснико. Защото сте такъв. Такава ви е природата.

Тя се обърна и се отдалечи от мен по коридора – сдържана, резервирана, студена. Гледах известно време навъсено подир нея, после затворих вратата.

Може би наистина се бях заседял твърде дълго в лабораторията си, но и Спенсър никъде не споменава, че кралицата на феите има страхотен задник.

Да, забелязвам ги тези неща. Ако искате, ме съдете.