Летният рицар

Глава 22

– Сигурно се шегуваш – недоверчиво изрече Били. – Моторна резачка? Откъде намерихте бензин?

Мърфи вдигна поглед от ранения си крак и грациозната Джорджия, която беше разрязала дънките й и почистваше дългия разрез от глезена до средата на прасеца й.

– Имаха газов генератор, за да не се размразяват хладилниците при авария. До него стоеше десетгалонова туба.

Апартаментът на Били не беше от големите и при натъпканите вътре десетина души дори работещият с пълна мощност климатик не можеше да се справи с горещината. Алфите, приятелчетата върколаци на Били, се бяха съб-рали в пълен състав. Още на паркинга бяхме посрещнати от висок и слаб младеж, а до вратата ни съпровождаха два вълка, които се държаха на достатъчно голямо разстояние от нас и едва се виждаха в сенките.

Когато се срещнахме за пръв път, алфите представляваха група неудачници с кофти прически, акне и кожени облекла на мераклии бабаити. Оттогава беше минала година и половина и те се бяха променили много. Бяха изчезнали бледите лица, от астматичния им вид нямаше и следа и също като при Били детските сланинки бяха заменени от здрави мускули. Не се бяха превърнали в бандити от някоя холивудска сапунка, но изглеждаха по-спокойни, по-уверени и по-доволни – а по голите им крайници забелязах няколко белега, някои доста грозни. Повечето от младежите носеха пуловери или онези плетени рокли, каквито обикновено се навличат в бързината.

На масата бяха натрупани три реда кутии с пици, а на пода до нея стоеше хладилна чанта, пълна с безалкохолни. Сложих си половинка претоплена пица в една чиния, грабнах една кола и си намерих място до стената, на което да се облегна.

Били поклати глава и каза:

– Виж какво, Хари, нещо не мога да схвана. Щом те наистина могат да се въртят наоколо и да пускат тая мъгла, досега нямаше ли да сме чули за това?

Изсумтях и отвърнах с натъпкана с пица уста:

– Това се среща рядко, дори в моите кръгове. Никой, който е попадал в нея, не си я спомня. Провери утре във вестниците. На бас, че полицията се е появила, след като сме си тръгнали, измъкнала е една камара замаяни хора от сградата и официалното съобщение е, че има изтекъл газ.

Били изсумтя.

– Не виждам смисъл. Няма да има никакви доказателства за взривена тръба, газовата компания няма да открие никакви пукнатини, изтеклият газ не се е запалил…

Продължих да дъвча.

– Осъзнай се, Били – казах му аз. – Нима си мислиш, че от кметството ще вземат на сериозно хората, ако им кажат: „Наистина не знаем какво им се е случило, не знаем какво е причинило щетите, не знаем защо никой не е видял или чул нищо и не знаем каква е била тая стрелба“? Как ли пък не. Ще ги обвинят в некомпетентност, ще ги унижат публично, ще ги уволнят. Никой не иска подобни неща. Така че – изтичане на газ.

– Но това е глупаво!

– Такъв е животът. Последното нещо, което биха приз-нали живеещите в двайсет и първи век, е, че не знаят всичко. – Отворих си кӝлата и отпих малко. – Как е кракът, Мърф?

– Боли – докладва тя, деликатно пропускайки продължението „идиот такъв“.

Джорджия се изправи над пострадалия крак на Мърфи и поклати глава. Тя беше почти един фут по-ниска от Били и беше заплела русата си коса в стегната плитка, което подчертаваше изпитите й черти.

– Разрезите и натъртванията не са опасни, но коляното ти може да е пострадало сериозно. Трябва да го погледне истински доктор, лейтенант Мърфи.

– Карин – отвърна Мърфи. – Всеки, който ми бърше кръвта, може да ме нарича Карин. – Подхвърлих й една кутийка кола. Тя я улови във въздуха и каза: – С изключение на теб, Дрезден. На диета ли съм?

Сложих няколко парчета пица в една картонена чиния и й ги подадох.

– Живни малко.

– Добре, Карин – каза Джорджия, скръствайки ръце. – Ако не искаш струваща двайсет и пет хиляди долара операция, последвана от седем или осем месеца рехабилитация, ще трябва да те откараме в болницата.

Мърфи се намръщи, после кимна и каза:

– Нека първо хапна нещо. Умирам от глад.

– Ще докарам колата – рече Джорджия и се обърна към Били: – Когато я смъкваш долу, гледай да не отпуска тежестта си върху крака. Ако може, го дръж изпънат.

– Ясно – отвърна Били. – Фил, Грег. Донесете одеяло. Ще направим носилка.

– Не съм бебе – рече Мърфи.

Положих ръка на рамото й.

– Спокойно – казах й тихо. – Те ще се справят.

– Аз също.

– Ранена си, Мърф. Ако беше на тяхно място, щеше да наредиш да си затваряш устата и да не създаваш излишни проблеми.

Мърфи ме изгледа заплашително, но остротата в погледа й беше притъпена от големия залък пица, който отхапа.

– Да, знам. Просто не обичам да гледам отстрани.

Изсумтях.

– А ти какво ще правиш? – попита тя.

Поклатих глава.

– Ще довърша тази кока-кола. По-нататък не съм мислил.

– Добре, Хари – въздъхна тя. – Виж какво, след няколко часа ще си бъда у дома. Ще се опитам да изровя нещо за Лойд Слейт. Ако ти трябва някаква друга информация, обади ми се.

– Трябва да си почиваш – казах й аз.

Тя погледна намръщено крака си. Коляното й се беше надуло няколко пъти над обичайния размер.

– По всичко личи, че ще разполагам с достатъчно време за това.

Отново изпръхтях и погледнах встрани.

– Хей, Хари – каза Мърфи. Тъй като не я погледнах, тя продължи: – Случилото се с мен не е по твоя вина. Знаех какви са рисковете и си ги поех.

– А не трябваше.

– Това се отнася за всички. Не живеем в идеален свят, Дрезден. Ако това все още не ти е станало ясно. – Тя побутна крака ми с лакът. – Освен това извади късмет, че бях с теб. Като гледам как се развиха нещата, май аз бях тази, която нахлузи ботушите.

На косъм бях да се ухиля.

– Какво си направила?

– Нахлузих ботушите – рече Мърфи. – Нахлузих ботушите и сритах няколко задника на чудовища. Натупах гула и разрязах главата на онова растително чудовище с резачката. Осакатих и огрето. Ти какво направи? Хвърли един флакон със сух спирт по него. На това трудно може да му се каже „помощ“.

– Да, но първо го полях с бензин.

Тя изсумтя и лапна още един залък пица.

– Фукльо.

– Както и да е.

– Мърфи – Дрезден три на нула.

– Не свърши сама цялата работа.

– Нахлузих ботушите.

Вдигнах ръце.

– Добре, добре. Имаш... ботуши, Мърф.

Тя подсмръкна и почти изтънчено отпи от колата.

– Голям късмет извади, че бях с теб.

Стиснах рамото й и отвърнах без особена интонация:

– Да. Благодаря ти.

Мърфи ми се усмихна. Един от алфите, който стоеше до прозореца, рапортува:

– Колата е готова.

Били и още двама от групата разгънаха одеялото на пода и внимателно преместиха Мърфи върху него. Тя ги изтърпя, въртейки очи, но съскаше от болка и при най-лекото движение.

– Звънни – каза тя.

– Ще звънна.

– Пази се, Хари.

След това те я отнесоха.

Взех си още пица, побъбрих малко с алфите и се изнесох на балкона. Затворих плъзгащата се врата зад гърба ми. На паркинга светеше само една улична лампа, така че балконът, общо взето, се гушеше в сянка. Нощта ме натискаше от всички страни и въпреки това тук не изпитвах такава клаустрофобия, както в претъпкания апартамент.

Гледах как Били и алфите натоварват Мърфи в минивана и потеглят. След това настъпи тишина, толкова пълна, колкото бе възможно в Чикаго. Присъстваше постоянният фон от шумолящи по асфалта гуми, заглушаван от случаен вой на сирени, клаксони, механично скърцане и свистене, и цвърченето на един скакалец, който сигурно беше кацнал на съседната сграда.

Оставих картонената чиния с пицата върху парапета, затворих очи и си поех дълбоко дъх, опитвайки се да проясня главата си.

– Десет цента, за да разбера какво си мислите – разнесе се тих женски глас.

От изненада едва не скочих от балкона. Ръката ми блъсна чинията и пицата падна на паркинга. Обърнах се и видях Мерил да седи на един стол в другия край на балкона, скрита в сенките. Едрото й тяло изглеждаше просто като плътна тъмнина, но очите й проблясваха с отразена светлина. Тя проследи с поглед падащата чиния и каза:

– Извинявайте.

– Няма проблем – отвърнах аз. – Просто тази вечер съм малко нервен.

Тя кимна.

– Аз слушах.

Кимнах в отговор и отново се обърнах към тъмнината, заслушан в нощните звуци. След малко тя ме попита:

– Боли ли?

Махнах вяло с бинтованата ми ръка.

– Малко.

– Не това – рече тя. – Имах предвид да гледате как страда приятелката ви.

Част от препускащите ми мисли се сплете в раздразнен гняв.

– Що за въпрос е това?

– Простичък.

Стиснах сърдито кутийката с кола.

– Разбира се, че боли.

– Не сте такъв, какъвто си ви представях.

Погледнах я с присвити очи през рамо.

– За вас разказват много истории, господин Дрезден.

– Всичките са лъжа.

Зъбите й проблеснаха.

– Не всички са лоши.

– Повече добри или повече лоши?

– Зависи кой ги разказва. Повечето Ший ви смятат за интересен смъртен домашен любимец на Маб. Последователите на вампирите мислят, че сте някакъв психясал виджилант със склонност към мъстене и осакатяване. Нещо като Испанска инквизиция от един човек. Повечето от магьосническите среди ви имат за сдържан и опасен, но умен и почтен. Престъпниците мислят, че сте наемен убиец, заради облеклото ви, или че сте от някоя от източните фамилии. Нормалните хора ви смятат за измамник, който се опитва да им измъкне спечелените с труд пари, с изключение на Лари Фаулър, който сигурно отново иска да ви вкара в шоуто си.

Погледнах я намръщено.

– А вие какво мислите?

– Мисля, че имате нужда от подстрижка. – Тя повдигна кутийката към устата си и аз усетих миризма на бира. – Бил провери във всички морги и болници. Няма Джейн Доу със зелена коса.

– Не вярвах, че ще намери. Разговарях с Аврора. Тя ми се стори притеснена.

– Би трябвало. Тя е голямата сестра на всички. Смята, че е длъжна да се грижи за целия свят.

– Не знаеше нищо.

Мерил поклати глава и помълча известно време, преди да попита отново:

– Какво е да си магьосник?

Свих рамене.

– В повечето случаи е като да си майстор, който ремонтира верижки за часовници. Хем е трудно, хем няма работа. През останалото време…

В гърдите ми отново се надигнаха емоции, заплашващи да излязат извън контрол. Мерил чакаше.

– През останалото време – продължих аз – е адски страшно. Започваш да научаваш за нещата, които се събуждат през нощта, и разбираш, че „невежеството е блаженство“ не е просто често употребяван цитат. И е... – Стиснах юмруци. – Толкова е обезсърчаващо. Виждаш как хората биват наранявани. Невинни. Приятели. Опитвам се да оправя нещата, но обикновено разбирам какво става чак след като някой умре. Каквото и да правя, не мога да им помогна.

– Звучи ми като трудна работа.

Свих рамене.

– Едва ли се различава особено от онова, което преживяват всички. Просто наименованието му е различно. – Допих колата и стъпках празната кутийка. – А ти? Какво е да си нечистокръвна?

Мерил завъртя кутията с бира между големите си длани.

– Почти същото като при останалите, докато не стигнеш пубертета. Тогава започваш да усещаш разни неща.

– Какви неща?

– Различни, в зависимост от това, какъв е родителят ти фей. При мен беше гняв, глад. Качих много килограми. Избухвах и за най-глупави неща. – Тя отпи една глътка. – И сила. Израснах в една ферма. По-големият ми брат преобърна трактора, който го затисна, счупи му бедрото и после се запали. Вдигнах трактора и го избутах настрани, после отнесох брат ми в къщата. Изминах повече от една миля. Бях на дванайсет. На следващата сутрин косата ми беше придобила тоя цвят.

– Трол – произнесох тихо аз.

Тя кимна.

– Да. Не знам какво точно стана, но да. И всеки път, когато позволявах на тези чувства да вземат връх, колкото повече си изпусках нервите и използвах силата си, толкова по-голяма и силна ставах. И все по-зле се чувствах заради онова, което вършех. – Тя поклати глава. – Понякога си мисля, че ще е най-лесно просто да избера да бъда Ший. Да престана да съм човек, да спра да наранявам хората. Ако останалите нямаха нужда от мен…

– Така ще се превърнеш в чудовище.

– Но щастливо чудовище. – Тя допи бирата си. – Трябва да наглеждам Фикс – той сега спи – и да се опитам да се свържа с Ейс. А вие какво ще правите?

– Ще се опитам да науча още нещо. Да се видя с някои познати. Да разпитам още кралици. Може би да се подстрижа.

Зъбите й отново проблеснаха в усмивка и тя се изправи.

– Успех.

После влезе в шумния апартамент и затвори вратата.

Затворих очи и се опитах да мисля. Който беше изпратил Тигрицата, Грум, хлородемона и самотния стрелец след мен, искаше да ме убие. Това означаваше, че съм на правилната следа. Общо взето, лошите не се опитват да прецакат разследване, освен ако не се притесняват, че нещо ще бъде открито.

Но тогава защо Тигрицата не ме беше застреляла още преди да приема случая? Може би работеше за Червения двор, а после беше сключила нов договор, чиято цел отново бях аз, но това не ми се струваше твърде вероятно. Ако гулът все още работеше по стария договор, значи, ме бяха сметнали за заплаха за плановете на убиеца още от самото начало, ако не и по-рано.

За скрежа по колата ми сигурно беше виновен някой от Зимата. И магьосник би могъл да направи нещо такова, но действието му беше твърде ограничено за унищожаващо заклинание. Гулът сигурно работеше за някой, който му плащаше. Хлородемонът обаче... не очаквах от него да говори или изобщо да притежава някакъв разум.

Колкото повече мислех за него, толкова повече нещата не ми се връзваха. Беше си избрал място и бе накарал съюзниците си да ме изтласкат до него. Това не беше поведение на средностатистически бабаит, дори да е от магически сой. Тук се криеше някаква лична неприязън, сякаш хлородемонът искаше да си върне за нещо.

И как бе успяла да го убие Мърфи, по дяволите? Силата му беше по-голяма от на булдозер, за бога. Беше ме цапардосал веднъж, докато щитът ми все още беше вдигнат, а още болеше. Беше ме стиснал с ръцете си няколко пъти и едва не ми строши костите.

Хлородемонът би трябвало да сплеска Мърфи на кюфте. Беше я ударил поне десетина пъти и въпреки това само я беше зашеметил, сякаш не искаше да рискува да я пов-реди. Внезапно в замъгления ми ум светна крушка. Хлородемонът не беше реално същество. Той беше направен – магически носител на нечие съзнание. Което бе едновременно интелигентно и внушително, но което незнайно защо не беше убило Мърфи, когато тя го нападна. Защо?

– Защото, Хари, идиот такъв, Мърфи не принадлежи към нито един от дворовете на феите – казах си аз.

На глас.

– И какво общо има това със случилото се? – запитах се веднага.

Отново на глас. И после се чудя защо хората ме смятат за луд.

– Спомни си. Кралиците не могат да убият никой, който не принадлежи на дворовете по рождение или чрез сделка. Тя не би могла да убие Мърфи. Нито пък творението, което управлява.

– По дяволите – промърморих аз. – Прав си.

„Кралица“ ми звучеше напълно вероятно – и то от Зимата. Или пък, напълно реалистично, заскреженото стъкло беше просто за прикритие. И в двата случая нямах представа кой би имал причина да изправи срещу мен нещо толкова сложно като мозъчна мъгла и цяла армия от убийци.

Което ми напомни нещо. Тази мозъчна мъгла трябваше да дойде отнякъде. Не бях сигурен, че дори една кралица ще успее да сътвори нещо такова извън пределите на Страната на феите. А щом не можеха, значи, убиецът беше наемник, някой, който бе напълно способен да направи едно толкова деликатно и опасно заклинание.

Продължих в този ред на мисли, но миг по-късно се появи силен свистящ вятър, който се спусна към града. Намръщих се на рязката промяна във времето и се огледах.

Не открих нищо подозрително, докато не погледнах нагоре. Огромна облачна стена настъпваше бързо на север, поглъщайки пред очите ми звездите една след друга. Втора стена от облаци пълзеше на юг, приближавайки се към първата. След няколко секунди се срещнаха и тогава между тях прескочи мълния, ярка като ден, и гръмотевица разтресе балкона под краката ми. Скоро след това върху главата ми цопна една леденостудена капка и дъждът не закъсня. Усилващият се вятър го превърна в порой.

Обърнах се, дръпнах вратата и влязох в апартамента, мръщейки се. Алфите гледаха през прозорците и разговаряха тихо. В другия край на стаята Били спря да прехвърля каналите и на екрана се появи някакъв разрошен синоптик. Образът се изкриви и се покри с ефирни снежинки.

– Хей, хей – каза Били. – Тихо, искам да чуя. – Той усили звука.

„...наистина безпрецедентно явление. Мощна вълна от арктически въздух премина като товарен влак през Канада и езерото Мичиган, достигайки Чикаго. И сякаш това не е достатъчно, тропическият фронт, който досега спокойно си седеше в Мексиканския залив, отговори подобаващо, като се устреми нагоре, по река Мисисипи. Двете вълни се срещнаха над езерото Мичиган и вече получаваме първите съобщения за дъжд и градушки. Издадени са предупреждения за гръмотевични бури в целия район на езерото Мичиган, а в следващите няколко часа в окръг Кук е възможна появата на торнадо. Националната метеорологична служба предупреждава за възможни наводнения в източната част на Илинойс. Това е наистина красиво, но много бурно време, дами и господа, и ние ви съветваме да останете на закрито, докато бурята не…“

Били намали звука. Огледах стаята и открих поне десетина чифта очи, вперени в мен, които ме гледаха търпеливо и доверчиво. Уф.

– Хари – каза най-накрая Били, – това не е естествена буря, нали?

Поклатих глава, взех си още една кола от хладилната чанта и се затътрих уморено към вратата.

– Странични ефекти. Като жабите.

– Какво означава това?

Отворих вратата и отговорих, без да се обръщам назад:

– Означава, че времето ни изтича.