Летният рицар

Глава 10

Бях твърде уморен, за да сънувам. Явно подсъзнанието ми – познаваме се добре, то е голям задник – си е било наумило нещо, тъй като сънят ми се превърна в поредната вариация на темата, която сънувах всеки път от последната ни среща със Сюзан.

Сънят започна с целувка.

Сюзан има великолепни устни. Нито твърде тънки, нито твърде пълни. Винаги меки, винаги топли. Когато ме целуваше, сякаш светът изчезваше. Нищо нямаше значение, освен докосването на устните ни. Целувах тази Сюзан от съня и тя сякаш се сливаше с мен, обгръщайки ме с тялото си, изпълнена с желание. Пръстите й се плъзнаха по гърдите ми и ноктите й се впиха в кожата ми.

Най-накрая се откъснах от целувката й, но усещах очите си твърде тежки, за да мога да ги отворя. Устните ми бяха изтръпнали и трепереха в очакване на нови целувки. Тя ме гледаше с премрежени очи. Косата й беше завързана в дълга опашка, която се спускаше между лопатките й. В сънищата косата й беше много по-дълга, отколкото е наистина. Лицето й се наведе към моето.

– Добре ли си? – попитах я аз. Винаги я питах това. И както винаги, тя ми се усмихна тъжно и не отговори. Прехапах устната си. – Продължавам да търся. Не съм се предал.

Тя поклати глава и се отдръпна от мен. Имах достатъчно самообладание, за да се огледам. Този път бяхме в тъмна уличка и близката стена вибрираше от силна музика – от другата й страна имаше някакъв денсклуб. Сюзан носеше черни чорапогащи и блуза без ръкави и беше наметнала на раменете си черния ми кожен шлифер, който се спускаше надолу край краката й. Тя ме погледна съсредоточено, а после се обърна към входа на клуба.

– Почакай – казах.

Сюзан отиде до вратата, обърна се към мен и протегна ръка. Вратата се отвори и върху лицето й падна слаба червеникава светлина, която странно го преобрази. Тъмните й очи се уголемиха.

Не, не беше точно така – зениците й се увеличиха, бялото на очите й изчезна, заменено от чернота. Това бяха очите на вампир – огромни и нечовешки.

– Не мога – казах. – Не мога да вляза там, Сюзан.

Лицето й се изкриви от гняв. Тя пак протегна ръка към мен, още по-настойчиво.

От тъмния отвор се подадоха ръце – тънки, бледи, безполови. Те бавно и нежно се плъзнаха по тялото на Сюзан. Тя затвори очи за миг, тялото й се напрегна и бавно се отмести към вратата.

За миг ме обхвана желание – внезапно, безумно, остро като скалпел. Глад, примитивна и почти яростна нужда да я докосна, да бъда докоснат. Изгубих способност да мисля.

– Не бива – казах и пристъпих към нея.

Усетих как ръката й хваща моята. Усетих как тя със стон се притиска към мен, как ме целува хищно по устните и аз й отговорих със същата целувка, забравил за всичките си съмнения. Усетих как целувката й става отровна, когато наркотичната слюнка нахлу в устата ми и се спусна надолу по тялото. Но това вече нямаше никакво значение. Целувах я, разкъсвах дрехите й, а тя разкъсваше моите. Чуждите ръце ни помагаха, но аз вече не им обръщах внимание. Тя бяха само някакъв далечен фон в сравнение с устните на Сюзан, ръцете й, копринената й кожа и топлината под пръстите ми.

В това нямаше никаква романтика, а единствено животинска страст. Блъснах я към обляната в бледа червена светлина стена, а тя ме обгърна с тялото си. Притиснах се към нея, внезапно ме изпълни усещането за коприна и мед и трябваше да се боря, за да запазя контрол върху себе си. Отметнах главата си назад…

Тя потрепери и както винаги, ме ухапа. Зъбите й се сключиха върху гърлото ми, а болката от ухапването беше последвана от наркотично блаженство, подобно на онова след целувката й, но по-пълно. По тялото ми се разля блажена отпуснатост и аз почувствах как тялото ми реагира, изгубих всякакви остатъци от самоконтрол, притиснах се още по-силно към нея. Изпълваше ме все по-голям екстаз, бавно се плъзнах надолу по стената. Вече не можех да управлявам тялото си, мускулите ми станаха меки като желатин. Сюзан ме възседна, жадно притиснала устни към шията ми, и започна да се движи в ритъм.

Удоволствието от вампирската отрова размекна мислите ми и те се освободиха от плътта ми, понесоха се нагоре. Погледнах надолу към тялото ми, което се намираше под Сюзан, все още облегнато на стената, с празен поглед. Видях как нейното тяло започва да се променя, да се усуква и опъва. Видях как кожата й се къса и се разделя на две, и отвътре изпълзява нещо черно и ужасяващо, с изпъкнали черни очи и хлъзгава черна кожа. Устата му беше омазана с кръв – моята кръв.

Тварта застина объркано, гледайки надолу към трупа ми. И когато съзнанието ми започна да се отдалечава, тварта отметна назад главата си върху тънката змийска шия и нададе нечовешки стон, изпълнен с болка, ярост и копнеж.

Извиках и се събудих, облян в студена пот. Мускулите ми бяха вкочанени и ме боляха.

Дишайки тежко, огледах стаята. Устните ми все още бяха изтръпнали от целувките, а кожата – настръхнала от сънуваните ласки.

Заставих се да се надигна със стон и да се дотътря до душа. Понякога се радвам, че спрях топлата вода, защото по този начин сигурно съм предотвратил някой нещастен случай. Е, това превръща къпането през зимата в мъчение, но понякога нищо не може да помогне повече от един студен душ.

Съблякох се и постоях известно време под ледената вода, треперейки. И то не само от студ. Имаше много причини да треперя. Първо, от неудържима и глупава похот. Душът успя да я смекчи. Не ме разбирайте погрешно. Не съм някакъв сексманиак. И това, което ме убива, съвсем не е липсата на секс със Сюзан, а самото й отсъствие. Но в редките моменти по време на проклетите сънища хормоните ми – независимо от моите желания – се държат така, сякаш искат да наваксат всичко пропуснато.

На второ място, треперех от страх. Кошмарите ми, от една страна, може да са само похотливи сънища, но от друга страна, са и предупреждение. Проклятието на Сюзан можеше да я убие и да унищожи мен. Не можех да забравя това.

И най-накрая, треперех от чувство за вина. Ако не я бях подвел, може би тя нямаше да се забърка в тази каша. А сега тя си беше отишла и аз нямах ни най-малка представа къде е. Трябваше да направя повече, когато имах възможност.

Пъхнах глава под водата и прогоних тези мисли, като се измих с един тон сапун и последните капки шампоан от тубичката. Потърках брадата си и най-накрая се реших да взема бръснача си. След това няколко минути много внимателно се борих с нея, докато я премахна. Тъмната твърда четина падаше долу и усещах приятно щипене по лицето си, което си поемаше дъх за пръв път от няколко месеца. Но най-хубавото беше, че заедно с почистването ми започваха да се проясняват и мислите ми.

Намерих в шкафа си някакви чисти дрехи, върнах се в дневната и дръпнах настрани чергите, покриващи люка към мазето, където беше лабораторията ми. Отворих люка, запали свещ и слязох долу по подвижната стълба.

В контраст с царящия горе хаос, лабораторията ми изглеждаше така, сякаш за нея се грижи някакъв особено изпълнителен военен писар. В средата на помещението имаше дълга маса, а до стените – още две; между тях имаше само тесни проходи. По стените бяха заковани бели стоманени рафтове – на тях държах магическите материали, които използвах при изследванията си. Те бяха наслагани в буркани, бутилки, кутии и пластмасови контейнери, повечето от които с етикети, описващи съдържанието, какво количество е останало и кога съм се сдобил със съответната субстанция. Масите бяха чисти, ако не се броят купчините с бележки и бурканите с моливи и химикалки, а също и многобройните свещи. Запалих няколко от тях и отидох в другия край на лабораторията, за да проверя медния призоваващ кръг на пода на лабораторията и да се уверя, че нищо не лежи върху него. Никога не знаеш кога може да ти потрябва един магически кръг.

Само едно място в лабораторията беше останало в същия безпорядък, който цареше тук, преди на практика да се заселя в помещението миналата година. Един рафт – стар и дървен – си беше останал непроменен. На двата му края имаше две свещи, затънали в потоци разтекъл се восък. Между тях имаше няколко различни предмета: няколко смачкани евтини романа, няколко каталога на „Виктория Сикрет“, вързана на панделка червена копринена лента, която някога бе служила за единствено облекло на млада жена, на име Джъстин, едната гривна на счупени белезници, а също и избелял стар човешки череп.

– Боб, събуди се – казах аз, докато палех свещите. – Имам нужда да си напрегнеш мозъка.

Дълбоко в празните очни кухини пламнаха оранжеви огънчета. Черепът леко потрепна върху рафта и после раззина зъбестите си челюсти в подобие на прозявка.

– Значи, хлапето се оказа право? Наистина е имало някакъв вид знамение?

– Дъжд от жаби – отвърнах аз.

– Истински?

– Аха.

– Леле! – възкликна Боб Черепа.

Всъщност Боб не беше череп. Черепът служеше само за обиталище на разумен дух, който ми помагаше да съм в крачка с постоянно развиващите се метафизични закони, на които се подчинява магията. Но „Боб Черепа“ беше по-лесно за произнасяне от „Боб, разумен дух и асистент в лабораторията“.

Кимнах, отмествайки бензиновата горелка и лабораторните съдове.

– На мен ли го казваш. Виж, Боб, попаднах в сложна ситуация и…

– Няма да успееш, Хари. Няма лек за вампиризма. Аз също харесвам много Сюзан, но няма какво да се направи. Мислиш ли, че хората не са се опитвали вече да намерят лек?

– Знам, че аз не съм се опитвал досега – отвърнах. – И имам няколко идеи, които искам да проуча.

– Слушам и изпълнявам, капитан Ахаб! Ще хванем този бял дявол, сър!

– Дяволски си прав, че ще го направим. Но първо трябва да свършим нещо друго.

Очните кухни на Боб отново припламнаха.

– Имаш предвид нещо друго, а не тези безнадеждни, безсмислени вампирски изследвания? Вече съм заинтригуван. Това свързано ли е с дъжда от жаби?

Намръщих се, намерих чист лист хартия и химикалка и се заех да нахвърлям последните събития. Понякога това ми помага да ги обмисля.

– Може би. Това е разследване на убийство.

– Ясно. Кой е трупът?

– Художник. Роналд Руел.

В очните кухини на Боб светнаха две малки точки.

– Аха. Кой те помоли да откриеш убиеца?

– Не сме сигурни, че е убийство. Ченгетата казват, че е нещастен случай.

– Но ти имаш друго мнение по въпроса.

Поклатих глава.

– Не знам нищо за това, но Маб казва, че е бил убит. Тя иска да намеря убиеца и да докажа, че не го е извършила тя.

Боб потъна в смаяно мълчание за почти минута. Химикалката ми скърцаше по хартията. Накрая Боб изтърси:

– Маб? Маб ли, Хари?

– Да.

– Кралицата на въздуха и мрака. Тази Маб?

– Да – повторих аз раздразнено.

– И тя е твой клиент?

– Да, Боб.

– И тук е моментът да те попитам защо не посветиш времето си на нещо по-безопасно, макар и по-скучно. Като слагането на супозитории на бесни горили.

– Обичам предизвикателствата – отвърнах аз.

– А може би не обичаш, поне не и в конкретния случай – отбеляза доброжелателно Боб. – Хари, казвал съм ти го хиляди пъти. Не се забърквай с Ший. Това винаги се оказва по-сложно, отколкото предполагаш.

– Благодаря ти за съвета, черепче. Нямах особен избор. Лий й е продала дълга ми.

– Тогава е трябвало да й предложиш нещо в замяна на свободата си – настоя Боб. – Сещаш се, да откраднеш някое бебе за нея или нещо подобно…

– Да открадна бебе? И без това си имам достатъчно неприятности.

– Ами ако не се правеше постоянно на толкова примерен…

Потърках носа си с палец. Разговорът се очертаваше да бъде от онези, които ми докарват главоболие.

– Виж, Боб, нека да не се отклоняваме от темата, а? Нямаме много време, така че нека да се хващаме за работа. Трябва да знам защо му е на някого да бута Руел по стълбите.

– Не е трудно да се предположи, Хари – отвърна Боб. – Може би защото той беше Летен рицар?

Химикалката падна от пръстите ми и се търкулна по масата.

– Ха! – възкликнах аз. – Сигурен ли си?

– А ти как мислиш? – отговори Боб саркастично.

– Хм – казах аз. – Това означава неприятности. Това означава…

– Това означава, че нещата при Ший са много по-сложни, отколкото си предполагал. Ех, да беше те предупредил някой да не бъдеш идиот и да внимаваш, като сключваш сделки с тях.

Погледнах навъсено черепа и взех химикалката си.

– Как мислиш, колко съм загазил?

– Доста – отговори Боб. – Дворовете на Ший дават голяма власт на рицарите. Те са корави типове.

– Не знам много за тях – признах си аз. – Те са един вид представители на феите, нали?

– Не казвай това пред тях, Хари. Това ще им се хареса не повече, отколкото ако ги наречеш маймуни.

– Просто ми кажи с какво си имам работа.

Светлинките в очните кухни на Боб се стесниха, докато почти не изчезнаха, после пак припламнаха и черепът заговори.

– Рицарят на Ший е смъртен – каза Боб. – Той е шампион на един от дворовете на Ший. Притежава властта на благородник в своя двор и е единственият, на когото му е позволено да се намесва в дела, които не са директно свързани с Ший.

– Тоест?

– Тоест ако някоя от кралиците желае смъртта на някой външен, го постига чрез рицаря си.

Намръщих се.

– Чакай малко. Искаш да кажеш, че кралиците не могат да убият лично никой, който не е от техния двор?

– Е, разбира се, не и в случай че жертвата направи нещо глупаво като например сключване на публична сделка, без дори да се опита да замени откраднато бебе за…

– Отклоняваш се от темата, Боб. Кажи ми трябва ли да се опасявам, че този път може да бъда убит?

– Разбира се, че трябва – отговори Боб бодро. – Това означава просто, че на кралиците не им е позволено лично да ти отнемат живота. Но нищо не им пречи например да те подмамят в плаващи пясъци и да те гледат как потъваш или да те превърнат в елен и да насъскат кучетата против теб, или да те приспят за няколкостотин години, такива неща.

– Знаех си, че е твърде хубаво, за да е истина. Обаче ако Руел е бил Летен рицар, Маб не би могла да го убие, нали? Тогава защо е заподозряна?

– Защото може да го е направила индиректно. Освен това, Хари, има вероятност убийството на Руел изобщо да не безпокои Ший. Те си сменят рицарите като картонени чашки. Подозирам, че може да ги притеснява нещо друго. Единственото, за което ги е грижа.

– Силата – предположих.

– Виждаш ли, когато поискаш, можеш да си използваш мозъка.

Поклатих глава.

– Маб каза, че нещо е било откраднато и че аз ще разбера какво е това нещо – промърморих. – Предполагам, че то е същественото. За каква сила говорим?

– Един рицар на Ший не е лесен противник, Хари – изрече Боб със сериозен тон.

– Значи, говорим за голямо количество безследно изчезнала магия. Огромна кражба на сила. – Почуках с химикалката по масата. – Откъде идва тази сила?

– От кралиците.

Намръщих се.

– Кажи ми, ако се отклоня от следата. Ако силата идва от кралиците, значи, е част от тях, нали? Ако рицарят умре, тя би трябвало да се върне при своята кралица като опънат ластик.

– Точно така.

– Но това не се е случило. Значи, Лятната кралица е загубила много сила. И е отслабнала.

– Ако всичко, което казваш, е вярно, тогава да – съгласи се Боб.

– Балансът между Лятото и Зимата е нарушен. По дяволите, това може да обяснява и дъжда от жаби. Става въпрос за сериозна игра на сили, нали?

Светлинките в очните кухини на Боб се завъртяха.

– Смяната на сезоните ли имаш предвид? Това е, Хари. Ший са по-близо до смъртните, отколкото всякакви други създания от Небивалото. Досега Лятото имаше леко предимство, но изглежда, са го изгубили.

– А аз си мислех, че глобалното затопляне е заради пърденето на кравите. – Поклатих глава. – Значи, Титания е загубила куп енергия и е естествено подозрението да падне върху вечния й враг Маб.

– Аха. И трябва да признаеш, че това е нещо, което може да се очаква от един вечен враг.

– Предполагам. – Погледнах намръщено към бележките ми. – Боб, а какво ще се случи, ако балансът между дворовете не се възстанови?

– Нищо добро – отвърна Боб. – Това ще се отрази на климата, ще предизвика отклонения в поведението на растенията и животните и рано или късно, ще доведе до война между дворовете на Ший.

– Защо?

– Защото, Хари, когато равновесието е нарушено, единственото нещо, което кралиците могат да направят, е да разбият всичко на пух и прах и да го оставят да се създаде отново по естествен път.

– А как ще засегне това мен? – попитах.

– Зависи кой ще има предимство, когато нещата се успокоят – отвърна Боб. – Войната може да породи нов ледников период или да предизвика бурно размножаване.

– Последното не звучи толкова зле.

– Не, ако си вирусът ебола. Ще имаш много приятели.

– Ох. Тогава нещата са зле.

– Аха – съгласи се Боб. – Но имай предвид, че това е само теория. Аз не съм го видял да се случва. Не съм съществувал толкова дълго. Но това е нещо, което кралиците ще се опитат да избегнат, ако могат.

– Което обяснява интереса на Маб към тази история, ако тя не е виновна.

– А също и ако е виновна – поправи ме Боб. – Казала ли ти е тя някога пряко, че е невинна?

Замислих се за момент.

– Не – отвърнах най-накрая. – Само усукваше.

– Значи, е възможно и тя да го е направила. Или да го е уредила по някакъв начин.

– Така е – съгласих се аз. – Значи, за да установя дали го е направила някоя от кралиците, трябва да намеря нейното оръдие. Колко трудно може да бъде да се убие един от тези рицари?

– Падане по стъпалата не би могло да го направи. Може би ако пътуваше в асансьор заедно с теб…

– Много смешно – намръщих се аз и отново почуках с химикалката по масата. – И така, премахването на Руел не е толкова проста работа. Кой би могъл да го направи?

– И обикновен човек би могъл да го направи. Но не би могъл да се справи без горящи сгради, пушещи кратери и подобни неща. А да го убие така, че да изглежда като нещастен случай? Вероятно друг рицар би могъл. Ако е някой от Ший, трябва да е или Зимният рицар, или някоя от кралиците.

– А може ли да е някой магьосник?

– Несъмнено. Но трябва да е някой много кадърен магьосник, който се е подготвял продължително и е имал добра възможност да наблюдава жертвата. Дори и в този случай димящият кратер ще е много по-лесен от нещастен случай.

– Магьосниците в последно време са подозрително тихи. Но те са твърде много, за да се стесни кръгът на заподозрените. Нека засега да приемем, че това е вътрешна работа на феите. Това ограничава заподозрените до трима.

– Трима?

– Тримата, които биха могли да го направят. Лятната кралица, Зимната кралица и Зимният рицар. Трима.

– Хари, казах, че би могла да е една от кралиците.

Погледнах към черепа и примигнах.

– А те повече от две ли са?

– Фактически са три.

– Три?

– Във всеки от дворовете.

– Три кралици във всеки двор? Шест? Това е нелепо.

– Не и ако се замислиш. Всеки двор има три кралици: Кралицата, Която е Била, Кралицата, Която Е, и Кралицата, Която Ще Бъде.

– Страхотно. За коя от тях работи рицарят?

– За всички. Това е нещо като групировка. Той има различни задължения към всяка от кралиците.

Усетих как зародилото се в основата на врата ми главоболие се разпространява из цялата глава.

– Добре, Боб. Искам да знам повече за тези кралици.

– За кои именно? За тези, Които Са, Които Са Били или Които Ще Бъдат?

Погледах известно време черепа, докато болката се наместваше по-удобно в главата ми.

– Тази работа трябва да има по-лесно обяснение.

– Толкова типично за теб. Не можеш да откраднеш дори бебе, но си твърде мързелив, за да конюгираш.

– Хей – възмутих се, – сексуалният ми живот няма нищо общо с…

– Да свързваш фактите, Хари. Ох, защо ли си правя труда. Кралицата е просто Кралицата. Кралица Титания. Кралица Маб. Кралицата, Която Е Била, се нарича още Майката. Кралицата, Която Ще Бъде, е позната като Дамата. В момента Зимната дама е Мейв. Лятната дама е Аврора.

– Дама, Кралица, Майка – ясно. – Взех химикалката и написах всичко, включително имената. – Значи, имаме шестима, способни да го направят?

– Плюс Зимния рицар – напомни Боб. – На теория.

– Правилно – съгласих се аз. – Седем. – Почуках замис-лено с химикалката по бележката и казах: – Осем.

– Осем? – попита Боб.

Поех си дълбоко дъх и поясних:

– Елейн е жива. Тя разследва случая от страна на Лятото.

– Охо – рече Боб. – И за това те предупреждавах.

– Знам, знам.

– Мислиш ли, че тя може да е видяла сметката на Руел?

– Не – отвърнах. – Но аз изобщо не можах да разбера откъде ми дойде, когато двамата с Джъстин ме спипаха. Трябва само да помисля дали й е било по силите да го направи. Тоест ако мислиш, че би било трудно за мен, може би тя изобщо не е способна да го направи. Винаги съм бил доста по-силен от нея.

– Да – отвърна Боб, – но пък тя беше по-добра от теб. Тя имаше доста качества, които ти липсват. Грациозност. Стил. Елегантност. Бюст.

Завъртях очи.

– Значи, тя остава в списъка, докато не намеря основания да я махна.

– Каква логика от твоя страна, Хари. Почти се гордея с теб.

Протегнах се към папката, която ми беше дала Маб, и прегледах още веднъж изрезките от вестници.

– Имаш ли някаква представа кой е Зимният рицар?

– Никаква, съжалявам – призна си Боб. – Контактите ми със Зимата са малко ограничени.

– Хубаво тогава. – Въздъхнах и прибрах записките си. – Знам какво да направя.

– Това е добре – отбеляза Боб сухо.

– Я се разкарай. Искам да открия повече за този Руал. Кой е бил близък с него. Може би някой е видял нещо. Ако полицията го е приела за нещастен случай, съмнявам се, че се е водило някакво разследване.

Боб кимна и по някакъв начин успя да си придаде замислен вид.

– Значи, смяташ да пуснеш обява във вестника или нещо такова?

Тръгнах да обикалям масата, духайки свещите.

– Мисля да започна с някои незаконни прониквания. После ще отида на погребението му, да видим кой ще се появи.

– Страхотно! Мога ли да правя и аз същите забавни неща като теб, когато порасна?

Изсумтях и се обърнах към стълбата, като взех пос-ледната горяща свещ със себе си.

– Хари? – подвикна Боб тъкмо преди да започна да се изкачвам.

Спрях се и погледнах към него.

– Ще внимаваш, нали? – Ако не познавах Боб по-добре, щях да реша, че черепът почти трепери. – Ти си абсолютен идиот по отношение на жените. Нямаш си никаква представа на какво е способна Маб.

Постоях и го погледах малко. Оранжевите му очи бяха единствената светлина в тъмната ми лаборатория. От това леко ме побиха тръпки.

Обърнах се отново към стълбата, качих се горе и зат-ворих люка.