Летният рицар

Глава 15

– Искате да сключа още една сделка с Ший – казах аз. Не си направих труда да прикрия изумлението си. – Ако сега избухна в смях, нали няма да се обидите?

– И защо намирате думите ми за забавни?

Завъртях очи.

– Бога ми, лейди, нали точно заради това се забърках в тая бъркотия.

По устните на Мейв се плъзна лека усмивка; ръката й остана протегната към креслото, което стоеше до нейното.

– Не забравяйте, магьоснико, че сте дошли да искате нещо от мен. Няма да ви навреди да изслушате предложението ми.

– Това съм го чувал и преди. Обикновено преди да ме прецакат.

Мейв докосна зъбите си с върха на езика си.

– Всяко нещо с времето си, господин Дрезден.

Изсумтях.

– Да речем, че не ми се слуша.

В очите й се появи нещо, което внезапно направи лицето й студено и неприятно.

– Мисля, че ще е разумно от ваша страна да не ми се противопоставяте. Направо побеснявам, когато някой развали настроението на някое хубаво парти.

– Хари – промърмори Били, – тези хора ме карат да настръхвам. Ако тя смята да си играе игрички с теб, по-добре да си вървим.

Намръщих се.

– Да, така ще е най-разумно. Но това няма да ми даде никакви отговори. Ела.

Пристъпих напред и се изкачих по стъпалата към масата, която ми сочеше Мейв. Били ме следваше плътно. Мейв ме наблюдаваше през цялото време с проблясващи очи.

– Така – каза тя, след като се настаних. – Не е чак толкова опърничав, колкото твърдеше той.

Стиснах зъби, докато Били сядаше до мен. Към нас бързо се приближиха три ярки цветни светлини, които носеха сребърен поднос с кристална кана с вода и две чаши.

– Кой го е твърдял?

Мейв махна безгрижно с ръка.

– Няма значение.

Погледнах я с неприязън, но това като че ли не й нап-рави впечатление.

– Добре, лейди – казах аз – Говорете.

Мейв протегна лениво ръка. Между пръстите й се появи бокал с някаква златиста течност и докато я гледах, бързо се покри със скреж. Тя отпи от питието, каквото и да беше то, и каза:

– Първо ще ви назова цената си.

– Добре ще е да е с намаление. Предвид обстоятелствата не мога да ви предложа кой знае какво в замяна.

– Вярно е. Не мога да поискам правото над вас, защото кралица Маб вече го притежава. Но да видим. – Тя започна да потупва с пръст по устните си и каза: – Вашият потомък.

– А? – отвърнах находчиво аз.

– Потомъкът ви, магьоснико – повтори тя, усуквайки около пръста си един виолетов кичур. – Поколението ви. Първородното ви дете. И в замяна ще ви кажа онова, което искате.

– Пресни новини, златокоске. Нямам деца.

Мейв се засмя.

– Естествено, че не. Но това може да се уреди.

Това очевидно беше някакъв условен знак. Тъмният басейн с нещото като вода се развълнува, привличайки погледа ми. Вълничките шептяха, докато се плискаха в стените му.

– Какво е това? – прошепна ми Били.

Водата се раздели на две и от басейна се надигна едно момиче Ший. Тя беше висока и слаба, по бледите, голи, гъвкави извивки на тялото й се стичаше вода. Косата й беше в най-тъмните отсенки на изумруденозелено и докато тя постепенно се издигаше над басейна, очевидно изкачвайки се по някакви скрити стъпала, аз успях да се уверя, че не е боядисана. Лицето й притежаваше някаква ангелска сладникавост, като на момичето от съседната къща. Косите й прилепваха към лицето, шията и раменете й, а капките вода проблясваха и хвърляха наоколо пъстроцветни светлини. Тя протегна ръце и веднага половин дузина малки светлинки, пиксита, се появиха сякаш отникъде, носейки наметало от изумруденозелена коприна. Те го надиплиха над протегнатите ръце, но платът като че ли подчерта, вместо да прикрие голотата й. Тя погледна към масата с котешките си очи и леко наклони глава към Мейв. След това погледът й се обърна към мен.

Внезапно почувствах привличане – нещо толкова просто и трудно за противопоставяне като гравитацията. Изпитах силното желание да стана и да отида при нея, да сваля копринената й дреха и да я понеса към водата. Исках да видя как косата й се разперва като ветрило по повърхността й, да почувствам как голите й крайници обвиват тялото ми. Исках да почувствам тясното й кръстче под ръцете ми, да се въртя и извивам заедно с нея в топлата безтегловна тъмнина на басейна.

Седналият до мен Били преглътна шумно.

– Само аз ли го усещам, или тук наистина стана доста горещо?

– Тя ти го внушава – отвърнах тихо аз. Устните ми бяха леко изтръпнали. – Това е магия. Не е истинско.

– Добре – отвърна Били, но не прозвуча особено убедено. – Не е истинско.

Той се пресегна към чашата и каната с вода, но аз го хванах за ръката.

– Не. Никаква храна. Никакви питиета. Опасно е.

Били се прокашля и отново се отпусна в стола си.

– О! Добре. Извинявай.

Момичето се плъзна изящно между масите, заобиколено от блещукащи пиксита, които се стрелкаха около нея, разчесваха косата й с украсени гребени, слагаха блестящи бижута на ушите й и окачаха други на шията, китките, глезените й. Следях като хипнотизиран движението на светлинките, които ме поведоха на подробна обиколка около тялото й. Копнежът да отида при нея се засили с приближаването й, защото усетих парфюма й, свеж като мъглата над езеро при пълнолуние.

Зеленокосата жена се усмихна, без да разтваря устни, поклони се дълбоко на Мейв и произнесе:

– Милейди.

Мейв протегна ръка и улови нейната.

– Джен – промърмори тя. – Познаваш ли прочутия Хари Дрезден?

Джен се усмихна и зъбите й проблеснаха. Те бяха зелени като водорасли, спанак и прясно попарени броколи.

– Само по репутацията му.

Тя се обърна към мен и протегна ръка, повдигайки едната си зелена вежда.

Погледнах предупредително Били и се изправих, за да поема ръката на дамата Ший. Сритах го с крак и той също се изправи.

Поклоних се почтително над ръката на Джен. Пръстите й бяха хладни и мокри. Мислех си, че кожата й ще е набръчкана, но не беше. Наложи се да се преборя с желанието да целуна ръката й, да вкуся хладната плът. Успях да произнеса с равен глас:

– Добър вечер.

Дамата Ший ми се усмихна, показвайки отново зелените си зъби, и каза:

– Колко е галантен. Не го очаквах. – Тя издърпа ръката си. – И висок. – Погледът й пробяга преценяващо по тялото ми. – Харесвам високи мъже.

Почувствах как бузите ми пламват. Същата топлина плъзна и по други части на тялото ми.

– Достатъчно красива ли е за теб, магьоснико? – попита Мейв. – Нямаш представа колко много смъртни мъже са копнели да я притежават. И колко малко са почувствали прегръдката й.

Джен се засмя тихо.

– За не повече от три минути според мен.

Мейв придърпа Джен надолу, докато полуголата дама Ший коленичи до трона й. Кралицата се заигра с един от къдравите й зеленикави кичури.

– Защо не приемеш предложението ми, магьоснико? Прекарай нощта в компанията на моята дама. Не е ли това приятна изненада?

Гласът ми прозвуча по-тихо, отколкото възнамерявах.

– Искате да й направя дете. Дете, което да задържите.

Очите на Мейв проблеснаха. Тя се наведе към мен и каза съвсем тихо:

– Не позволявай това да те тревожи. Мога да усетя глада ти, смъртни човече. Копнежа ти. Горещ като треска. Позволи й да го утоли. Нито една смъртна не може да те задоволи като нея.

Погледът ми бе привлечен от жената Ший и се плъзна по бледата плът, която се виждаше между гънките на изумруденозелената коприна, проследявайки очертанията на краката й. Онзи глад отново се надигна в мен в първичен и неосъзнат копнеж. Мирисът й ме заливаше на вълни, аромат на вятър и мъгла, на гореща плът. Той събуди нови фантомни усещания на копринено докосване от деликатни ръце, галещи кожата ми, сладостно възбуждащо драскане на нокти, опияняваща сила на крайници, обвиващи моите.

Очите на Мейв проблеснаха.

– А може би тя не ти е достатъчна? Може би желаеш още една. Дори самата мен. – Докато я гледах, Джен притисна бузата си към бедрото на Мейв и леко целуна кожата й. Мейв раздвижи бавно и чувствено хълбоците и гърба си и промърмори: – Ммм. Или повече, ако жаждата ти е достатъчно силна. Предлагам ти изгодна сделка, магьоснико. На всички ще ни хареса.

Копнежът и болезнената нужда се удвоиха. Двете феи бяха прекрасни. Повече от прекрасни. Чувствени. Жадуващи. Абсолютно невъздържани, изпълнени със страст. Можех да го усетя в тях, чувствах излъчването им. Ако се съгласях на сделката, те щяха да ми подарят една нощ, изпълнена със удоволствие, чувственост, насита и наслада. Мейв и нейната родственица щяха да направят с мен неща, за които можете да прочетете само в списанията.

– Мили „Пентхаус“ – промърморих аз, – никога не съм предполагал, че нещо такова ще се случи и с мен…

– Магьоснико – промърмори Мейв, – по очите ти разбирам, че преценяваш последствията. Твърде много мис-лиш. Това те лишава от сили. Спри с мисленето. Спусни се с нас в земята.

Някаква математическа, безстрастна част от ума ми, натикана някъде отзад в главата ми, ми напомни, че наистина имам нужда от тази информация. Едно просто изяв-ление от Мейв щеше да ми покаже дали е убийца, или не. Давай, каза ми тя. Изобщо няма да боли да платиш цената. Нима не си заслужил малко удоволствия след всичко, което ти се случи? Сключи сделката. Получи информацията. Потопи се в целувките, удоволствието и меката кожа. Поживей си малко – преди да е изтекло взетото назаем време.

Протегнах треперещата си ръка към кристалната кана на масата. Стиснах я здраво. Тя звънтеше и потракваше по чашата, докато си наливах студената, искряща вода.

Усмивката на Мейв стана по-язвителна.

– Хари – рече Били неуверено. – Не ми ли каза току-що, че ще се случи нещо лошо, ако, нали се сещаш, взема храна или вода от фе... от тези хора?

Оставих каната на масата и вдигнах чашата с вода.

Джен потърка бузата си в бедрото на Мейв и промърмори:

– Те никога няма да се променят, нали?

– Не – отвърна Мейв. – Мъжките винаги се хващат на едно и също нещо. Не е ли великолепно?

Разкопчах копчето на дънките си, дръпнах ципа надолу и излях студената вода директно в панталона ми.

Някои внезапни усещания са приятни. Това не беше от тях. Водата беше толкова студена, че в нея се бяха образували малки ледени кристали, сякаш тя се опитваше да замръзне отвътре навън. Студенината стигна точно там, където исках, и всичко, което се намираше в дънките ми, се опита в панически, хипотермичен ужас да се свие в корема ми. Нададох тих вик и кожата ми веднага настръхна.

Постъпката ми постигна желания ефект. Онзи непреодолим, почти животински глад повехна и изчезна. Вече можех да отместя очите си от Зимната дама и нейната родственица и да проясня главата си до нещо, наподобяващо трезво мислене. Тръснах още веднъж глава за всеки случай и отново погледнах към Мейв. Бях изпълнен с гняв и стисках здраво зъби, но положих усилие думите ми да прозвучат поне донякъде учтиво.

– Извинявай, скъпа, но откривам някои проблеми в предложението ти.

Мейв сви устни.

– И какви са те?

– Първо, няма да ти дам детето си. Нито моето, нито което и да е друго, никога. Ако имаш капчица разум в главата си, би трябвало да го знаеш.

И без това бледото лице на Мейв пребледня още повече и тя скочи от трона си.

– Как се осмеляваш…

– Млъквай – изръмжах аз с такава сила, че думата накара стените на балната зала да зазвънят. – Не съм свършил.

Мейв потрепна така, сякаш й бях ударил шамар. Зяпна от изненада и примигна.

– Дойдох тук по твоя покана и под твоя защита. Аз съм твой гост. И въпреки това ти се опита да ме омагьосаш. – Изправих се, опрях ръце на масата и се наведох напред, за да подчертая думите си. – Нямам време за тези глупости. Не можеш да ме уплашиш, лейди – казах аз. – Дойдох тук, за да получа отговори – но ако продължаваш да ме притискаш, ще отвърна на удара. Силно.

Привидният гняв на Мейв се изпари. Тя се облегна на трона си със свити устни и спокойно, загадъчно изражение на лицето.

– Я виж ти. Очевидно не се хваща толкова лесно.

В тишината се разнесе нов глас, спокоен, с отчетлива мъжка дрезгавост.

– Казах ти, Мейв. Трябваше да се държиш учтиво. Всеки, който е обявил война на Червения двор, не би реагирал миролюбиво на натиск.

Говорещият влезе в балната зала през двукрилата врата и спокойно се приближи до банкетните маси и трона на Мейв.

Това беше мъж на около трийсет години, със средно телосложение, с височина около метър и осемдесет. Носеше тъмни дънки, бяла тениска и кожено сако. Тъмни, червеникави петна бяха опръскали тениската и половината му лице. Главата му беше покрита с едва набола тъмна коса.

Когато се приближи, успях да различа и други подробности. На гърлото му имаше клеймо. Белият белег във форма на снежинка изпъкваше ясно. Кожата на половината му лице беше червена и леко подпухнала, от същата страна липсваше половината вежда, а на скалпа му се виждаше петно във формата на полумесец, което бе напълно плешиво – беше обгорял, и то наскоро. Той стигна до трона, отпусна се на едно коляно, излъчвайки някаква спокойна дързост, и подаде една кутия на Мейв.

– Готово ли е? – попита Мейв с почти детинска нетърпеливост. – Защо се забави толкова?

– Не беше толкова лесно, както твърдеше ти. Но го направих.

Зимната дама грабна гравираната кутия от ръката му и очите й грейнаха алчно.

– Магьоснико, това е моят рицар, Лойд от дома Слейт.

Слейт ми кимна.

– Как сте?

– Нетърпелив – отвърнах аз, но му кимнах предпазливо. – Вие сте Зимният рицар?

– Засега да. Предполагам, че вие сте емисарят на Зимата. Задавате въпроси, разследвате и така нататък.

– Да. Вие ли убихте Роналд Руел?

Слейт едва не избухна в смях.

– Бога ми, Дрезден, не си губите времето, нали?

– Днес изпълних дневната си квота за неискрени любезности – отвърнах аз. – Вие ли го убихте?

Слейт сви рамене и отвърна:

– Не. Честно да ви кажа, не съм сигурен, че щях да успея да го убия. Той е в бизнеса по-дълго от мен.

– Той беше възрастен човек – отвърнах аз.

– Както и много други магьосници – посочи Слейт. – Можех да го притисна, да. Но да го убия, е нещо съвсем различно.

Мейв изсъска ядосано и звукът отекна със зловеща сила. Тя вдигна крак и изрита Слейт в рамото. Нещо изпука и силата на ритника запрати Зимния рицар надолу по стъпалата, към маса със седящи около нея Ший. Масата се преобърна и Ший, столовете и рицарят се изтъркаляха на всички страни.

Мейв се изправи на крака, отблъсквайки зеленозъбата Джен. После извади от гравираната кутия нещо, което приличаше на военен боен нож. Той беше покрит с някаква черна желатинова субстанция, наподобяваща изгорял сос за барбекю.

– Ти, глупаво животно – изръмжа тя. – Безполезно. Това е безполезно за мен.

Мейв запрати ножа по Слейт. Дръжката го удари в бицепса на лявата му ръка точно когато той успя да се надигне до седнало положение. Лицето му се изкриви от внезапна ярост. Слейт вдигна ножа, изправи се на крака и закрачи към Мейв с убийствен блясък в очите.

Мейв се изпъна и лицето й засия с внезапна ужасяваща красота. Тя вдигна лявата си ръка, сгъна безименния пръст и палеца си и промърмори нещо на някакъв бълбукащ, непознат език. Около пръстите й се появи синя светлина и температурата в стаята падна с около четирийсет градуса. Тя заговори отново, направи жест с китката си и запрати блещукащи синкави частици срещу Слейт.

Белегът във формата на снежинка внезапно засия и Слейт застина вцепенено на място. Кожата около клеймото посиня, после стана лилава и почерня, разширявайки се като гангрена, заснета на забавен каданс. От устните на Слейт се отрони глухо ръмжене и аз виждах как тялото му трепери в опитите си да продължи наред към Мейв. Той потръпна и направи още една крачка.

Мейв вдигна и другата си ръка, сгъна всичките си пръсти, с изключение на показалеца, и край мен профуча внезапен вятър, който беше толкова студен, че ми секна дъхът. Вятърът се завихри бясно около Слейт, развявайки пешовете на коженото му сако. По миглите и веждите му започна да се образува скреж. Лицето му, което освен гняв вече изразяваше и страдание, посърна и той отново застина на място.

– Успокойте го – промърмори Мейв.

Джен се плъзна зад Слейт, обви шията му с ръце и приб-лижи устата си до ухото му. За миг в погледа му проблесна пламтяща омраза, след което клепачите му натежаха. Джен бавно прокара длан по ръкава на сакото му, пръстите й погалиха китката му. Пред очите ми ръката му бавно се отпусна. Миг по-късно Джен свали сакото от раменете му. Тениската му беше без ръкави; ръцете на Слейт изглеждаха здрави и мускулести – и обсипани със следи от игли. Джен протегна ръка, едно от пикситата се стрелна и й подаде хиподермична игла. Джен я заби в сгъвката на ръката му и без да спира да му шепне, натисна бавно буталото.

Очите на Слейт се обърнаха навътре и той се свлече на колене. Джен коленичи заедно с него, увита около тялото му като водорасли около плувец, без да се отдръпва от ухото му.

Мейв свали ръцете си и студеният вятър утихна. Тя притисна трепереща длан към лицето си и отстъпи назад към трона; отпусна се вдървено в него, без да отмества присвитите си очи от все по-размекващата се фигура на Слейт. Скулите й изпъкваха повече от всякога, очите й изглеждаха още по-хлътнали. Тя се вкопчи в облегалките на трона с потрепващи пръсти.

– Какво беше това, по дяволите? – прошепна Били.

– Вероятно нещо, което тук минава за учтив спор – промърморих аз. – Ставай. Тръгваме си.

Изправих се. Погледът на Мейв се стрелна към мен. Гласът й прозвуча сухо, дрезгаво.

– Сделката ни не е завършила, магьоснико.

– Но този разговор е.

– Все още не съм отговорила на въпроса ти.

– Запази отговора за себе си. Вече не ми е нужен.

– Не ти е нужен? – изненада се Мейв.

– Не ни е нужен? – попита Били.

Кимнах към Слейт и Джен.

– Наложи се да впрегнеш всичките си сили, за да го удържиш. Погледни се. Горивото ти почти се изчерпа от сблъсъка ти със собствения ти рицар. – Тръгнах да слизам по стълбите, последван от Били. – Освен това си немарлива, скъпа. Безразсъдна. Чисто убийство като това на Руел изисква план, а това не е в твоя стил.

Усетих как погледът й се забива в гърба ми като ледени игли. Не й обърнах внимание.

– Не съм ти дала позволение да си тръгваш, магьоснико – изрече тя с леден глас.

– Не съм го искал.

– Няма да забравя наглостта ти.

– Аз сигурно ще я забравя. Не е нищо особено. Хайде, Били.

Стигнах до двукрилата врата и излязох. Веднага щом и двамата се озовахме отвън, вратата се хлопна със силен трясък, който ме накара да подскоча. Възцари се внезапна, пълна тъмнина и аз започнах да се опипвам за амулета ми, докато сърцето ми подскачаше паникьосано.

Спектралната светлина от амулета ми показа първо изопнатото лице на Били, а след това и мястото непос-редствено около нас. Двукрилата врата беше изчезнала. На мястото й се виждаше само сива каменна стена.

Били издаде звук, имитиращ преглъщане. Поклати глава, зашеметен.

– Къде изчезнаха?

Допрях пръстите си върху каменната стена и я изследвах с магьосническите си сетива. Нищо. Просто скала, не илюзия.

– Да пукна, ако знам. Сигурно вратата е водела до някакво далечно място.

– Нещо като телепорт?

– По-скоро като временен вход до Небивалото – отвърнах аз. – Или пряк път през Небивалото към някое друго място на Земята.

– Доста напрегнато стана там вътре. Когато тя направи студа. Никога не съм виждал нещо такова.

– Немарлива работа – отвърнах аз. – Опитвайки се да озапти Слейт, тя вложи всичките си сили в играта с температурата. Дори дете щеше да се справи по-добре.

Били се засмя тихо.

– След всичко, което видяхме току-що, друг на наше място щеше още да трепери. А ти я оценяваш като руски съдия.

– Ами съди ме. – Свих рамене. – Тя е силна. Силата не е всичко.

Били ме погледна.

– Можеш ли да направиш същото като нея?

– Сигурно ще използвам огън.

Веждите му се изстреляха нагоре и на лицето му се изписа уважение.

– Наистина ли смяташ, че Мейв не е убийцата?

– Наистина – отвърнах аз. – Това убийство е направено така, че да изглежда като нещастен случай. Мейв очевидно има проблеми с контролирането на импулсивността си. Което не я прави точно методичен убиец.

– А Слейт?

Поклатих глава и сбърчих вежди.

– За него не съм уверен. Той е смъртен. Няма как да сме сигурни, че не ни е излъгал. Но аз намерих онова, което търсех, плюс още няколко неща в допълнение.

– Тогава защо се мръщиш?

– Защото получих само още повече въпроси. Всички ме карат да бързам. Феите не постъпват така. Те са практически безсмъртни и никога не бързат. Но и Маб, и Грималкин се опитаха да ме пришпорят. Мейв също се опита да ми приложи тактиката със сделката под натиск, сякаш нямаше време за нещо по-изтънчено.

– И защо така?

Въздъхнах.

– Нещо става. Ако не намеря убиеца, двата двора ще започнат война един срещу друг.

– Това обяснява всичките мотиви от Втората световна война в дрехите им.

– Да, но не и защо времето е от такова значение. – Поклатих глава. – Ако бяхме останали по-дълго, може би щях да науча повече, но обстановката там стана много изнервена.

– Предпазливост, храброст – кимна Били. – Сега си тръгваме, нали?

– Елидий? – казах аз. Почувствах размърдване в косата ми и мъничкото пикси изскочи и започна да кръжи във въздуха пред мен. – Можеш ли да ни отведеш до колата ми?

Пиксито присветна утвърдително и се стрелна напред. Вдигнах амулета си и го последвах.

Двамата с Били мълчахме, докато нашата водачка не ни изведе от подземния лабиринт недалече от мястото, където бях паркирал Синята костенурка. Минахме напряко по една тясна улица.

Някъде по средата й Били ме сграбчи за ръката и ме дръпна зад гърба си.

– Хари, назад! – извика той, засили се и изрита металната кофа за отпадъци.

Тя полетя във въздуха и се стовари върху нещо, скрито зад нея, което не бях забелязал. Някой изпръхтя и изохка от болка. Били пристъпи напред и вдигна металния капак, който беше паднал на земята. Засили се и го стовари върху фигурата. Разнесе се силно дрънчене.

Отстъпих назад, за да съм сигурен, че имам пространство за действие, и отново посегнах към амулета си.

– Били – казах аз, – какво става, по дяволите?

Усетих внезапното присъствие зад гърба си твърде късно, за да успея да се отдръпна. Една ръка с размера на чиния ме стисна за врата като менгеме и ме вдигна във въздуха. Почувствах как петите ми се повдигат, докато накрая само пръстите ми едва успяваха да достигнат земята.

– Пусни амулета и го повикай обратно, магьоснико – изръмжа нечий глас, женски контраалт. – Извикай го обратно, преди да съм ти строшила врата.