Летният рицар

Глава 30

Понякога най-забележителните неща ни се струват безинтересни. В смисъл че, когато си помислите за полета с реактивен самолет например, това си е нещо адски невероятно. Качвате се в самолета, той побеждава гравитацията на бялата планета, като използва просто разликата във въздушното налягане върху повърхността на крилата му, и прелита разстояния, които иначе щяха да бъдат изминати за месеци или години, ако се използват други методи, които векове наред са изглеждали напълно естествени. Носите се над земята със скорост, която ще ви убие за миг, ако се блъснете в нещо, и можете да дишате само защото са ви построили наистина добра консервена кутия, способна да задържа в себе си прилично количество въздух. Стотици милиони часове работа, изследвания, кръв, пот, сълзи и животи са потънали в историята на въздушния транспорт и той е революционизирал лицето на нашите планета и общество.

Но ви гарантирам, че ако се качите на който и да е полет в страната, все ще намерите някой, който, пред лицето на това невероятно постижение, ще тръгне да се оплаква за качеството на питиетата.

На питиетата, хора.

Та точно така се държах аз на стълбището към Чикаго-над-Чикаго. Да, стоях на стъпала, изтъкани единствено от лунна светлина. Да, изкачвах се през ужасна буря, вятърът заплашваше да ме събори и да ме запрати в ледените води на езерото Мичиган. Да, използвах легендарен, вълшебен начин на пътуване, за да достигна границата между две измерения, на път към епичната битка между древни стихийни сили.

Но единственото, което успях да кажа, докато дишах тежко, беше:

– Да, точно така. Не можаха ли да направят ескалатор.

Та накратко: изкачихме дългите поне една миля стъпала и се озовахме на земята, която ми бе показала кръстницата ми, докато стояхме върху бурните облаци над Чикаго.

Но сега тя съвсем не изглеждаше така, както преди повдигането на завесата.

Онова, което тогава представляваше безмълвен пейзаж от облаци, гладък и гол като манекен, сега бе изпълнено с глъчка, цветове и насилие. Бурята, която се вихреше под бойното поле, беше просто бледо отражение на онова, което се вихреше върху него.

Стълбището ни отведе на склона на един от хълмовете, издигащи се над долината на Каменната маса, а озаряваните от мълнии околности бяха запълнени с феи от всякакви видове и размери. Въздухът се изпълни със звуци – пропукването на електрическите заряди на мълниите и рева на гръмотевиците, високите и чисти гласове на фанфарите, дълбоките и медни гласове на бойните рогове. Барабани биеха в няколко различни ритъма едновременно. Съпровождаха ги викове и крясъци; писъци, които можеха да излязат и от човешки гърла, и ревове, които нямаха нищо общо с човешките.

Като цяло това представляваше истинска музикална симфония, всепоглъщаща, разтърсваща и заредена с адреналин. Вагнер може само да си мечтае, че може да създаде нещо такова.

На двайсетина крачки от нас стоеше група от ниски, мургави, белокоси типове, с ръце и крака, които бяха два пъти по-големи от нормалното, с носове като крушки за осветление, скрити зад шлемове, изработени като че ли от кости. Те носеха доспехи от кости, бяха въоръжени до зъби и стояха подредени в бойни редици. Когато се появих от облаците, облечен в черния си кожен шлифер, който лъщеше от дъжда, те опулиха очи. Били и върколаците ме обградиха в неправилен кръг, а Фикс и Мерил застанаха плътно зад мен.

От другата ни страна стоеше един висок около осем фута трол; кожата му беше покрита с възлести космати брадавици, провисналата му коса се спускаше на мазни кичури до масивните му рамене, мъничките червени очички проблясваха под единствената му гъста вежда. Той се обърна към мен с пламнали ноздри и течащи лиги, но вълците ме обградиха и заръмжаха. Известно време тролът ги гледаше, примигвайки, докато обмисляше положението, след което се извърна настрани, сякаш изгубил интерес към мен. На хвърлей камък от нас стояха някакви други създания, включително отряд от рицари Ший, облечени от глава до пети във фейски доспехи, яхнали дългокраки бойни коне с тъмносини, виолетови и черни разцветки. Край тях се беше присвила една ранена силфида, която от петдесетина ярда може би щеше да изглежда като красиво крилато момиче – но от мястото, където стоях аз, се виждаха окървавените й нокти и проблясващите, остри като бръснач криле.

Нямаше как да видя цялата долина. Покриваше я някаква мъгла и само от време на време зървах сражаващите се тълпи от войници, впусналите се във фронтална атака човекоподобни същества и извисяващите се над тях гиганти, които можеха да бъдат наречени „чудовища“, вкопчващи се в титанични сблъсъци и мачкащи всички наоколо.

Но най-важното бе, че не виждах Каменната маса и дори не можех да предположа къде се намира. Камъкът на Пазителя на портала се накланяше упорито в една определена посока, но тя водеше право в средата на безумието, което се вихреше в краката ни.

– А сега какво? – извика ми Мерил.

Наложи се да крещи, макар да стоеше само на няколко фута от мен, а центърът на битката да беше доста далеч от нас.

Поклатих глава и се наканих да отговоря, но Фикс ме подръпна за ръкава и каза нещо, което се изгуби в грохота на битката. Погледнах към мястото, което ми сочеше, и видях един от конните рицари Ший, който напусна групичката си и се отправи към нас.

Рицарят повдигна забралото на своя покрит със странни декорации шлем, напомнящ хитиновата черупка на насекомо. Бледата кожа и златистите котешки очи ни изгледаха за миг, преди той да наклони главата си към мен и да вдигне ръка. Звуците от битката внезапно секнаха, сякаш някой бе изключил радиото, и настъпилата тишина без малко да наруши равновесието ми.

– Емисарю – каза рицарят Ший. – Поздрав на теб и на спътниците ти.

– Привет и на теб, воине – отвърнах аз. – Трябва веднага да поговоря с кралица Маб.

Той кимна и каза:

– Ще те отведа при нея. Последвай ме. И нареди на спътниците си да приберат оръжията си, когато се приближат до Нейно величество.

Кимнах и се обърнах към останалите:

– Прибирай железата и зъбите, народе. Известно време ще трябва да се държим прилично.

Последвахме рицаря нагоре, до върха на хълма, където въздухът бе толкова студен, че чак щипеше кожата. Увих се по-добре в шлифера; можех да видя как по миглите ми се образуват кристалчета. Можех само да се надявам, че косата ми няма да замръзне и да се начупи.

Маб седеше на върха, яхнала бял кон, а спуснатата й коса падаше на копринени вълни, сливайки се с гривата и опашката на коня й. Беше облечена в рокля от бяла коприна; ръкавите и полите й изящно се спускаха до облачната земя под краката на жребеца. Устните и миглите й бяха сини, очите й имаха същия млечнобял цвят като на озарен от луната облак. Студената й жестока красота накара сърцето ми да замре, а стомахът ми нервно да се свие. Въздухът около нея вибрираше от енергия и сияеше в ледено бяла и синя светлина.

– О, боже – прошепна Фикс.

Погледнах назад. Върколаците просто зяпаха Маб, също като Фикс. Мерил я гледаше с принудено безразличие, но очите й грееха диво и яростно.

– Спокойно, народе – казах аз и пристъпих напред.

Кралицата на феите се обърна към мен и промърмори:

– Моят емисар. Намери ли крадеца?

Наклоних почтително глава към нея.

– Да, Кралице Маб. Лятната дама Аврора.

Очите на Маб се разшириха достатъчно, че да остана с впечатлението, че тя е разбрала всичко от една дума.

– Наистина? Можеш ли да ни донесеш някакво доказателство?

– Ако действам достатъчно бързо – отвърнах аз. – Трябва да стигна до Каменната маса преди полунощ.

Маб погледна към звездите над главата й и на мен ми се стори, че зървам в тях тревожен проблясък.

– Те се движат бързо тази нощ, магьоснико. – Кралицата замълча и въздъхна тихо. – Самото време работи срещу теб.

– Можеш ли да ме отведеш до там?

Маб поклати глава и погледна към полето в краката ни. Цяла една ивица от него сияеше в златиста светлина. Маб повдигна ръка и аурата й проблесна с небесносин пламък; въздухът се сгъсти. Пламъкът се понесе срещу златистото сияние и те се сблъскаха сред дъжд от изумрудена енергия, който угаси и двете. Маб отпусна ръката си и отново се обърна към мен. Погледът й попадна върху камъка, който висеше на тънкия си конец, и очите й отново се разшириха.

– Рашид. Защо се е заинтересувал от този въпрос?

– Ъъъ – отвърнах аз. – Всъщност не е, нали се сещате, не действа като представител на Белия съвет и те не се намесват във вашите вътрешни дела.

Маб отдели достатъчно време, за да ме изгледа така, че да ми стане пределно ясно, че ме смята за идиот.

– Знам. И мехлемът ти също е по негова рецепта. Разпознавам миризмата.

– Той ми помогна да намеря това място, да.

Устните на Маб потрепнаха в ъгълчетата.

– И така. Какво е намислил този път старият пустинен лисугер? – Тя поклати глава и продължи: – Няма значение. Камъкът не може да те отведе до масата. Прекият път ще те прекара през средата на битката, което може да унищожи всеки смъртен. Трябва да минеш отдругаде.

– Слушам ви.

Тя погледна нагоре и каза:

– Аз може и да съм Кралица на въздуха, но тези небеса са все още спорна територия. Титания е в разцвета на силите си, а моите са в упадък. Не, няма да е оттам. – Тя посочи към полето, към странно оцветената в златисто, синкаво и зелено мъгла, която яростно се вихреше на местата, където цветовете се срещаха. – И въпреки всичко Лятото печели. Нашият рицар не излезе на бой заедно с нас. Предполагам, че е бил съблазнен.

– Да – казах аз. – Той е с Аврора.

– За последен път позволявам на Мейв да наема помощници – промърмори тя. – Твърде много й угаждам.

Маб вдигна ръка, очевидно давайки сигнал, и някъде иззад гърба й се надигнаха десетки прилепи с размерите на делтапланери и закриха небето с ципестите си криле.

– Но ние все още държим реката, магьоснико, макар противникът да ни е обградил от двете страни. Кръстницата ти и моята дъщеря се опитват да я удържат. Но ако успееш да се промъкнеш до реката, тя ще те преведе през битката до хълма, където се намира Каменната маса.

– Да си проправя път до реката – промърморих аз. – Какво пък. Ще се справя.

– Моите хора не те познават, магьоснико – каза Маб. – Не им давай повод и те няма да те закачат.

Тя се извърна настрани и насочи вниманието си към битката, а звукът от сражението отново ни връхлетя с чудовищен грохот.

Върнах се при върколаците и нечистокръвните.

– Трябва да стигнем до реката – извиках им аз. – Опитвайте се да се движите в синкавата мъгла и не нападайте никого.

Тръгнах надолу по хълма, което, доколкото ми е известно, е най-лесният начин да намеря вода. Минахме покрай други стотина войници, повечето от които като че ли се възстановяваха от първия сблъсък в битката; над мен се извисяваха огрета в бойни доспехи; кръвта им изглеждаше почти безцветна на фона на червените и сините кожи. Друг отряд от мургави гноми се грижеше за ранените си, превързвайки раните им с някакви мъхове. Група силфиди с омазани с кръв лица, гърди и криле се бяха скупчили около камара окървавени и вонящи трупове и се дърлеха като лешояди. Още един отряд гоблини, посмачкани, зъбати хуманоиди с уши като на прилепи, делово влачеха мъртвите и някои от ранените си другари на силфидите и ги хвърляха върху купчината трупове, въпреки слабите им писъци и викове.

Стомахът ми се сгърчи. Потиснах страха и отвращението си и се опитах да блокирам образите на вихрещата се около мен кошмарна касапница.

Продължих да вървя напред с решителност, каквато всъщност не изпитвах – но нали трябваше да давам пример на върколаците. Можех само да си представям какво изпитваха Били, Джорджия и останалите с изострените им вълчи сетива. Подвиквах им ободряващо, макар че нямах представа дали ме чуват и дали виковете ми им помагат по някакъв начин, но ми се струваше редно да го правя, след като ги бях довлякъл тук заедно с мен. Опитвах се да вървя отстрани до Фикс, за да скривам от погледа му най-кошмарните гледки. Мерил ми кимна с благодарност.

Синкавата мъгла започна да отстъпва пред различни отсенки на зеленото, звънтеше фейска стомана, а виковете и писъците ставаха все по-силни. Но най-важното бе, че сред тях долавях плискането на вода. Приближавахме реката.

– Добре, народе – викнах аз. – Хукваме напред към реката! Не спирайте, за да се биете с някого! Не спирайте, докато не стигнете до водата!

„Или – продължих мислено – докато някой от воините на феите не ви подсече краката.“

И аз първи се затичах към пословичната битка.