Летният рицар

Глава 19

Първо се опитах да заобиколя, за да стигна до изхода, но мъглата като че ли навлизаше и през него.

– Проклятие! Не можем да се измъкнем оттам.

Лицето на Мърфи пребледня още повече, когато някакъв младеж се хвърли към изхода и щом стигна мъглата, крачките му се забавиха. Той спря, отпусна рамене и започна да се оглежда с озадачено изражение на лицето.

– Мили боже – прошепна тя. – Хари, какво е това?

– Бързо, да вървим към служебния изход! – казах аз и побягнах натам. – Мисля, че това е мозъчна мъгла.

– Мислиш?

Хвърлих й намръщен поглед през рамо.

– Досега никога не съм я виждал, само съм чувал за нея. Направо ти изключва главата, заличава способност-та ти да си спомняш разни неща, разбърква мислите ти. Незаконна е.

– Незаконна? – извика Мърфи. – Според кого?

– Според Законите на магията – промърморих аз.

– Не си ми казвал нищо за никакви Закони на магията – отвърна тя.

– Ако се измъкнем живи от тук, някой път ще ти обясня.

Двамата хукнахме по една от алеите към дъното на магазина, профучахме покрай домакинските прибори, после покрай сезонните плодове от лявата ни страна, докато отдясно се редуваха бакалските стоки. Внезапно Мърфи спря, счупи стъклото над бутона на противопожарната аларма и бързо го натисна.

Огледах се с надежда, но нищо не се случи.

– Мамка му – промърмори Мърфи.

– Заслужаваше си да опиташ. Виж какво, хората, които са попаднали в мъглата, ще се оправят, щом изчезне; онзи, който я е пуснал, няма причини да им навреди, щом нас ни няма тук. Трябва да стигнем до задния вход и да се махаме от тук.

– Къде ще отидем?

– Не знам – признах си аз и отново побягнах. – Но все ще е по-добре от мястото, където лошите са избрали да атакуват и да вземат стотици заложници, нали?

– Добре – отвърна Мърфи. – Да се махаме от тук.

– Обзалагам се, че лошите разчитат на това, опитвайки се да ни изтикат в тъмната уличка. Носиш ли оръжие?

Мърфи вече вадеше пистолета си, доста очукан колт 1911.

– Шегуваш ли се?

Забелязах, че ръцете й треперят.

– Нов пистолет?

– Стар и надежден – отвърна тя. – Нали ми каза, че магията може да блокира автоматичните оръжия.

– Револвер щеше да е още по-добре.

– Като съм се хванала, защо просто не започна да хвърлям камъни и остри колове, а, Текс?

– Фанатичка. – Забелязах табелата с надпис „Само за персонала“. – Натам – казах аз, отправяйки се към нея. – Ще се опитаме да излезем отзад.

Тръгнахме към двукрилата врата под табелата. Стигнах пръв и бутнах крилата. Пред мен се разстла сивата мъгла и аз се наведох назад, опитвайки се да спра. Докоснех ли се до тая гадост, нямаше да успея дори да съжаля, че съм го направил. Спънах се на една крачка от нея и едва не политнах напред, но Мърфи ме сграбчи за ризата и рязко ме дръпна назад.

Двамата отстъпихме към магазина.

– Няма да успеем да се измъкнем така – каза Мърфи. – Може би не искат да те избутат наникъде. Може би просто искат да те обгазят и да те убият, докато си замаян.

Огледах магазина. Сивата мъгла се кълбеше бавно и сигурно във всички посоки.

– Така изглежда – отвърнах аз. Кимнах към високите тесни рафтове, върху които бяха подредени автомобилни части. – Бързо, натам.

– Какво има там? – попита Мърфи.

– Прикритие. Трябва да издигна защита срещу тази мъгла. – Стигнахме до празното пространство в края на пътеката между рафтовете и аз кимнах на Мърфи. – Така, сега спри и застани близо до мен.

Тя го направи, но успях да забележа поклащането на главата й, когато ме попита:

– Защо?

Погледнах нагоре. Мъглата беше стигнала до началото на пътеката и бавно се плъзгаше по нея.

– Ще изградя кръг, който ще ни пази от нея. Не трябва да излизаш извън него, нито да подаваш някоя част от тялото си.

– Хари, приближава се!

Гласът на Мърфи прозвуча по-пискливо и напрегнато.

Отворих двете солници и започнах да насипвам солта в кръг около нас. Когато завърших кръга, вложих в него малко количество сила и той се затвори с внезапното изщракване на нечутите, невидими енергии. Изправих се и затаих дъх, докато мъглата не го докосна миг по-късно.

Спря се пред кръга и започна да се трупа около него, сякаш ни обграждаше цилиндър от плексиглас. Двамата с Мърфи бавно въздъхнахме с облекчение.

– Леле – рече тихо тя. – Това да не е нещо като силово поле?

– Само срещу магически енергии – отвърнах аз, оглеждайки се. – Ако се появи някой с пистолет, здраво сме загазили.

– Какво ще правим?

– Мисля, че ще успея да защитя себе си, но ти ще се нуждаеш от амулет.

– От какво?

– От амулет, краткотрайна магия. – Прегледах ризата си, докато не намерих един разнищен конец, и започнах бавно да го изтеглям. – Трябва ми коса.

Мърфи ме изгледа подозрително, но бръкна под шапката си и безцеремонно откъсна няколко тъмнозлатисти косъма. Взех ги и ги усуках с конеца. – Подай ми лявата си ръка.

Тя я подаде. Пръстите й трепереха толкова силно, че можах да го усетя, когато я хванах.

– Мърф – казах аз. Очите й шареха по пътечката с лек безумен блясък. – Карин.

Тя ме погледна. Изведнъж ми се стори, че изглежда съвсем млада.

– Спомни си какво ти казах вчера – натъртих аз. – Ти си наранена. Но ще го превъзмогнеш. Всичко ще бъде наред.

Тя затвори очи и ги стисна здраво.

– Страх ме е. Толкова много, че чак ми се гади.

– Ще го преодолееш.

– А ако не успея?

Стиснах пръстите на ръката й.

– Тогава аз лично ще ти се подигравам всеки ден до края на живота ти. Ще те наричам бъзла пред всички, които познаваш, ще връзвам престилки с воланчета за колата ти и ще се крия на паркинга на полицейското управление, ще ти подсвирквам и ще подвиквам „Раздрусай ги, скъпа!“. Всеки божи ден.

Дъхът на Мърфи излезе с леко съскане. Тя отвори очи; страхът в тях беше заменен със смесица от гняв и предпазливо веселие.

– Нали осъзнаваш, че в ръката си държа пистолет?

– Значи, вече си добре. Дръж ръката си неподвижно.

Макар че пръстите й продължаваха да потреперват леко, дивите панически спазми бяха изчезнали. Увих усуканите косми и конеца около пръста й.

Мърфи продължаваше да се взира в мъглата, стискайки здраво пистолета си в ръка.

– Какво правиш?

– Заклинание като тази мъгла е доста агресивно – отвърнах аз. – То те докосва, прониква в теб. Затова ти осигурявам защита. Лявата половина от тялото е страната, която поема енергията. Така ще попреча на магията на мъглата да проникне в теб. Ще завържа конец на пръста ти, за да не забравяш.

Завързах почти целия конец на възел, така че да му остава само още едно завързване, преди да свърши. След това измъкнах ножчето си от джоба и леко убодох възглавничката на десния ми палец. После погледнах към Мърфи, опитвайки се да прочистя мислите си в подготовка за заклинанието.

Тя ме погледна с бледо, неуверено лице.

– Знаеш ли, никога не съм те виждала. Да го правиш. Досега.

– Няма проблем – отвърнах аз. Погледът ми задържа нейния за една опасна секунда. – Няма да те заболи. Знам какво правя.

Тя разтегна ъгълчетата на устата си в бърза усмивка, която накара очите й да заблестят. После кимна и започна отново да оглежда мъглата.

Затворих очите си за миг и започнах да се концентрирам, за да направя заклинанието. Вече бяхме затворени в кръга, така че стана бързо. Въздухът върху кожата ми се затегна и аз усетих как косъмчетата по ръцете ми настръхват от нарастващата енергия.

– Memoratum – промърморих аз. Завързах импровизираната нишка и запечатах възела с капка кръв от палеца ми. – Defendre memorarius.⁸

⁸ Заклинание на Хари Дрезден за защита от мозъчна мъгла. – Б. пр.

Енергията потече от мен, вля се в заклинанието, обливайки конеца, и го притисна към ръката на Мърфи. Косъмчетата на ръката й настръхнаха и тя рязко си пое дъх.

– Еха.

Стрелнах я с поглед.

– Мърф, добре ли си?

Тя погледна ръката си и примигна, след което се обърна към мен.

– Леле. Да.

Кимнах и извадих пентаграма от джоба на ризата ми. Увих го около лявата ми ръка така, че петовърхата звезда да лежи върху кокалчетата на пръстите ми.

– Така, стига сме си насилвали късмета. Да се надяваме, че ще се получи и ще се разкараме от тук.

– Чакай малко, не си ли сигурен, че ще проработи?

– Би трябвало. Трябва. На теория.

– Страхотно. Няма ли да е по-добре да останем тук?

– Хе-хе, това е шега, нали?

Мърфи кимна.

– Добре. Как ще разберем, че действа?

– Ще излезем от кръга и ако не попаднем в Страната на забравата, значи, действа.

Тя стисна с омагьосаната си ръка дръжката на пистолета.

– Точно това ми харесва при работата с теб, Дрезден. Сигурността.

Разкъсах кръга с крак и усилие на волята. Той се разтвори със съскане и сивата мъгла ни връхлетя.

Тя се плъзгаше по кожата ми като студено и мазно олио, като нещо гадно и смътно познато; ужасно ми се прииска да я изчеткам. Загърчи се нагоре по ръцете ми, изпращайки тръпки на разсеяност и неориентираност по крайниците ми. Съсредоточих се върху пентаграма в лявата ми ръка, върху солидната му, хладна тежест и годините на дисциплина и практика, които представляваше той. Отблъснах напъплилата ме мъгла далеч от сетивата ми, изключих решително достъпа й до възприятията ми. По верижката на амулета ми премина вълна от синкави искри, проблесна върху пентаграма и избледня, отнасяйки със себе си забравата на мозъчната мъгла.

Мърфи ме погледна и рече тихо:

– Добре ли си? За секунда като че ли нещо те разтърси.

Кимнах.

– Вече съм добре. А ти?

– Да. Не усещам нищо.

Мамка му, колко съм добър – понякога.

– Тръгвай. Излез през градинския център.

Мърфи имаше пистолет – затова вървеше първа. Аз държах фланговете ни под око. Малко по-нататък подминахме един купувач и един от служителите, които се бяха притиснали към стената, очевидно в опит да избегнат мъглата. Сега стояха с леко озадачени физиономии, с разфокусирани погледи. Друг клиент, един възрастен мъж, стоеше насред пътеката и леко се олюляваше. Спрях до него и казах тихо:

– Сър, ето, седнете за минута – след което му помогнах да седне, преди да е паднал.

Минахме покрай друга, загледана в нищото служителка; синята й престилка беше изцапана с кални петна и миришеше на тор, а тя се беше запътила към градинския център.

Паметта ми внезапно се разкрещя тревожно; хвърлих се напред, шмугвайки се покрай Мърфи навън в мъгливата вечер, и се озовах в оградения с телена мрежа градински център. Върху мен се стовари неочаквана тежест и краката ми залепнаха на пода. Миг по-късно там се озова и главата ми, придружена от въображаеми звездички пред очите и напълно истинска болка.

Претърколих се, докато служителката, която току-що бях подминал, се обърна със страховито изглеждащи градински ножици в ръка и замахна с тях към мен. Избегнах тромаво удара. Стоманените върхове на инструмента разрязаха ризата ми и малко кожа, преди да се забият в бетона. Продължих да се търкалям и изритах жената в кокалчетата. Тя успя да отскочи с плавно движение и погледът ми попадна върху човешкото лице на убиеца гул от жабешкия дъжд. Тигрицата.

Тя не беше кой знае колко красива, нито особено екзотична, нито като каквото и да е. Не приличаше на нищо определено – средна височина, средно телосложение, без апетитни извивки, без сериозни недостатъци, без нищо. Кестенява коса с обикновена прическа и дължина. Носеше дънки, фланелка с якичка, престилка на „Уол-Март“, съвсем обикновени.

Пистолетът, който извади изпод престилката, обаче привличаше вниманието – револвер с рязана цев, но очевидно доста тежък, което ме накара да си мисля, че калибърът му е голям. Опитах се да вдигна щит, но защитата, която поддържах срещу мъглата, и ударът в главата доста объркаха процеса и ме забавиха – не с много, но достатъчно, че да ме убият наистина.

Спаси ме Мърфи. Докато Тигрицата насочваше пистолета си към мен, Мърфи се приближи към нея, сграбчи ръката на гула, която държеше оръжието, и с лявата ръка направи нещо, което накара тялото на убийцата да се превие надве, а силните й крака да се разкрачат настрани.

Мърфи тренираше айкидо и знаеше доста хватки. Тиг-рицата изписка. Не познатият момичешки писък „пусни ме, боли“, а някакъв бесен, почти подсвиркващ звук, който може да се очаква от хищна птица. Последва някакво пропукване, после гръм, ехо от изстрел в затворено пространство, остра миризма на изгорял барут и револверът падна на земята.

Гулът се опита да промуши Мърфи с ножицата, но тя вече се беше отдръпнала настрани и пъшкайки от усилието, превъртя Тигрицата във въздуха и я стовари върху щанда с големи, посадени в саксии папрати.

Мърфи се завъртя с лице към гула. Зае поза за стрелба и изръмжа:

– Легни по лице на пода. Арестувана си. Имаш правото да мълчиш.

Жената се промени. Кожата в ъглите на устата й се напука и устните се разпаднаха, разкривайки дълги, заострени зъби. Раменете й се изкривиха, надигнаха се и станаха по-широки, а дрехите й се разкъсаха от напора на наедрялото й тяло. Пръстите й се удължиха и от тях поникнаха дълги нокти, а ръцете й достигнаха дължината на вилите, които бяха подредени зад гърба й; в помещението се разнесе воня на гнилоч.

Лицето на Мърфи пребледня, докато гледаше трансформацията. Мисля, че ако трябваше да се справи с някакъв въоръжен бандит, тя нямаше да има никакви проблеми. Но това беше гул и тя трябваше да се изправи срещу него. Видях как в очите й се появява страх, който си проправяше път през белезите, които лудият призрак отпреди една година беше оставил в душата й. Обзе я паника и тя започна да диша накъсано, докато демонът, който изглеждаше като излязъл от кошмара на някой луд човек, се измъкна от папратите, разпери ноктите си и изсъска дрезгаво. Пистолетът на Мърфи започна да трепери, цевта му подскачаше трескаво наляво и надясно. Опитах се да се изправя на крака и да се върна в играта, но ушите ми все още звъняха, а постоянният натиск на мъглата ме държеше залепен за пода.

Тигрицата сигурно бе забелязала ужаса на Мърфи.

– Ченге, а? – изхриптя гулът; между зъбите му се събираха лиги и се стичаха по брадичката му. Той тръгна бавно към Мърфи, стържейки с нокти по пода. – Няма ли да ми кажеш, че имам право на адвокат?

Мърфи изписка ужасено и замръзна на място с ококорени очи.

Гулът й се изсмя.

– Какъв голям пистолет за такова сладко момиче. Миришеш вкусно. Караш ме да изпитвам глад. – Той продължи напред, без да спира да говори; всяка дума беше пропита с подигравка, а странният му нечовешки глас произнасяше думите монотонно: – Може би трябва да ти позволя да ме арестуваш. Да изчакам, докато се качим в колата. Щом миришеш толкова добре, чудя се какъв ли ще бъде вкусът ти.

Май не трябваше да й се присмива. Погледът на Мърфи се проясни и втвърди. Пистолетът спря да се тресе и тя каза:

– Опитай това, кучко.

Мърфи започна да стреля.

Гулът отново изпищя, този път от изненада и болка. Куршумите не го отблъснаха. Това го има само в комик-сите и по телевизията. Истинските куршуми просто преминаваха през него като оловни тежести през тензух. На гърдите на гула не се появиха никакви зейнали кървящи дупки, но от гърба му неочаквано пръснаха алени струйки, които опръскаха папратите с кървави капки.

Гулът разпери ръце и отстъпи назад, обърна се и с писък се хвърли в папратите.

Мърфи продължи да стреля.

Гулът залитна и се строполи сред папратите, като не спираше да рита и да размахва ръце; събори няколко саксии, а други счупи, разпръсвайки зеленина и пръст по пода.

Мърфи не спираше да стреля.

Пистолетът изщрака на празно и гулът се обърна по гръб. Откраднатата синя престилка беше цялата на дупки, просмукана с кръвта му. Гулът кашляше и се давеше, от устата му пръскаше кръв. Той изсъска за последен път, от устата му избиха кървави мехурчета и той вдигна примирено ръце.

– Чакай – изхъхри той. – Почакай, моля те. Ти печелиш, предавам се.

Мърфи извади пълнителя, сложи нов и дръпна предпазителя на пистолета. След това отново зае поза за стрелба и насочи пистолета си към съществото с пресметлив, безстрастен, безмилостен поглед.

Не забеляза сянката, която се появи внезапно в мъглата от дясната й страна – огромна и прегърбена, осветена отзад от аварийните светлини в дъното на градинския център. Но аз я видях и най-после успях да се изправя замаяно на крака.

– Мърф! Отдясно!

Главата й рязко се завъртя и тя отскочи вляво миг преди една градинска мотика да се стовари на мястото, където бе стояла. Гулът се промъкна между папратите и се изгуби в мъглата, оставяйки кървави петна навсякъде. Мърфи отстъпи назад и стреля по фигурата в мъглата, но после бързо се наведе, избягвайки лопатата, която профуча на косъм от главата й.

От мъглата се появи Грум огрето в естествения си вид – дванайсетфутова прегърбена фигура с алена кожа, стиснал лопата в едната си ръка. Без изобщо да забави ход, той грабна една двайсетгалонова керамична саксия и я запрати като снежна топка по Мърфи. Тя се прикри зад една купчина празни дървени палети и саксията се разби в тях.

Магията е безполезна срещу огретата. Огледах се с безумен поглед и сграбчих една голяма найлонова торба, пълна с декоративни топчета от матово стъкло.

– Хей! – изкрещях аз. – Високият червен грозник!

Главата на Грум се извъртя повече, отколкото бих предположил за толкова дебел врат, и дребните му очички се присвиха още повече. Той нададе тръбен рев и тръгна към мен, шляпайки с огромните си стъпала по бетона.

Отворих торбата и я запратих по него. Синьо-зелените топчета се пръснаха на вълна по пода. Единият крак на Грум стъпи върху тях и аз стиснах палци, надявайки се да се получи. Той продължи да напредва към мен и когато вдигна другия си крак, видях малки кръгчета от направено на сол стъкло по пода.

Изръмжах едно проклятие и хукнах навътре в градинския център, чувайки тежките стъпки на Грум зад гърба ми. Мърфи стреля отново, два пъти, и аз се опитах да преброя мислено патроните й. Четири, в нов пълнител? Дали имаше още някой резервен? Всъщност колко патрона има този колт?

Внезапно отекнаха по-силни и гръмотевични изстрели – от пушка. Колтът на Мърфи излая още два пъти и тя извика:

– Хари, някой покрива изхода със стрелба!

– Малко съм зает, Мърфи! – отвърнах аз.

– Какво е това нещо, по дяволите?

– Фей! – изкрещях. Грум вече се опитваше да ме убие, така че нямаше нужда да проявявам дипломатичност. – Един голям, грозен фей!

Започнах да събарям и троша по пода разни неща от рафтовете около мен. Спечелих малко преднина пред Грум, но може би той просто набираше инерция. Чух отново ръмженето му и той замахна с лопатата. Не успя да ме достигне, но свистенето й бе достатъчно силно, за да ме накара да потрепна.

Огледах се с безумен поглед за нещо, направено от стомана, което да запратя по огрето или да използвам за защита. Мъглата ми пречеше да виждам на повече от няколко ярда пред мен и доколкото успявах да разбера, навлизах все повече в отдела за продажба на растения. Миризмата на топла оранжерия, на тор и гниене изпълни носа и устата ми. Стигнах до края на пътечката и се шмугнах през една тясна врата, излязох изпод балдахина, който правеше сянка в този край на градинския център, и се озовах в откритата площ, заобиколена от телена ограда и пълна с млади дръвчета и други зеленини, подредени в прави редици.

Огледах се, обезумял, търсейки изход поне до паркинга, и когато хвърлих поглед през рамо, установих, че огрето се е приближило доста.

Грум се спря на изхода към оградената площ и с лека усмивка затръшна вратата. Докато го гледах, той уви ръката си с найлонова торба и огъна резето така, сякаш бе направено от мека глина. Металът изскърца и вратата се затвори плътно.

Сърцето ми падна в петите и аз се огледах.

Телената мрежа беше висока поне девет фута, на върха й беше намотана бодлива тел, чиято цел сигурно бе да спира нахлуванията на крадците на фиданки. Втората врата, много по-голяма, беше затворена – и резето й беше усукано по същия начин. Това беше един спретнат малък капан и ме бяха подмамили точно в него.

– Мамка му – казах аз.

Разнесе се дрезгавият смях на Грум, макар че едва успявах да различа огромната му фигура в мъглата.

– Изгуби, магьоснико.

– Защо правиш това? – попитах настоятелно аз. – За кого работиш, по дяволите?

– Не се ли сещаш? – попита Грум. В гласа му се долавяше нотка на арогантност. – Боже, лоша работа. Май ще легнеш в гроба неосведомен.

– Ако получавах по пет цента всеки път когато чувам тези думи – промърморих аз и се огледах.

Имах няколко възможности. Нито една от тях не ми харесваше. Можех да отворя портал към Небивалото и да се опитам да мина през страната на духовете, за да изляза на някое друго място в истинския свят – ала така не само можех да се озова в далеч по-ужасна ситуация от сегашната, но можеше да извадя и лошия късмет да попадна на място със забавено време и да изляза в моето Чикаго след часове, дори дни. Можех също така да се опитам да разтопя дупка в оградата с насочен пламък, стига да внимавам да не изпепеля самия себе си. Стрелящата пръчка не беше в мен, а без нея нямаше да успея да се съсредоточа достатъчно, така че нищо чудно и да се превърна във въглен.

Сигурно можех да натрупам камара фиданки, палети, торби с торова смес до отсрещната страна на оградата и да се изкатеря по тях. Вероятно щях да се одера на бодливата тел, но какво пък, по дяволите, пак щеше да е по-добре, отколкото да остана тук. При всички случаи нямах време за губене в размишления. Обърнах се към най-близката групичка млади дръвчета, избрах си две и ги запратих към оградата.

– Мърфи! Заклещен съм, но мисля, че ще успея да се измъкна! Веднага се махай от тук!

Дочух гласа й от мъглата.

– Къде си?

– Гръм и мълния, Мърф! Махай се от тук!

Пистолетът й изгърмя още два пъти.

– Никъде не отивам без теб!

Нахвърлях още неща върху купчината.

– Аз съм голямо момче! Мога да се грижа за себе си!

Изкатерих се на купчината и протегнах ръка. Беше достатъчно, за да стигна до върха. Реших, че мога да се издърпам нагоре и да се тревожа за бодливата тел, като стигна до нея. Започнах да се изкачвам.

Тъкмо се бях озовал пред бодливата тел и пръстите на двата ми крака се бяха опрели в мрежата, когато усетих, че нещо се увива около глезените ми. Погледнах надолу и видях един клон, който се усукваше около крака ми. Изритах го раздразнено.

И още докато гледах, друг клон се надигна от купчината и се присъедини към първия. После трети. След това четвърти. Клоните под краката ми се раздвижиха и аз внезапно се озовах във въздуха, увиснал с главата надолу.

Странно място за наблюдение, но оттам гледах как дърветата, растенията и пръстта, които бях натрупал на купчина, се размърдват и започват да се усукват едно в друго. Младите дървета сплетоха клоните си, докато растяха пред очите ми, издължаваха се и ставаха по-дебели, вплетени в нещо по-голямо. Останалите зелени растения, парчетата пръст, виещите се лиани и листата се присъединиха към дърветата, оформяйки грамадата, която ме държеше.

Тя придоби форма и се извиси нагоре, огромно същество със смътно човекоподобна форма, направено от пръст, корени и клони на дървета, а в главата му от виещи се лози проблясваха две ярки, изумруденозелени светлинки. Сигурно беше поне девет или десет фута високо и почти толкова широко. Краката му бяха по-дебели от тялото ми, а клоните се виеха над главата му като рога на фона на сияещата мозъчна мъгла. Съществото повдигна глава и изпищя; звукът напомняше скърцането на дърво под напора на ураганен вятър.

– Звезди и камъни, Хари – промърморих аз, докато сърцето ми блъскаше в гърдите, – кога ще се научиш да си затваряш устата?