Летният рицар

Глава 17

Положих Елейн на земята и се опитах да определя състоянието на нараняванията й. Ръцете й под лактите бяха нарязани на няколко места, но най-лошата рана беше на гърба, точно под лявата ключица – гадна прободна рана. Ръбовете й се бяха свили навътре, но тя не беше спряла съвсем да кърви, а ако кървеше и вътрешно, с Елейн беше свършено.

Налагаше се да притисна раната и с двете си ръце. Не можех да разчитам на ничия помощ. Не можех да направя почти нищо за нея, затова я вдигнах, сложих я обратно в костенурката, скочих зад волана и посегнах да запаля двигателя.

– Дръж се, Елейн – казах аз. – Ще те откарам в болницата. Всичко ще бъде наред.

Тя поклати глава.

– Не. Не, твърде е опасно.

– Ранена си много лошо и не мога сам да се справя с това – отвърнах аз. – Успокой се. С теб съм.

Тя отвори очи и изрече с изненадваща настойчивост:

– Никакви болници. Там ще ме намерят.

Запалих двигателя.

– По дяволите, Елейн. Какво очакваш да направя?

Тя отново затвори очи. С всяка дума гласът й отслабваше все повече.

– Аврора. Лятото. Хотел „Ротшилд“. Отзад има асансьор. Тя ще помогне.

– Лятната дама? – попитах настоятелно. – Шегуваш се, нали?

Тя не ми отговори. Погледнах я и сърцето ми едва не спря, когато видях как главата й се люшна настрани и тялото й се отпусна. Превключих на скорост и подкарах към пътя.

– Хотел „Ротшилд“ – промърморих аз. – Още феи. Страхотно.

Стигнах до хотела, едно от най-хубавите места по бреговете на езерото Мичиган. Профучах по голямата алея пред входа и завих към задния паркинг, оглеждайки се за някаква сервизна алея или асансьор, а може би просто врата, на която да виси табела с надпис: ВХОД КЪМ ЛЕТНИЯ ДВОР НА ФЕИТЕ.

Почувствах лека топлина в ухото ми; внезапно пред лицето ми изскочи Елидий и се засили към прозореца. Свалих го и мъничката фея излетя пред колата ми, повеждайки ме към дъното на паркинга. После спря и започна да кръжи пред един незабележим, неосветен проход между сградите. След това отлетя нанякъде, очевидно изпълнила задачата си.

Бързо паркирах колата и дръпнах ръчната спирачка. Елейн може и да беше слаба, но бе достатъчно мускулеста, за да тежи доста. Винаги бе имала структурата на бегач на дълги разстояния, висока, слаба и силна. Свести се достатъчно, че да облекчи поне донякъде усилията ми да я нося, като обви ръцете си около шията ми и облегна глава на рамото ми. Трепереше и беше студена. Изпълнен със съмнения, я внесох в прохода. Може би все пак трябваше да пренебрегна исканията й и да я отнеса в болница.

Продължих да вървя, докато не стана толкова тъмно, че вече не виждах нищо. Наканих се да оставя Елейн на земята, за да извадя амулета си и да осветя. Точно тогава се отвори врата към някакъв асансьор, разпръсвайки светлина и музика в прохода.

Пред вратите стоеше момиче. Беше висока около метър и петдесет и слънчевата й коса беше заплетена на плитка. Носеше синя тениска и бял гащеризон и беше цялата оплескана с нещо, което приличаше на глина. Когато ме видя да стоя там с Елейн, розовите й устни се отвориха изненадано.

– О, не! – възкликна тя и бързо ми махна с ръка да вляза. – Хайде, вкарай я вътре. Дамата ще се погрижи за нея.

Ръцете и раменете ми бяха започнали да болят от усилията да държа Елейн, затова не губих повече време в приказки. Затътрих се в асансьора и с пъшкане се облегнах на стената. Момичето затвори вратите, извади един ключ от джоба на гащеризона и го пъхна в единичната ключалка на мястото, където обикновено има една камара бутони. Асансьорът леко потрепна и започна да се издига нагоре.

– Какво се е случило с Ела? – попита ме момичето.

Погледът й се отмести от мен към Елейн и тя прехапа долната си устна.

Ела?

– Нямам представа. Намерих я в това състояние в колата ми. Тя ми каза да я доведа тук.

– Ох. О, боже – рече момичето и отново ме погледна. – Ти си от Зимата, нали?

Намръщих се.

– Откъде знаеш?

Тя сви рамене.

– Личи си.

– Засега съм от Зимата. Но това е единична сделка. Мисли за мен като за свободен агент.

– Може би. Но агент на Зимата е все същото. Сигурен ли си, че искаш да си тук?

– Не – отвърнах аз. – Но съм сигурен, че няма да изоставя Елейн, докато не се убедя, че се намира в добри ръце.

Момичето се намръщи.

– Аха.

– Това нещо не може ли да се движи по-бързо?

Раменете ми пареха, гърбът ме болеше, натъртванията ми протестираха и аз усещах как дишането на Елейн става все по-леко. Едва се сдържах да не се разкрещя от раздразнение. Искаше ми се да има някакви бутони, които да натискам, за да мога да ударя няколко пъти по правилния бутон в безсмислено усилие да накарам асансьора да върви по-бързо.

Цяла вечност по-късно вратите на асансьора се отвориха и пред очите ми се разкри картина, която беше толкова нелепа, колкото горила с жартиери.

Асансьорът ни беше откарал до нещо, което сигурно беше покривът на хотела с прехвърлена на него част от джунглата на Борнео. Имаше толкова много дървета и зеленина, че ръбът на покрива не се виждаше, и макар да чувах нощните звуци на Чикаго, те идваха толкова отдалече, че едва ги различавах сред жуженето на скакалците и цвърченето на някакво животно, което не можах да разпозная. Вятърът шумолеше в обграждащата ме гора и невъзможно ярката лунна светлина придаваше на всичко зловеща, неестествена красота.

– Толкова се радвам, задето реших да сляза за още глина. Насам – каза момичето и тръгна по една пътека, която водеше навътре в гората.

Последвах я толкова бързо, колкото можех, пъшкайки тежко под тежестта на Елейн. Не вървяхме дълго. Пътеката криволичи известно време и ни отведе на една тревиста поляна.

Спрях и се огледах. Не, не беше поляна. По-скоро градина. В центъра й имаше басейн, неподвижната му вода отразяваше луната. Наоколо бяха пръснати пейки и големи камъни за сядане. Тук-там имаше статуи, най-вече от мрамор, изобразяващи човешки фигури, често обградени от цветни лехи или просто разположени между млади дървета. От другата страна на басейна се извисяваше нещо, което на пръв поглед определих като чворесто дърво. Но всъщност не беше. Това бе трон, трон от живо дърво, чието стебло бе израснало в подходящата форма, клоните и листата му се бяха разперили над него във величествена елегантност, а корените му се бяха впили в земята.

Наоколо се виждаха хора. Опръскан с боя млад мъж рисуваше в яростна съсредоточеност някакъв портрет. Висок мъж, чиято неостаряваща красота и бледа коса го разкриваха като един от Ший, стоеше в поза на учител до едно стройно момиче, което изпъваше лък, целейки се в мишена от сплетени клони. В другия край на поляната, над камъни, струпани във формата на огнище, се издигаше дим и един широкоплещест мъж, гол до кръста, брадат, с гъсти вежди и свирепо изражение на лицето, стоеше до него и размахваше ковашки чук в равномерен ритъм. Той отстъпи встрани от огнището, стиснал в клещи пламтящо острие, и го потопи в кофа със сребриста вода.

Когато успях да го огледам по-добре, разбрах какво представлява той. Облак пара се издигна над силните му конски крака и човешките корем и гърди; кентавърът тупна нетърпеливо с предното си копито и промърмори нещо под носа си, докато във водата танцуваха пъстроцветни светлини. Красива, печална мелодия се носеше над поляната откъм млада смъртна жена, седнала пред няколко езичкови тръби, на които свиреше със затворени очи.

– Къде е тя? – попитах настоятелно аз. – Къде е Дамата?

Главата на кентавъра рязко се обърна и той нададе неочаквано басов рев. После отново се хвана за чука, развъртя го над главата си и препусна в бавен кариер към мен; тежките му копита глухо трополяха по земята.

– Зимен? Тук? Не мога да го понеса.

Напрегнах се, притискайки Елейн към тялото ми, и сърцето ми заби по-бързо. Кентавърът изглеждаше огромен и готов да убива.

– Леле, чакай малко, здравеняко. Не търся неприятности.

Кентавърът оголи зъби и заговори с дълбокия си глас, изпълнен с ярост.

– Стоиш тук с ръце, изцапани с кръвта на нашия емисар, и очакваш да ти повярваме?

– Корик, почакай! – излая високият Ший.

Кентавърът се отдръпна, изправяйки се на задните си крака, и зарита с предните във въздуха.

– Милорд Талос – изръмжа раздразнено той. – Подобна арогантност не бива да се толерира.

– Успокой се – нареди му лордът на Ший.

– Но, милорд…

Лордът застана пред кентавъра, с гръб към мен. Той носеше прилепнали тъмнозелени панталони и широка риза от бял лен. Не каза нищо, а и аз не можех да видя изражението му, но лицето на кентавъра почервеня, после пребледня. Той наведе вдървено глава, след което се върна при огнището си, потропвайки ядосано с копита.

Високият Ший – Талос, очевидно – се обърна към мен и ме изгледа със спокойните си котешки очи с цвят на лятно небе. Бледата му коса стигаше до раменете. В чертите му се долавяше спокойна увереност и сдържана сила, а излъчването му не бе толкова чуждо, както при повечето Ший, с които се бях сблъсквал.

– Надявам се, че няма да съдите твърде сурово Корик, сър. Да разбирам ли, че вие сте Хари Дрезден?

– Ако не съм, той ще бъде много разстроен, когато ме хване да тичам наоколо с неговото бельо.

Талос се усмихна. Това очевидно му беше присъщо.

– В такъв случай ви давам паспорт и лиценз в съответствие със Споразумението. Аз съм Талос, лорд-маршал на Летния двор.

– Да, това е страхотно, радвам се да се запознаем – отвърнах аз. – Хей, а сега смятате ли, че можете да помогнете да спасим живота на тази жена?

Усмивката на Ший избледня.

– Ще направя каквото мога.

Той погледна встрани и направи жест с ръка.

Градината веднага се оживи. Облак пиксита се стрелнаха във въздуха, носейки стръкове зелени растения и широки меки листа. Те ги струпаха върху меката могила до басейна. Талос ме погледна, искайки разрешение, след което внимателно пое Елейн от ръцете ми. Раменете и бицепсите ми изстенаха с облекчение. Лордът на Ший отнесе Елейн до леглото от листа и я положи върху него. Докосна гърлото и веждата й с едната си ръка, затворил очи.

– Слаба – рече тихо той. – И студена. Но все пак в нея е останала сила. За известно време ще бъде добре.

– Не се обиждайте, но вие, хора, имате доста странни разбирания за времето. Доведете вашата Дама. Тя трябва веднага да види Елейн.

Талос ме погледна със същото спокойно, непроницаемо изражение.

– Тя ще дойде, когато дойде. Не мога да забързам нито изгрева, нито Дамата.

Наканих се да му кажа къде може да завре изгрева си, но преглътнах думите и се опитах да излея раздразнението си в свиване на юмруци. Кокалчетата ми изпукаха.

Една ръка докосна рамото ми и момичето, скулпторката от асансьора, каза:

– Моля ви, сър. Позволете ми да ви донеса нещо за пиене или малко храна. Храна за смъртни, имам предвид. Не бих ви предложила от другия вид.

– Как ли пък не – отвърнах аз. – Не и докато не се погрижите за Елейн.

Талос, който беше коленичил до Елейн, повдигна вежди, но сви рамене.

– Както желаете. – Той притисна дланите си от двете страни на лицето й и наведе глава. – Уменията ми са доста ограничени. Но поне мога да се погрижа състоянието й да не се влошава повече.

Почувствах лек прилив на енергия, нещо нежно и силно, като вълна, която ви повдига нагоре. Елейн внезапно си пое дълбоко дъх и бузите й възвърнаха цвета си. За миг отвори очи, после въздъхна и ги затвори отново.

– Талос ще я поддържа засега – рече момичето. – Докато Дамата не вземе решение. Той е пазител и приятел на Ела от няколко години. – Тя ме хвана за ръката. – Моля ви, хапнете нещо. В противен случай ще изглеждаме като лоши домакини.

Коремът ми отново изкурка и гърлото ми започна да се оплаква след продължителното тежко дишане. Издишах през носа и кимнах на момичето, което ме поведе към една от близките пейки и измъкна пластмасова хладилна чанта изпод нея. Порови вътре и ми подхвърли студена кутийка кола, малко пликче картофен чипс и дълъг сандвич. В нито едно от тях не се усещаше скритата съблазън на фейската храна.

– Най-доброто, което мога да ви предложа засега – каза тя. – Сандвич със студено пуешко добре ли е?

– Омъжи се за мен – отвърнах аз, сграбчих с жар храната и за няколко минути се насладих на едно от най-първичните удоволствия.

Храненето. Храната никога не е толкова вкусна, колкото когато умирате от глад, а Талос ми беше издал паспорт за безопасност според Споразумението, така че нямаше защо да се притеснявам дали в нея има някаква дрога.

Докато се хранех, момичето си донесе един малък статив, на който стоеше глинен бюст на млада жена, все още незавършен, със забелязващи се следи от пръстите й. Тя ги топна в купичката с вода, прикрепена към статива, и започна да работи върху бюста.

– Какво се е случило с нея? – попита тя.

– Откъде да знам? – отвърнах между хапките. – Намерих я в това състояние в колата ми. Поиска да я доведа тук.

– И защо го направихте? – Тя се изчерви. – Искам да кажа, че вие работите за враговете на Лятото. Нали?

– Да. Но това не означава, че сме приятели с тях. – Пок-латих глава и прокарах полусдъвканото залъче с глътка кола. Божествено. Продължих да се храня още известно време, след което погледнах намръщено бюста, върху който работеше тя. Лицето ми изглеждаше познато. Огледах го известно време и попитах: – Това Лили ли е?

Момичето ме погледна и примигна.

– Познавате ли я?

– Чувал съм за нея – отвърнах аз. – Тя е нечистокръвна, нали?

Момичето кимна.

– На Зимата, но все още не е избрала да се присъедини към тях. Намираше се под защитата на Роналд и от време на време ни беше модел. – Тя махна с ръка към младия мъж, който яростно рисуваше. – Виждате ли, има и други творби, за които е позирала.

Огледах градината и различих две статуи сред останалите. И двете бяха голи, от бял мрамор. Едната представляваше момиче, изправено на пръсти, протегнало ръце над главата си, с красиво изпънато тяло. Другата я представяше коленичила, загледана в нещо, което държеше в шепите си, с изражение на тиха тъга на лицето.

– Като че ли доста са я харесвали.

Момичето кимна.

– Тя е много нежна, много сладка.

– Много изчезнала – казах аз.

Тя се намръщи.

– Изчезнала?

– Да. Съквартирантите й ме помолиха да се опитам да я намеря. Да сте я виждали през последните два дни?

– Не е идвала да позира, а на друго място, освен тук, не съм я виждала. Съжалявам.

– Струваше си да опитам – казах аз.

– Защо я търсите?

– Нали ви казах. Съквартирантите й потърсиха помощ-та ми. Аз се съгласих. – Което беше, общо взето, истина. Технически, предполагам, се бях продал. Притесних се, че може да се почувствам твърде виновен заради парите, които ми беше дала Мерил. – Тази седмица съм малко зает, но ще направя каквото мога.

Момичето продължи да работи върху бюста, мръщейки се.

– Вие не приличате на останалите, които работят за Зимата. Маб обикновено предпочита по-...студени агенти. По-гладни. По-жестоки.

Свих рамене.

– Искаше някой да намери един убиец; имам малко опит в това.

Тя кимна.

– И въпреки това ми изглеждате като много свестен човек. Мисълта, че сте паднали в капана на Зимата, ме натъжава.

Спрях да дъвча и я погледнах сурово.

– О, гръм и мълния.

Тя повдигна вежди.

– Ммм?

Оставих сандвича на пейката и казах:

– Вие сте тя. Вие сте Лятната дама.

Сянка от усмивка докосна устните на момичето и тя леко наклони глава към мен. Русата й коса придоби белия цвят на Ший, пръстите и крайниците й внезапно се издължиха и чертите на лицето й почти повториха тези на Мейв, а зениците на очите й станаха вертикални, с наситено зелен цвят. Но тя все още носеше белия гащеризон и синята тениска и беше все така изцапана с глина, което остро контрастираше с нежната й кожа и бялата коса.

– Наричайте ме Аврора – каза тя. – Така е по-лесно за всички.

– Ами добре – отвърнах аз. Досдъвках хапката си и казах: – И сега ще спрете ли да си играете игрички с мен и да помогнете на Елейн, Аврора?

Тя погледна към Елейн, която лежеше на земята, и на лицето й се изписа тревога.

– Зависи.

Зъбите ми изскърцаха и аз изрекох с фалшиво учтив глас:

– От какво?

Тя обърна спокойните си нечовешки очи към мен.

– От вас.

– Не ми обръщайте чак такова внимание – отвърнах аз. – Няма да знам как да го понеса.

– Мислите си, че това е шега, господин Дрезден? Игра?

– Знам отлично, че не е игра.

Тя поклати глава.

– И точно тук грешите. Игра е, но различна от онези, които познавате. Не ви е позволено да знаете правилата й и никога не се е изисквало да бъде честна. Знаете ли защо Маб избра вас, магьоснико?

Погледнах я с омраза.

– Не.

– Нито пък аз – рече тя. – И това е моята част в играта. Защо е избрала вас? Сигурно защото очаква да получи нещо, което друг не би могъл да й осигури. Може би е очаквала точно да донесете Ела тук.

– Каква е разликата? – троснах й се аз. – Елейн е ранена. Вашият емисар е бил ранен при изпълнение на дълга си. Не смятате ли, че би трябвало отново да я изправите на крака?

– Но ако Зимата очаква точно това, то ще бъде използвано срещу мен. Аз съм най-незначителната кралица на Лятото, но въпреки това трябва да внимавам как използвам силата си.

Изсумтях.

– Мейв със сигурност не мисли така.

– Естествено – отвърна тя. – Тя е Зима. Тя е избухлива, злобна, безмилостна.

– А вашият кентавър е просто добричка и отзивчива душичка.

Аврора въздъхна и отпусна омазаните си с глина пръсти.

– Надявам се, че ще простите избухливостта на Корик. Той обикновено е по-весел. Сега всички са по-изнервени заради случващото се.

– Аха. И просто, за да се изясним, това си беше истинска храна за смъртни, нали?

– Да – отвърна тя. – Нямам никакво желание да заплашвам свободата ви, господин Дрезден, нито да ви обвързвам по някакъв начин.

– Добре. – Знаех, че не може да ме излъже, затова отхапах още един залък от сандвича и си взех още малко чипс. – Вижте, не съм дошъл, за да се опитам до подкопая силата ви или да саботирам Лятото, Аврора. Просто искам да помогнете на Елейн.

– Знам – отвърна тя. – Вярвам ви. Но не ви се доверявам.

– И поради каква причина не желаете да ми се доверите?

– Наблюдавах ви – отговори тя. – Вие сте наемник. Работите за пари.

– Да. За да си плащам сметките и…

Тя вдигна ръка.

– Сключвате сделки с демони.

– Дребни услуги, нищо чак толкова…

– Договорили сте се с Лийнанший в замяна на сила.

– Когато бях млад и адски по-глупав, а и бях в беда…

Нечовешките й очи пронизаха моите.

– Убивали сте.

Погледнах встрани. На това нямаше как да възразя. Стомахът ми се сви и избутах храната настрани.

Аврора кимна бавно.

– Още от самото начало сте били определен за разрушител. За убиец. Знаете ли каква е била първоначалната цел на кръстника, господин Дрезден?

– Да – отговорих й аз. Чувствах се уморен. – Кръстникът е бил избиран, за да се грижи за религиозното и моралното образование и напътствие на детето.

– Точно така – рече тя. – А вашият кръстник, вашият учител и наставник, е най-злото същество от Двора на Маб, равен на Мейв, втори по сила след самата Маб.

Изсмях се горчиво.

– Учител? Наставник? Смятате, че Лий е това за мен?

– Не е ли?

– Лий забелязва съществуването ми само когато смята, че може да получи нещо от мен – изплюх аз. – През останалото време не й пука. Единственото нещо, на което ме е научила, е, че ако не искам да ме тъпчат, трябва да съм по-умен от нея, по-силен от нея и да съм готов да направя нещо по въпроса.

Аврора извърна красивото си лице изцяло към мен и ме изгледа с дълбоките си спокойни очи.

– Да. – Стомахът ми се сви неспокойно, когато тя продължи да говори. – Силните завладяват, а слабите са завладявани. Това е Зимата. Това сте научили и вие. – Тя се наведе към мен и изрече с тихо съчувствие: – Точно това ви прави опасен. Не разбирате ли?

Изправих се и се отдалечих на няколко крачки. Аврора не каза нищо. Чух леко плискане на вода, докато тя миеше ръцете си с малката купа.

– Ако няма да помогнете на Елейн, кажете ми. Ще я отведа в болница.

– Смятате ли, че трябва да й помогна?

– Въобще не ми пука дали ще го направите – отвърнах аз. – Но по един или друг начин аз ще й осигуря грижи. Решавайте.

– Вече съм решила. Остава вие да вземете решение.

Предпазливо си поех дъх, преди да отговоря.

– Което означава какво?

– От двамата души, които влязоха в тази градина, господин Дрезден, не Елейн е смъртоносно ранената. А вие.

– Как ли пък не. Получих само няколко порязвания и синини.

Аврора се изправи и тръгна към мен.

– Не става дума за тези рани.

Тя протегна ръка и притисна длан към сърцето ми. Усещах топлината на кожата й дори през ризата ми и докосването й бе достатъчно, за да ми донесе малка, но забележима утеха. Сюзан беше изчезнала от месеци и с изключение на случайните побои, никой друг всъщност не ме беше докосвал.

Тя ме погледна и кимна.

– Виждате ли. Вие сте били дълбоко наранен, господин Дрезден, и не сте намерили нито покой, нито временно облекчение на болката ви.

– Ще оцелея.

– Така е – рече тя. – Но от това започва всичко. Чудовищата се раждат от болка и мъка, от загуба и гняв. Вашето сърце е изпълнено с тях.

Свих рамене.

– И?

– И това ви прави уязвим. Уязвим за влиянието на Маб, на изкушенията, които в други случаи биха били немислими.

– С изкушенията се справям доста добре, благодаря.

– Но колко дълго? Трябва да се изцелите, магьоснико. Нека ви помогна.

Погледнах намръщено нея и ръката й.

– Как?

Аврора ми се усмихна тъжно.

– Ще ви покажа. Ето.

Дланта й се притисна малко по-силно към гърдите ми и някъде дълбоко в мен един бент се срути. Чувствата се издигнаха като бунтовна дъга. Алена ярост, тъмнолилав страх, бледосиня тъга, болезнено жълта самота, отровнозелена вина. Приливът ме заля, прониза ме като мълния, изпепеляваща, болезнена и красива едновременно.

А след като приливът се отдръпна, последва една дълбока, спокойна тишина. Изпълни ме усещане за топлина, което нежно успокои всичките ми болки и синини. Разля се по кожата ми като слънчева светлина в мързелив следобед и заедно с топлината всичките ми грижи започнаха да се изпаряват. Страхът ми изчезна и докато топлината се разпростираше, аз усетих как започнаха да се отпускат мускули, за които дори не предполагах, че са били напрегнати. Известно време се носех в топлината, изпаднал в екстаз от липсата на болка.

Когато се освестих, лежах по гръб на тревата и гледах към листата и осеяното със сребристи звезди небе. Главата ми почиваше в скута на Аврора. Тя беше коленичила до мен и ръцете й лежаха леки, топли и меки от двете страни на лицето ми. Болката започна да се завръща в тялото, мислите и сърцето ми като някакъв тих, противен прилив, който изхвърля боклука от замърсеното море. Чух собственото си протестиращо хлипане.

Аврора ме погледна със загрижени очи.

– По-лошо е, отколкото очаквах. Дори не сте осъзнавали колко ви боли, нали?

Гърдите ми хлътнаха и аз тихо изстенах. Топлината се стопи съвсем и усетих как тежестта на трудностите, които ме очакваха, ме задушава.

– Моля ви, позволете ми да ви помогна – каза Аврора. – Ще сключим сделка, господин Дрезден. Спрете се. Откажете се от усилията си да помогнете на Зимата. Останете тук за известно време и ми позволете да ви подаря спокойствие.

В очите ми се появиха истински сълзи, които замъглиха зрението ми. Избърсах лицето си с длан, опитвайки се да мисля ясно. Ако приемех сделката, това сигурно щеше да ми струва главата. Отказът от предложението на Маб щеше да означава, че не помагам на Белия съвет, а това от своя страна щеше да означава, че те щяха да си купят мира с Червения двор на вампирите за изключително ниската цена от един леко повреден Хари Дрезден.

– Забравете – изрекох със слаб глас. – Имам работа.

Аврора затвори очи за миг и кимна.

– Поне държите на думата си, господин Дрезден. Възхищавам се на честността ви. Дори да е насочена в неправилната посока.

Насилих се да седна, отдалечавайки се от Аврора.

– Хайде – казах аз. – Помогнете на Елейн.

– Ще й помогна – увери ме тя. – Но за момента тя не се намира в опасност, а лечението й ще отнеме известно време. Първо бих искала да ви кажа нещо.

– Добре. Говорете.

– Какво ви каза Маб за смъртта на Роналд?

Поклатих глава.

– Че е мъртъв. Че обвивката от сила, която е носел, е изчезнала. Че убиецът трябва да бъде намерен.

– Каза ли ви защо?

Намръщих се.

– Не съвсем.

Аврора кимна и отпусна ръце в скута си.

– Лятото се подготвя за война със Зимата.

Продължих да се мръщя.

– Искате да кажете, че това вече не е теоретическа възможност, а е напълно реално?

– Не познавам друг вид война. Загубата на Летния рицар принуди Лятото да действа.

– Не съм сигурен, че разбирам.

Бледите й вежди леко се сбърчиха.

– Силата на нашите рицари е значителна. Тя носи тежест, каквато само един свободен смъртен може да притежава. Тази сила, това влияние е критически елемент от баланса между двата двора.

– Само че вашата я няма.

– Точно така.

– Което отслабва Лятото.

– Да.

Кимнах.

– Тогава защо, по дяволите, вие планирате нападение?

– Сезоните се променят – отвърна Аврора. – След два дни е лятното слънцестоене. Пикът на силата на Лятото.

Тя не каза нищо повече, оставяйки ме да си направя изводите.

– Вие смятате, че Зимата е убила вашия рицар – казах аз. – И ако изчакате, само ще отслабвате още повече, докато Зимата ще става по-силна. Така ли е?

– Правилно. И ако искаме да имаме някакви шансове за победа, трябва да нанесем удара, когато сме в кулминационната точка на силата ни. Само тогава нашият двор ще бъде почти равен на силата на Зимата. Иначе сезоните ще се сменят и когато настъпи зимното слънцестоене, Маб и нейните същества ще ни нападнат. И ще ни унищожат, а заедно с нас и баланса в света на смъртните. – Тя отмести зелените си очи от ръцете си към моето лице. – Зима, господин Дрезден. Вечна зима. Безкрайни яростни цикли на хищник и плячка. Един такъв свят няма да е благоприятен за смъртните.

Поклатих глава.

– И защо Зимата го прави точно сега? Ако бяха изчакали още два дни, щяха да държат всички козове. Защо са ви оставили пространство за лавиране?

– Дори не мога да се преструвам, че знам какво се върти в ума на Зимата – отвърна Аврора. – Но знам, че не трябва да им се позволява да ни унищожат. За наше, както и за ваше добро.

– Леле, всички се интересуват за моето добруване.

– Магьоснико, моля ви. Обещайте ми, че ще направите всичко възможно, за да ги спрете.

– Приключих с даването на обещания. – Изправих се и тръгнах по пътеката, която водеше обратно към асансьора и навън, но част от мен копнееше да се върне към спокойствието, което ми беше предложила Аврора. Спрях се и стиснах здраво очи, събирайки всички сили. – Но ще ви кажа едно. Ще намеря убиеца и ще разплета загадката, и ще го направя преди лятното слънцестоене.

Не си направих труда да добавя: „Защото иначе все едно съм мъртъв“.

Не е необходимо да се изтъква очевидното.