Летният рицар

Глава 33

Копието се заби в земята до шията ми и ездачът изсъска с нетърпелив женски глас:

– Не мърдай!

Тя скочи от жребеца, вдигна ръка и свали шлема си със спуснато забрало. Кестенявата коса на Елейн се разпиля по раменете й и тя я тръсна раздразнено.

– Не мърдай. Сега ще те освободя.

– Елейн – казах аз. Изпълних се с различни чувства, но нямах време да ги анализирам. – Бих казал, че се радвам да те видя, но не съм съвсем сигурен.

– Защото винаги си бил сухар, Хари – отвърна язвително тя. След това лицето й се изпъна, очите й се притвориха и тя протегна облечената си в ръкавица ръка над гърдите ми. Промърмори нещо под носа си и произнесе: – Ето. Саманаяна.

Почувствах вълна от някаква нежна сила и вятърът, който ме притискаше към земята, внезапно изчезна. Изправих се на крака.

– Така – рече тя. – Сега да се махаме от тук.

– Не – отвърнах аз. – Не съм приключил. – Намерих чантата си и жезъла. – Трябва да мина през тези бодли.

– Не можеш – каза Елейн. – Хари, познавам това заклинание. Бодлите не са просто остри, а и отровни. Ако някой от тях те одраска, ще се парализираш за секунди. Два или три бодила са достатъчни, за да те убият.

Погледнах намръщено бариерата и стиснах здраво жезъла.

– И освен това не горят – додаде Елейн.

– О. – Стиснах зъби. – Тогава просто ще ги отместя встрани.

– Това е все едно да се опиташ да отвориш врата със силна пружина, Хари. Достатъчно е само леко да изгубиш концентрация и те ще се върнат на мястото си.

– Значи, няма да я губя.

– Нищо няма да се получи, Хари – настоя Елейн. – Опиташ ли се да си проправиш път, Аврора ще го усети и ще те разкъса. Ако си се концентрирал върху тръните, няма да успееш да се защитиш.

Отпуснах жезъла и отместих погледа си от тръните към Елейн.

– Добре. Значи, ти ще трябва да ги задържиш вместо мен.

Тя се ококори.

– Какво?

– Ти ще задържиш тръните. Аз ще премина.

– Възнамеряваш да се изправиш срещу Аврора? Сам?

– А ти ще ми помогнеш.

Елейн прехапа устни и отмести поглед настрани.

– Хайде де, Елейн – казах аз. – И без това вече я предаде. А аз ще премина през тези тръни със или без твоята помощ.

– Не знам.

– Да, знаеш. Ако си искала да ме убиеш, вече си имала тази възможност. А ако Аврора завърши онова, което е започнала, и без това ще умра.

– Ти не разбираш...

– Знам – сопнах й се аз. – Не разбирам защо й помагаш. Не разбирам как можеш да стоиш до нея и да й позволяваш да върши всичко това. Не разбирам как може да стоиш тук и да оставиш онова момиче да умре. – Дадох й няколко секунди, за да осмисли думите си, след което тихо добавих: – И не разбирам как можа да ме предадеш по този начин. Отново.

– А как може да си сигурен – отвърна тя, – че няма да се случи и трети път? Ще пусна тръните да се затворят, преди да си преминал от другата страна, и ще те убия.

– Може и така да стане – отвърнах аз, – но не искам да го вярвам, Елейн. Някога се обичахме. Знам, че не си страхливка, не си и убийца. Иска ми се да вярвам, че дори и сега все още означаваме нещо един за друг. И че мога да ти поверя живота си, както и ти можеш да ми повериш твоя.

Елейн се засмя горчиво и каза:

– Вече не ме познаваш, Хари. – Тя ме погледна. – Но аз ти вярвам. Знам, че мога да ти се доверя.

– Тогава ми помогни.

Тя кимна и рече:

– Ще трябва да тичаш бързо. Не съм силна колкото теб, а това е тежка работа. Няма да успея да издържа дълго време.

Кимнах й. Вярно, че ме гризяха съмнения. А ако го направеше отново? Елейн не беше от най-честните хора. Наблюдавах я как се съсредоточава, красивото й лице изгуби изражението си, почувствах как събира силата си, скръствайки ръце на гърдите си и допирайки дланите върху раменете си като мумия в египетски саркофаг.

По дяволите, днес можех да загина по милион начини. Имаше ли някакво значение точно по какъв? Така поне щях да се опитам да направя нещо значимо. Обърнах се и приклекнах, стиснал чантата и жезъла в ръце, готов да хукна напред.

Елейн промърмори нещо и около нея се изви вятър, развявайки косите й на всички страни. Тя отвори очи, макар погледът й да оставаше нефокусиран, и протегна ръцете си встрани.

Вятърът се изви около нея в широка около пет фута колона и се засили срещу стената от тръни. Те потрепериха и постепенно започнаха да отстъпват пред магията на Елейн.

– Тръгвай! – изпъшка тя. – Хайде, бързо!

Затичах се.

Вятърът едва не ме заслепи; налагаше се да тичам превит надве, с надеждата, че никой от тръните няма да се забие в голата ми кожа. Почувствах едно рязко бодване в шлифера, но то не разкъса кожата. Елейн не ме подведе. След няколко секунди преминах през стената и се озовах от другата й страна, на върха на хълма, върху който се намираше Каменната маса.

Тя си стоеше на предишното място, но руните и магическите знаци по повърхността й сега сияеха със златиста светлина. До масата стоеше Аврора и пръстите й танцуваха върху Разнищника; нишките му се притискаха върху главата на статуята на коленичилото момиче, която все още се намираше върху масата. Придвижих се малко встрани, за да не попадна в периферното й зрение, и се затичах към нея.

Когато стигнах на няколко фута, Разнищникът внезапно избухна в поток от студена бяла светлина. Плътна вълна заля статуята и докато преминаваше през нея, студеният мрамор оживя, каменните й коси се превърнаха в смарагдовозелени кичури. Лили отвори очи и въздъхна, оглеждайки се замаяно.

Аврора я сграбчи за гърлото, притисна нечистокръвната към плота на Каменната маса и извади ножа от колана си.

Постъпих съвсем не джентълменски: стиснах жезъла с две ръце и с всички сили халосах Лятната дама по гърба.

Междувременно очевидно бе настъпило полунощ и звездите достигнаха най-високата си точка; сияещите руни на масата промениха цвета си от златист в леденосин.

Ударът ми накара Аврора да изпусне ножа и той падна върху масата. Лили изпищя и се изтръгна от ръцете на Лятната дама, претърколи се през масата и се озова от другата й страна.

Аврора се обърна към мен светкавично, както умеят само Ший, облегна се на масата и ме изрита в гърдите с двата си крака. Ритникът беше силен и ме отхвърли назад, и докато все още се търкалях по земята, тя призова едно огнено кълбо и го запрати срещу мен. Изправих се на колене и вдигнах жезъла си, събирайки достатъчно сила, за да парирам удара, и отразих пламъка към мъгливото небе.

Червената му светлина падна върху зеления жребец, който тъкмо прескачаше трънената ограда. Той не успя да завърши скока си и падна с писък върху отровните тръни. Ездачът му обаче не падна заедно с него. Талос, с окървавено лице, скочи от гърба на коня, превъртя се във въздуха и се приземи невредим от вътрешната страна на оградата.

Аврора се изсмя безумно и извика:

– Убий го, лорд-маршал!

Талос извади меча си и тръгна към мен. Мислех си, че първият му удар ще бъде насочен към корема ми, но той ме излъга и мечът му замахна към жезъла ми, който излетя настрани и падна в тръните. Докато Талос ме дебнеше, аз грабнах докторската чанта и отстъпих назад, оглеждайки се за някакво оръжие, за нещо, което може да ми спечели няколко секунди за действие.

В този миг басов рев от ниското разтърси хълма и дори Аврора застина за миг. Стената от тръни се разтресе, нещо масивно изрева отново и я разкъса. Тролът беше огромен и ужасен, и силен. Той размахваше брадвата си като пластмасово ножче за пикник и кожата му беше покрита със синини от удари, рани от отровните шипове и собствената му тъмнозелена кръв. От едната му страна се виждаше ужасна рана, от която се стичаше сукървица. Той вървеше напред въпреки раните, но си личеше, че умира.

И това беше Мерил. Тя бе направила своя избор.

Гледах я вцепенено, разпознавайки чертите й в изкривеното от гняв лице на трола. Тя замахна към Талос, лорд-маршалът на Лятото се завъртя и със замах отсече едната й ръка. Но Мерил успя да докопа крака му с другата и го придърпа към себе си, стоварвайки върху него огромното си тяло, размазвайки го върху земята със задавен, гъргорещ вик, изпълнен с ярост и триумф.

Обърнах се назад и видях, че Аврора е хванала Лили за зелената коса и я влачи обратно към масата. Хвърлих се напред и успях пръв да хвана закривения каменен нож.

– Глупак – изсъска Аврора. – Ще й разкъсам гърлото с голи ръце.

Хвърлих ножа настрани и отвърнах:

– Не, няма.

Аврора се изсмя, погледна ме с безумните си изкусителни очи и попита:

– И защо не?

Потупах с длан докторската чанта.

– Защото аз знам нещо, което ти не знаеш.

– Какво? – изсмя се тя. – Какво би могъл да знаеш, което да има значение?

Усмихнах се студено и казах:

– Телефонния номер на „Пица Експрес“. – Отворих чантата и изръмжах: – Спипай я, Тут!

От чантата се разнесе пронизителен тръбен звук и от вътрешността й излетя Тут-тут, оставяйки след себе си шлейф от алени искри. Малкият фей все още носеше импровизираната си броня, но беше сменил оръжията си с нещо, което бях накарал Били да купи от „Уол-Март“ – макетен нож със стърчащо от пластмасовата дръжка острие.

Аврора се изсмя грозно и каза:

– И какво може да направи това малко нещо?

Тут изсвири отново с тромпета си и изкрещя с пискливия си гласец:

– В името на лорд Пица, атака!

И от докторската чанта изригна облак от алени светлинки; цяло ято пиксита, въоръжени със стоманени остриета, облечени в оранжеви пластмасови дръжки, се стрелнаха към Аврора.

Погледът й срещна моя за миг и аз забелязах в очите й страх; тя се бе досетила какво я чака. Аврора вдигна ръка, събирайки златиста сила в нея, но едно от пикситата я достигна, макетното ножче проблесна и острието му преряза ръката й. Тя изпищя, кръвта й бликна и златистата светлина избледня.

– Не! – нададе вой Аврора. – Не! Не сега!

Пикситата я заобиколиха и последвалото не беше никак красиво. Сияйната й броня не й осигуряваше никаква защита срещу стоманените остриета и те я прорязваха като картон. Тут-тут и другарите му нанасяха едновременно удари от всички посоки, пръскайки кървави капки във въздуха.

Видях как очите й се разшириха и проблеснаха, въпреки че жужащата, стрелкаща се смърт продължаваше да реже бледата й кожа с остриетата си. Тя направи крачка към масата.

Ако умреше там, ако кръвта й изтечеше върху масата, тя щеше да е постигнала целта си. Щеше да прехвърли огромно количество сила в Зимния двор и щеше да унищожи баланса. Затичах се към масата, сграбчих Аврора, дръпнах я и я блъснах на земята.

Тя изпищя отчаяно и се опита да се бори – но не й беше останала никаква сила. Продължихме да се търкаляме надолу по хълма и когато спряхме, аз седях отгоре й и я притисках към земята.

Аврора ме погледна с избледняващите си, нефокусирани зелени очи.

– Почакай – каза тя със слаб и някак си съвсем млад глас. Вече не изглеждаше като луда вълшебница. Приличаше на уплашено малко момиче. – Почакай. Ти не разбираш. Просто исках да го спра. Да спра болката...

Отместих кичур окървавена коса от очите й и се почувствах ужасно изморен, когато казах:

– Само мъртвите никога не изпитват болка.

Светлината изчезна от очите й, дишането й се забави. Тя прошепна едва чуто:

– Не разбирам.

– Нито пък аз – отвърнах тихо.

От окото й се отрони сълза, която се смеси с кръвта.

И тя умря.