Летният рицар

Глава 31

Сред мелодичното звънене на оръжия се надигна гневно жужене, което с приближаването ни ставаше все по-силно. Видях друга група воини гоблини, строени в неравна формация. Гоблините от външната страна на карето се опитваха да задържат щитовете си срещу свистящите стрели, които пронизваха мъглата над водата, докато останалите размахваха копията си срещу източника на жуженето – около петдесет мъхести пчели с размерите на паркови пейки, които кръжаха над гоблините и се стрелкаха към тях. На земята лежаха дузина гоблини, които се гърчеха в конвулсии, отровени от смъртоносните жила, или вече бяха мъртви. От очите или гърлата на някои от тях стърчаха стрели с бели или зелени пера.

Десетина от гигантските пчели се откъснаха от гоблините и полетяха към нас; крилете им бръмчаха като цял склад електрически триони.

– Леле-мале! – извика Фикс.

Били Върколака издаде само едно стреснато:

– Бау?

– Застанете зад мен! – изкрещях аз и хвърлих на земята всичко, с изключение на жезъла и пръчката.

Пчелите се насочиха към мен; движенията на крилете им вдигаха прах като перки на хеликоптер.

Протегнах жезъла си пред себе си, събрах волята си и я насочих към него, подготвяйки се да издигна защитна стена срещу атакуващите пчели. Изчаках, докато те се приближиха достатъчно, за да се видят фасетите на очите им, замахнах с жезъла си от дясно наляво и изкрещях:

– Forzare!

Стена от пламтяща алена енергия се издигна право пред мен като огромно стъкло. Пчелите се блъскаха в него със звучни удари и отлитаха назад. Неколцина нападаха по земята и останаха да лежат там зашеметени, но две или три успяха да свият встрани в последния момент и се подготвяха за нова атака.

Вдигнах стрелящата пръчка, прицелих се в най-близката и изкрещях:

– Fuego!

От върха й се стрелна струя алена енергия с бяла сърцевина и пресече пътя на гигантската пчела. Огънят ми премина през крилете й и ги изпепели. Пчелата падна, а остатъкът от едрото й крило полетя надолу в пърпореща спирала и се заби в земята на брега на реката. Другите две пчели отстъпиха и останалите, които нападаха гоблините, ги последваха. Зелените тонове, които преобладаваха в кълбящата се над реката мъгла, се смениха със сини и гоблините нададоха дрезгав, тържествуващ рев.

Огледах се и видях как Фикс и Мерил ме гледат с опулени очи. Фикс преглътна и устните му оформиха едно безмълвно: „Леле“.

Едва не си оскубах косата от яд.

– Тичайте! – изкрещях с всичка сила и хукнах към реката, като ги побутвах пред мен. – Тичайте, тичайте!

Намирахме се на десет фута от брега, когато чух тропането на конски копита от другата страна на реката. Погледнах натам и от мъглата се появиха коне – не летящи коне, а дългокраките бойни жребци на феите, с гриви и опашки в зелено и златисто, които с лекота прескочиха реката, възседнати от ездачите си.

Конят, чиито копита първи докоснаха отсамния бряг, беше язден от Зимния рицар. Лойд Слейт беше покрит с петна в най-различни цветове, които можеха да са само кръв. В едната си ръка носеше меч, с другата стискаше юздите и се смееше. Щом се озова на брега, гоблините се нахвърлиха върху него.

Слейт се обърна срещу тях и мечът му с ураганно свистене описа сияещ кръг над главата му. Острието му беше покрито с лед. Той отби удара на първия гоблин и мечът на дундестия фей се строши на парчета. Слейт разкърши рамене и пришпори коня си за скок. Зад гърба му главата на гоблина се заклати на раменете му, а от разреза бликна зелена кръв. Тялото постоя изправено още няколко секунди и едва тогава се строполи на земята, а главата се търкулна настрани. Останалите гоблини отстъпиха, а Слейт обърна жребеца си срещу мен.

– Магьоснико! – изкрещя той през смях. – Все още си жив!

Нови и нови феи преминаваха през реката. Воините на Летните Ший се строиха в разноцветните си доспехи зад гърба на Слейт. Един от тях се оказа Талос, облечен в тъмната си ризница, покрита с кръв, стиснал в ръката си елегантна сабя, която блестеше в толкова различни цветове, сякаш бе прерязала гърлото на някоя дъга. След него на отсамния бряг премина и самата Аврора, облечена в сияещата си рокля ризница, а секунда по-късно се чу грохот на копита и на брега се приземи Корик.

На гърба му, пристегната с ремъци към получовешките му, полуконски рамене, се виждаше каменната статуя на коленичило момиче – Лили, сегашният Летен рицар.

Аврора дръпна поводите и очите й се разшириха. Конят й сигурно бе почувствал смущението й, защото се изправи на задните си крака и затанцува. Лятната дама вдигна ръка и ревът на битката отново внезапно заглъхна.

– Ти – прошепна тя.

– Върни ми Разнищника и пусни момичето, Аврора. Всичко свърши.

Очите на Лятната дама проблеснаха с ослепителна изумрудена светлина. Тя погледна към звездите, а после отново към мен със същия напрегнат поглед и аз започнах да разбирам. Не стига, че беше една от Ший, поначало чужда на смъртния род. Не стига, че беше кралица на феите, преследваща цели, които не можех напълно да разбера, и следваща правила, които тепърва започвах да научавам.

На всичкото отгоре беше и луда. Пълно куку.

– Настъпи часът, магьоснико – изсъска тя. – Зимата се преражда и настъпва краят на този безсмислен кръг. Завинаги!

– Маб знае, Аврора – казах аз. – Титания скоро ще разбере. Вече няма смисъл. Те няма да ти позволят да го направиш.

Аврора отметна глава назад и избухна в смях, който прозвуча изкушаващо сладко. Нервите ми зазвъняха и се наложи с усилие на волята да потисна реакцията си. Върколаците и нечистокръвните не го понесоха толкова добре. Вълците отскочиха назад с пискливо скимтене и уплашено ръмжене, а Фикс и Мерил дори паднаха на колене, притиснали длани към ушите си.

– Те не могат да ме спрат, магьоснико – каза Аврора, а смехът й все още се усещаше в думите й. – Нито пък ти. – Очите й пламнаха и тя ме посочи с пръст. – Корик, след мен. Останалите, убийте Хари Дрезден. Избийте ги всичките.

Тя се обърна и подкара коня си покрай реката; мъглата в радиус от двайсетина фута около нея засия в златисто. Кентавърът я последва по петите. Грохотът на битката – фанфарите и барабаните, писъците и крясъците, музиката и ужасът – ни връхлетя отново. Воините на Ший, някъде около двайсетина, се обърнаха срещу мен и изтеглиха мечовете си. Талос, облечен във вълшебната си ризница, която му позволяваше да се превръща в огре, размаха пъстроцветното си острие и ме погледна със смъртоносно котешко напрежение. Слейт се изсмя отново, въртейки като играчка меча в ръцете си.

Чух как върколаците се снижават към земята с приглушено ръмжене. Мерил се изправи на крака; от ушите й течеше кръв. Тя сграбчи брадвата си в едната си голяма ръка, а в другата стисна мачетето. Фикс, от чиито уши също течеше кръв, отвори кутията с инструменти и с треперещи ръце извади от там един голям, стар, омазан с грес водопроводен ключ.

Стиснах здраво жезъла и стрелящата пръчка и стъпих здраво на крака. След това призовах цялата си сила, вдиг-нах жезъла и ударих с него по земята. Енергията потече по него и избоботи като гръмотевица, подплашвайки конете на феите.

Слейт насочи меча си към мен и нададе лек вик, пришпорвайки уплашеното си животно към мен. Воините на Летния двор го последваха; мечовете и доспехите им бяха събрали светлината на звездите и луната, а конете им цвилеха, докато се носеха като огромна смъртоносна вълна срещу нас.

Върколаците едновременно завиха зловещо и свирепо. Мерил изкрещя безумно и дори Фикс нададе тихичък боен писък.

Шумът беше оглушителен и едва ли някой щеше да чуе собствения ми боен вик, но въпреки това реших да се пробвам. Какво пък, мамка му.

– Не вярвам във феите!