Летният рицар

Глава 32

Кавалерийските атаки разчитат на инерцията. Цяла камара коне и ездачи се носят в една посока и мачкат всичко по пътя си. Когато кавалерията на Ший се понесе с гръм и трясък по речния бряг и сърцето ми заблъска в гърдите, а краката затрепериха от страх, аз осъзнах, че ако искам да оцелея в следващите няколко секунди, трябва да намеря начин да открадна тая инерция и да я използвам.

Пуснах стрелящата пръчка на земята и сграбчих жезъла с две ръце, протягайки го пред мен. В този момент ездачите започнаха с бързи размахвания на ръцете да издигат пред себе си магическа защита, за да отразят всяко заклинание, което бих могъл да хвърля срещу тях.

Но конете им нищо не правеха.

Издигнах пред себе си щит, но не във вида на висока стена. В нея щяха да се врежат десетки елитни рицари Ший, а аз не познавам нито един магьосник, който да издържи на такава сила. Не, издигнах щита си на височина от някакви си два фута и го разпънах на земята пред краката на коня на Слейт.

Жребецът на Зимния рицар, гигантски сивкавозелен звяр, така и не разбра какво му се случи. Ниската стена, която бях издигнал, се вряза в краката му и той с писък се строполи върху мъгливата земя, повличайки Слейт заедно със себе си. Талос, който яздеше от дясната страна на Слейт, не успя да реагира навреме, за да спре жребеца си или да избегне стената, но успя да отскочи встрани, когато конят му загуби равновесие, претърколи се на земята с ловкостта на герой от екшънфилм и скочи на крака. Завъртя се вихрено, в ритъма на монотонната песен на бойното поле, и замахна с меча си към главата ми.

Смътно долавях писъците на останалите коне, които се спъваха не само в стената ми, но и се блъскаха един в друг, но нямах представа как се е отразило заклинанието на останалите воини Ший. Бях твърде зает с избягването на първия удар на Талос и отскачането от втория.

Мерил застана между нас и прихвана меча на Талос с кръстосаните си меч и мачете. Напрягайки всичките си мускули, тя се опита да удържи лорд-маршала на Лятото. Вече бях изпитвал силата на нечистокръвното момиче, но Талос просто се съсредоточи и бавно започна да я преодолява.

– Защо го правиш, нечистокръвно дете? – извика той. – От толкова време се бориш срещу Зимата. Безполезно е. Отстъпи. Не ти желая злото.

– Както не го желаеш и на Лили? – изкрещя Мерил. – Как можа да й го причиниш?

– Не ми достави удоволствие, дете, но не решавам аз – отвърна Талос. – Тя е моята кралица.

– Но не е моя – изръмжа Мерил и нанесе удар с глава в носа на Талос.

Ударът беше толкова силен, че дори аз от мястото си успях да чуя звука от сблъсъка, а лорд-маршалът отстъпи няколко крачки назад и падна.

Мерил не видя как Слейт се надигна от земята и светкавично се хвърли към нея.

– Мерил! – изкрещях аз, опитвайки се да надвикам грохота на сражението. – Пази се!

Тя не ме чу. Мечът на Зимния рицар я удари под най-долното ребро и обледената стомана прониза тялото й и се подаде отзад като окървавено стръкче трева. Мерил се олюля и ахна с широко отворена уста. Брадвата и мачетето паднаха от ръцете й.

– Мерил! – извика отнякъде Фикс.

Слейт се изсмя и каза нещо, което не можах да чуя. След това рязко завъртя меча в тялото и го измъкна. Мерил го погледна и протегна ръка. Слейт я плесна презрително настрани и й обърна гръб. Тя се строполи безжизнено на земята.

В гърдите ми се надигна ярост и аз се изправих на крака, стиснал жезъла с двете си ръце. Слейт се пресегна и с една ръка помогна на Талос да стане.

– Слейт! – изкрещях аз. – Ти, гаден убиецо!

Зимният рицар се обърна рязко към мен, вдигайки меча си в отбранителна позиция. Очите на Талос се разшириха и пръстите му описаха във въздуха няколко бързи защитни движения.

Събрах целия си гняв и протегнах сетивата си към земята под краката ми, откривайки яростта на бурята, която можеше да се мери с моята. Забих края на жезъла си в мъгливата облачна земя, сякаш пробивах дупка в замръзнало езеро, след което протегнах дясната си ръка към Зимния рицар.

– Ventas! – изкрещях аз. – Ventas fulmino!

Енергията на бурята потече с рев през тялото ми в дървото на жезъла ми и от дясната ми ръка изригна синкавобяла мълния, която удари острието на Слейтовия меч. Рицарят бе обгърнат от облак небесносини искри.

Тялото му се разтърси и гърбът му се изви в дъга назад. Тресна гръм и електрическият заряд изхвърли Слейт във въздуха. Ударната вълна от мълнията събори мен и всички, които се намираха наблизо, на земята.

Всички, с изключение на Талос.

Лорд-маршалът на Лятото устоя на стихията, прикривайки очите си с ръка, сякаш тя беше просто лекичък ветрец. В настъпилата оглушителна тишина той вдигна меча си и тръгна към мен.

Докопах стрелящата пръчка, която лежеше на земята до мен, вдигнах я и изстрелях огнен заряд в Талос. Лордът на Ший дори не си направи труда да го отбие. Зарядът го удари и отлетя встрани, а с един замах на меча си Талос изби стрелящата пръчка от ръката ми. Вдигнах жезъла си в жалък опит да се прикрия, но той изби и него.

Слухът ми бе успял да се възстанови дотолкова, че да го чуя как казва:

– И това е краят.

– Адски си прав – промърморих аз. – Погледни надолу.

Той погледна.

Докато Талос избиваше жезъла от лявата ми ръка, с дясната бях извадил револвера. Облегнах лакътя си на земята и натиснах спусъка.

От дулото на пистолета се разнесе гръм, по-силен от първия. Куршумът като че ли не успя да пробие черната ризница, защото не прониза Талос, както очаквах. Вместо това го удари със силата на ковашки чук, отхвърли го назад и го запрати на земята. Известно време той остана да лежи зашеметен.

Това беше евтин трик, но бях попаднал в шибана война и бях ядосан не на шега. Изритах го в лицето с тока на ботуша ми, след което се наведох и започнах да го удрям с тежката цев на револвера, докато опитите му да се защити секнаха и той остана да лежи неподвижно, а кожата на лицето му се покри с мехури и изгоря на местата, където металът го беше докосвал.

Вдигнах глава тъкмо навреме, за да видя как Лойд Слейт с безсилно висяща дясна ръка, замахва към главата ми с половинката на счупено копие. Проблесна светлина и болка и аз паднах на земята твърде зашеметен, за да разбера колко зле съм бил ударен. Опитах се отново да използвам пистолета, но Слейт го грабна от ръката ми, завъртя го около показалеца си и насочи цевта му към главата ми, натискайки петлето с палец. Видях как дулото се приближава и разбрах, че Слейт няма да губи време в произнасянето на последен драматичен монолог. Щом зърнах тъмния кръг на цевта, аз се извъртях настрани, вдигайки ръце. Пистолетът изгърмя и аз зачаках да видя светлината в края на дългия, спускащ се спирално надолу тунел.

Слейт пропусна. Един животински яростен писък го накара рязко да обърне глава настрани към новия нападател.

Стиснал водопроводния ключ с двете си ръце, Фикс го стовари върху китката на Лойд Слейт. Разнесе се зловещо хрущене на строшени кости и револверът ми полетя към водата. Слейт изръмжа и замахна към Фикс със счупената си ръка, но дребничкият мъж беше бърз. Той посрещна удара с водопроводния ключ, който стискаше с двете си ръце, и Слейт изпищя и се олюля от удара.

– Ти я нарани! – изпищя Фикс. Следващият му замах нанесе удар в лявото коляно на Слейт и повали Зимния рицар на земята. – Нарани Мерил!

Слейт се опита да се изтърколи настрани, но Фикс нанесе два силни удара с водопроводния ключ по гърба му. Очевидно Слейт все още разполагаше с някаква част от силите, които му бяха позволили да отслаби удара на мълнията, иначе не би издържал на студената стомана на оръжието на Фикс. Малкият нечистокръвен удряше по гърба на Слейт и крещеше, докато един от ударите не попадна върху тила му. Зимният рицар се отпусна и повече не помръдна.

Фикс се приближи до мен и ми помогна да се изправя. Междувременно вълците ни заобиколиха, оголили зъби; неколцина от тях бяха окървавени. Погледнах замаяно над главите им и видях, че воините Ший се прегрупират, носейки със себе си няколко ранени. Един кон лежеше на земята и пищеше, останалите се бяха разбягали. Само един от воините все още се държеше на седлото – строен Ший в зелени доспехи, с лице, покрито със забрало. Стиснали оръжията си в ръце, те се приготвиха отново да ни нападнат.

– Помогнете ми – рече умолително Фикс, опитвайки се да повдигне Мерил за раменете.

Пристъпих към него с омекнали крака, но някой притича покрай мен. Били, гол и оплискан с ярка фейска кръв, подхвана Мерил и я издърпа зад редицата върколаци.

– Лоша работа – каза той. – Имахме едно предимство – че конете им се страхуват от нас. Не знам как ще се справим срещу пеши воини. Почти всички от нас са ранени. Как е Хари?

– По дяволите – изхриптя с усилие Мерил. – Пуснете ме. Не е чак толкова зле. Погрижете се за магьосника. Ако му се случи нещо, никой от нас няма да си отиде вкъщи.

– Мерил – каза Фикс. – Мислех, че си ранена зле.

Нечистокръвното момиче седна с пребледняло лице и пропити с кръв дрехи.

– По-голямата част не е моя – рече тя, но аз знаех, че лъже. – Как е той?

Били ме беше сложил да седя на земята и почувствах как пръстите му опипват главата ми. Когато докосна раненото място, се намръщих. Седенето ми помогна и аз започнах да се освестявам.

– Черепът не е счупен – каза Били. – Може би има сътресение, не знам.

– Дайте ми няколко минути – казах аз. – Ще се справя.

Били постави успокояващо ръка на рамото ми.

– Добре. Но ще трябва да бягаме, Хари. Битката се пренася насам.

Били беше прав. Чувах приближаването на още коне някъде в мъглата и тропането на стотици гоблински ботуши.

– Не можем да избягаме – каза Мерил. – Аврора все още държи Лили.

– Ще говорим по-късно – каза Били. – Ето ги, идват!

Фигурата му се размаза и той отново застана на четири крака във вълчия си вид; ние се обърнахме и видяхме приближаващите се воини Ший.

Реката зад гърбовете им внезапно закипя и от водата изскочи нов отряд от кавалеристи в синьо и виолетово. Конниците също бяха Ший, но носеха странни доспехи, украсени със стилизирани снежинки. Не бяха много – само около дузина – но всичките яздеха коне и нападаха откъм гърба. Врязаха се в редиците на Летните воини, размахали мечовете си, водени от воин с чисто бяла ризница с чисто бяло, сияещо острие в ръка. Воините на Лятото побягнаха, но ги бяха хванали в капан и те го знаеха.

Водачът на зимната атака посече един воин и се обърна към друг, като бързо размаха ръката си в поредица от жестове. Ръката му беше обвита със студена сила и един от воините на Лятото просто замръзна на мястото си и от него се заразнася силно пропукване; по бронята му започнаха да се появяват ледени кристалчета, сякаш тялото му бе започнало да замръзва отвътре навън. За няколко секунди златистозелената му фигура беше обвита в леден блок, а бледият ездач просто смушка коня си и той удари леда с копито.

Блокът се пръсна на малки парчета, които изпопадаха на земята.

Бледият ездач свали шлема си и ме стрелна със сияйна момичешка усмивка. Това беше Мейв, Зимната дама; зелените й очи сияеха със свирепа жажда за кръв, плитките й бяха прилепнали към главата. Тя небрежно облиза кръвта от меча си, а междувременно още един от воините на Лятото падна на колене, с гръб към реката, вдигнал меча си в отчаян опит да спре връхлитащите го конници.

Водата отново закипя и две бледи, прекрасни ръце се подадоха навън и се вкопчиха в гърлото му. Зърнах златисти очи и усмивка, разкриваща зелени зъби, а писъкът на воина секна изведнъж и той се скри под водата. Воините на Лятото отстъпваха бързо и организирано. Останалите ездачи се впуснаха да ги преследват.

– Кръстницата ти ти изпраща поздрави – извика ми Мейв. – Щях да пристигна по-скоро, но тогава щеше да се стигне до честен двубой, а аз не ги обичам.

– Трябва да стигна до масата – извиках й аз.

– И аз така разбрах – отвърна Мейв. Тя подкара коня си към неподвижната фигура на Лойд Слейт и на красивото й младо лице грейна нова ослепителна усмивка. – Моите ездачи провеждат атака малко по-надолу по реката и изтласкват силите на Лятото насам. Можеш да тръгнеш нагоре по потока. – Тя се наведе от седлото и измърка: – Здравей, Лойд. Трябва да поговорим.

– Добре тогава – изпъшка Мерил. – Можеш ли да вървиш, магьоснико?

Вместо отговор се изправих на крака. Мерил също стана, но аз видях, че лицето й се изкриви от болка. Фикс вдигна окървавения си водопроводен ключ. Аз взех жезъла, но стрелящата пръчка не се виждаше никъде. Наблизо се въргаляше черната докторска чанта и аз си я прибрах, като набързо прегледах съдържанието й, преди да я затворя.

– Добре, народе, да тръгваме.

Затичахме се нагоре по реката. Не знаех колко далеч трябва да стигнем. Около нас царяха хаос и объркване. Прелетяха облак пиксита, а малко по-нататък се натъкнах на паяци с размерите на футболни топки; те бяха разпънали паяжините си, в които се гърчеха десетки пиксита. Група фейски хрътки, зелени, сиви и диви, тичаха по петите на дълго пантероподобно същество, което се носеше към водата. Профучаваха стрели и навсякъде лежаха мъртви и умиращи феи.

Най-накрая земята под краката ми започна да се надига и поглеждайки напред, аз видях пред нас хълма, върху който се намираше Каменната маса. Дори успях да различа грамадната фигура на Корик до нея; кентавърът отстъпваше от каменната статуя на Лили, която явно току-що бе оставил на масата. До него се виждаше стройната фигура на Аврора, която бе слязла от коня си и ни гледаше яростно.

– Лили! – извика Мерил, но гласът й затрепери. Фикс се обърна с тревога към нея; Мерил се отпусна на едно коляно и грозното й честно лице се изкриви от болка. – Вземи я, Фикс. Спаси я и я отведи у дома. – Тя се огледа и погледът й се спря върху мен. – Ще му помогнете ли?

– Нали ми плати за това – отвърнах аз. – Остани тук. Направи достатъчно.

Мерил поклати глава.

– Само още нещо – каза тя, но се отпусна на земята и пъшкайки, притисна ръка върху раната си.

Аврора заповяда нещо на Корик. Кентавърът се поклони и препусна към нас, стиснал копието си в ръка.

– Мамка му – изругах. – Били, тоя тип е много силен. Не се приближавайте до него. Вижте дали можете да му отвлечете вниманието.

Били излая утвърдително и върколаците се затичаха срещу приближаващия се кентавър. Заобиколиха го в кръг и един по един, избягвайки копитата му и копието, започнаха да го хапят по хълбоците и задника.

– Остани с Мерил – казах на Фикс и тръгнах към Каменната маса, заобикаляйки върколаците.

Приближих се достатъчно, за да видя как Аврора се е надвесила над статуята на Лили. В ръката си държеше Разнищника на Зимната майка, притискаше го към статуята и дърпаше свободните нишки, като постепенно го разплиташе. Почувствах нещо, някакво тъмно привличане, което разтърси магьосническите ми сетива. Под изящните пръсти на Аврора Разнищникът започна постепенно да се разпада.

Протегнах ръка – адреналинът и болката ми даваха достатъчно енергия за заклинание.

– Ventas servitas! – изкрещях с цяло гърло. Внезапен порив на вятъра подхвана Разнищника, изтръгна го от ръцете на Аврора и го понесе към мен. Улових го, оплезих се на Аврора и извиках: – Мийк, мийк!¹² – след което хукнах с всички сили.

¹² Викът на Пътния бегач от анимационното филмче за пътния бегач и Уили Койота. – Б. пр.

– Проклет да си, магьоснико! – изпищя Аврора и гласът й се заби в мен като остри нокти. Тя вдигна ръце и изкрещя още нещо; земята започна да се тресе под краката ми и аз изгубих равновесие. Паднах и се затъркалях надолу, докато не стигнах до подножието на хълма. Отне ми цяла секунда, за да си поема дъх, след което се претърколих по гръб и се надигнах до седнало положение.

Силен порив на вятъра ме блъсна в лицето, събори ме обратно на земята и изтръгна Разнищника от ръцете ми. Погледнах нагоре и видях как Аврора небрежно го хвана и тръгна по хълма. Опитах се да се изправя и да я последвам, но вятърът продължаваше да ме притиска към земята.

– Никакви прекъсвания повече – сопна се Аврора и направи жест с едната си ръка.

Земята изпищя. От нея внезапно израсна плътна ограда от тръни, дълги колкото дланта ми. Тя обгради целия хълм с толкова плътна стена, че не можех да видя Аврора зад нея.

Опитах се да се преборя със заклинанието на Лятната дама, но не успях да го преодолея физически, а дори не се опитах да го разбия с чисто магическа сила. Отказах се от борбата и затворих очи, като започнах да го опипвам отвътре, търсейки слабото му място. Но точно тогава Фикс се развика:

– Хари? Хари! Помощ!

Един от върколаците нададе силен вой от болка; последва го друг. Концентрацията ми отслабна и аз се опитах да я възстановя. Тези хора бяха дошли тук заради мен и проклет да бях, ако позволях нещо да им се случи. Опитах се да се съсредоточа, да намеря нишката, която да подръпна и да разплета заклинанието на Аврора, но страхът, гневът и тревогата ми пречеха. Те осигуряваха добра енергия за заклинания, но това беше деликатна работа и сега чувствата ми, често източник на сила, само ми пречеха.

Разнесе се тропот на копита, който разтърси земята. Вдигнах глава и видях воин в зелени доспехи, единственият от онзи кавалерийски отряд на Летните Ший, който бе останал на коня си. Той се извисяваше над мен, конят му риеше земята с копито, а копието му се целеше в главата ми.

– Недей! – казах аз. – Почакай!

Но ездачът не ми обърна никакво внимание. Той повдигна ръка, за да нанесе удара, върхът на копието проблесна със сребриста светлина и полетя надолу към незащитеното ми гърло.