Летният рицар

Глава 12

Измъкнах се от стария жилищен блок и се върнах при Синята костенурка, необезпокояван от никакви нападатели – нито хора, нито не-хора. Когато потеглях, покрай мен премина патрулна кола с пусната сигнализация. Подкарах с умерена скорост, стараейки се треперенето на ръцете ми да не се отразява на посоката на движение. Сигурно съм се справил добре, защото никой не се впусна да ме преследва. Още една точка в полза на добрите момчета.

Сега вече имах време да помисля, макар и да не бях сигурен, че ми се иска. Бях отишъл в апартамента на Руел за всеки случай, без да разчитам да намеря нещо важно, ако изобщо намеря нещо. Но ми беше провървяло. Бях се оказал не само на нужното място, но и в точния момент. Явно някой искаше да скрие нещо оттук – или снимки като тази, която бях намерил, или някакви документи. Сега трябваше да изясня какво точно беше събирал там Грум или – което беше не по-малко важно – за какво му е трябвало да унищожава някакви останали у Руел улики. Без да узная това, нямаше и как да науча за кого е работил – огретата не се отличават с инициативност. И като се имаше предвид случилото се, би било наивно да предполагам, че главорезът тежка категория от Страната на феите е действал самостоятелно в дома на покойния.

Огретата се смятаха за диви феи – можеха да работят и за Зимата, и за Лятото и по темперамент варираха между добродушни главорези и злобни главорези. Грум не изглеждаше да е от първия тип, но определено не му липсваха нито решителност, нито сдържаност. Една обикновена ходеща планина от мускули от Небивалото едва ли би се удържала от изкушението да ме направи на кайма, независимо от това, какво подвикват съседите. Това означаваше, че Грум е нещо повече от един обикновен мечок, от което следваше, че е опасен, дори и ако не се вземе под внимание с каква лекота беше преодолял заклинанието, което му направих.

Всички огрета имат вродената способност, повече или по-малко, да неутрализират магическите сили. Заклинанието ми беше оказало върху Грум не по-голям ефект, отколкото ако се бях опитал да го поразя с електрически заряд, като преди това си потъркам крака от килима. Това означаваше, че е силен и опитен. Което се потвърждаваше и от скоростта, с която променяше вида си. Един обикновен бияч, ходеща торба с мускули, не би могъл да приеме човешка форма, и то заедно с дрехите, с такава лекота.

Ум плюс сила, плюс бързина означава гаден кучи син. Най-вероятно беше нечий доверен телохранител или много ценен наемник.

Но за кого работеше?

Когато спрях на светофара, погледнах още веднъж снимката, която бях взел от Грум.

– По дяволите – промърморих. – Кои са тези хора?

Добавих това към списък от въпроси, които се множаха като плесен в мазе.

Когато пристигнах, погребението на Роналд Руел вече беше започнало. Погребално бюро „Фланъри“ в Ривър Норт допреди няколко години беше семейна фирма. Сградата беше стара, но винаги спретната и подредена. Сега грижливо порязаните храсти бяха заменени с големи камъни, които несъмнено бяха по-лесни за поддържане. Паркингът се беше напукал и само около половината от уличните лампи работеха. Над предната врата имаше светеща в синьо-зелено фирмена табела, на която пишеше: ПОГРЕБАЛНА КЪЩА „ВЕЧЕН ПОКОЙ“.

Паркирах костенурката, пъхнах снимката в джоба си и излязох от колата. Нямаше как да взема жезъла или стрелящата си пръчка в погребалната къща. Хората, които не вярват в магията, те гледат странно, когато влезеш в помещението с голяма тояга, украсена с руни и магически знаци. А хората, които знаят какъв съм, реагират така, сякаш съм окичен с боеприпаси и нося във всяка от ръцете си едрокалибрени картечници в стила на Джон Уейн. В залата можеше да има мнозина и от двата вида, така че се ограничих само с неща, които не бият на очи: пръстенът ми, почти изпразнен, защитната ми гривна и сребърният амулет пентаграм на майка ми. Видът на отражението ми в стъклената врата потвърди, че не съм подходящо облечен за събитието, но не бях тук, за да пишат за мен в светската хроника. Влязох и се насочих в залата, където се прощаваха с Роналд Руел.

Възрастният човек беше облечен в сив копринен костюм с металически отблясък. Явно беше предназначен за по-млад и доста по-едър човек. Щеше да изглежда много по-добре в костюм от туид. Собственикът на погребалното бюро беше поработил отгоре-отгоре и по привеждането в ред на Руел. Бузите му изглеждаха твърде червени, а устните му си бяха останали твърде сини. На бузите се виждаха ямички на местата, където са ги шили, за да не се отваря устата. Никой не би направил грешката да вземе Руел за възрастен мъж, потънал в дрямка – личеше си, че това е просто един труп. Залата беше наполовина празна – хората разговаряха на малки групички или се разхождаха напред-назад пред ковчега.

Никой не стоеше в сянка, пушейки цигара или оглеждайки с подозрение събралите се. Не виждах и никого, опитващ се бързо да скрие окървавен нож зад гърба си или мъчещ се да оправи разлепения си мустак. Това означаваше, че подходът на Доблестния Дъдли не може да се приложи за разкриване на убиеца. Може би той или тя, или те просто не бяха тук.

Разбира се, беше напълно възможно някоя фея да се бе скрила зад воал или илюзия, преди да влезе, но дори най-опитните от тях имат затруднения с това в света на смъртните. Наистина, Маб изглеждаше добре, но в никакъв случай не бих нарекъл външността й нормална. Същото се отнасяше и за Грум. Тоест той изглеждаше като човек, разбира се, но в същото време приличаше на статист от „Недосегаемите“. Феите умеят да правят доста неща наистина добре, но умението да останат незабелязани сред множество хора не е едно от тях.

Във всеки случай тълпата ми се струваше съставена предимно от роднини и делови партньори на покойния. Никой не приличаше на хората от снимката, никой не изглеждаше като фея в лош костюм на смъртен и ако инстинктите ми не ми изневеряваха, никой не се криеше зад воал или илюзия. Едно на нула за лошите срещу героя.

Измъкнах се от залата и веднага чух нечий шепот по-нататък в коридора. Това веднага привлече вниманието ми. Положих усилия да стъпвам безшумно и се приближих, вкарвайки в действие слушането.

– Не знам – изсъска мъжки глас. – Търсих я през целия ден. Никога не е отсъствала толкова дълго.

– Точно и аз това казвам – промърмори женски глас. – Никога не е отсъствала толкова дълго. Знаеш, че не може да се грижи за себе си.

– Господи – намеси се трети глас, тенор на млад човек. – Той го направи. Този път наистина го направи.

– Още не сме сигурни в това – отвърна първият мъж. – Може би тя най-накрая е използвала главата си и се е измъкнала от града.

– Не, Ейс. – Женският глас звучеше уморено. – Тя не би си тръгнала просто така. Не и по собствена воля. Трябва да направим нещо.

– Какво можем да направим? – попита вторият мъж.

– Нещо – отговори жената. – Каквото и да е.

– Е, това е доста конкретно – каза сухо и напрегнато първият мъж, явно Ейс. – Каквото и да смяташ да направиш, е добре да побързаш. Магьосникът е тук.

Усетих мускулите на врата ми напрегнато да се стягат. За кратко в стаята по-нататък в коридора настана тишина.

– Тук? – повтори панически вторият мъж. – Сега? Защо не ни каза?

– Току-що го направих, тъпако – рече Ейс.

– Какво да правим? – попита вторият мъж. – Какво да правим, какво да правим?

– Млъквай! – отсече женският глас. – Млъквай, Фикс!

– Маб го държи в ръцете си – каза Ейс. – Знаеш това. Тя дойде днес от Страната на феите.

– Няма начин – възрази вторият глас, вероятно Фикс. – За него се предполага, че е свестен, нали така?

– Зависи от кого си чул това – рече Ейс. – Хората, които му се изпречват на пътя, имат навика да умират.

– Господи – изрече Фикс задъхано. – Господи, господи, господи!

– Вижте – каза жената, – ако той е тук, ние не трябва да сме тук. Не и докато не узнаем какво означава това. – Някаква мебел, вероятно дървен стол, изскърца. – Хайде.

Промъкнах се обратно към началото на коридора и се скрих зад ъгъла, и тогава откъм малката странична стаичка се разнесоха стъпки. Те не поеха към мен. Вместо това се отдалечиха нататък по коридора, в посока, обратна на фоайето. Вероятно към задния вход. Задъвках устни, преценявайки възможностите. Трима доста чувствителни типове – може би смъртни, може би не – се насочваха по тъмния коридор към задния вход, който несъмнено водеше към не по-малко тъмна уличка. Звучеше като рецепта за нови неприятности.

Но не можех и да измисля никакъв друг вариант. Броих до пет и последвах стъпките.

Видях само неясна сянка в далечния край на коридора. Когато минавах край стаичката, от която бяха излезли, надзърнах вътре – оказа се малка чакалня с няколко тапицирани кресла. Поколебах се за миг на ъгъла и чух тихото изщракване от отварянето на метална врата, а после и от затварянето й. Когато завих, видях врата с избледнял надпис ИЗХОД.

Приближих се до нея и я отворих възможно най-тихо, после подадох глава в уличката и се огледах.

Те стояха на по-малко от пет фута разстояние – трима от младите хора от снимката на Руел. Дребният, слаб мъж с бяло-русата коса и тъмния тен беше с лице към мен. Носеше кафяв костюм, сякаш взет под наем, и защипваща се найлонова вратовръзка. Очите му се опулиха почти комично, а устата му се отвори смаяно. Той възкликна и това беше достатъчно, за да разпозная в него Фикс.

До него беше другият млад мъж, Ейс – той беше онзи с тъмната къдрава коса и козята брадичка. Носеше сиво спортно сако, бяла риза и тъмни панталони. Когато се обърна да ме погледне, видях, че е със същите слънчеви очила. Ръката му веднага посегна към джоба на сакото.

Третият се оказа мускулестата грозновата млада жена с мътнозелените коси и тежките вежди. Носеше дънки, които бяха достатъчно тесни, за да подчертават мускулите на бедрата й, и светлокафява блуза. Тя изобщо не се поколеба. Дори не се огледа. Просто се обърна и ръбът на дланта й се вряза като лопата в бузата ми. В последния момент успях леко да се отдръпна, но въпреки това ударът ме засегна достатъчно, за да ме изхвърли през вратата и да ме просне върху уличката. Пред очите ми изскочиха звезди и анимационни птичета и аз се изтърколих по-надалече от нея, преди да ме удари отново.

Ейс вече беше извадил от джоба си малокалибрен полуавтоматичен пистолет, но жената му изръмжа:

– Не ставай глупав! Ще ни убият всичките.

– Дравейте, ора – казах аз, в опит да поздравя. Устата ми беше изтръпнала, а езикът ми сякаш беше станал по-тежък от олово. – Почаайте амо екунда.

Фикс подскочи, посочи ме и изписка:

– Опитва се да ни омагьоса!

Жената ме изрита в ребрата достатъчно силно, че да ми изкара въздуха. После ме хвана за колана, изпъхтя от усилие и ме вдигна във въздуха. Приземих се на десет фута от нея в един контейнер за боклук, сред хрущящи картонени кутии и вонящи отпадъци.

– Да бягаме! – изръмжа жената. – По-живо!

Полежах една минута в боклука, опитвайки се да си поема дъх. Звукът от трите чифта тичащи крака постепенно заглъхна нататък по уличката.

Вече почти бях успял да седна, когато иззад ръба на контейнера се подаде нечия глава, неясна в сенките. Сепнах се и изстрелях напред лявата си ръка, същевременно зареждайки с енергия защитната гривна. Щитът се получи твърде голям и там, където докосна стената на контейнера, се разлетяха искри, но под светлината им видях чия е главата.

– Хари? – обади се Били Върколака. – Какво правиш тук?

Свалих щита и му подадох ръка.

– Търся заподозрени.

Той се намръщи и ме издърпа от боклука. Постоях няколко секунди, олюлявайки се, докато световъртежът ми намали скорост. Били ме придържаше с едната си ръка.

– И намери ли?

– Май да.

Били кимна и ме огледа.

– Кога го реши – преди да те ударят в лицето и да те хвърлят в боклука, или след това?

Аз изтупвах утайката от кафе от дънките си.

– Аз казвам ли ти как да си вършиш работата?

– Всъщност да, постоянно.

– Добре, добре – промърморих аз. – Донесе ли пица?

– Да – отвърна Били. – В колата е. Защо?

Изтупах разрошената си коса, с надеждата да махна от нея утайката от кафе. После тръгнах обратно към сградата.

– Защото трябва да подкупя някого – поясних, поглеждайки през рамо към Били. – Ти вярваш ли във феите?