Летният рицар

Глава 23

Подкарах костенурката към северната част на града, без да се отдалечавам особено от брега на езерото. Дъждът се лееше като из ведро, а мълниите караха облаците да танцуват. Може би на около десетина мили от центъра пороят се поукроти и въздухът стана забележимо по-студен – дотолкова, че облечен само с тениска и дънки, затреперих от студ. Отбих встрани от Шеридан Роуд, на няколко мили северно от Северозападния университет, дръпнах ръчната спирачка и заключих колата, след което с тежки стъпки се отправих към брега на езерото.

Нощта беше тъмна, но аз не запалих никакви светлини, нито носех в себе си фенерче. След известно време очите ми привикнаха с тъмното и започнах да различавам фигурите в мрака; намерих пътека в рядката гора, която растеше от тази страна на езерото, и стигнах до дългата скала, навлизаща на десетина ярда навътре във водата. Стигнах до края й и за миг се поспрях там, заслушан в тътена, който се носеше над езерото, и се загледах във вълните, които почти достигаха на височина морските. Самият въздух беше неспокоен, наситен с ярост, а лекият дъжд все още беше неприятно студен.

Затворих очи и събрах енергия от стихиите, които се срещаха в тази точка, вода с камък, въздух с вода, камък и въздух, почерпих енергия и от собствената си решимост. Силата потече към мен, като танцуваше и кипеше, изпълнена с живот. Фокусирах се мислено върху нея, придадох й форма, след което отворих очи и вдигнах ръцете си нагоре с китките навън, така че дъждът да потече по старите бледи белези от двете страни на големите сини вени.

Изтласках силата, която бях насъбрал, и изкрещях в лицето на бурята:

– Кръстнице! Vente, Лийнанший!

Внезапно усетих нечие присъствие до мен и женски глас произнесе:

– Наистина, дете, не съм чак толкова надалече. Не е необходимо да крещиш.

Подскочих от изненада и едва не паднах в езерото. Обърнах се наляво и се изправих лице в лице с моята фея кръстница, която стоеше спокойно върху повърхността на водата и леко се издигаше и спускаше в ритъма на вълните.

Лий беше висока приблизително колкото мен, но за разлика от острите ми черти, тя представляваше съчетание от заоблени извивки и нежни полусенки. Косата й с цвят на пламък се спускаше на вълни и къдрици до под ханша й, а тази вечер беше облякла рокля от диплеща се изумрудена коприна, проточена със златни и зеленикавосини нишки. Беше я пристегнала в кръста с колан, направен от заплетени златисти копринени конци, а на него бе закачила кания, от която се подаваше тъмната дръжка на нож.

Тя принадлежеше към висшите Ший и притежаваше несъмнена красота. Идеалната й фигура бе допълнена с прекрасно женствено лице, пълни устни, кожа като сметана и продълговати, златисти котешки очи с отвесни зеници, като на повечето феи. Лий посрещна изненадата ми с определена насмешка и устните й се разтегнаха в лека усмивка.

– Добър вечер, кръстнице – казах аз, опитвайки се да се държа учтиво. – Тази вечер не отстъпваш по красота на звездите.

Тя въздъхна доволно.

– Какъв ласкател. Сегашният ни разговор още не е започнал, а вече ми харесва повече от предишния.

– Този път не умирам – казах аз.

Усмивката й се стопи.

– Въпрос на гледна точка – отвърна тя. – Намираш се в огромна опасност, дете.

– Сега, като се замисля, осъзнавам, че това се отнася за всеки път когато се озовеш близо до мен.

Тя цъкна укорително с език.

– Глупости. Винаги съм ти мислила най-доброто.

Изсмях се рязко.

– Най-доброто. Много смешно.

Лий повдигна вежда.

– Имаш ли причина да си мислиш другояче?

– Ами като за начало, открадна ми с измама огромен магически меч и ме продаде на Маб.

– Пфу – каза Лий. – Мечът беше просто бизнес, дете. А що се отнася до продажбата на дълга ти на Маб... аз просто нямах избор.

– Да бе, да.

Тя повдигна вежди.

– Не би трябвало да реагираш така, скъпи кръщелнико. Знаеш, че не мога да говоря неистини. След последната ни среща аз се върнах в Страната на феите с огромна сила и разстроих жизненоважни равновесия. Те трябваше да се възстановят и твоят дълг се оказа механизмът, който кралицата предпочете да използва.

Погледнах я намръщено.

– Върнала си се с огромна сила? – Погледът ми попадна върху ножа на кръста й. – Това, което вампирите ти дадоха?

Тя леко докосна дръжката на ножа.

– Не го омаловажавай. Този атаме не е тяхно творение. И не беше точно подарък, а замяна.

– Аморакус и това нещо са от един сой? Това ли искаш да ми кажеш? – Преглътнах звучно. Моята фея кръстница е достатъчно опасна и без да притежава силни магически артефакти. – Какво е това?

– Не какво, а чие – поправи ме Лий. – Във всеки случай можеш да си сигурен, че предавайки дълга на Маб, в никакъв случай не съм искала да ти навредя. Никога не съм ти желала злото.

Погледнах я намръщено.

– Опита се да ме превърнеш в една от своите хрътки и да ме държиш в колибка, кръстнице.

– Там щеше да си в пълна безопасност – възрази тя. – И много щастлив. Просто исках най-доброто за теб, дете, защото съвсем не си ми безразличен.

Стомахът ми направи салто и аз преглътнах.

– Да. Ъъъ... Това е... типично за теб. Предполагам. По един извратен, безумен начин, но мога да го разбера.

Лий се усмихна.

– Знаеш си. А сега да се върнем към работата. Защо ме повика тази вечер?

Поех си дълбоко дъх и се напрегнах.

– Виж какво, знам, че напоследък не се погаждаме особено. Всъщност никога не сме се погаждали. И нямам кой знае какво да предложа в замяна, но се надявам, че все пак ще се съгласиш да сключиш сделка с мен.

Тя повдигна златисточервеникавата си вежда.

– За какво?

– Трябва да поговоря с тях – отвърнах аз. – С Маб и Титания.

Изражението на лицето й стана отнесено и замислено.

– Трябва да знаеш, че ако решат да те нападнат, аз няма да мога да те защитя от тях. Силата ми е нараснала, но не чак толкова.

– Разбирам. Но ако не разровя това до самото дъно и не намеря убиеца, и без това съм мъртъв.

– И аз така чух – отвърна кръстницата ми. Тя вдигна дясната си ръка и ми я протегна. – Дай ми ръката си.

– Трябва ми, кръстнице. И двете ми трябват.

Смехът й прозвуча като звън на камбанки.

– Не, глупаво дете. Просто хвани моята. Аз ще те пренеса.

Погледнах я предпазливо и попитах:

– На каква цена?

– Никаква.

– Никаква? Ти никога не си правила нещо даром.

Тя завъртя очи и поясни:

– За теб не, дете.

– А за кого?

– Не някой, когото познаваш или си познавал – каза Лий.

В този миг ме осени.

– Майка ми. За нея става дума.

Лий не свали ръката си. Усмихна се, но рече само:

– Може би.

Погледнах мълчаливо ръката й за миг.

– Не съм сигурен – казах най-накрая аз, – че наистина възнамеряваш да ме защитиш.

– Но вече съм го правила.

– Кога? – попитах аз и скръстих ръце.

– Ако си спомняш онази нощ в гробището, аз излекувах онази рана на главата ти, която сигурно щеше да те убие.

– Само за да ме примамиш да ти дам меча!

– Не само заради това. – Гласът на Лий прозвуча обидено. – Ако си спомниш по-нататък, двайсетина часа по-късно те освободих и от осакатяващо заклинание и те спасих от огнен ад.

– Като поиска в замяна спомените на приятелката ми! И ме спаси от огъня само за да можеш да ме натикаш в кучешката колибка.

– Това не променя факта, че все пак съм те защитавала.

Стрелнах я с раздразнен поглед и се намръщих.

– Какво си направила за мен напоследък?

Лий затвори очи за миг и заговори. Гласът, който излезе от устата й, беше капризен и по-възрастен.

– Каква е тази врява! Вече се обадих на полицията, да знаете! Омитайте се, ако не искате да ви приберат!

Примигнах.

– Апартаментът на Руел. Ти ли беше това?

– Очевидно, дете мое. Както и в магазина по-рано тази вечер. – Тя вдигна ръката си във въздуха, направи някакви сложни движения с дългите си бледи пръсти и отвори отново уста, сякаш за да изпее някаква песен. Вместо това прозвуча вой на сирени, някак приглушен и неразличим от истинската аларма.

Поклатих глава.

– Не разбирам.

Тя отново размърда пръстите си и сирените преминаха в сребрист смях; на лицето й се изписа развеселено, почти самодоволно изражение.

– Сигурна съм, че не разбираш, сладурче. – Тя отново ми подаде ръка. – Хайде. Времето ни притиска.

За това поне беше права. Знаех, че казва истината. Всъщност всеки път, когато се налагаше да си имам работа с феите, си патех по някакъв начин и щом Лий ми предлагаше да ми помогне безплатно, значи, имаше някаква уловка.

Изражението й ми подсказа, че или знае какво си мисля, или ме познава достатъчно добре, за да се досети, и тя отново се засмя.

– Хари, Хари. Ако това те притеснява, не забравяй, че уговорката ни си остава в сила. Още няколко седмици не бих могла да ти навредя по никакъв начин.

Бях забравил. Естествено, не можех да разчитам напълно и на това. Макар да се беше заклела да не ми вреди по никакъв начин, ако я помолех да ме отведе някъде, тя можеше да ме пусне в гора, пълна с тъмни гадости, без да наруши думата си. Миналата година вече ми беше направила подобен номер.

Отново избоботи гръмотевица и в облаците проблесна още по-ярка мълния. Тик-так, часовникът цъкаше и аз нямаше да постигна нищо, ако продължавах да се помайвам тук. Трябваше или да се доверя на кръстницата ми, или да се прибера у дома и да зачакам нещо да дойде и да ме ступа.

Най-добрият начин да получа онова, което искам, бе да тръгна с Лий – просто това бе единственият начин. Поех си дълбоко дъх и улових ръката й. Кожата й също бе копринена, недокосната от дъжда.

– Добре. А след тях искам да видя и майките.

Лий ме стрелна с поглед и каза:

– Първо гледай да оцелееш от наводнението, преди да се хвърлиш в огъня, дете. Затвори очи.

– Защо?

Веждите й се сбърчиха раздразнено.

– Дете, престани да ми губиш времето с глупави въпроси. Вече ми даде ръката си. Затвори очи.

Измърморих някакво проклятие и ги затворих. Кръстницата ми произнесе нещо, поредица от хармонични звуци на език, който не разбирах – но който внезапно накара коленете и пръстите ми да омекнат. Вълна от дезориентация, замайваща, но не и неприятна, обърка усещането ми за посока. Почувствах как лек бриз погали лицето ми, усетих, че се движим, но нямаше как да разбера дали падам, или се издигам, или се движа напред.

Движението спря и дезориентиращото усещане изчезна. Отново прогърмя много силно и повърхността, върху която бях стъпил, се разтресе. Близо до очите ми проб-лесна светлина.

– Пристигнахме – рече Лий с приглушен глас.

Отворих очи.

Стоях на някаква твърда повърхност сред сивкава стелеща се мъгла. Тя покриваше всичко наоколо и макар да опипах с крак, не можах да разбера дали стъпвам на пръст, дърво или бетон. Около мен се издигаха хълмове, също покрити с мъгла. Погледнах намръщено небето. То беше ясно. Звездите грееха с невъзможна яркост на фона на кадифената нощна завеса, проблясваха в безброй цветове, вместо в обичайното си бледосребристо, като скъпоценни камъни в чернотата на бездната. Отново се разнесе гръм и земята се разтресе под мъглата. Заедно с гръмотевицата проблесна и светкавица и всичко наоколо внезапно пламна в гневен син огън, който постепенно утихна.

Започнах да осъзнавам истината. Отново потупах с крак по земята под мен, а след това и наоколо.

– Ние сме... – Задавих се. – Намираме се в... намираме се в…

– Облаците – каза кръстницата ми, кимайки с глава. – Или поне на теб ти изглежда така. Вече не сме в света на смъртните.

– Значи, сме в Небивалото. В Страната на феите?

Тя поклати глава и заговори с приглушен, почти благоговеен глас.

– Не. Това е междинният свят, временно място. Където Чикаго и Страната на феите се срещат и се презастъпват. Чикаго-над-Чикаго, ако така предпочиташ. Това е мястото, което призовават кралиците, когато Ший възнамеряват да пролеят кръв.

– Призовават? – попитах с тих глас. – Тоест го създават?

– Може и така да се каже – отвърна Лий със също толкова тих глас. – Подготвят се за война.

Завъртях се бавно, опитвайки се да свикна с тази мисъл. Стояхме на възвишение, а около нас се простираше просторна долина. Стори ми се, че различавам недалече от нас нещо като покрит с мъгла езерен бряг. През облачния пейзаж течеше река.

– Чакай малко – казах аз. – Това ми изглежда... познато. – Чикаго-над-Чикаго, беше казала тя. Започнах наум да добавям сгради, улици, светлини, коли, хора. – Това е Чикаго. Теренът.

– Това е негов модел – съгласи се Лий. – Изработен от облаци и мъгла.

Продължих да се въртя на място и забелязах зад себе си камък, сив, огромен и зловещ, тревожно материален сред обкръжаващата го мъглива белота. Отстъпих назад от него и видях формата му – маса, направена от масивна каменна плоча, с каменни крака, дебели като колоните на Стоунхендж. По повърхността й се виеха писмена – руни, които ми се струваха смътно познати. Норвежки може би? Някои от тях приличаха повече на египетски. Като че ли бяха взети от няколко различни източника, което ги правеше нечетливи. Отново проблесна светкавица и вълна от синкавобяла светлина заля масата; за миг руните засияха като неонова реклама в Лас Вегас.

– Чувал съм за това – казах след известно време. – Преди много години. Ебенизър го нарича Каменната маса.

– Да – прошепна кръстницата ми. – Кръвта е сила, дете. Кръвта, пролята върху този камък, става завинаги част от онзи, който го притежава.

– Който го притежава?

Тя кимна и зелените й очи проблеснаха.

– През половината година масата принадлежи на Зимата. През другата половина – на Лятото.

– Значи, си я предават едни на други – измърморих аз и най-накрая се усетих. – По време на зимното и лятното равноденствие.

– Да. Сега масата е притежание на Лятото. Но не за дълго.

Пристъпих към масата и протегнах ръка. Въздухът около нея буквално потрепери под натиска на пръстите ми и кожата ми буквално се надипли като под порива на силен вятър – но не почувствах нищо. Докоснах повърхността на масата и почувствах силата в нея, която жужеше в руните като електричеството във високоволтов кабел. Тази енергия ме опари с внезапна, яростна топлина и аз отдръпнах ръката си. Пръстите ми изтръпнаха, а ноктите на два от тях, които бяха докоснали повърхността, почерняха по краищата. От тях се издигна дим.

Тръснах ръката си и се обърнах към кръстницата ми.

– Да видим дали съм разбрал правилно. Пролятата върху масата кръв се превръща в сила за онзи, който я притежава. Сега е Лятото. Но след утре вечер ще премине в ръцете на Зимата.

Лий мълчаливо наклони глава.

– Не разбирам защо това е толкова важно.

Тя погледна намръщено масата и закрачи бавно около нея по посока на часовниковата стрелка, без да отмества очи от мен.

– Масата не е просто хранилище на енергия, дете. Тя е проводник. Разпиляната по повърхността й кръв не носи със себе си само живот.

– Сила – казах аз. Намръщих се и скръстих ръце. – Значи, например ако върху нея се пролее кръвта на магьосник…

Тя се усмихна.

– От нея ще излезе огромна сила. Смъртен живот, смъртна магия, вляна в ръцете на кралицата, която владее масата.

Преглътнах и отстъпих назад.

– Ох.

Лий завърши обиколката си на масата и спря до мен. Огледа се крадешком, после ме погледна в очите и каза с едва чут глас:

– Дете. Ако оцелееш след този сблъсък, не позволявай на Маб да те доведе тук. Никога.

Ледени тръпки ме полазиха по гърба.

– Да. Добре. – Поклатих глава. – Кръстнице, все още не разбирам какво се опитваш да ми кажеш. Защо масата е толкова важна?

Тя махна с ръка наляво и надясно, към издигащите се един срещу друг хълмове от двете страни на долината. Погледнах към единия и присвих очи; зрението ми внезапно се беше замъглило. Опитах се да погледна към другия, но се случи същото нещо.

– Не мога да виждам – казах аз. – Покрити са с воал или нещо подобно.

– Трябва да видиш, за да разбереш.

Поех си дълбоко дъх. Магьосниците могат да виждат неща, които нормалните хора не могат. Това се нарича Зрение, Трето око и с разни други имена. Ако магьосник използва Зрението си, той може да види магическите сили в действие, заклинанията като плитки от неонови светлини, воалите като проекция на екран. Магьосническото Зрение показва нещата такива, каквито са, и винаги гарантира доста смущаващо преживяване, по един или друг начин. Онова, което виждате със Зрението си, винаги остава с вас. Добро или лошо, то никога не напуска съзнанието ви, сякаш току-що сте го видели. За пръв път използвах Зрението си на четиринайсет години, когато погледнах към един малък дървесен дух. Все още идеално си спомням вида му, сякаш току-що съм го погледнал – малко, като нарисувано същество, което беше отчасти градински гном, отчасти катеричка.

Оттогава съм виждал и по-лоши неща. Много по-лоши. Демони. Осакатени души. Измъчени духове. Всичко това е останало в съзнанието ми. Но съм виждал и хубави. Един или два пъти съм зървал същества с такава красота, чистота и сияние, че бях готов да заплача. Но всеки път ми става малко по-трудно да живея с това, да нося натрупаната му тежест.

Стиснах зъби, затворих очи и внимателно отключих Зрението ми.

Повторното отваряне на очите ми ме накара да залитна, защото бях връхлетян от бурна вълна впечатления. Облачният пейзаж беше наситен с магически енергии. Намиращият се на юг хълм беше покрит с дива зеленина и златиста светлина, която се спускаше над пейзажа като полупрозрачна градина; зелени лозници, златни цветя, пъстроцветни проблясъци, които танцуваха между тях, впиваха се в рохката почва и застиваха на място с толкова жизнена и ярка светлина, че не можех да гледам право в тях.

От другата страна – студено сини, лилави и зеленикави енергии се разстилаха като ледени кристали, с бавната и непреклонна сила на глетчери; на места настъпваха енергично напред, другаде се топяха, най-вече край криволичещите потоци, които прорязваха долината.

Контрастиращите си енергии се придържаха към върховете на хълмовете, към центрове на светлина, ярки като малки слънца. Сред тази светлина с усилие различих сенките на същества, но дори те влияеха силно на сетивата ми. Усещах топлина, задушаваща жар, която ми пречеше да дишам, притискаше се в мен и ме изгаряше. Усещах студ, ужасен и абсолютен, обвиващ ме с ледените си пипала, изсмукващ силата ми. Тези усещания ме връхлетяха със сила, която бе толкова ужасяваща, възбуждаща и великолепна, че аз паднах на колене и заплаках.

Енергиите воюваха една срещу друга – усещах го, макар да не разбирах същността на техния конфликт. Те се сплитаха в едва доловими сблъсъци на тъмнина и светлина, обсипвайки околността с петна в топли и студени цветове. Полета в червено, златисто и яркозелено заставаха срещу празни, мъртви късове от синьо, лилаво и бледнеещо бяло. Оформяше се някакъв шаблон, структура, която не бе съвсем завършена. Приличаше много на шахматна дъска. Само в центъра й, край масата, шаблонът беше нарушен; широка площ от Лятна сила в зелено и златно ограждаше Каменната маса, докато тъмният кристален лед на Зимата настъпваше бавно и едва забележимо.

Тогава го разбрах. Видях срещу какво съм се изправил, видях чистата сила на двете кралици на феите и тя беше огромна. Каквато и сила да успеех да събера, тя щеше да е просто искрица в тези сияещи фонтани от светлина и магия. Тази енергия бе съществувала от зората на живота и щеше да остане до края му. Тази енергия бе пораждала в смъртните свещен ужас – и най-накрая разбрах защо. В тази игра аз не бях дори пешка. Бях просто насекомо край гиганти, стръкче трева край огромни дървета.

И всичко това излъчваше някаква ужасяваща притегателна сила, която призоваваше магията ми, пораждаше в мен желание да се хвърля в тези пламъци, в този безкраен леден студ. Сигурно нощните пеперуди гледат към инсектицидните лампи така, както аз гледах кралиците на феите.

Успях да откъсна погледа си от тях, като закрих лицето си с длани. Свлякох се на земята и се свих на кълбо, опитвайки се да изключа Зрението, да спра достъпа на тези картини до съзнанието ми. Треперех и се опитвах да кажа нещо. Не съм сигурен какво. Излязоха само пелтечещи, нечленоразделни звуци. След това вече не помня нищо, докато студеният дъжд не започна отново да ме пляска по бузата.

Отворих очи и открих, че лежа на студената, мокра земя на брега на езерото Мичиган, където бях повикал кръстницата ми. Главата ми бе отпусната върху нещо меко, което се оказа скутът й. Надигнах се и бързо се отдръпнах от нея. Главата ме болеше и картините, които Зрението ми бе показало, ме караха да се чувствам особено малък и уязвим. Седях, треперейки под дъжда, в продължение на около минута, преди отново да погледна към кръстницата ми.

– Трябваше да ме предупредиш.

Лицето й не разкриваше никакви угризения, само лека загриженост.

– Това нямаше да промени нищо. Трябваше да го видиш. – Тя помълча и добави: – Страхувам се, че това бе единственият начин. Сега вече разбираш ли?

– Войната – казах аз. – Те се бият за контрол върху района около масата. Ако Лятото задържи позициите си, няма да има значение дали е дошло времето на Зимата, или не. Маб няма да успее да достигне до масата, да пролее кръв върху нея и да добави силата на Летния рицар към Зимата. – Поех си дълбоко дъх. – В това, което правят, има някакъв смисъл. Това е като ритуал. Нещо, което са правили и преди.

– Естествено – отвърна Лий. – Те съществуват във вечно противопоставяне. Всяка от тях притежава огромна сила, магьоснико – достатъчна, че да се противопостави на архангелите и нисшите богове. Но двете сили са равни. Накрая масата ще бъде разделена на две равни части. Битката за баланса ще се води между нисшите фигури.

– Дамите – казах аз. – И рицарите.

– И – додаде Лий, повдигайки пръст – емисарите.

– Как ли пък не. Няма да се бия в някаква си шибана фейска битка в облаците.

– Може би. Може би не.

Изсумтях.

– Но ти не ми помогна. Трябваше да разговарям с тях. Да открия дали някоя от тях е извършила убийството.

– И го направи. По-добре, отколкото ако беше разменял думи с тях.

Намръщих се и премислих отново всичко, което знаех и което бях научил по време на пътешествието ми до Каменната маса.

– Маб няма нужда да бърза. Ако на Лятото му липсва рицар, за Зимата е по-добре да изчака. Не е необходимо да завзема масата.

– Да.

– Но Лятото се прегрупира, за да защити масата. Което означава, че според Титания някой от Зимата го е нап-равил. Ала ако Маб реши да отговори на действията й, вместо да изчака, тогава... – Намръщих се. – Това означава, че тя не е сигурна защо Лятото се прегрупира. Просто проверява напредъка на Титания. Което означава, че и тя не знае кой го е извършил.

– Прекалено опростено – каза Лий. – Но несъмнено точно, скъпи. Горе-долу така разсъждават кралиците на Ший. – Тя погледна към езерото. – Слънцето ти ще изгрее след малко. Щом залезе отново, войната ще започне. При едни балансирани дворове това би имало малки или почти никакви последствия за света на смъртните. Но сега балансът липсва. Ако не бъде възстановен, дете, представи си какво може да се случи.

Представих си. Всъщност имах някаква идея какво може да се обърка, но сега познавах мащаба на участващите сили. Енергиите на Зимата и Лятото не бяха просто купчина батерии, заредени с електричество. Те приличаха по-скоро на огромни навити пружини, притиснати една в друга. Докато натискът от двете страни беше еднакъв, енергиите се намираха под контрол. Но промяната на баланса в полза на която и да е от страните щеше да доведе до рязко, разрушително освобождаване на енергия с чудовищни последици за всичко, което се намираше наблизо – в този случай Чикаго, Северна Америка и вероятно за голяма част от останалия свят.

– Трябва да видя майките. Отведи ме при тях.

Лий се изправи грациозно на крака; изражението на лицето й оставаше непроницаемо.

– Това също не е по силите ми, дете.

– Трябва да говоря с майките.

– Съгласна съм – отвърна Лий. – Но не мога да те отведа при тях. Може би Маб или Титания биха могли, но те са заети с нещо друго сега.

– Страхотно – промърморих аз. – И как да стигна до тях?

– Никой не може да отиде при майките, дете. Може само да приеме поканата им. – Тя леко се намръщи. – С нищо повече не мога да ти помогна. Нисшите сили трябва да заемат местата си до кралиците, така че скоро ще ме потърсят.

– Отиваш ли?

Лий кимна, пристъпи напред и ме целуна по веждата. Това беше обикновена целувка, притискане на меки устни към кожата ми. След това тя отстъпи назад, положила ръка върху дръжката на ножа.

– Внимавай, дете. И действай бързо. Не забравяй – залез-слънце. – Тя замълча и ме погледна подозрително. – И вземи се подстрижи. Приличаш на глухарче.

След тези думи тя стъпи върху езерото и фигурата й сякаш се разтвори в бурната вода.

– Страхотно – промърморих аз и изритах един камък във водата. – Просто страхотно. Залез-слънце. Нищо не знам. И хората, с които трябва да говоря, не отговарят на ничии обаждания.

Вдигнах друг камък и го запратих с всички сили в езерото. Ромоленето на дъжда погълна звука от плясъка.

Обърнах се и се затътрих обратно под дъжда и гръмотевиците към костенурката. Сега вече можех да видя по-ясно дърветата. Зората сигурно се разпукваше някъде зад облаците.

Седнах зад волана на вярната костенурка и запалих двигателя. Очуканият стар фолксваген изхриптя, подскочи напред, без да съм превключил на скорост, и купето започна да се пълни с дим. Закашлях се и се измъкнах от колата. Ритнах ръчката, която отключваше капака на двигателя и го повдигнах. Навън изригна черен пушек, зад който се виждаха смътни пламъци, обгърнали част от двигателя. Върнах се отпред при багажника, измъкнах пожарогасителя и угасих огъня. После просто останах там, под дъжда, уморен и тъжен, загледан в изгорелия ми двигател.

Зазоряване. В деня на лятното равноденствие. което означаваше, че разполагам с около петнайсет часа, за да разбера как да стигна до майките. Някак си се съмнявах, че номерата им ги има в указателя. А и да ги имаше, посещението ми на бойното поле край Каменната маса ми показа, че кралиците притежават много повече сила, отколкото бях предполагал. Самото им присъствие едва не ми отвя главата от миля разстояние – а майките бяха по-висши дори от Маб и Титания.

Разполагах с петнайсет часа да открия убиеца и да върна обвивката на Летния рицар на Летния двор. И след това да спра една война, която се водеше на някакво адско място между нашия свят и света на духовете, до което нямах никаква представа как да стигна.

И колата ми се беше скапала. Отново.

– Не ти е по силите – промърморих аз. – Хари, няма да можеш сам да се справиш с това.

Съветът. Трябваше да се свържа с Ебенизър и да му разкажа какво става. Ситуацията беше твърде опасна и твърде критична, за да рискувам да прецакам нещата заради спазването на протокола на Съвета. Може би щях да извадя късмет и Съветът щеше: а) да ми повярва и б) да реши да помогне.

Да. А ако залепя достатъчно пера по ръцете ми, току-виж съм полетял.