Летният рицар

Глава 13

Били държеше пицата в ръце, докато аз рисувах с тебешир кръг върху асфалта.

– Хари – каза той, – какво би трябвало да направи това?

– Почакай малко – казах. Не бях довършил кръга, но взех кутията с пицата. Отворих я, взех едно парче и го сложих в центъра на кръга, върху салфетка. После намазах пицата с кръв от сцепената си устна, след което довърших кръга, без да го затварям със заклинание. – Много просто – обясних. – Подмамвам фея по-близо до пицата. Той я помирисва, нахвърля й се и започва да яде. Докато го прави, ще погълне малко от кръвта ми, което ще даде достатъчно енергия, за да се затвори кръгът около него.

– Аха – рече Боб със скептично изражение. Той взе друго парче от пицата и го поднесе към устата си. – И тогава ще измъкнеш от него информация?

Взех парчето от ръката му, сложих го обратно в кутията и я затворих.

– А после ще го подкупя за информацията. Не хаби пицата.

Били ме изгледа навъсено, но остави пицата на мира.

– А аз какво да правя?

– Ще седиш тихо и ще внимаваш да не ме удари още някой по главата, докато разговарям с Тут-тут.

– Тут-тут? – попита Били, повдигайки вежда.

– Гръм и мълния, Били, не им избирам аз имената. Просто стой тихо. Ако заподозре, че наблизо има и други смъртни, може да се изнерви и да избяга, преди да успея да го хвана.

– Е, щом така казваш... – въздъхна Били. – Просто се надявах, че мога да помогна с нещо повече от доставката на пица.

Прекарах пръсти през косата си.

– Още не знам за какво друго може да потрябва помощта ти.

– Бих могъл да проследя онези тримата от снимката, която ми показа.

Поклатих глава.

– Най-вероятно просто са се качили на колата и са отпътували.

– Аха – каза той, опитвайки се да звучи търпеливо. – Но ако засека миризмата им сега, това може да ми помогне да ги намеря по-късно.

– А! – казах аз, чувствайки се пълен глупак. Е, добре, не бях погледнал на нещата от този ъгъл. – Добре, ако искаш. Само ще внимаваш, нали? Не знам какво друго може да дебне наоколо.

– Добре, мамо – отвърна Били.

Остави кутията с пицата върху един затворен контейнер за боклук, тръгна нататък по уличката и се скри зад ъгъла.

Аз изчаках да изчезне от погледа ми и си намерих място в сенките, където да се скрия. После затворих очи за малко, концентрирайки се, и прошепнах името на нужния ми фей.

Всяко разумно същество си има име – специфичен набор от звуци, свързани с неговата същност. Ако владеещ магията знае името на някого, той може да използва това име, за да отвори магически канал към притежателя му. Така например призовават демоните в света на смъртните. Назовете името на някого – и ще се свържете с него; ако сте магьосник, ще придобиете власт над него, без значение къде по света се намира.

Контролирането на не-човек чрез името му е раздел от магията със съмнителна репутация; оттам има само една крачка до овладяването на волята на друго смъртно същество. Според Седемте закона на магията на Белия съвет това е углавно престъпление, което се наказва максимално строго, без никаква снизходителност.

Имайки предвид колко много ме обича Съветът, аз съм направо параноик относно нарушаването на който и да е от Законите на магията, така че, докато произнасях името на фея, добавих само трошица принуда – точно толкова, колкото ненатрапливо да привлека вниманието му, да го накарам да се заинтересува от това, какво може да има в тази уличка. Прошепнах името на фея и зачаках в сенките.

След около десет минути от небето по спирала се спусна нещо средно между колибри и метеорит – блестящо кълбо от синьо-бяла светлина. То кацна на земята и светлината помръкна дотолкова, че вече се виждаше дребната фигура на фея Тут-тут.

Тут беше висок около шест инча. Косата му наподобяваше пухчетата на глухарче, а от раменете му се издигаха две полупрозрачни крилца като на водно конче. Във всичко останало той приличаше на човек, а в чертите му се забелязваше отглас от красотата на повелителите на Страната на феите, Ший. На главата си носеше шлем, наподобяващ пластмасова кутия от кока-кола. Той се държеше на мястото си благодарение на връвчица, прекарана под брадичката на фея. Светловиолетовата му коса, подаваща се изпод шапката, почти закриваше очите му. В ръката си държеше копие, направено от стар жълт молив втори размер и игла от карфица. На кръста му, мушната под друга връвчица, висеше синя пластмасова коктейлна сабичка.

Тут се приземи предпазливо край пицата, сякаш блуждаещата светлинка не беше предупредила всеки наоколо за присъствието му. После я обиколи отдалече, като се оглеждаше, заслонил очите си с ръка, за да ги предпази от светлината. След това вдигна ръка във въздуха, стис-на дребния си юмрук и няколко пъти го свали и вдигна отново.

Веднага още половин дузина подобни кълбенца се спуснаха на земята, всяко светещо в различен цвят и носещо фея в центъра си. Те се придържаха повече или по-малко заедно и носеха оръжия, взети от някоя ученическа чанта.

– Кап’тан! – изписка Тут-тут. – Преброй се!

Най-близката до Тут фея зае стойка мирно, плесна се с ръка по челото, после се завъртя рязко наляво и извика:

– Лей Тнант, тук!

Осветена в пурпурно фея също застана в стойка мирно, плесна се по челото, после се обърна към съседната фея и изръмжа:

– Сър Жант, тук!

Продължиха нататък по редицата, през „Къ Прал“, „Първи Рет Ник“ и накрая – до „Втори Рет Ник“, който измарширува до Тут-тут и докладва:

– Всички са тук, Генерален, и са гладни!

– Много добре – излая Тут-тут. – Атака!

Всички феи нададоха радостни писъци, нахвърляха оръжията си и скочиха към парчето пица.

Веднага щом започнаха да ядат, магическият кръг се затвори около тях с едно едва доловимо „пук“. Реакцията беше незабавна. Феите нададоха пронизващи викове и се издигнаха с бръмчене във въздуха. Заудряха се в невидимата стена, изхвърляйки фонтани от искри. Продължиха да се мятат във въздуха, докато Тут-тут не се приземи. Погледна към останалите феи и започна да вика:

– Мирно! – изрева той. – Мирно!

Останалите феи застинаха във въздуха. Явно не можеха да останат там, без малките им крилца да продължат да пърхат, защото всички просто изпопадаха на земята, надавайки охкания и вдигайки облачета от светещ фейски прашец.

Тут-тут вдигна своето копие молив и се приближи до самия край на кръга, гледайки към уличката.

– Хари Дрезден? Ти ли си?

Излязох от скривалището си и кимнах.

– Аз съм. Как си, Тут?

Очаквах порой от жестоки, но напразни закани. Във всеки случай така се държеше Тут обикновено. Вместо това той изсъска и се наведе, приготвил копието. Останалите феи също намериха оръжията си и се наредиха до Тут.

– Не можеш да ни вземеш – заяви Тут. – Още не сме призовани и докато това не стане, не принадлежим на никого.

Опулих се.

– Призовани? Тут, за какво говориш?

– Ние не сме глупаци, емисарю – каза Тут-тут. – Знам какъв си. Мога да усетя миризмата на Студената кралица по теб.

Зачудих се дали правят дезодоранти с такава миризма. Вдигнах ръка в успокоителен жест.

– Тут, в момента работя за Маб, но тя е само поредният клиент, ясно? Не съм тук, за да те вземам някъде или да те карам да правиш нещо.

Тут опря гумения край на копието си в асфалта и ме изгледа недоверчиво.

– Наистина ли? – попита той.

– Наистина – отвърнах.

– Заклеваш ли се?

– Заклевам се.

– Да пукнеш, ако лъжеш?

– Да пукна, ако лъжа – кимнах аз със сериозен вид.

– Изплюй се – настоя той.

Изплюх се на земята.

– Е, добре тогава – каза Тут.

Той хвърли копието и се метна обратно към пицата, за смайване на останалите дребни феи, които изразиха протес-та си с раздразнени писъци и го последваха. Парчето пица не изтрая дълго. Зрелището приличаше на онези научно-популярни филми, в които пираните се разправят с някаква клета твар, попаднала във водата – с тази разлика, че тук проблясваха крилца и навсякъде се носеше светещ прах.

Наблюдавах намръщено, докато Тут-тут не се отдели от пицата с понадуто коремче. Той въздъхна доволно и изчака останалите феи да го последват.

– Е, Хари – каза Тут, – как мислиш, кой ще спечели войната?

– Белият съвет – отвърнах. – Червеният двор не е добре подготвен и няма никого на резервната скамейка.

Тут изсумтя и свали пластмасовия шлем от главата си. Вятърът разроши косата му.

– Това, че нямат подкрепления, не означава, че ще изгубят. Но аз нямах предвид тази война.

Намръщих се.

– Имаше предвид войната между дворовете.

– Да – кимна Тут.

– Ясно. Защо с оръжие и доспехи, Тут?

Феят се усмихна доволно.

– Яко, а?

– Доста е плашещо – казах аз със сериозен вид. – Но защо ти е всичко това?

Тут скръсти ръце на гърдите си и зае възможно най-важната за шестинчовия си ръст поза.

– Задават се беди – обяви той.

– Аха. Чух, че дворовете са разтревожени.

– Не просто разтревожени, Хари Дрезден. Започна призоваване на диви феи. Видях няколко дриади заедно с Летния рицар на Ший и една нереида се измъкна от канал през два квартала оттук и влезе в сградата на Зимата.

– Призоваване на диви феи, казваш. Такива като вас?

Тут кимна и опря стъпало в краката на Сър Жант, който издаде изненадващо басово оригване.

– Не всички играят с дворовете. Обикновено си вършим своята работа и не им обръщаме много внимание. Но по време на война дивите феи ги призовават от едната или другата страна.

– И кой избира на чия страна да застанете?

Тут сви рамене.

– Обикновено добрите диви феи отиват при Топлата кралица, а лошите – при Студената. Предполагам, че има нещо общо с това, какви ги вършиш.

– Аха. А ти какви си ги вършил – топли или студени неща?

Тут гръмко се разсмя.

– Как мога да помня всички тези работи? – Той се потупа по корема и скочи на крака с блуждаещ поглед. – Кутия с пица ли имаш там, Хари?

Взех кутията и я отворих, показвайки остатъка от пицата. Феите нададоха хорово „Оооо“ и всички се струпаха на самия край на кръга, допирайки нослета в невидимата бариера, и се вторачиха лакомо в пицата.

– Ти си ни давал много пица през последните няколко години, Хари – отбеляза Тут, преглъщайки.

Не откъсваше поглед от кутията в ръцете ми.

– Е, и ти си ми протягал ръка, когато съм имал нужда от помощ – отвърнах аз. – Всичко е честно, нали?

– Просто честно? – промърмори Тут, напрягайки се. – Това е... това е... това е пица, Хари.

– Искам да свършиш още нещо за мен – казах. – Трябва ми информация.

– И ще платиш с пица? – попита Тут с надежда в гласа.

– Да – отвърнах.

– Уха! – извика Тут и излетя във въздуха във възторжена спирала.

Останалите феи го последваха с подобни изблици на емоции и фойерверкът от светлини ме замая.

– Дай ни пицата! – извика Тут.

– Пицата, пицата, пицата – пискаха в хор останалите феи.

– Първо искам да ми отговорите на някои въпроси – казах.

– Добре, добре, добре – извика Тут. – Хайде де, питай!

– Трябва да поговоря със Зимната дама – рекох аз. – Къде мога да я намеря, Тут?

Тут задърпа светлолилавата си коса.

– И това е всичко, което искаш да научиш? Под града! Там, където магазините са под земята, и тротоарите.

Намръщих се.

– В пешеходните тунели?

– Да, да, да! Дълбоко, в частта, която смъртните не могат да видят, можеш да намериш пътя към Подземния град. Студената дама се премести в Подземния град. Нейният двор е в Подземния град.

– Какво? – изненадах се аз. – От кога?

Тут нетърпеливо описа осморка във въздуха.

– От миналата есен.

Почесах се по косата. В това имаше логика. Миналата есен една отмъстителна вампирка и нейните съюзници бяха раздвижили всички видове свръхестествени вредители, създавайки хаос на границата между реалния свят и Небивалото, светът на духовете. Скоро след това беше започнала войната между магьосниците и вампирите.

Тези събития вероятно бяха привлекли вниманието на всички видове същества.

Поклатих глава.

– А Лятната дама? Тя също ли е в града?

Тут облегна юмруци на хълбоците си.

– Е, очевидно, Хари. Ако Зимата дойде тук, Лятото трябва също да го направи, нали?

– Очевидно – съгласих се аз, усещайки, че схващам малко бавничко. Не бях във форма. – Къде мога да я намеря?

– Тя е на върха на една от високите сгради.

Въздъхнах.

– Тут, това е Чикаго. Тук високите сгради са доста.

Тут примигна към мен, после се намръщи за малко и отново грейна.

– Онази, която е точно до една пицария.

Главата ме заболя още повече.

– А какво ще кажеш да ме отведеш дотам?

Тут вирна малката си брадичка и се нацупи.

– И да изпусна пицата? Няма начин.

Стиснах зъби.

– Тогава накарай някой друг да ме отведе. Сигурно познаваш някой подходящ.

Тут смръщи лице. Подръпна едното си ухо, но това явно не му помогна да си спомни, защото той започна да трие единия си крак в прасеца на другия, после пообикаля малко в кръг, преди отново да се върне пред мен с по-ярък нимб от светлинки.

– Аха! – пропя той. – Да! Мога да ти дам водач! – Насочи пръст към мен. – Но само ако няма повече въпроси, Хари. Пица, пица, пица!

– Първо водачът – настоях аз. – После пицата.

Тут размаха ръце и крака така, сякаш искаше да ги изтръска от себе си.

– Да, да, да!

– Договорихме се – казах.

Отворих кутията с пицата и я оставих върху затворения контейнер за боклук. После пристъпих към кръга, наведох се и със замах на ръката ми и усилие на волята го отворих.

Феите нададоха възторжени писъци и няколко варианта на „ура“ и профучаха край мен толкова бързо, че оставиха след себе си конус от бушуващ въздух, който ми разроши косата още повече и помете боклука по уличката. Нахвърлиха се върху пицата със същото удоволствие, както и при първото парче, но сега изяждането им отне доста повече време.

Най-накрая Тут се издигна във въздуха пред лицето ми и протегна към мен малката си длан. След миг в нея падна нещо, което изглеждаше като изхвръкнала от лагерен огън искра. Тут изрече нещо на непознат за мен език и светлинката запулсира и затрептя в отговор.

– Точно така – кимна Тут на светлинката. Вгледах се по-отблизо и видях, че това всъщност е много дребна фигурка с размерите на мравка. Още една фея. Светлинката пак запулсира и затрептя, Тут кимна и се обърна към мен. – Хари Дрезден – рече Тут-тут, повдигайки дланта си по-високо, – това е Елидий. Тя ще ми върне една услуга и ще те отведе първо до Зимната дама, а после и до Лятната. Доволен ли си?

Погледнах намръщено мъничката фея.

– Тя разбира ли ме?

Елидий тропна с мъничкото си краче. Светлината около нея проблесна яростно два пъти.

– Да – преведе Тут-тут. – Две припламвания означават „да“, а едно – „не“.

– Две за „да“, едно – за „не“ – промърморих аз.

Тут се намръщи.

– Или едно за „да“ и две за „не“? Все не успявам да го запомня.

При тези думи той се обърна и се метна отново в купчината светлинки, унищожаващи пицата.

На Елидий й трябваха няколко секунди, за да възстанови равновесието си, нарушено от миниатюрния цик-лон, останал след отлитането на Тут–тут, след което тя полетя надолу в спирала и кацна върху носа ми. Събрах поглед, за да я погледна.

– Хей – казах, – да ти приличам на диван?

Две припламвания.

Въздъхнах.

– Добре, Елидий. Искаш ли пица, преди да тръгнем?

Отново две припламвания, по-ярки. Мъничката фея излетя във въздуха и се присъедини към облака около пицата.

Откъм уличката се чуха стъпки и от тъмнината се показа Били, който тъкмо придърпваше суитшърта си надолу върху мускулестия си корем. Почувствах лек прилив на глупава завист. Аз нямам мускулест корем. Не че имам шкембе или нещо такова, но нямам и стоманени мускули. Нямам дори бронзови, а може би и пластмасови.

Били зяпна пицата за момент и каза:

– Леле! Зрелището си го бива. Като в „Челюсти“ е.

– Аха – съгласих се аз. – Не ги гледай твърде дълго. Светлинките на феите могат да действат дезориентиращо на човешката психика.

– Схванах – рече Били и обърна поглед към мен. – Какво стана? Постигна ли каквото искаше?

– Да – отвърнах аз. – А ти?

Той сви рамене.

– Една градска уличка не е най-доброто място, за да проследиш миризма, но мога да ги разпозная, ако съм в другия си облик. Миризмата им не е съвсем обичайна.

– Виж ти, нима?

Зъбите на Били проблеснаха в тъмнината.

– Ха-ха. И какво чакаме сега?

Елидий се откъсна от останалите и отново кацна на носа ми. Били се опули.

– Какво е това, по дяволите? – попита той.

– Това е нашият водач – отговорих. – Елидий, този е Били.

Елидий присветна два пъти. Били отново се опули.

– Ъъъ, очарован съм. – Той поклати глава. – И? Какъв е планът?

– Ще посетим Зимната дама в подземното й убежище. Аз ще говоря. Ти ще стоиш нащрек и ще ми пазиш гърба.

– Добре – кимна той. – Схванах.

Хвърлих поглед назад, тъкмо навреме, за да видя как лакомите феи повдигат последното парче пица. Те го обкръжиха, разкъсаха го и след секунди приключиха с него. После се издигнаха във въздуха като ескадрила от закръглени комети и се скриха от погледа ми.

Елидий скочи от носа ми и полетя по уличката в противоположна посока. Тръгнах след нея.

– Хари? – попита Били с надежда в гласа. – Очакваш ли неприятности?

Въздъхнах и потърках основата на носа си.

Определено имах главоболие. Очертаваше се нощта да е дълга.