Летният рицар

Глава 27

Свестих се на земята в тъмната Небивалска гора. Приз-рачно царство или не, стана ми студено и започнах да треперя неконтролируемо. Така вече не можех да се преструвам на заспал, затова седнах и се опитах да оценя ситуацията.

Нямах нови синини или счупвания, което означаваше, че не ме бяха били, докато бях в безсъзнание. Сигурно бях припаднал за кратко. Разнищникът на Зимната майка вече не беше в джоба ми. Сакът ми също беше изчезнал, както и пръстенът, и гривната. Жезълът и пръчката, естествено, също ми бяха отнети. Обаче все още усещах майчиния амулет върху гърдите си, което си беше истинска изненада. Ръката ми пулсираше на мястото, където Маб беше забила онзи проклет нож за писма.

С изключение на това се чувствах, повече или по-малко, цял. Ура.

Огледах с присвити очи заобикалящия ме терен и открих, че лежа в кръг от мухоморки. Те не бяха огромни мухоморки с пипала и ужасни зъби, но въпреки това потръпнах. Колебливо посегнах към тях, като същевременно протегнах и магьосническите ми сетива. Блъснах се в стена. Не знам по какъв друг начин да я опиша. Там, където започваше кръгът, способностите ми да движа, докосвам или усещам нещо с магическите ми сетива просто свършваха.

Капан. Двойно ура.

Едва след като получих някаква представа за затрудненото ми положение, аз се изправих и се обърнах към онези, които ме бяха пленили.

Те бяха петима, което направо не беше честно. Веднага разпознах онези, които стояха най-близко – Аврора, Лятната дама, която беше облечена в нещо, което можех да опиша единствено като бойна рокля, направена от някакъв вид сребърна мрежа, фина и лека като платно. Тя прилепваше плътно към тялото й, от гърлото до китките и глезените й, и сияеше със собствена светлина в мрака на гората. На хълбока й висеше меч, а върху бледата й коса лежеше венец от живи листа. Тя обърна сърцераздирателно красивите си зелени очи към мен и ме погледна с едновременно тъжно и решително изражение.

– Магьоснико – каза Аврора, – съжалявам, че се стигна до това. Но опасността да се намесиш стана много голяма. След като изпълни задачата си, не можех да позволя да продължиш участието си.

Намръщих се и погледът ми се плъзна покрай нея към огрето Грум, огромен, червенокож и мълчалив, и към ужасяващия еднорог, който очевидно беше охранявал пътя към къщичката на Майка Зима.

– Какво смятате да правите с мен?

– Да те убием – отвърна Аврора с нежен глас. – Боя се, че е неизбежно. Ти си твърде опасен, за да те оставя да живееш.

Присвих очи.

– Тогава защо не го направихте по-рано?

– Добър въпрос – обади се четвъртият от присъстващите – Лойд Слейт, Зимният рицар. Той все още беше облечен в черните си кожени рокерски дрехи, но беше добавил към ансамбъла и няколко верижки и метални плочки. На хълбока му висеше меч, на гърба беше препасал друг, а в колана беше затъкнал тежък пистолет. Напрегнатото му гладно изражение не се беше променило. Той изглеждаше нервен и ядосан. – Ако зависеше от мен, щях да ти прережа гърлото още първия път, когато Грум те просна.

– Защо го наричате Грум? – попитах аз, мръщейки се на огрето. – Можете да свалите илюзията, лорд-маршал. От нея вече няма голяма полза.

Лицето на огрето потрепна от изненада.

Погледнах презрително към тъмния еднорог.

– Ти също, Корик.

Огрето и еднорогът погледнаха към Аврора. Кралицата на феите не отмести поглед от мен, но кимна. Фигурата на огрето се размаза и изкриви, превръщайки се във фигурата на Талос, лордът на Ший от пентхаус апартамента на Аврора в „Ротшилд“. Бледата му коса беше сплетена в бойна плитка и той носеше прилепнала ризница от някакъв блещукащ черен метал, която го караше да изглежда тънък като вейка и смъртоносен.

В същото време и еднорогът се разтресе и се уголеми до едрата фигура на кентавъра Корик, който също бе облечен с ризница и носеше всякакви оръжия, фейска изработка. Той тропна с огромното си копито, но не каза нищо.

Мръщейки се, Аврора закрачи около мен.

– Откога знаеше това, магьоснико?

Свих рамене.

– Отскоро. Започнах да се досещам, когато излязох от къщата на Зимната майка. След като разбрах откъде да започна, не беше трудно да добавя останалото.

– Нямаме време за това – каза Слейт и се изплю на земята.

– Щом той го е разбрал, и други могат да го направят – обясни Аврора с търпелив глас. – Трябва да сме подготвени, ако ни чакат и други врагове. Кажи ми, магьоснико, как се досети?

– Върви по дяволите – сопнах й се аз.

Аврора се обърна към последния присъстващ и попита:

– Може ли да бъде вразумен по някакъв начин?

Елейн стоеше встрани от останалите, с гръб към тях. Сакът ми лежеше на земята в краката й, жезълът и пръчката също бяха там. Тя беше добавила изумруденозелено наметало към тоалета си, успявайки по някакъв начин да изглежда напълно нормално в него. Тя погледна към Аврора, а след това към мен, но бързо извърна очи.

– Вече му казахте, че ще го убиете. Няма да ви сътрудничи.

Аврора поклати глава.

– Още жертви. Съжалявам, че ме тласна към това, магьоснико.

Ръката й помръдна. Някаква невидима сила повдигна брадичката ми нагоре, така че очите ми да срещнат нейните. Те проблеснаха във всички цветове на дъгата и аз почувствах как силата на ума й, волята й се плъзва покрай защитите ми и прониква в мен. Изгубих равновесие и залитнах, облягайки се безпомощно на невидимата стена на кръга, в който ме беше затворила. Опитах се да се съп-ротивлявам, но беше все едно да се опитвам да накарам вода да тече нагоре по склона – нямаше за какво да се захвана, върху какво да се съсредоточа. Намирах се на нейна територия, затворен в кръг от нейната сила. Тя се вля в мен през очите ми, а аз можех единствено да гледам красивите цветове.

– Така – каза Аврора с най-нежния, най-сладкия глас, който бях чувал някога. – Какво научи за смъртта на Летния рицар?

– Вие сте виновна за нея – чух собствения си натежал глас. – Наредили сте да го убият.

– Как?

– Лойд Слейт. Той мрази Мейв. Вербували сте го да ви помогне. Елейн го е вкарала в сградата на Руел през Небивалото. Двамата са се сбили. Затова имаше течност на стълбите. Водата по ръцете и краката на Руел се е появила от сблъсъка на Летния огън със Зимния лед. Слейт го е блъснал по стълбите и му е счупил врата.

– А обвивката със сила?

– Пренасочена – промърморих аз. – Прехвърлили сте я в някой друг.

– Кой?

– Момичето нечистокръвна. Дали сте й обвивката и след това сте я превърнали в камък. Онази статуя в градината. Беше пред очите ми.

– Много добре – рече Аврора и тихата похвала отекна в сърцето ми. Опитах се да си върна сетивата, да се измъкна от блестящия зелен затвор на очите й. – Нещо друго?

– Наели сте гула. Тигрицата. Изпратили сте я след мен още преди Маб да ме потърси.

– Не познавам този гул. Тук сбърка, магьоснико. Аз не наемам убийци. Продължавай.

– Направили сте ми постановка, преди да дойда да ви разпитам.

– В какъв смисъл? – притисна ме Аврора.

– Мейв сигурно е наредила на Слейт да премахне Елейн. Той го направи да изглежда така, сякаш е опитал и е претърпял неуспех, но Елейн се справи по-добре. Помогнали сте й да имитира онова нараняване.

– И защо ми е да го правя?

– За да ме накарате да се разстроя и притесня. За да може, докато разговаряме, да мисля за друго и да не успея да ви притисна с верните въпроси. Точно затова ме нападнахте. Убеждавахте ме в какво чудовище съм се превърнал. Само за да ме изкарате от равновесие и да избегнете правилните въпроси.

– Да – съгласи се Аврора. – А след това?

– Решили сте да ме премахнете. Изпратили сте Талос, Елейн и Слейт да ме убият. И създадохте онова същество в градинския център.

Слейт пристъпи към мен.

– Страшна работа – каза той. – Не изглежда чак толкова умен.

– И въпреки това само е следвал логиката. Плюс информацията, която е получил от кралиците и майките. Сглобил е сам всичко.

Погледът й се отмести към Елейн. Опитах се да се откъсна от нея, но не успях.

– Страхотно – каза Слейт. – Никой от нас не е предател. Сега вече можем ли да убием великия Крескин¹¹?

¹¹ Джордж Джоузеф Креске-младши, по-известен като Невероятния Крескин, направил кариера през 70-те години като телевизионен медиум. – Б. пр.

Аврора вдигна ръка, за да го накара да замълчи, и ме попита:

– Известна ли ти е следващата ми цел?

– Знаете, че ако се опитате да завладеете обвивката на Летния рицар, Зимната майка ще използва Разнищника, за да я освободи и да възстанови баланса. Изчакали сте да ми го даде. Сега във ваши ръце са и той, и статуята на Лили. Възнамерявате да я отнесете до Каменната маса по време на битката. Ще използвате Разнищника, ще освободите Лили от каменната й обвивка и ще я убиете на масата след полунощ. Силата на Летния рицар ще премине завинаги в Зимата. Вие искате да унищожите завинаги баланса на силата в Страната на феите. Не знам защо.

Очите на Аврора проблеснаха опасно. Тя отмести погледа си от мен и усещането беше сякаш падам по стълбище. Залитнах назад и се фокусирах върху земята.

– Защо? Би трябвало да е очевидно, магьоснико. Най-вече за теб. – Аврора се извърна и закрачи напред-назад в проблясващата си ризница. – Цикълът трябва да бъде прекъснат. Лятото и Зимата, които непрекъснато се прес-ледват, нараняват местата, които е изцелила другата, изцеляват местата, които е наранила другата... Нашата война, нашето безсмислено съперничество продължават по една-единствена причина: защото така е било винаги – а смъртните, попаднали в капан между нас, стават пешки в тази игра. – Тя си пое гневно дъх. – На това трябва да бъде сложен край. И аз ще го прекратя.

Стиснах зъби, треперейки.

– Ще го прекратите, като вкарате материалния свят в хаос?

– Не аз определям цената – изсъска Аврора. С крайчеца на окото си улових погледа й и започнах да извъртам глава към нея, но се усетих навреме и наведох очи. Тя продължи да говори с нисък безстрастен глас. – Мразя го. Мразя всеки момент от нещата, които съм принудена да извърша, за да го постигна – но това трябваше отдавна да бъде направено, магьоснико. Всяко отлагане е смъртоносно. Колцина са загинали или са били измъчвани до полудяване от Мейв и останалите като нея? Самият ти беше измъчван, тормозен и почти поробен от тях. Аз правя това, което е необходимо.

Преглътнах и отвърнах:

– Наранявате и застрашавате смъртните, за да им помогнете. Това е лудост.

– Може би – каза Аврора. – Но това е единственият начин. – Тя отново се обърна към мен и попита със студен глас: – Белият съвет знае ли какво си открил?

– Гледай си работата, откачена фейо.

Слейт сподави смеха си, прикривайки го зад покашляне. По-скоро почувствах, отколкото видях прилива на гняв у Аврора, събуден от Зимния рицар, но насочен към мен. От нея изригна ярка светлина, която опари обърнатата към нея страна на тялото ми. Косъмчетата на ръката ми настръхнаха. Гласът й зазвъня – силен, разпален и яростен.

– Какво каза, маймуно?

– Не знаят – обади се Елейн с напрегнат глас. Тя пристъпи напред и застана между мен и Аврора. – Той ми го каза, преди да тръгнем към майките. Съветът не осъзнава дълбочината на онова, което се случва. Когато се усетят, вече ще е твърде късно.

– Добре – каза Слейт. – Значи, той е последната нишка. Убий го и да приключваме с това.

– По дяволите, Слейт – сопнах му се аз. – Използвай главата си, човече. Според теб какво ще получиш за помощта ти?

Слейт ми се усмихна студено.

– Като за начало, силата на онзи дърт кучи син Руел. Ще бъда два пъти по-силен от сега – и след това ще си разчистя сметките с малката кучка Мейв. – Той облиза устни. – После двамата с Аврора ще решим какво да правим.

Аз се изсмях дрезгаво.

– Дано това да го имаш написано на хартия, тъпако. Наистина ли смяташ, че тя ще остави един мъж, който на всичкото отгоре е смъртен, да има такава власт над нея? – В очите на Слейт проблесна неувереност и аз усилих натиска. – Помисли си хубаво. Някога казвала ли ти е нещо в прав текст, не чрез намеци или въпроси?

В погледа му се промъкна подозрителност, но Аврора положи ръка на рамото му. При докосването й очите на Слейт се замъглиха и той ги затвори.

– Спокойно, рицарю мой – промърмори Лятната дама. – Магьосникът е измамник и е отчаян. Готов е да каже каквото и да е, стига да се спаси. Между нас всичко е постарому.

Стиснах зъби. Аврора държеше Слейт на каишка. Може би времето, прекарано в компанията на Мейв, го беше размекнало; наркотиците и удоволствията, които му беше осигурявала, го бяха направили по-податлив на внушение. Може би Аврора просто беше открила някакво слабо място в психиката му. Във всеки случай той нямаше да се вслуша в думите ми.

Огледах се, но Корик и Талос не ми обръщаха никакво внимание. Аврора продължаваше да шепне нещо на Слейт, така че ми оставаше само един човек, с когото да разговарям, и при мисълта за това се почувствах така, сякаш някой заби нокти в гърдите ми.

– Елейн – казах аз. – Това е лудост. Защо го правиш?

Тя не ме погледна.

– Оцеляване, Хари. Обещах да помогна на Аврора или да дам живота си за нея в отплата за всичките години, през които ме е защитавала. Не знам кога съм дала обещание, че ще замеся и теб. – Тя замълча за миг, преглътна и произнесе с малко по-силен глас: – Не знам.

– Ако Аврора не бъде спряна, някой ще пострада.

– Някой страда всеки ден – отвърна Елейн. – И като се замислиш, има ли значение кой? Как? Или защо?

– Ще умрат хора, Елейн.

От думите ми я заболя и тя ме погледна, а зелените й очи се изпълниха със сълзи от ярост.

– По-добре те, отколкото аз.

Не свалях очи от лицето й.

– И по-добре аз, отколкото ти, нали?

Тя първа сведе поглед и се обърна към Аврора и Слейт.

– Така изглежда.

Скръстих ръце и се облегнах на невидимата стена от мухоморки. Премислих възможностите си и стигнах до извода, че са доста ограничени. Ако Аврора искаше смъртта ми, тя щеше да я получи без особени усилия, и освен ако по хълма не се спуснеше спасителната кавалерия, не знаех какво друго можех да направя.

Наречете ме песимист, но жизненият ми опит ме съветваше да не разчитам твърде много на кавалерията. Мат.

Което ми оставяше само един избор – последното заклинание. Затворих за миг очи и се съсредоточих, събирайки магията и жизнената сила в тялото ми. Всеки магьосник има резервоар за сила в себе си, енергия, която се извлича от сърцевината на собствената му същност, а не от обкръжението му. Кръгът на Аврора ме беше отрязал от външните източници на енергия – но не можеше да ми попречи да използвам енергията вътре в мен.

Вярно, че след като я употребях, нямаше да остане нищо, което да ми позволява да дишам, което да кара сърцето ми да бие и да пропуска електричество в мозъка ми. Но пък затова му викат смъртно проклятие, нали?

Миг по-късно, когато отворих очи, видях как Аврора се отдръпва от Лойд Слейт. Зимният рицар насочи към мен плашещите си празни очи, в които нямаше и капчица разум, и се накани да изтегли меча си от ножницата.

– Жестока необходимост – каза Аврора. – Сбогом, господин Дрезден.