Летният рицар

Глава 21

Три минути по-късно двамата с Мърфи излязохме през задната врата и там ни чакаше Грум.

Той се надигна от сенките иззад един голям контейнер, изрева като слон и препусна към нас. Накуцващата Мърфи, която някак отчаяно се беше увила в някакво карирано електрическо одеяло, изкрещя пронизително и се накани да побегне, но се спъна и падна на земята пред огрето.

Скрих лявата си ръка зад гърба и вдигнах дясната. Над събраните ми пръсти затанцува пламък и аз изревах:

– Грум!

Мъничките очички на огрето се обърнаха към мен, проблясвайки. Той отново изръмжа.

– Махни се от пътя ми – извиках със същия драматичен глас, – докато не съм се отегчил от теб и не съм те лишил от живота ти!

Вниманието на огрето вече беше съсредоточено изключително върху мен и то подмина треперещата фигура на Мърфи.

– Не се страхувам от силата ти, смъртни – изръмжа Грум.

Вирнах брадичка и леко размахах стисналата ми огъня ръка.

– За последен път те предупреждавам, фейско псе!

В очичките на Грум проблесна гняв. Той рязко се изсмя, но не забави крачка.

– Жалък смъртен фокусник. Магията ти не означава нищо за мен. Само ще ти навреди.

Мърфи, която бе останала зад гърба на Грум, отметна одеялото от раменете си и с едно дръпване на шнура запали чисто новата си моторна резачка „Коулмън“. После без колебание замахна с нея в дъга, която достигна точно зад дебелото космато коляно на Грум. Стоманеното острие преряза кожата на огрето с лекота, сякаш бе направена от стиропор. Изригна облак от кръв и парчета месо.

Огрето изпищя и тялото му се сгърчи в агония. Алената кожа около раната веднага подпухна, почерня и за части от секундата по крака и бедрото на огрето плъзнаха черни ластари. То замахна с юмрук към Мърфи, но тя вече се беше отдръпнала назад. Сега само единият му крак трябваше да издържа огромната му тежест и Грум тежко се стовари на земята.

Тръгнах напред, за да се притека на помощ, но всичко се случваше толкова бързо, а имах усещането, че движенията ми са кошмарно бавни. Огрето внезапно се претърколи по корем, влудено от докосването на желязното острие на резачката, и започна да пълзи към Мърфи по-бързо, отколкото можех да предположа, опирайки се само на ръцете си и забивайки ноктите си в бетона. Тя бързо се отдалечи от него, накуцвайки, но Грум удари с юмрук по бетона толкова силно, че Мърфи, която се намираше на десетина крачки от него, загуби равновесие и падна.

Той се докопа до крака й и започна да я придърпва към себе си. Мърфи глухо изпъшка и започна да се гърчи и извива крака си. Успя да събуе маратонката си и да се издърпа по-далеч от огрето; лицето й беше пребледняло и изпито.

Изтичах зад Грум и извадих лявата си ръка иззад гърба; пръстите на дясната все още бяха свити около проб-лясващия пламък, който бях показал на огрето. В лявата ръка стисках голям жълто-зелен воден пистолет помпа. Насочих го към Грум и натиснах спусъка. Облях целия му гръб с бензин, който се просмука в кожата му. Той се извърна към мен и аз опръсках носа и очите му, което породи нови крясъци. Той ми се озъби и ме изгледа злобно с подпухналите си почти затворени очи.

– Магьоснико – измърмори той едва разбираемо заради зъбите и лигите, – магьосническият ти огън не може да ме спре.

Бавно протегнах дясната си ръка и показах на Грум горящия флакон със сух спирт, който криех в дланта си.

– Тогава добре, че съм се запасил с добрия стар естествен огън, нали?

И запратих горящия флакон по просмуканото с бензин огре.

Грум пламна като коледна свещ, изрева и започна да размахва ръце. Отстъпих встрани и го заобиколих, за да помогна на Мърфи да се изправи на крака, докато огрето се търкаляше по земята и се удряше в задната стена на „Уол-Март“. Продължи да го прави в продължение на около двайсетина секунди, след което издаде някакъв странен виещ звук и се шмугна в сенките зад контейнера за отпадъци – и светлината от пламъците внезапно изчезна заедно с него.

Мърфи се изправи с моя помощ; лицето й беше пребледняло от болка. Не можеше да стъпи на ранения си крак.

– Какво стана?

– Натупахме го – отвърнах аз. – Подви опашка и избяга обратно в Страната на феите.

– Завинаги ли?

Поклатих глава.

– Засега. Как е кракът ти?

– Боли. Мисля, че има нещо счупено. Но мога да подскачам на другия.

– Облегни се на мен – казах й аз. Направихме няколко крачки и тя се олюля застрашително. Улових я, преди да се строполи. – Мърф?

– Извинявай, извинявай – изпъшка тя. – Подскачането не се оказа добра идея.

Помогнах й да седне отново на земята.

– Виж какво, остани тук, облегни се на стената. Ще докарам костенурката и ще я спра точно пред теб.

Болката беше достатъчно силна, за да откаже Мърфи от всякакви спорове. Тя обаче извади пистолета си, свали предпазителя и ми го предложи. Поклатих глава.

– Задръж го. Може да ти потрябва.

– Дрезден – каза тя, – тоя пистолет се оказа почти толкова полезен, колкото омекотител в стоманолеярна. Но там има някой, който е въоръжен с пушка. Щом използва нея, значи, е човек, а ти не носиш магическите си принадлежности. Вземи пистолета.

Тя беше права, но въпреки това възразих:

– Не мога да те оставя беззащитна, Мърф.

Тя издърпа крачола на дънките си и измъкна малък автоматичен пистолет от кобура на глезена си. Зареди го, провери предпазителя и каза:

– Аз съм лесна.

Взех колта и по рефлекс проверих патронника и предпазителя.

– Какъв сладък малък пистолет имаш, Мърф.

Тя ме погледна намръщено.

– Имам тънки глезени. Само него успях да скрия там.

Започнах да припявам с подигравателен глас:

– Мърфи има момичешки пистолет, Мърфи има момичешки пистолет.

Тя ми се намръщи и придърпа към себе си резачката.

– Я ела малко по-близо и пак го повтори.

Изсумтях.

– Трябват ми няколко минути. Ще ти извикам, като се появя. Някои от тези типове обичат да се маскират – така че ако не си сигурна кой е…

Мърфи кимна, бледа и решителна, и отпусна ръката си върху пистолета.

Поех си дълбоко дъх и тръгнах към паркинга през мъглата покрай сградата. Не се отдалечавах от стената и пристъпвах колкото се може по-тихо, като слушах. Събирах енергия за защитната ми гривна и държах лявата ми ръка в готовност. В дясната държах пистолета. Тъй като защитите ми бяха в лявата ръка, щеше да се наложи да стрелям само с дясната. Не съм добър стрелец, дори ако държа оръжието с двете си ръце, затова се надявах, че няма да се налага да се правя на снайперист.

Чак когато излязох пред сградата, чух как нещо изщраква в оградения градински център. Преглътнах и насочих пистолета натам, като се сетих, че дори не съм сигурен колко патрона има в него.

Продължих да вървя в мъглата и скоро забелязах телената ограда, зад която одеве бях заключен заедно с хлородемона. В нея беше отворена широка десет фута дупка и доколкото успях да видя, дървесното нещо вече не беше вътре. Страхотно. Приближих се още малко до дупката в оградата и погледнах към разделените брънки. Очаквах да видя огъната и разтеглена тел, която все още да пари на местата, където е била разкъсана. Вместо това видях гладко прерязани ръбове, като със секач, покрити със скреж.

Огледах земята и открих няколко парчета тел, които не бяха по-дълги от два-три инча. Над тях се издигаше пара, а студеният въздух край оградата ме накара да потреперя. Тя беше замразена – охлаждана, докато стоманата не беше станала чуплива, и след това натрошена.

– Зимата – промърморих аз. – Какво пък, трябваше да се досетя.

Огледах мъглата, наострих слух и закрачих колкото се може по-тихо към смътно проблясващите светлини, намиращи се малко преди паркинга. Бях спрял костенурката някъде пред входната врата, но нямаше по какво да се ориентирам в мъглата. Просто вървях напред, докато не стигнах до първата редица коли, и започнах тихичко да се промъквам между тях, търсейки костенурката.

Не открих колата ми в първата редица, но намерих тъничка струйка от някаква жълтеникава течност. Прос-ледих я до следващата редица и както очаквах, тя ме отведе право при костенурката. Нов теч. За автомобил на магьосник това е нещо нормално, но точно сега не беше моментът да я откарам за ремонт.

Качих се в колата и оставих пистолета на седалката само колкото да пъхна ключовете си в запалителя. Вер-ният ми жребец изсвистя и изстена няколко пъти, но двигателят се запали с няколко извиняващи се покашляния и забръмча. Превключих на скорост, минах през празното пространство пред мен и подкарах към задната част на сградата, за да прибера Мърфи.

Тъкмо бях подминал градинския център със съсипаната му ограда, когато прозорецът ми внезапно се вледени. Случи се за части от секундата – кристалите се оформяха и разрастваха като растения на забавен каданс, докато изведнъж вече не виждах нищо. Температурата спадна може би с около десетина градуса и колата се закашля. Ако не й бях дал газ, сигурно щеше да угасне. Но костенурката се лашна напред, а аз свалих прозореца и подадох главата си навън, опитвайки се да видя какво става.

Хлородемонът изникна от мъглата и стовари огромния си като органична топка за разрушаване на сгради юмрук върху костенурката. Ударът смачка предния капак като фолио и сплеска амортисьорите така, че купето натисна гумите. Сблъсъкът ме запрати върху волана и ми изкара въздуха; прободе ме болка.

Ако двигателят на костенурката беше отпред, като при всички нормални коли, това щеше да е краят ми. По-тежката част на колата щеше да хлътне надолу, задницата й щеше да се вирне, а аз, както не си бях сложил колан, щях да бъде подмятан из купето като някаква пуканка.

Обаче двигателят на старите фолксвагени е отзад. Затова по-тежката част на колата ми само подскочи нагоре, но веднага пльосна обратно.

Натиснах до дупка педала на газта и в отговор двигателят на костенурката запърпори енергично. Колкото и голям, и силен да беше хлородемонът, на тегло той отстъпваше на всяка жива маса с неговите размери. Задните колела едва бяха успели да докоснат асфалта, когато костенурката се хвърли напред и се вряза със смачкания си багажник в хлородемона.

Звярът нададе писък, който можеше да означава и изненада, но със сигурност беше от болка. От бронята и изкривения капак изхвръкнаха искри, от контакта с материята на фейското същество се издигна облак дим и хлородемонът се стовари върху покрива на костенурката.

Без да свалям крака си от педала за газта и стиснал волана с една ръка, аз подадох глава през прозореца, за да мога да виждам. Хлородемонът отново изкрещя, магията, която го обгръщаше, се събра в облак, от който косъмчетата на тила ми настръхнаха, но костенурката не се поддаде на опита му да я омагьоса и понесе съществото покрай градинския център на „Уол-Март“ към задната част на сградата.

– Смятай го за отплата за всичките телефонни стълбове – прошепнах на костенурката и натиснах рязко спирачките.

Хлородемонът се изтъркаля от колата ми, плъзна се по асфалта и се удари в металния контейнер с вой на болка, сред облак от разлетели се боклуци. Като че ли само единият ми фар бе оцелял след нападението и дори той примигваше замаяно в мъглата и облака от прах и пръст.

Дадох на заден, изминах няколко фута и отново превключих на стоп. Форсирах двигателя, натиснах съединителя и подкарах костенурката към чудовището. Този път се подготвих за удара и прибрах главата си в колата, преди да го ударя. Сблъсъкът беше яростен, изненадващо шумен и изключително удовлетворяващ. Разнесе се звук като от счупено, но успях да видя какво се беше случило едва след като дадох на задна и леко завих настрани, за да мога да погледна през страничния прозорец.

Бях разкъсал съществото на две, заклещвайки го между очуканата, покрита със скреж костенурка и металния контейнер. Слава на звездите, че не беше направен от фибростъкло. Краката на хлородемона лежаха до контейнера, превърнати в усукани фиданки и пръст, а ръцете му се въргаляха на няколко крачки от мен и безпомощно пляскаха по асфалта.

Изплюх се през прозореца, превключих отново на скорост и отидох да прибера Мърфи.

Слязох от колата и се наложи доста да поблъскам пасажерската врата, за да я отворя. Мърфи се изправи, използвайки стената за подпора, и погледна опулено заскрежената костенурка.

– Какво се случи, по дяволите?

– Чудовището растение.

– Чудовището растение и Снежко снежният човек?

Застанах до нея откъм ранения й крак, за да я подкрепя.

– Погрижих се за него. Да вървим.

Мърфи изпъшка тихичко от болка, но това не й попречи да докуцука до колата. Тъкмо се наканих да й помогна да седне, когато тя извика: „Хари!“, и се хвърли върху мен.

Горната половина на хлородемона някак си беше успяла да изпъпли от мъглата и сега протягаше един дълъг, увиващ се крайник към мен. Отскочих назад, по-далеч от него, и се опитах да прикрия с тялото си Мърфи.

Той успя да ме докопа. Усетих как пръсти с дебелината на млади клонки се вкопчват в гърлото ми и ме отхвърлят встрани от Мърфи, сякаш бях някое кутре. Други клони пръсти се вкопчиха в едното ми бедро и аз почувствах как се издигам във въздуха и тялото ми бавно започва да се разтяга.

– Досадник – изсъска някакъв нечовешки глас иззад сияещите зелени очи на хлородемона. – Не трябваше да се замесваш в тези истории. Нямаш представа какво е заложено. Умри заради своята арогантност.

Замислих се за някой духовит отговор, но пред очите ми причерня, а главата ми сякаш беше напъхана в някакво бавно стягащо се менгеме. Опитах се да събера силата си и да я прекарам през защитната гривна, но щом го направих, се разнесе шумолене на листа и клони и гривната падна от ръката ми, разкъсана на парчета. Опитах се да направя друго заклинание – и осъзнах, че концентрацията ми е започнала да се разпада и защитата ми срещу коварната омая на мъглата се е сринала. Мислите ми се пръснаха на неравномерни парчета; опитах се да ги събера и отново да ги сглобя, но натискът върху тялото ми се засили, докарвайки ми пламтяща агония.

Като далечно ехо дочух, че резачката забръмчава отново и Мърфи нададе предизвикателен крясък. Заклинанието, което я пазеше, не зависеше от моята концентрация. Нямаше да трае дълго, но поне още няколко минути щеше да държи мъглата далеч от мислите й. Хлородемонът изпищя и аз чух как резачката задира в дърво, а по лицето ми се посипаха дървени трески.

Успях да се освободя от клонките, които бяха обвили главата и раменете ми; листа и пръст дращеха лицето ми. Кракът ми все още беше заклещен в хватката на хлородемона, но поне можех да дишам свободно.

Мъглата ме притисна още повече и всичко започна да ми изглежда далечно и безинтересно. Трудно осъзнавах какво се случва. Мърфи скочи до мен, прехвърляйки тежестта на тялото си върху здравия крак, и преряза другата ръка на хлородемона. Паднах на земята, последван от три неподвижни парчета дърво.

Хлородемонът размаха ръце към Мърфи, но те далеч не притежаваха онази разрушителна сила, на която бях станал свидетел преди. Просто я бутнаха и я събориха на земята. Мърфи изръмжа и запълзя на четири крака, влачейки резачката след себе си. Повдигна я отново – двигателят ръмжеше, а острието й запя във въздуха – и замахна към главата на съществото. Хлородемонът изкрещя възмутено и раздразнено и повдигна пънчетата си (ха-ха, така ти се пада, гадино!), опитвайки се безуспешно да се защити. Мърфи ги преряза с няколко замаха и заби острието право между сияещите очи на хлородемона.

Чудовището отново изпищя и размаха крайниците си, но единственото, което успя да направи, бе да избута Мърфи настрани. После изпъшка за последен път и очите му угаснаха. Мърфи внезапно се оказа седнала върху купчина от пръст, листа и възлести клони.

Аз просто си лежах там и я гледах тъпо; после чух пистолетен изстрел и рязката, отекваща стрелба от пушка. Мърфи се хвърли на земята и се претърколи към мен. Прогърмя втори изстрел и куршумът вдигна облак от листа до крака на Мърфи.

Друг звук проряза тъмнината – вой на полицейски сирени, които се приближаваха. Мърфи повлече себе си и мен към колата. Чух грубо изругаване някъде от мъглата, последвано от отдалечаващи се стъпки. Миг по-късно ми се стори, че мъглата започна да изтънява.

– Хари – каза Мърфи и ме разтърси. Погледнах я и примигнах, а на лицето й се изписа облекчение. – Хари, чуваш ли ме?

Кимнах. Устата ми беше пресъхнала и тялото ме болеше. Опитах се да прочистя гърлото си.

– Вкарай ни в колата – каза тя, произнасяйки отчетливо думите. – Вкарай ни в колата и да се махаме от тук.

Колата. Вярно. Издърпах Мърфи в костенурката, качих се и аз и погледнах замръзналото стъкло. Топлината на лятната нощ вече беше започнала да топи скрежа и аз можех да виждам през някои разчистени петна.

– Хари – каза задъхано Мърфи със слаб и треперещ глас, – карай!

А, да. Карай. Махай се от тук. Превключих на скорост, горе-долу и колата се отдалечи от паркинга и от мъглата.