Летният рицар

Глава 2

Откарах Били до жилището му близо до университетското градче. Съмнявах се, че гулът ще се оплаче в полицията, но за всеки случай изтрих отпечатъците върху пушката. Били я загърна в една кърпа, захвърлена на задната седалка на костенурката ми, и я взе със себе си, като обеща да се отърве от нея. Приятелката му Джорджия – стройна девойка, с един фут по-висока от него – го чакаше на терасата, облечена с тъмни шорти и яркочервено горнище на бански костюм, щедро изложила на показ придобилата впечатляващ тен кожа по начин, доста по-уверен и предизвикателен, отколкото бих предположил преди година. Боже, колко са пораснали децата.

В мига, в който Били излезе от колата, Джорджия рязко вдигна глава от книгата си и ноздрите й се разшириха. Тя се скри в къщата и го посрещна на вратата с комплект за първа помощ в ръцете си. Хвърли поглед към колата с разтревожено изражение и ми кимна. Махнах й в отговор, опитвайки се да изглеждам дружелюбен. Съдейки по изражението й, не бях успял. Те влязоха в жилището, а аз потеглих, преди някой да излезе и да започне да се социализира с мен.

След минута спрях колата, изгасих двигателя и поглед-нах накриво отражението си в огледалото за обратно виждане на костенурката.

Направо се стреснах. Знам, че звучи глупаво, но не държа огледала вкъщи. Твърде много твари използват огледалата вместо прозорци, дори вместо врати и това е риск, който предпочитам напълно да избягвам. Не се бях поглеждал в огледалото от седмици.

Изглеждах така, сякаш ме бе прегазил влак.

Имам предвид, в по-голяма степен от обикновено.

В нормално състояние чертите на лицето ми са издължени, сухи, ръбести. Косите ми са почти черни в съчетание с черните очи. Сега под тях имаше сиви и възморави сенки. Дълбоки. Чертите на лицето ми – там, където не ги покриваше небръснатата от няколко месеца брада – изглеждаха остри като ръбовете на визитна картичка.

Косата ми беше пораснала дълга и рошава – не като на младите секси рокзвезди, а от типа „на Шаро му е време за подстрижка“. Дори не беше симетрична, заради изгарянето, което получих при взрива на бомба, донесена ми в кутия за пица – във времената, когато все още можех да си позволя да поръчам пица. Кожата ми беше бледа. Даже пепелява. Изглеждах като малко разгорещена Смърт, която някой е убедил да участва в Бостънския маратон. Изглеждах уморен. Прегорял. Изцеден.

Облегнах се назад в седалката ми.

Мразя да се оказва, че греша. Но изглежда, в случая Били и върколаците (звезди и камъни, звучаха като някоя рокгрупа) имаха право. Опитах се да си спомня кога за последно съм се подстригвал или вземал душ. Бях се къпал миналата седмица. Или не?

Покрих лицето си с треперещи ръце. Напоследък бях изгубил представа кога е ден и кога – нощ. Прекарвах цялото си време в лабораторията под апартамента ми, на подсутеренния етаж. Сред влажни каменни стени, без нито един прозорец. Биоритъм друг път! Напълно бях престанал да обръщам внимание на деня и нощта. Имаше твърде много неща, върху които да мисля, за да се занимавам с подобни дреболии.

Преди девет месеца за малко да убият приятелката ми. И убийството не беше най-лошото, което я заплашваше.

Когато се запознахме, Сюзан Родригес работеше като репортер в жълтия вестник „Аркейн“. Тя беше един от малкото хора, които се опитваха да приемат идеята, че свръхестественото е нещо реално съществуващо. Тя се вкопчваше във всяка подробност, във всяка история, във всяка унция доказателства, които успееше да изрови, и се опитваше да привлече общественото внимание към проблема. Точно това в края на краищата я накара да ме последва на вампирското парти.

И чудовищата я спипаха.

Били беше прав и за това. Вампирите от Червения двор я бяха променили. Или може би беше по-точно да се каже, че са я заразили. Въпреки че технически си оставаше човек, тя страдаше от тяхната ужасна жажда. Утоляването на която би я превърнала в една от тях. В този случай част от нея би умряла и тя би се превърнала в едно от чудовищата, телом и духом.

Ето защо се занимавах с тези проучвания. Търсех някакъв начин да й помогна. Да създам ваксина или да прочистя тялото й. Каквото и да е.

Бях я помолил да се омъжи за мен. Тя отказа. А после напусна града. Четях колонката й в „Аркейн“. Сигурно пращаше статиите на редактора си, така че поне знаех, че е жива. Беше ме помолила да не тръгвам подире й и аз я послушах. Не можех да го направя, докато не намеря начин да я измъкна от кашата, в която я бях забъркал. Трябваше да има нещо, което да мога да направя.

Трябваше. Просто трябваше.

Наклоних глава и внезапно така се намръщих, че мускулите на лицето ми се сгърчиха и ме заболяха. Гърдите ми бяха напрегнати и чувствах тялото си безполезно и безсилно. Аз съм магьосник. Трябваше да мога да защитя Сюзан. Трябваше да мога да я спася. Трябваше да съм по-умен, по-бърз, по-добър.

Трябваше да й кажеш, че я обичаш, преди да е станало твърде късно. Нали, Хари?

Опитах се да сдържа сълзите си. Успях, благодарение на годините тренировки, опит и самодисциплина. Сълзите с нищо нямаше да ми помогнат. Нямаше да ме доближат до намирането на лек за Сюзан.

Бях толкова адски уморен.

Не свалях ръце от лицето си. Не исках никой да ме види разстроен.

Отне ми доста време да се овладея. Не съм сигурен колко точно, но сенките забележимо се бяха придвижили, а в колата беше станало горещо като в пещ, въпреки свалените стъкла.

Осъзнах, че няма нищо по-глупаво от това, да стоя тук, на улицата, където могат да ме намерят без усилия други вампирски твари. Бях уморен, немит и гладен, но нямах пари да си взема нещо за ядене, а съдейки по височината на слънцето, нямах време и да отскоча до апартамента да хапна една супа. Не и ако исках да спазя уговорката си с госпожица Съмърсет.

А аз се нуждаех от тази работа. Били беше прав и в това. Ако не започнех да заработвам отново, щях да изгубя офиса си и жилището си. А едва ли щях да напредна много в магическите си изследвания, ако живея в картонена кутия край някоя алея.

Значи, беше време да се размърдам. Опитах се без особен успех да пригладя с пръсти рошавата си коса и подкарах към офиса ми. Докато минавах покрай един уличен часовник, забелязах, че вече закъснявам с няколко минути за срещата. Налагаше се да предпочета клиента пред грижата за външния си вид. Денят ставаше все по-страхотен.

Офисът ми е в сграда, намираща се близо до центъра на града. Сградата не е нещо особено, но въпреки това изглеждаше твърде добра за мен в този ден. Възрастният охранител на първия етаж ме изгледа кръвнишки, но извадих късмет, че ме разпозна от предишните ни срещи. Ако на негово място беше някой новак, щеше да ме изхвърли, без да му мигне окото. Кимнах му, усмихнах се и се опитах да изглеждам делово. Хе!

По пътя си към стълбището минах край асансьора. На него имаше табелка, че е в ремонт. Асансьорът не беше наред, откакто вътре беше опитал да се вмъкне гигантски скорпион и някой беше запратил кабината до върха на шахтата с помощта на мощен въздушен поток, за да смачка гадината чрез удар в покрива. В резултат на това кабината падна чак долу и се разби, предизвиквайки поражения и на самата сграда, което доведе до вдигането на наемите на всички.

Или поне така съм чул да се говори. Не ме гледайте по този начин. Може да го е направил някой друг. Добре де, сигурно не е ортодонтът от четвъртия етаж или психиатърът от шестия. Вероятно не е и застрахователната кантора от седмия етаж или счетоводителят от деветия. Едва ли са и адвокатите от най-горния етаж. Едва ли. Но не е задължително, когато нещо фатално се обърка, винаги причината да е в мен.

Така или иначе, никой не може да докаже нищо.

Отворих вратата към стълбището и се изкачих до петия етаж. Прекосих коридора, като минах покрай тихото жужене зад вратата на консултантската фирма, която заемаше по-голямата част от етажа, и се насочих към офиса си.

Табелката на матираното стъкло гласеше: ХАРИ ДРЕЗДЕН – МАГЬОСНИК. Протегнах ръка да отворя вратата. Когато дланта ми достигна на един-два инча от дръжката, между нея и пръстите ми прескочи искра и почувствах рязко неприятно изплющяване върху кожата си.

Застинах. Дори когато климатикът на сградата работи на пълни обороти, пак не става толкова хладно и сухо. Наречете ме параноик, но нищо не прави човек по-предпазлив от това, да се опитат да го убият посред бял ден. Отново се съсредоточих върху гривната си, приготвяйки се да издигна щит, ако се наложи.

С другата си ръка отворих вратата на офиса.

Обикновено офисът ми е сносно подреден. Във всеки случай не си спомнях някога да е бил в такъв безпорядък като в момента. Съдейки по това, колко малко време прекарвах тук напоследък, не би трябвало да е толкова зле. Масата до вратата, на която държа купчина брошури със заглавия като „Магия за начинаещи“ или „Аз съм магьосник – попитай ме как“, беше отместена от мястото й до стената. Самите брошури бяха пръснати в безпорядък по плота й и по пода. Във въздуха се носеше слабата миризма на отдавна прекипяло кафе. Сигурно съм излязъл, оставяйки кафеварката включена. Опа. Върху бюрото ми имаше подобен слой от безпорядъчно разбъркани книжа и няколко от чекмеджетата в шкафа ми бяха изтеглени, със стърчащи от мястото си или извадени навън папки. Под тавана бавно се въртеше вентилаторът, поскърцвайки при всеки оборот.

Явно някой се беше опитал да приведе нещата в ред. Пощата ми лежеше, грижливо разделена на три купчини. Двете метални кошчета за боклук бяха подозрително празни. Значи, Били и приятелчетата му.

Сред руините на офиса ми стоеше жена с такава красота, заради която хората убиват приятелите си и започват войни.

Тя беше застанала до бюрото ми със скръстени ръце и гледаше към вратата със скептично изражение. Косата й беше бяла. Не светлоруса, нито платинена. Бяла като сняг, бяла като най-изящния мрамор, завързана на тила й като уловено облаче, за да разкрие извивките на слабата й шия. Не знам как кожата й успяваше да изглежда бледа на фона на косата й, но беше. Устните й имаха цвета на замръзнали ягоди, видът им върху гладкото и прелестно лице беше почти шокиращ, а скосените й очи бяха наситено зелени и се обагриха в синьо, когато тя наклони глава и ме огледа. Не беше нито стара, нито млада. Беше просто зашеметяваща.

Положих усилия челюстта ми да не се удари в пода и трескаво накарах мозъка си да направи някакви изводи от облеклото й. Тя носеше тъмносив женски костюм с безуп-речна кройка. Полата й оставяше на показ достатъчно голяма част от краката, за да ти е трудно да не се загледаш, а обувките й имаха достатъчно високи токчета, че да ти подхвърлят някои идеи. Под сакото си носеше кремава блуза с деколте, достатъчно дълбоко, че да ми се иска да не изпусна момента, в който тя ще си поеме дълбоко дъх. На ушите и на шията й пламтяха опали със сребърен обков, хвърляйки отблясъци в багри, каквито не бих очаквал да имат опалите – твърде много алено, виолетово и тъмносиньо. По някакъв начин сходни отблясъци имаха и лакираните й нокти.

Долових аромата на парфюма й – нещо диво и наситено, тежко и сладко, подобно на орхидея. Сърцето ми се разтуптя и онази част от мозъка ми, която беше повлияна от тестостерона, съжали, че не съм имал възможността да се изкъпя. Или да се обръсна. Или поне да си сменя анцуга.

Устата й се сви в усмивка и тя повдигна едната си вежда, но не каза нищо, оставяйки ме да гледам глупаво.

Едно нещо беше ясно – такава жена не можеше да няма пари. Много пари. Пари, с които бих могъл да си платя наема, да си накупувам продукти, може би дори да се отпусна малко и да си взема ръчна количка, с която да почистя апартамента си. Поколебах се за миг, чудейки се дали подобава на квалифициран магьосник от Белия съвет да бъде толкова заинтересуван от парите. Не ми отне много време да взема решение.

По дяволите висшите космически сили. Имах да плащам наем.

– Ъъъ... госпожица Съмърсет, предполагам? – успях да изрека най-накрая. Ненадминат съм по галантност. Ако действам внимателно, бих могъл да напипам още нещо, което да ми помогне да си изградя по-цялостна представа. – Аз съм Хари Дрезден.

– Както разбирам, закъсняхте – отвърна тя. Гласът й подхождаше на външността й – плътен, приканващ, изтънчен. Английският й имаше някакъв акцент, чийто произход не можех да определя. Може би европейски. Определено много интересно. – Асистентът ви ми определи точен час. Не обичам да чакам, така че влязох. – Тя хвърли поглед към бюрото ми, после отново се обърна към мен. – Почти ми се иска да не бях го правила.

– Аха. Късно научих, че ще идвате... – Объркано огледах офиса си, после затворих вратата зад гърба си. – Разбирам, че това изглежда доста непрофесионално.

– Напълно сте прав.

Пристъпих към един от столовете за клиенти пред бюрото ми и припяно го почистих от книжата.

– Моля, седнете. Искате ли чаша кафе или нещо друго?

– Изглежда повече от нехигиенично. Защо ми е да поемам такъв риск?

Тя седна с изпънат гръб на самия край на стола и ме проследи с очи, докато минавах зад бюрото си. Погледът й беше студен и тежък и аз се намръщих, докато сядах.

– Не сте ли от онези, които са склонни да рискуват?

– Предпочитам внимателно да претеглям шансовете си – промърмори тя. – Да вземем за пример вас, господин Дрезден. Днес дойдох тук, за да реша дали да поема голям риск, като се доверя на способностите ви. – Тя направи пауза и добави: – Засега не може да се каже, че сте ми направили добро впечатление.

Облегнах лакти върху бюрото си и събрах върховете на пръстите си.

– Аха. Наясно съм, че всичко това вероятно ме прави да изглеждам като…

– Отчаян човек? – предположи тя. – Някой, който очевидно е затрупан с други проблеми. – Тя кимна към купчината пликове върху бюрото ми. – Някой, който скоро ще загуби офиса си, ако не плати задълженията си. Мисля, че се нуждаете от работата си. – Тя се приготви да се изправи. – А щом не можете да се справите с такъв дребен проблем, съмнявам се, че ще сте от полза и за мен.

– Почакайте – казах аз, изправяйки се. – Моля ви. Нека поне да ви изслушам. Ако се окаже, че смятам, че мога да ви помогна…

Тя вирна брадичка и ме прекъсна безцеремонно:

– Въпросът е дали аз смятам, че можете да ми помогнете. Досега не сте ми показали нищо, което да ме кара да мисля, че можете. – Тя направи пауза и седна отново. – И все пак…

Аз също седнах.

– И все пак?

– Чувала съм това-онова за хората с вашите способности, господин Дрезден. За умението да поглеждате в очите.

Наклоних глава.

– Не бих нарекъл това умение. Просто така се получава.

– Но сте способни да виждате вътре в хората? Наричате го „поглеждане в душата“, нали?

Кимнах предпазливо и се заех да подреждам пъзела от всичко, което бях научил за нея до момента.

– Да.

– И това ви разкрива действителната им природа? Истината за хората, вътре в които поглеждате?

– И те също виждат вътре в мен. Да.

Тя се усмихна, спокойно и красиво.

– В такъв случай защо не се погледнем в очите, господин Дрезден, вие и аз? Тогава ще знам дали можете да сте ми от полза. И това няма да ми струва нищо.

– На ваше място не бих бил толкова сигурен. Това е нещо, което остава завинаги с вас. – Като белег от операция от апандисит или плешивост. Когато погледнете в нечия душа, вече не можете да я забравите. Никога. Не ми харесваше посоката, в която бе поел разговорът. – Не мисля, че това е добра идея.

– Защо да не е? – настоя тя. – Няма да отнеме много време, нали, господин Дрезден?

– Не е там работата.

Устата й се сви в тънка линия.

– Разбирам. Е, в такъв случай, ако ме извините…

Този път аз я прекъснах.

– Госпожице Съмърсет, мисля, че грешно сте си направили сметката.

Очите й припламнаха, за момент в тях се мярна гняв, студен и далечен.

– Нима?

Кимнах. Издърпах чекмеджето на бюрото си и извадих от там един бележник.

– Да. Напоследък нещата не се развиват много добре за мен.

– Не можете да си представите колко малко ме интересува това.

Извадих химикалка, свалих й капачката и я оставих до бележника.

– Аха. И в този момент се появявате вие. Богата, прек-расна – направо твърде хубаво, за да е истина.

– И? – поинтересува се тя.

– Твърде хубаво, за да е истина – повторих аз. Извадих от чекмеджето си четирийсет и четири калибровия пистолет, насочих го към нея и запънах ударника. – Наречете ме побъркан, но напоследък си мисля, че когато нещо е прекалено хубаво, за да е истина, то вероятно не е истина. Сложете ръцете си върху бюрото, моля.

Веждите й се повдигнаха. Великолепните й очи се разшириха. Тя преглътна, бавно вдигна ръцете си и ги сложи на масата.

– Какво си мислите, че правите? – попита предизвикателно.

– Проверявам една теория – отговорих аз. Без да отмествам пистолета от нея и без да я изпускам от поглед, отворих друго чекмедже. – Вижте, напоследък имам неприятни посетители. Това ме кара да съм нащрек за проблемите, които може да ме сполетят. Мисля, че ви спипах.

– Не знам за какво говорите, господин Дрезден, но съм сигурна…

– Спестете си думите.

Порових из чекмеджето и намерих каквото търсех. Миг по-късно извадих от там обикновен стар пирон и го оставих върху бюрото.

– Какво е това? – попита тя почти шепнешком.

– Лакмусова хартия – отговорих аз.

Пернах леко с нокътя на пръста си пирона и той се затъркаля по повърхността на бюрото към идеалния й маникюр.

Тя не помръдна почти до последния миг, но точно преди пиронът да я докосне, тя с неуловимо движение отскочи две крачки от бюрото ми, събаряйки стола си. Пиронът се дотъркаля до ръба на бюрото и с дрънчене тупна на пода.

– Желязо – казах аз. – Студено желязо. Феите не си падат по него.

Лицето й изгуби всякакво изражение. Само преди миг тя ме гледаше арогантно, надменно, изпълнена с безгрижна самоувереност. Всичко това изчезна, останаха само студените й и прекрасни черти, лишени от каквито и да е емоции, които да й придават някаква човечност.

– Сделката с кръстницата ми е в сила още няколко месеца – казах аз. – Тя обеща да ме остави на мира за година и един ден. Това бяха условията. Ако се опита да ги наруши, това силно ще ме разстрои.

Тя ме изучаваше няколко дълги секунди в пълна тишина. Беше доста изнервящо да гледам това толкова прекрасно и същевременно чуждо лице. Струваше ми се, че зад тези черти се таи нещо, което има твърде малко общо с мен и дори не се и опитва да ме разбере. От вида на тази празна маска ми пресъхна гърлото и трябваше да положа големи усилия, за да не се разтрепери ръката ми, с която държах пистолета. Но после тя направи нещо, което я накара да изглежда дори още по-чужда и плашеща.

Тя се усмихна. Бавна усмивка, жестока като назъбен нож. Когато заговори, гласът й звучеше почти толкова красиво, както по-рано. Но беше станал празен, монотонен, зловещ. Неволно се наведох напред, за да я чувам по-ясно.

– Хитро – промърмори тя. – Да. Като си помисля, никак не беше зле. Точно каквото ми трябва.

По гърба ми пробягаха студени тръпки.

– Не искам неприятности – казах. – Просто си вървете и ще се престорим, че нищо не се е случило.

– Но се случи – промълви тя. От звука на гласа й стаята започна да ми се струва още по-студена. – Вие успяхте да погледнете зад воала ми. И доказахте своята стойност. Как го направихте?

– Статичното електричество на дръжката на вратата – отвърнах аз. – Вратата беше заключена. Нямало е как да я отворите, значи, просто сте минали през нея. И танцувахте около въпросите ми, вместо просто да им отговорите.

Все още усмихвайки се, тя кимна.

– Продължавайте.

– Нямате дамска чанта. Не са много жените, които излизат с костюм за три хиляди долара, но без дамска чанта.

– Хммм – рече тя. – Да. Справихте се отлично, господин Дрезден.

– Не знам за какво говорите – казах аз, – но не искам повече да имам вземане-даване с феи.

– Не обичам да ме наричат така, господин Дрезден.

– Ще го преживеете. Разкарайте се от офиса ми.

– Би трябвало да ви е известно, господин Дрезден, че всички от моя вид, от най-големите до най-малките, са длъжни да говорят само истината.

– Това не намалява способността ви да мамите.

Очите й проблеснаха и видях как зениците й промениха формата си, като се превърнаха от кръгли, човешки, във вертикални, котешки. Тя ме гледаше, без да мига.

– И все пак, както казах, смятам да рискувам. Ще заложа всичко на вас.

– Ъъъ... Какво?

– Нуждая се от услугите ви. Откраднато е нещо ценно. Искам да го върнете.

– Нека да се изясним – казах аз. – Искате да ви върна нещо откраднато?

– Не на мен – поправи ме тя. – На законните му собственици. Искам да намерите крадеца и да го хванете, и по този начин да ме оневините.

– Направете го сама – предложих аз.

– В този случай не мога да действам напълно сама – промърмори тя. – Точно по тази причина ви избрах за свой емисар. Свой агент.

Разсмях се. Това докара върху съвършените й бледи черти нещо различно – гняв. Гняв, студен и страшен, проблесна и в очите й и смехът замръзна в гърлото ми.

– Не мисля, че ще се получи – казах. – Повече не правя никакви сделки с вашия народ. Дори не знам коя сте.

– Мило дете – промълви тя с бавен, режещ глас, – сделката вече е сключена. Ти си дарил живота си, съдбата си, бъдещето си в замяна на сила.

– Да. На кръстницата ми. Но и това все още се оспорва.

– Вече не – възрази тя. – Дори в този свят на смъртни се практикува прехвърлянето на дългове от едни ръце в други. Изкупуване на ипотеки, нали така?

Вътрешностите ми изстинаха.

– За какво говорите?

Зъбите й се показаха – остри и бели. Това не беше усмивка.

– Вашата ипотека, смъртно дете, е продадена. Аз я купих. И вие сте мой. И ще ми помогнете в този случай.

Оставих пистолета на бюрото и отворих най-горното чекмедже. Извадих от там нож за писма – стандартна изработка с тежко, плоско острие и резбована дръжка.

– Грешите – казах аз и отричането в гласа ми беше абсолютно очевидно, дори и за мен. – Кръстницата ми никога не би направила това. Следователно се опитвате да ме измамите.

Тя се усмихна, гледайки ме със сияещи очи.

– Тогава нека да ви убедя, че това е истината.

Лявата ми длан плесна върху бюрото. Гледах стъписано към стиснатия като във филм на ужасите нож в дясната ми ръка. Панически се опитвах да сваля ръката си или поне да изпусна ножа, но ръцете ми се движеха сами, сякаш принадлежаха на някой друг.

– Почакайте! – извиках.

Тя ме наблюдаваше студено и дистанцирано, но с любопитство.

Замахнах силно с ножа към опакото на собствената ми длан. Бюрото ми е от евтините. Острието се заби в месото между палеца и показалеца ми и прикова ръката ми към плота. Веднага щом кръвта потече, по ръката ми се плъзна болка. Опитах се да се боря с нея, но паниката ми пречеше да се овладея. От мен се изтръгна скимтене. Опитах се да издърпам ножа, но противно на усилията ми, ръката ми го завъртя в раната ми.

Болката ме обезсили. Не можех дори да си поема достатъчно дъх, за да изкрещя.

Жената, тоест феята, протегна ръка и отдръпна пръстите ми от дръжката на ножа. С рязко решително движение тя изтегли острието и го остави на бюрото, обляно от кръвта ми.

– Е, магьоснико, сега си наясно не по-зле от мен. Ако не ми принадлежеше, нямаше да имам такава власт над теб.

В този момент единственото, което ме вълнуваше, беше болката в ръката ми, но някаква нищожна част от мен осъзна, че тя говори истината. Феите не могат току-така да направят от теб кукла на конци. Трябва да ги допуснеш в себе си. Така както аз преди много години, когато бях още млад и глупав, допуснах кръстницата си Лий. Наложи ми се да го направя отново миналата година в замяна на обещанието й, че няма да ме закача година и един ден.

Но сега тя беше предала юздата си на някой друг. Някой, който не беше обвързан с второто обещание.

Вдигнах поглед към нея. От болката и внезапния гняв гласът ми прозвуча като приглушено, свирепо ръмжене.

– Коя сте вие?

Жената прекара лакираните си нокти по кръвта върху бюрото ми. После ги поднесе към устните си и ги докосна с върха на езика си. И се усмихна – още по-бавно, по-чувствено и по-чуждо.

– Имам много имена – промълви тя. – Но ти можеш да ме наричаш Маб. Кралицата на въздуха и мрака, владетелка на Зимния двор на Ший.