Летният рицар

Глава 14

Елидий водеше мен и Били по уличките, после се изкачих-ме по една пожарна стълба на покрива на някаква сграда, спуснахме се от другата й страна, преминахме през запустял район със струпани вехтории и стигнахме района на Педуей⁷. Следвахме малката фея повече от половин час в жегата и започнах да съжалявам, че не казах на Тут-тут да ни намери някой, който може да разчита карти, за да можем да се придвижим с колата.

⁷ Система от пешеходни пътеки в подземни тунели и надземни съоръжения и мостове в деловата част на Чикаго с обща дължина над 5 мили. – Б. пр.

Пешеходните тунели на Чикаго са скорошна конструкция, поне в сравнение с останалата част от града. За хората, които не ги познават, те са истински лабиринт – дълги пасажи с еднакви лампи на тавана, сиви стени с петна от рекламни плакати и кръстопътища с указателни знаци, които невинаги са от полза. След края на работния ден достъпът до тунелите се преустановява и се възобновява чак в шест часа на следващата сутрин, но Елидий ни доведе до една недостроена сграда на пресечката между „Рандолф“ и „Уобаш“. Тя увисна пред вратата на сервизен вход, която се оказа незаключена; зад нея имаше още една подобна врата, водеща до тъмен участък на Педуей, който явно е бил изоставен, след като сградата е останала недостроена.

Тук цареше пълна тъмнина, така че свалих от шията сребърния пентаграм, за да го накарам да засвети с усилие на волята. Петолъчката от векове беше магически символ, олицетворяващ четирите природни стихии и силата на духа, свързани в кръг от волята – първична сила, контролирана от човешките мисли. Вдигнах пентаграма пред себе си, концентрирах се и той започна да излъчва мека синя светлина, достатъчна, за да се ориентираме през тъмните безмълвни тунели. Малката фея се отдалечаваше нататък по тунела и ние мълчаливо я последвахме. Тя ни доведе до кръстовище между два от главните тунели в Педуей и след кратка разходка по пресечния тунел стигнахме до участък, преграден с метална врата с надпис: ОПАСНА ЗОНА, НЕ ВЛИЗАЙ. Вратата се оказа незаключена и продължихме нататък по тунела. Носеше се миризма на плесен, което определено не беше характерно за Педуей.

След още петдесет или шейсет фута стените на тунела станаха неравни и дори светлината на пентаграма ми не можеше да разсее сгъстилата се около нас тъмнина.

Елидий долетя до особено тъмен участък от стената и описа малък кръг във въздуха.

– Добре – казах. – Предполагам, че трябва да влезем там.

– Как да влезем? – попита скептично Били. – Къде да влезем?

– В Подземния град – отвърнах, опипвайки с длани стената. На допир приличаше на груб бетон, но при по-силен натиск усетих нестабилност. Това не беше каменен зид. – Тук някъде трябва да има ключалка. Бутон или нещо такова.

– Какъв е този Подземен град? Никога не съм чувал за него.

– Аз работих тук пет или шест години, преди да науча – отговорих. – Нужно е да се знае историята на Чикаго. Как се е строил.

Били скръсти ръце на гърдите си.

– Слушам те.

– Градът се е изграждал върху блата – казах, продължавайки да опипвам стената с пръсти. – Земята тук е горе-долу на едно ниво с езерото Мичиган. Когато са започнали да строят, градът е започнал да потъва в блатото. Постепенно, от година на година. Започнали да слагат дървени греди върху улиците, а после върху тях правели нови улици, и други улици над тях, вземайки предвид бавното потъване. Започнали да планират сградите по същия начин. На втория етаж слагали по още една врата – наричали я „Чикагски вход“. Когато къщата потънела, този вход се оказвал на равнището на улицата.

– А когато улицата потънела?

– Построявали нова отгоре. Общо взето, под познатите ни улици има цял един град. Имали са големи проблеми с плъховете и бездомниците, криещи се там.

– Но вече нямат? – попита Били.

– Плъховете и бездомниците са били прогонени от други създания. Може да се каже, че тук, долу, има цяла една миниатюрна цивилизация. И тъй като тук никога не попада слънчев лъч, това е идеално място за всякакви нощни твари.

– Затова е Подземен град? – попита Били.

– Точно така – кимнах аз. – Под Чикаго е пълно с тунели. По време на Втората световна война тук са поместили „Проект Манхатън“ – тук са разработили атомната бомба.

– Звучи ободряващо. Много ли си идвал тук?

– Бога ми, не – поклатих глава. – Тук живеят всякакви гадости.

Били се намръщи.

– Като например?

– Най-различни. Такива, каквито няма да срещнеш често на повърхността. Твари, за които дори магьосниците не знаят почти нищо. Гоблини, земни духове, уирми, твари, които даже нямат имена. Плюс обичайната сган. Вампирите понякога се укриват тук през деня. Тролите също. Плесени и гъби, които не се срещат в нормалния свят. И какво ли още не.

Били замислено прехапа устни.

– Значи, ни водиш в лишен от светлина лабиринт, пълен със злобни феи и чудовища?

Кимнах.

– Може да има и остатъчна радиация.

– Господи, ти си много забавен тип, Хари.

– Ти си този, който напираше да помага. – Пръстите ми напипаха малка вдлъбнатина в стената и когато я натиснах, част от стената с изщракване се отмести. Зад нея се откри проход към още по-голяма тъмнина. – Ха – казах доволно аз. – Ето го.

Били понечи да прекрачи прага, но аз сложих ръка на рамото му и го спрях.

– Почакай. Има още нещо, което трябва да узнаеш.

Били се намръщи, но спря.

– Имаме си работа с феи. Може би ще се срещнем с много Ший – тяхната аристокрация, начело със Зимната дама. Имай предвид, че те са опасни и вероятно ще се опитат да те вкарат в капан.

– Какво значи, че ще се опитат да ме вкарат в капан? – попита Били.

– Сделка – казах. – Договорка. Ще се опитат да ти предложат нещо в замяна на друго.

– Защо?

– Не знам – поклатих глава аз. – Такава им е природата. Концепцията за задължението оказва голямо влияние върху поведението им.

Били повдигна вежди.

– Затова онзи дребен тип ти помогна, нали? Защото ти беше задължен заради пицата?

– Точно така – казах аз. – Но това важи и в обратната посока. Ако дължиш нещо на него, те получават власт над теб и могат да използват магия. Основното правило при общуването с тях е да не приемаш никакви подаръци – и за бога, не им предлагай и ти никакви подаръци. Всяко нещо освен чистата размяна може да бъде прието като подкуп или обида. С дребосъци като Тут това не е опасно, но срещу аристократ на Ший може да ти струва главата.

– Добре – сви рамене Били. – Никакви подаръци. Феите са опасни. Схванах.

– Не съм приключил. Те няма да ти предлагат кутии в красиви опаковки, човече. Те са Ший. Едни от най-красивите създания. Ще се опитат да те изкарат от равновесие и да те съблазнят.

– Да ме съблазнят? Както със секс, това ли имаш предвид?

– Имам предвид всякакво задоволяване на потребнос-ти. Секс, храна, красота, музика, аромати. Каквото и да ти предложат, не го приемай, или ще станеш уязвим.

– Добре – кимна Били. – Схванах. Тръгваме ли вече?

Изгледах го внимателно. В изражението му имаше нетърпение. Поклатих глава. Не мислех, че съм успял да намеря достатъчно убедителни думи, за да опиша опаснос-тите, които вероятно ни очакваха. Поех си дълбоко дъх и кимнах на Елидий.

– Добре, Тинкърбел, да вървим.

Малката алена светлинка подскочи раздразнено и се понесе към тъмнината отвъд вратата. Били присви очи и я последва, след него тръгнах и аз. Озовахме се в тунел, едната страна на който изглеждаше направена от стари, рушащи се тухли, а втората беше смесица от полуизгнили дървени греди, почва и преплетени корени. Светлината от амулета ми едва достигаше до стените на тунела. Водачката ни продължаваше да се носи напред и на нас не ни оставаше нищо, освен да я следваме, крачейки близо един до друг.

Тунелът ни отведе до подобие на пещера с нисък свод, опиращ се на разположени на произволни места колони, купчини от срутила се почва и греди, които изглеждаха като добавени допълнително от жителите на Подземния град. Елидий направи няколко неуверени кръга във въздуха, след което се насочи надясно.

Не можах да я последвам веднага, защото внезапно на кожата на врата ми й се прииска да се плъзне през главата ми и да се скрие в устата ми. Спрях се и сигурно при това съм издал някакъв звук, защото Били погледна назад към мен и попита:

– Хари? Какво има?

Вдигнах ръка, за да го накарам да замълчи, и се огледах в тъмнината наоколо.

– Дръж си очите отворени – прошепнах. – Струва ми се, че не сме сами.

От сенките извън кръга от светлина се чу тихо съскане. Сега ме побиха тръпки по цялото тяло и дръпнах нагоре ръкава, закриващ защитната ми гривна.

– Аз съм магьосник Дрезден, емисар на Зимната кралица, и трябва да говоря със Зимната дама. Нямам нито време, нито желание за битки. Покажете се и ме пуснете да мина.

В отговор се чу глас – сигурно така би звучала изтезавана котка, ако можеше да говори:

– Знаем кой си, магьоснико – изрече гласът.

Интонацията му беше някак неправилна; звукът идваше някъде отдясно, ниско над земята. Елидий изписука ужасено, стрелна се назад към мен и се скри в косата ми. Усетих топлината от светлината на мъничката фея като слънчев лъч върху кожата ми.

Спогледах се с Били и се обърнах към източника на гласа.

– Кой си ти?

– Слуга на Зимната дама – отговори гласът, този път иззад гърба ми. – Изпратен съм да те преведа безопасно през владенията й, до нейния двор.

Обърнах се рязко и се вгледах напрегнато в посоката, откъдето беше дошъл гласът. Слабият блясък на амулета ми внезапно освети две животински очи, разположени на двайсет фута от мен и на няколко инча над пода. Погледнах към Били. Той също беше забелязал очите и беше застанал с гръб към мен, взирайки се в тъмнината. Обърнах се обратно към говорещия и рекох:

– Питам те пак: кой си ти?

Очите леко се помръднаха и гласът отговори ядосано, с ръмжене:

– Наричат ме с много имена и съм извървял много пътища. Ловец съм бил и наблюдател, и водач. Милейди ме изпрати да те отведа при нея цял и невредим.

– Не ме прави на глупак, Чарли – изръмжах аз. – Знаеш правилата не по-зле от мен. Питам те за трети и последен път: Кой си ти?

Гласът вече звучеше съвсем грубо и сърдито, едва разбираемо.

– Грималкин ме нарича Студената дама, която ми нареди да отведа емисаря на своята майка в нейния двор, при нейния трон.

Издишах и казах:

– Добре. Води ни тогава.

Очите се поместиха, сякаш в малък поклон, и после Грималкин измяука отново. Нещо се раздвижи в сенките и внезапно на пода се появи зеленикаво петно от мътна светлина. Пристъпих към него и видях, че е светещ отпечатък от лапа – много подобна на котешка, но с удължени и тънки пръсти. Щом се озовах до нея, на няколко фута по-нататък засвети нова следа.

– Забързай се, магьоснико – измяука Грималкин. – Забързай се. Дамата чака. Сезонът свършва. Няма време.

Приближих се към втората следа, в мрака пред нас просветна трета, и така нататък.

– За какво беше всичко това? – прошепна Били. – Тоест да го питаш три пъти едно и също нещо?

– Това задължава – прошепнах в отговор. – На феите не им е позволено да лъжат и ако един фей повтори нещо три пъти, е сигурно, че то е истина. Задължен е да изпълни обещание, дадено три пъти.

– А! – отвърна Били. – Значи, дори и тази твар да не са я изпратили да ни преведе безопасно, ти го накара да повтори три пъти нещо, което ще е задължен да направи. Схванах.

Поклатих глава.

– Просто исках да се убедя, че Грималкин е честен. Но те мразят да ги обвързват по този начин.

Някъде отпред за момент просветнаха две очи и ново мяукане накара гърба ми да изстине.

– О! – каза Били. Той също не изглеждаше особено спокоен. Лицето му беше леко пребледняло, а пръстите му бяха свити в юмруци. – Значи, ако Грималкин поначало е имал добри намерения, ненужният ти опит да го обвържеш го е разгневил?

Свих рамене.

– Не съм тук, за да завързвам приятелства, Били. Тук съм, за да намеря убиеца.

– А не си ли чувал някога за дипломацията?

Вървяхме още двайсетина минути подир светещата следа из влажните тунели, дълги понякога само по няколко фута. Все по-често срещахме следи от скорошно строителство – ако може да се нарекат строителство неравните слоеве камъни, вкарани в стената като в мек сладолед. Някои от тунелите изглеждаха съвсем нови. Който и да живееше тук, долу, явно не се притесняваше да разширява територията си.

– Още много ли има? – попитах.

Грималкин отговори с ново мяукане някъде отблизо – и то не от посоката на следващата следа.

– Много близо, благородни емисарю. Вече е съвсем близо.

И невидимият фей водач не лъжеше. Следващата светеща следа се оказа последната. След нея ни чакаше двукрила врата със сложна резба. Беше направена от някакво черно дърво, чийто вид не успях да определя, и бе висока осем или девет фута. В първия момент ми се стори, че орнаментите от резбата са на градинска тема – листа, лиани, цветя, плодове, такива неща. Но когато се приближих, успях да видя повече подробности под светлината на амулета си. Сред лианите лежаха хора. Те се прегръщаха сладострастно, от други бяха останали само скелетите, между чиито кости бяха пораснали рози, трети бяха трупове с незрими очи, проснати в легла от макове. Тук-там в градината си личеше присъствието на Ший – чифт очи, скрита във воал фигура, както и техните хрантутници: дребни феи като Тут-тут, облечени с листа дриади, свирещи на флейти сатири и много други танцуващи същества, скрити от погледите на смъртните.

– Хубава резба – отбеляза Били. – Пристигнахме ли?

Огледах се в търсене на водача ни, но не видях повече следи или котешки очи.

– Така изглежда.

– Те не са особено деликатни, нали?

– Лятото е по-добре в това отношение от Зимата. Но когато се налага, могат да бъдат на ниво.

– Аха. Знаеш ли какво ме безпокои, Хари?

– Какво?

– Грималкин не каза нито веднъж, че ще ни отведе обратно.

Погледнах към Били. От тъмнината, неясно от коя посока, се дочу тих, съскащ смях. Поех си дълбоко дъх. Спокойно, Хари. Не показвай на хлапето, че си нервен. Обърнах се към вратата и почуках уверено три пъти с юмрук.

Ударите отекнаха приглушено в пещерата. После в тунелите задълго настана тишина, докато най-накрая вратите бавно не се разтвориха, пропускайки поток от светлина, звуци и цветове.

Трудно е да се каже какво бях очаквал от Зимния двор, но определено не беше музикален бигбенд. Духовата секция беше разположена някъде зад стените, а барабаните гърмяха със силата, която може да се постигне само от истинска кожа. Светлината беше разноцветна и мека, сякаш помещението се осветяваше от коледни лампички, и се забелязваха носещи се и извиващи се фигури – танцьори.

– Внимавай – промърморих. – Не се оставяй музиката да те увлече.

Прекрачих през прага.

Залата, в която се озовахме, сякаш беше дошла от двайсетте години на миналия век. По дяволите, сигурно точно така е станало, ако хотелът е потънал в земята, и е бил украсен не според човешките естетически схващания. Но за каквото и да беше служило помещението по-рано, сега явно беше предназначено за танци. Подът беше застлан с розови мраморни плочки и на места се спускаше с едно ниво надолу чрез ниски стъпала. И върху тези плочки танцуваха Зимните Ший.

Да се нарече зрелището красиво, би било меко казано. Много меко казано. Мъжете и жените танцьори бяха облечени с разкошни дрехи от четирийсетте години. Чорапогащи, поли до коленете, съвсем автентично изглеждащи армейски и флотски униформи от онези години. Прическите явно бяха в същия стил, ако не се обръща внимание на цвета на косите. Първото момиче Ший, което видях, имаше сапфиреносини коси, а останалите бяха боядисани в сребристо, златисто и какви ли не още цветове. Тук-там светлината се отразяваше от украшения, сложени в ушите, на веждите или на устните, а около всеки танцьор се носеха разноцветни светлини, пленителни нимби, корони от енергия, с които всеки от танцуващите Ший демонстрираше магическата си сила.

Но дори и без тези аури имаше нещо хипнотично и в самия начин, по който се движеха, и аз с усилие се заставих да откъсна поглед от разголените вратове и бюстове, от отразяващите светлината коси и от безупречните бедра, които се показваха при завъртанията на жените, направлявани от силни мъжки ръце. Сред танцьорите не се забелязваше нито един, на фона на който моделите от кориците на списанията не биха изглеждали твърде грозни.

Били не беше такъв параноик като мен, така че той спокойно си наблюдаваше дансинга с опулени очи. Бутнах го с бедро със сила, достатъчна, за да му изтракат зъбите. Той се сепна и ме погледна виновно.

Полагайки усилия да не поглеждам отново към танцуващите – може би двайсетина двойки – се заех да изучавам останалата част от балната зала.

От едната страна на залата се издигаше сцена, на която свиреха облечените в смокинги членове на оркестъра. Те бяха смъртни, нормално изглеждащи хора, което означаваше почти уродливи в сравнение с танцьорите, на които свиреха. Имаше както мъже, така и жени, и никой от тях не изглеждаше отпочинал или добре нахранен. Смокингите им бяха пропити с пот, косите им висяха изтощени и немити и на глезените на всичките имаше сребърни белезници, свързани помежду си с верига, която се виеше около тях на сцената. Те не изглеждаха притеснени от това, даже напротив. Всеки от тях беше увлечен от музиката, лицата им изглеждаха напрегнати и съсредоточени. И бяха добри, на равнището на най-прочутите оркестри.

Което не отменяше факта, че са затворници на феите. Но това явно не беше проблем за тях. Музиката изпълваше огромната каменна зала, издухвайки прахта от скрития в сенките таван над дансинга.

В страната на залата срещу сцената имаше басейн с вода – или поне ми изглеждаше като вода. Само дето беше черна и неестествено неподвижна. Докато я наблюдавах, тя се размърда, сякаш отдолу нещо се движеше. Върху тъмната повърхност заиграха разноцветни отблясъци и изпитах силното усещане, че това не е вода. Или не само вода. По гърба отново ме полазиха тръпки.

Зад дансинга, в онази част на залата, която беше срещу мен, се издигаха платформи, всяка от които си имаше своя собствена маса с три или четири места, снабдена със слаба, зеленикаво светеща лампа. Всяка маса беше разположена по-високо от предишната, а на най-горната платформа седеше едно-единствено кресло, сребърно на вид. Блещукащата му облегалка беше изваяна във формата на снежинка. Креслото беше празно.

Барабанистът изсвири кратко соло и после всички инструменти освен един утихнаха. Музикантите с облекчение се облегнаха назад в столовете, някои от тях просто се стовариха на пода, но тромпетистът продължи да свири, докато Зимните Ший танцуваха. Това беше мъж на средна възраст, малко пълен и лицето му ставаше все по-румено с напредването на солото.

А после всички Ший спряха да танцуват едновременно и се обърнаха към сцената, наблюдавайки със светнали очи свирнята на тромпетиста.

Мъжът продължаваше да свири, но ми се стори, че нещо не е наред. Червенината на лицето му продължаваше да се сгъстява, а вените на челото и гърлото му започнаха да пулсират. Очите му се опулиха и той започна да се тресе. Миг по-късно музиката секна. Мъжът откъсна устни от тромпета и видях как се опитва да си поеме въздух. Безуспешно. След секунда потрепери, после застина и очите му се завъртяха. Тромпетът се изплъзна от пръстите му и той падна – първо на колене, после настрани, върху сцената. Очите му останаха отворени, но нефокусирани. Той потрепна още веднъж, изхъхри и застина.

Сред Ший се разнесе шепот и аз се огледах. Те отстъпваха настрани с поклони и реверанси, правейки път на някого. Към музиканта бавно се приближи една висока девойка. Чертите й бяха бледи, сияйни и съвършени – и изглеждаше като юношеско копие на Маб. Но с това приликата приключваше.

Тя изглеждаше млада. Достатъчно млада, за да накара един мъж да се почувства виновен заради непристойните си мисли, но и достатъчно голяма, за да направи трудно отхвърлянето на тези мисли. Косата й беше сплетена в няколко дълги плитки, всяка от които беше боядисана в различен цвят – от тъмнолилаво през бледосиньо и зелено до чисто бяло, така че се създаваше впечатлението, че косите й са изваяни от лед. Носеше тъмносини кожени панталони с цепки от прасеца до бедрото. Ботушите й бяха в същия цвят. Носеше бяла тениска, достатъчно тясна, за да си личат зърната на гърдите й под тънкия плат, върху който пишеше: ОТРЕЖЕТЕ МУ ГЛАВАТА. Беше завързала тениската си над пъпа, в който блестеше някаква сребърна дрънкулка.

Тя се приближи към падналия музикант плавно и грациозно, с небрежна чувственост, от която по гърба ми се спусна вълна на възбуда. Тя прекрачи през бедрата му, възседна го и лениво прекара дългите си, блещукащи нокти през гърдите му. Той не помръдна. Не въздъхна.

Девойката облиза устните си, изви ги в ленива усмивка, после се наведе и целуна трупа по неговите мъртви устни. Видях, че по тялото й премина тръпка на несъмнено удоволствие.

– Ето – промърмори тя, – виждаш ли? Никой не може да каже, че лейди Мейв не изпълнява обещанията си. Нали сам каза, че би умрял, за да ги изсвириш добре, клето създание. Точно така и стана.

Събралите се Ший въздъхнаха в хор и започнаха ентусиазирано да ръкопляскат. С все същата ленива усмивка Мейв ги погледна през рамо, след което се изправи и се поклони наляво и надясно в отговор на аплодисментите. Ръкоплясканията утихнаха, когато тя се отдалечи от трупа, изкачи се по редиците с маси и достигна до сребърния трон. Настани се върху него, извъртя се настрани и преметна крака през облегалката. Облегна се назад и се протегна с все същата ленива усмивка.

– Лордове и дами, нека да дадем на клетите ни музиканти малко време за почивка, за да възстановят силите си. Имаме посетител.

Ший започнаха да се разотиват по масите си. Аз останах на мястото си и продължавах да мълча, макар че усещах върху себе си все повече погледи, когато безсмъртните сядаха по масите си и вдигаха искрящите си очи.

Изчаках всичките да насядат и тръгнах напред. Прекосих дансинга, стигнах до подножието на редовете и леко се поклоних.

– Зимната дама, предполагам?

Мейв ми се усмихна, при което й излязоха трапчинки, и помръдна по момичешки единия си крак.

– Точно така.

– Знаете ли като какъв идвам тук, лейди?

– Естествено.

Кимнах. Значи, никакви фронтални атаки.

– Вие ли организирахте убийството на Летния рицар?

В залата настана тишина. Погледите на Зимните Ший станаха напрегнати, враждебни.

Устните на Мейв се разтеглиха бавно в усмивка, която премина в тих, но бурен смях. Тя отметна глава назад, и останалите Ший се присъединиха към нея. Те се хилиха така поне половин минута и аз усетих, че лицето ми започна да се изчервява от раздразнение. Едва тогава Мейв махна небрежно с ръка и смехът послушно утихна.

– Звезди! – промърмори тя. – Направо обожавам смъртните.

Стиснах зъби.

– Това е чудесно – рекох. – Та вие ли организирахте убийството на Летния рицар?

– А ако бях аз, мислиш ли, че щях да ти кажа?

– Отклонявате се от отговора. Отговорете на въпроса ми.

Мейв вдигна пръст към устните си, сякаш за да предот-врати нова вълна от смях. После се усмихна и каза:

– Не мога да ти дам просто така такава информация, магьосник Дрезден. Тя е твърде ценна.

– Какво трябва да означава това?

Тя седна напред в трона, прекръсти крак върху крак с проскърцване на кожата и се облегна назад.

– Това означава, че ако искаш да отговоря на въпроса ти, ще се наложи да платиш за това. Колко е ценен този отговор за теб?

Скръстих ръце на гърдите си.

– Предполагам, че вече имате нещо предвид. Иначе защо ще пращате някого да ни доведе невредими тук?

– Бързо схващаш – промърмори тя. – Това ми харесва. Да, магьоснико. – Тя махна ръка към един свободен стол на масата от дясната страна на трона, на по-долното ниво. – Моля, седни – каза тя и зъбите й блеснаха ослепително. – Нека да сключим сделка.