Летният рицар

Глава 34

Успях. Спасих момичето, спрях крадеца, доказах невинността на Маб и спечелих подкрепата й за Белия съвет, като така спасих и собствения си задник.

Ура.

Лежах там до празното тяло на Аврора, твърде изморен, за да мога да помръдна. Кралиците ме откриха там някъде четвърт час по-късно. Едва усещах присъствието им – златната и синкавата светлина, които се срещнаха над мен. Златното сияние се спря за миг над тялото, след което се отдалечи, отнасяйки със себе си мъртвата плът. Аз продължавах да лежа студен и уморен на земята.

Край мен остана само студената синя светлина. Миг по-късно почувствах как пръстите на Маб докосват главата ми и тя промърмори:

– Магьоснико. Доволна съм от теб.

– Върви си, Маб – отвърнах с уморен глас.

Тя се засмя и каза:

– Не, смъртни. Ти трябва да си тръгнеш от тук. Ти и твоите спътници.

– А Тут-тут? – попитах аз.

– Необичайно е смъртен да може да призове фея, дори от най-нисшите, да му служи, но се е случвало и преди. Не се притеснявай за малките си воини. Те бяха твоето оръжие и единственият, който е отговорен за действията им, си ти. Вземи стоманата им със себе си и това ще е достатъчно.

Погледнах я и казах:

– Ще спазиш ли своята част от сделката?

– Разбира се. Магьосниците могат безопасно да преминат.

– Не тази сделка. Нашата.

Прекрасната опасна уста на Маб се разтегна в усмивка.

– Първо нека ти направя едно предложение.

Тя махна с ръка и тръните се разделиха. Пред тях стоеше Мейв, облечена в белите си доспехи, а до нея бе застанала Зимната майка; и двете бяха увити с черни пелерини. Пред тях на земята беше коленичил Лойд Слейт, ранен, очевидно изпитващ болка, с ръце, приковани към стягащата гърлото му каишка от нещо, което приличаше на мъглив лед.

– Сред нас има предател – измърка Маб. – И той ще бъде наказан подобаващо. След това ще обявим избор за нов рицар. – Тя ме погледна и продължи: – Познавам един човек, който заслужава по-голямо доверие от предшественика си. Приеми тази сила и всички дългове между нас ще бъдат заличени.

– Не просто не – промърморих аз, – а не, по дяволите.

Маб се усмихна още по-широко.

– Добре тогава. Сигурна съм, че ще намерим начин да се развличаме с този, докато не настъпи моментът да ти предложа отново.

Слейт надигна глава и в очите му проблесна паника.

– Не. Не, Дрезден. Дрезден, не им позволявай. Не им позволявай да ме вземат. Приеми силата, не им позволявай да ме карат да чакам.

Маб продължаваше да ме гали по главата.

– В такъв случай само още две задачи и ще се освободиш от мен.

И те си тръгнаха.

След тях останаха само писъците на Лойд Слейт.

Седях си там, твърде уморен, за да помръдна, докато светлините не започнаха да избледняват. Смътно си спомням, че усетих как Ебенизър ме повдига от земята и премята ръката ми през врата си. Пазителят на портала промърмори нещо и Били му отговори.

Събудих се у дома, в леглото.

Били, който дремеше в креслото до мен, се събуди с изхъркване и каза:

– Хей, ето те и теб. Жаден ли си?

Кимнах; гърлото ми беше твърде пресъхнало, за да мога да отговоря, и той ми подаде чаша студена вода.

– Какво се случи? – попитах аз, след като вече можех да говоря.

Той поклати глава.

– Мерил умря. Поръча ми да ти кажа, че е направила своя избор и не съжалява за това. След това просто се промени. Намерихме я на земята до теб.

Затворих очи и кимнах.

– Ебенизър поръча да ти кажа, че си накарал доста хора да виждат червено, но засега това не трябва да те притеснява.

– Хе-хе – отвърнах аз. – А алфите?

– Понатупани са – отвърна Били с гордост в гласа. – Сто петдесет и пет шева общо, но всички сме, повече или по-малко, добре. Пица парти и як гейминг довечера у дома.

Стомахът ми изкурка при думата „пица“.

Взех си един душ, подсуших се и си облякох чисти дрехи. Това ме накара да примигна изненадано. Огледах банята, после надникнах в спалнята и казах на Били:

– Да не си чистил? Прал?

Той поклати глава.

– Не съм аз. – На вратата се почука и той рече: – Минутка само. – Чух го да излиза навън и да казва нещо, преди да се върне отново. – Имаш посетители.

Обух си чорапи и нахлузих маратонките.

– Кой е?

– Новите Летни дама и рицар – отвърна Били.

– Проблеми ли си търсят?

Били се ухили и каза:

– Просто ела да поговориш с тях.

Погледнах го намръщено и го последвах в дневната. Тя беше безупречно чиста. Мебелите ми са предимно втора ръка, дървени с платнена тапицерия. Те също изглеждаха чисти и не се виждаха никакви петна по тях. Килимите ми – като се започне с онези, които може и да са летели в небесата на митична Арабия, и се свърши с изтъканите за туристи ментета „Навахо“ – също бяха изчистени и изтупани. Проверих пода под килимите. Измит и изстърган до блясък. Кофата за въглища беше напълнена с нови дърва, а самата камина беше не само изрината от пепелта, но и блестеше от чистота.

Жезълът ми и стрелящата пръчка бяха подпрени в ъгъла и лъщяха като полирани, а пистолетът ми лежеше в кобура си, който също беше лъснат. Пистолетът беше смазан и почистен.

Отидох до нишата, където стояха печката, умивалникът и хладилната кутия. Използвам старомодна хладилна кутия – такава, в която се съхранява готов лед, предвид проблемите ми с електричеството. Тя беше почистена и в нея беше сложен нов лед. Бяха я напълнили със спретнато подредена храна – пресни плодове и зеленчуци, сокове, кола – а във фризера имаше сладолед. Килерчето ми за провизии беше натъпкано със сухи храни, консерви, макарони, сосове. А Мистър си имаше нова котешка тоалетна, направена от дърво, облечено в пластмаса, и напълнена с нови камъчета. Беше се сдобил и с нова дървена купичка за храна и втора за вода и беше опукал всичката храна. Самият Мистър се беше изпружил на пода и лениво побутваше с лапа торбичка, пълна с котешка трева, която беше завързана с шнурче за вратата на килера.

– Мъртъв съм – казах аз. – Умрял съм и някой чиновник е направил грешката да ме прати в рая.

Огледах се и видях, че Били ми се хили идиотски. Той посочи с палец към вратата.

– Ще видиш ли видните гости?

Отидох до вратата, отворих я предпазливо и промуших глава през процепа.

Там стоеше Фикс, облечен в работнически комбинезон. Рошавата му бяла коса стърчеше около главата му и допълваше усмивката му. Имаше смазка по ръцете и лицето си, а старата му кутия с инструменти лежеше на земята. До него стоеше Лили – стройна фигура, облечена в обикновен тъмен анцуг и зелена блуза. Косата й беше вързана на опашка.

И беше станала снежнобяла.

– Хари – каза Фикс. – Как си?

Примигнах и попитах:

– Ти? Новата Лятна дама?

Лили се изчерви красиво и отвърна:

– Знам. Не съм го искала, но когато... когато Аврора умря, силата й се преля в най-близкия Летен приемник. Обикновено това е някоя от другите кралици, но аз съдържах силата на рицаря и тя просто... скочи там.

Повдигнах вежда и попитах:

– Добре ли си?

Тя се намръщи.

– Не съм сигурна. Трябва да обмисля доста неща. За пръв път подобна сила попада у смъртен.

– В смисъл, че не си, ъъъ, не си, нали?

– Направила своя избор? – попита Лили и поклати глава. – Все още съм си аз. Не знам какво ще правя, но Титания каза, че ще ме научи.

Извърнах поглед настрани.

– И си избрала Фикс за свой рицар, ха.

Тя му се усмихна.

– Вярвам му.

– Мен ме устройва – казах аз. – Фикс вече успя да срита задника на Зимния рицар.

Лили примигна и го погледна. Дребничкият мъж се изчерви и кълна се в Бог, започна да човърка с върха на обувката в земята.

Лили се усмихна и ми подаде ръка.

– Исках да се запознаем. И да ви благодаря, господин Дрезден. Дължа ви живота си.

Стиснах ръката й, но казах:

– Нищо не ми дължиш. Очевидно вече спасявам по инерция изпаднали в беда дами. – Усмивката ми се стопи. – Освен това ме бяха наели. Благодари на Мерил.

Лили се намръщи и каза:

– Не се обвинявайте за случилото се. Направихте всичко, защото имате добро сърце, господин Дрезден. Също като Мерил. Не бих могла да се отплатя за подобна доброта, а ще минат години, преди да мога да използвам моите... моите...

Тя се поколеба, търсейки подходящата дума.

– Сили?

– Добре, сили. Но ако имате нужда от помощ или безопасно място, можете да дойдете при мен. Ще направя всичко, което ми е по силите.

– Тя изпрати няколко домашни духчета да почистят апартамента ти, Хари – каза Фикс. – А аз тъкмо оправих колата, така че вече можеш да я караш. Надявам се, че нямаш нищо против.

Примигнах няколко пъти, преди да отговоря:

– Нямам. Хайде, влизайте, ще ви сипя по едно.

Посещението им се оказа доста приятно. Изглеждаха свестни хлапета.

След като всички си тръгнаха и навън се стъмни, на вратата отново се почука. Отворих и на прага стоеше Елейн, облечена в тениска и къси дънкови панталонки, които разкриваха красивите й крака. Косата й беше прибрана под бейзболна шапка на „Чикаго Къбс“ и тя каза без предисловия:

– Исках да те видя, преди да си тръгна.

Наведох се към нея.

– Надявам се, че си добре.

– Ти също. Маб плати ли?

– Да – кимнах аз. – А ти? Все още ли принадлежиш на Лятото?

Елейн сви рамене.

– Дължах всичко на Аврора. Дори да е имала възражения относно това, дали съм се разплатила изцяло с нея, това вече няма никакво значение.

– Къде отиваш?

Тя сви рамене.

– Не знам. Някъде, където има много хора. Може да се запиша в университет. – Тя си пое дълбоко дъх и каза: – Хари, съжалявам, че нещата се развиха така. Страхувах се да ти кажа за Аврора. Би трябвало да се досетя. Радвам се, че при теб всичко свърши добре. Наистина се радвам.

Има няколко възможни отговора на това, но предпочетох да кажа:

– Тя смяташе, че върши добро. Струва ми се, че разбирам защо ти... Виж какво, всичко вече свърши.

Тя кимна. После каза:

– Видях снимката на камината. На Сюзан. Онези писма. И годежния пръстен.

Погледнах към камината и ми стана гадно във всякакъв смисъл.

– Да.

– Обичаш я – каза Елейн.

Кимнах.

Тя въздъхна и наведе глава, за да скрие очите си под козирката на шапката.

– Мога ли да ти дам един съвет?

– Защо не?

Тя ме погледна и каза:

– Престани да се съжаляваш, Хари.

Примигнах.

– Какво?

Тя посочи с жест апартамента ми.

– Живееш в кочина, Хари. Очевидно се обвиняваш за нещо. Мога само да се досетя за какво, но е пределно ясно, че се тормозиш заради него. Преодолей го. Няма да й помогнеш с нищо, ако се превърнеш в ходеща плесен. Престани да си мислиш колко ти е зле – защото, ако на нея изобщо й пука за теб, сърцето й ще закърви, ако те види в такова състояние, както те видях аз преди няколко дни.

Гледах я известно време, след което казах:

– Романтичен съвет. От теб.

Тя ме стрелна с усмивка:

– Да. Каква ирония. Ще се видим някой път.

Кимнах и отвърнах:

– Довиждане, Елейн.

Тя се наведе към мен и отново ме целуна по бузата, след което се обърна и си тръгна. Гледах я как се отдалечава. И – законно или не – изобщо не споменах за нея на Съвета.

По-късно същата вечер застанах пред вратата на апартамента на Били. Отвътре се чуваха смях и музика и се разнасяше миризма на пица. Почуках и Били отвори. Всички разговори секнаха.

Влязох вътре. Дузина насинени, ранени и доволни върколаци ме гледаха от масата, отрупана с питиета, кутии от „Пица Експрес“, зарове, моливи, тефтери и мънички, високи един инч фигурки върху голям лист милиметрова хартия.

– Били – рекох аз – и всички останали, просто исках да ви кажа, че бяхте страхотни там, горе. Много по-добри, отколкото съм очаквал или съм се надявал. Трябваше да ви се доверя повече. Благодаря!

Били кимна.

– Заслужаваше си. Нали?

В стаята се разнесе утвърдително мърморене.

– Добре, тогава – кимнах аз. – Някой да ми донесе пица, кола и зарчета, но трябва да ви кажа, че ще имам нужда от мускули.

Били ме погледна и примигна.

– Какво?

– Мускули – повторих аз. – Искам големи, изпъкнали мускули и не искам да се налага да мисля много.

Лицето му грейна в усмивка.

– Джорджия, имаме ли останал някой варварин?

– Разбира се – отвърна Джорджия и отиде до бюрото.

Седнах край масата, подадоха ми пица и кола и се заслушах във възобновените разговори, мислейки си, че така е много по-приятно, отколкото да прекарам поредната вечер, затворен в лабораторията.

– Знаеш ли кое ме разочарова най-силно? – попита ме след известно време Били.

– Не, кое?

– Всички тези феи и дуели, и луди кралици, и така нататък, а никой не цитира добрия стар Били Шекспир. Нито веднъж.

Втренчих се в него и избухнах в смях. Всичките ми синини, натъртвания и рани ме боляха, но това беше честна, нормална болка – нещо, което се изцелява. Взех си зарчетата, малко листове хартия и моливи и се настаних при приятелите ми, за да се преструвам на Торг Варварина, да ям, да пия и да се веселя.

Боже господи, как този уж разумен род човешки цял е глупости и грешки!¹³

¹³ Цитат от „Сън в лятна нощ“ на Шекспир, превод Валери Петров. – Б. пр.

* * *