Летният рицар

Глава 20

– Мърфи! – изкрещях аз. – Разкарай се от тук!

Чудовището растение... Не, почакайте. Не може да наричам това нещо „чудовището растение“. Ще стана за смях. Когато положението е напечено, трудно се измислят добри наименования, затова реших да използвам едно, което бях чувал от Боб.

Хлородемонът ме повдигна и ме разтърси като чифт маракаси. Съсредоточих се върху защитната ми гривна, потиснах страха си и напрегнах волята си. Усетих пощипване по кожата, когато щитът ме обгърна, и побързах да го оформя в сфера. Едва успях да свърша навреме. Хлородемонът ме запрати към един от стълбовете на оградата. Без щита гърбът ми сигурно щеше да замине. Ударих се в стълба и почувствах как щитът се стегна около мен, разнасяйки силата на удара по цялото ми тяло, вместо само на мястото на сблъсъка. Щитът преобразува част от кинетичната енергия на удара в светлина и топлина, докато останалата част се усети като рязък натиск. Общо взето, се почувствах така, сякаш ми бяха облекли костюм от някаква гореща еластична тъкан, който ми беше с три номера по-малък. Изкара ми въздуха от дробовете. По повърхността на ограждащата ме сфера проблеснаха сини и оранжеви светлини.

Сблъсъкът не ме отхвърли много назад, просто паднах на бетона. Щитът реагира и на този удар, но с по-слабички проблясвания. Изправих се и отскочих встрани от хлородемона, но той ме последва, отблъсквайки настрани стойката с колове за домати. Доближи ме с проблясващи зелени очи. Аз хукнах към оградата в дъното на парцела, хлородемонът отново замахна към мен с огромния си юмрук.

Вдигнах срещу него гривната щит, но ударът ме отхвърли на десетина фута назад и аз се стоварих върху огромните метални стелажи, върху които бяха подредени стотици петдесетфунтови торби с естествени и изкуствени торове и разсадна пръст. Останах да лежа замаян известно време, загледан в табелата, на която с големи червени букви беше написано: ПРЕПАРАТИ ПРОТИВ ПЛЕВЕЛИ САМО ЗА 2,99!!! Хванах се за нея и се изправих на крака тъкмо навреме, за да избегна поредния нацелен в главата ми юмрук.

Вместо мен той улучи металните стелажи; разнесе се скърцане на огъващ се метал, хлородемонът зави от болка, погледна димящия си юмрук и отново изпищя; очите му заблестяха още по-ярко, още по-гневно.

– Стомана – промърморих аз. – Значи, и ти си някакво фейско нещо.

Погледнах към грамадните стелажи, покрай които тичах. Секунда по-късно чух зад гърба си стъпките на хлородемона. Започнах да събирам волята си и дори свалих физическия щит, като оставих единствено едно малко защитно поле, което да не допуска мъглата до главата ми. За внезапния ми отчаян план се нуждаех от цялата сила, която успеех да събера – а ако не се получеше, щитът ми, така или иначе, нямаше да може да ме предпазва още дълго време. Рано или късно, хлородемонът щеше да разбие защитите ми и да ме разплеска на тор.

Дръпнах напред, но той отново набра инерция и започна да ме настига. Когато стигнах до края на стелажите, се обърнах с лице към него.

Гръм и мълния, това нещо беше голямо. По-високо от Грум. Можех да виждам през него на местата, където клоните и листата не бяха добре смесени с пръст, но това не го правеше по-малко масивно или опасно.

Ако планът ми се провалеше, нямаше да живея достатъчно дълго, за да имам време да съжалявам за това.

В голямата си част магията има нужда от време – да се нарисуват кръговете, да се събере енергия, да се привлекат сили. Бързата мръсна магия, призоваването, се нуждае единствено от усилие на волята и се освобождава почти неконтролируемо. Трудна е и много опасна. Хич ме няма в призоваването. Знам само две заклинания, които мога да направя както трябва, и дори те изискват точка на фокусиране, като гривната ми или стрелящата пръчка, за да мога да ги контролирам.

Но с разни прости нещица, за които трябват много енергия и не чак такъв финес, обикновено се справям добре.

Вдигнах ръце и мъглата се раздвижи от внезапния въздушен поток. Когато хлородемонът се приближи, затворих очи, изливайки още енергия, и улових вятъра.

– Vento – промърморих аз, усещайки вихрите от сила. Хлородемонът изрева така, че косъмчетата ми настръхнаха от страх, а вятърът стана още по-силен: – Vento! Vento, ventas servitas!

Магическата енергия потече по протегнатите ми ръце и се изстреля в нощта. Вятърът нададе силен вой, изви се в свистящ циклон и се устреми към тежките метални стелажи.

Хлородемонът отново изпищя и се спря на няколко ярда от мен, зашеметен от призованата от мен буря.

Огромните тежки стелажи, отрупани с тонове материали, изстенаха възмутено и се събориха върху хлородемона с гръмотевично дрънчене, което едва не ме оглуши, и разтърсиха здраво пода.

Хлородемонът беше силен, но не чак толкова. Той беше размазан като храстче под булдозер и не спря да пищи, докато рафтовете го разкъсваха и прогаряха тялото му. Над него се издигна смрадлив сивкав пушек и хлородемонът продължи с писъци да се гърчи под стоманените стелажи.

След усилията, които хвърлих в заклинанието, ме връхлетя ужасна умора и аз погледнах навъсено към падналите стелажи.

– Повален – изпъшках, – но не унищожен. По дяволите.

Погледът ми се задържа още миг върху стелажите, след което реших, че хлородемонът сигурно няма да успее да се измъкне поне още няколко минути. Тръснах глава и тръгнах към вратата. Надявах се, че Грум не е изкривил резетата така, че да не мога да се измъкна.

Напразни надежди. Металното резе на вратата беше направено на решето от ноктите му. Те бяха оставили дълбоки дупки, като от промишлен перфоратор. Отбелязах си да не се заблуждавам, че стоманата може да спре ноктите на Грум. Погледнах нагоре и реших да поема риска и да се изкатеря през оградата, преминавайки през бодливата тел.

Бях стигнал някъде до средата, когато Мърфи изкуцука от мъглата, насочила пистолета си към мен.

– Хей, хей, Мърф! – казах аз. Показах й празните си ръце и тутакси паднах на земята. – Това съм аз.

Тя свали пистолета и си позволи да въздъхне.

– Господи, Хари. Какво правиш?

– Двубой в клетката на смъртта. Аз спечелих. – Хлородемонът зад гърба ми нададе нов писък, размърда се и стелажите простенаха. Преглътнах шумно и погледнах назад. – Но реваншът не изглежда обещаващо. Ти къде беше?

Тя завъртя очи.

– Пазарувах.

– Къде са Грум и гулът?

– Не знам. Следите от кръвта на гула водят навън, но някой стреля по мен и аз тръгнах след него. Не съм виждала огрето. – Тя погледна към резето на вратата. – По дяволите. Май те е заключил тук, а?

– Горе-долу. Простреляха ли те?

– Не, защо?

– Куцаш.

Мърфи се намръщи.

– Да. Някой от онези кучи синове сигурно е разсипал куп стъклени топчета по пода. Подхлъзнах се на едно. Ударих си коляното.

– О! – отвърнах аз. – Уф.

Мърфи примигна.

– Ти ли го направи?

– Ами тогава ми се стори добър план.

– Хари, това не е план, а нещо, излязло от „Шантавите рисунки“.

– Можеш да ме убиеш по-късно. Сега ми помогни да се измъкна от тук. – Погледнах нагоре към бодливата тел и присвих очи. – Може би ако намериш някоя вила, ще успееш да я повдигнеш нагоре, така че да мога да се пров-ра между нея и оградата.

– Намираме се на двайсет крачки от секцията за инструменти, гений – каза Мърфи.

После се изгуби с накуцване в мъглата и половин минута по-късно се върна с клещи резачи. Проряза ми един отвор в мрежата и аз се промъкнах през него, докато хлородемонът отново раздрънкваше стелажите.

– Бих могъл да те целуна – казах аз.

Мърфи се ухили.

– Миришеш на оборски тор, Хари. – Усмивката й се стопи. – Сега какво?

Заклещеното чудовище събори няколко малки рафта и аз нервно потърках тила си.

– Първата ни работа е да се измъкнем от тук. Това нещо е обезвредено за момента, но скоро ще успее да се освободи.

– Какво е то?

– Хлородемон – отвърнах аз.

– Какво?

– Растение чудовище.

– Аха, ясно.

– Трябва да се махнем от тук.

Мърфи поклати глава.

– Който варди изхода, сигурно може да вижда и другите врати. Появилата се на прага фигура е отлична мишена. Точно в обхвата му.

– Как са успели да те видят в мъглата, по дяволите?

– Това важно ли е? Просто могат, което означава, че не можем да излезем през входната врата.

– Да – отвърнах аз. – Права си. Изходите са блокирани, онова нещо е в градинския център, обзалагам се, че огрето Грум дебне отзад.

– Да, огрето. Какъв е проблемът с него?

– Куршумите отскачат от кожата му и той се отръсква от магията, както гъска отръсква вода от перата си. Силен е и доста бърз, освен това е по-умен, отколкото изглежда.

Мърфи изруга тихо.

– Значи, не можеш да го взривиш, както направи с лу-гару?

Поклатих глава.

– Веднъж вече го прострелях. Все едно го наплюх.

– Като че ли нямаме голям избор на изходи.

– Дори да имахме, Грум или това растително нещо ще ни подгонят, така че ни трябва кола.

– Трябва да минем през един от двамата.

– Знам – отвърнах аз и тръгнах към вътрешността на магазина.

– Къде отиваш? – извика Мърфи.

– Имам план.

Тя закуцука подир мен.

– Дано да е по-добър от предишния.

Изсумтях в отговор. Нямаше смисъл да се съгласявам с нея.

И двамата осъзнавахме, че ако този план не се окажеше по-добър от предишния, ни очакваше просто „Т-т-т-това е всичко, приятели!“, както казваше Порки Пиг.