Летният рицар

Глава 18

Ометох се от „Ротшилд“ и намерих уличен телефон. Мърфи вдигна още на първото позвъняване.

– Дрезден?

– Да.

– Най-после. Добре ли си?

– Трябва да поговорим.

Последва кратка пауза и гласът й поомекна:

– Къде?

Потърках главата си с мекото на дланта ми, опитвайки се да накарам мозъка ми да превключи на скорост. Мислите ми се размърдаха лениво и хаотично.

– Знам ли. На някое обществено място, с много хора, достатъчно тихо, за да можем да разговаряме.

– В Чикаго. По това време на нощта.

– Да.

– Добре – отвърна Мърф. – Май се сещам за едно.

Тя ми го каза, двамата се разбрахме да се срещнем там след двайсет минути и ми затвори.

Докато паркирах, размишлявах, че вероятността в „Уол-Март Супер Сентър“ да се провеждат тайни срещи, включващи мистични убийства, кражба на мистериозни сили и нарушаване баланса на силите в свръхестествените кралства, е много малка. Но пък кой знае. По дяволите, мен ако питате, Хората къртици са обсъждали плановете си за световно господство с Медузите медиуми от планетата Х и Безтелесните Мозъци-в-буркани от мъглявината Клаату точно в пробните. Аз със сигурност не бих ги търсил там.

След полунощ в „Уол-Март“ нямаше голяма тълпа, но и паркингът му не беше толкова пуст, колкото примерно в „Ригливил“. Магазинът беше отворен денонощно и в град като Чикаго има достатъчно хора, които предпочитат да пазаруват през нощта. Наложи се да паркирам доста далеч от входа и да повървя известно време в хладния нощен въздух, преди да вляза в студения като хладилник огромен магазин; сигурно от спирането на огромните климатици през няколкото нощни часове не се икономисваше особено.

Охранителят на входа ми кимна сънливо и аз пренебрегнах предложението му да си взема количка. Преди да успея да вляза в залата, Мърфи ме настигна. Беше облечена с яке на „Чикаго Къбс“, дънки и маратонки, а русата й коса беше прибрана под черна бейзболна шапка без емблема. Тя вървеше с ръце в джобовете с войнствено-раздразнен вид, който рядко може да се очаква от някой с толкова нисък ръст. Двамата преминахме мълчаливо покрай малките магазинчета, които бяха затворени за през нощта, и седнахме в малкото кафене до секцията за деликатеси в бакалията.

Мърфи избра такова сепаре, откъдето може да наблюдава вратата, а аз седнах срещу нея, така че да мога да виждам какво става зад гърба й. Тя взе две чаши кафе, благословено да е благородното й сърце. Сипах в моето щедро количество сметана и захар, разбърках го и отпих голяма глътка, която едва не ми ощави езика.

– Не изглеждаш много добре – каза Мърфи.

Кимнах.

– Искаш ли да поговорим за това?

За моя огромна изненада, исках. Оставих чашата с кафе на масата и заявих без увъртания:

– Бесен съм, Мърф. Толкова съм ядосан, че не мога да мисля като хората.

– Защо?

– Защото ме прецакаха. Затова. Каквото и да направя, все ще ми го начукат.

Между веждите й се появиха бръчки.

– Какво имаш предвид?

– Последния ми случай – отвърнах аз. – Разследването на смъртта на Руел. Срещам огромна съпротива и не знам дали ще успея да я преодолея. Ако не успея преди утре вечер, всичко наистина ще отиде по дяволите.

– Клиентката не ти ли помага?

Изсмях се горчиво.

– По дяволите, според мен клиентката ми причинява всичко това, за да умра от ужасна смърт.

– Значи, не й вярваш.

– Ни най-малко. А хората, които би трябвало да работят с мен, ме подлудяват. – Поклатих глава. – Чувствам се така, сякаш са ме пъхнали в магьосническа кутия и всеки момент ще започнат да я мушкат със саби. Само че няма никакъв трик и сабите са истински, и съвсем скоро ще ме накълцат на парчета. Лошите момчета правят всичко възможно да ме очистят или да ме прецакат. Добрите си мислят, че съм някакъв психопат, който всеки момент ще откачи, и да се опитвам да измъкна някакви отговори от тях, е все едно да се опитвам им извадя насила зъбите.

– Мислиш, че си в опасност.

– Знам го – отвърнах аз. – И то в голяма опасност.

Замълчах за миг и отпих от кафето си.

– И така – рече Мърфи. – Защо искаше да ме видиш?

– Защото хората, които би трябвало да ми помагат, се канят да ме хвърлят на вълците. И единственият човек, който наистина ми помага, е толкова неопитен, че ако няма кой да го пази, набързо ще го очистят. – Оставих празната си чаша на масата. – И защото, като се замислих на кого мога да се доверя, списъкът се оказа адски късичък. Само ти си в него.

Тя се облегна назад и въздъхна дълбоко.

– Ще ми кажеш ли какво става?

– Стига да искаш – казах аз. – Знам, че съм крил доста неща от теб. Но го правех, защото си мислех, че само така ще мога да те защитя. Защото не искам да пострадаш.

– Да – отвърна тя. – Знам. И това е адски дразнещо.

Опитах се да се усмихна.

– В този случай незнанието е блаженство. Ако ти разкажа всичко, нещата ще станат много сериозни. Научиш ли го, вече ще си опасност. И от това няма измъкване, Мърф. Никога.

Тя ме изгледа сериозно.

– Защо тогава реши да ми го разкажеш точно сега?

– Защото отдавна заслужаваш да научиш истината. Защото рискува живота си за мен и за да защитиш хората от всичките свръхестествени гадости. Защото това, че се въртиш около мен, ти донесе само неприятности и познанието може да ти помогне, ако се появят нови. – Бузите ми пламнаха и аз признах: – И защото имам нужда от помощта ти. Този път е много зле. Страхувам се.

– Няма да избягам, Хари.

Усмихнах се уморено.

– Само още нещо. Захванеш ли се с това, трябва да ми обещаеш, че няма да замесваш СО или останалите полицаи. Можеш да търсиш информация, да ги използваш дискретно, но не можеш да организираш хайки на лов за демони.

Тя присви очи.

– И защо не, по дяволите?

– Защото намесата на смъртните в конфликта е като ядрен взрив в свръхестествения свят. Никой не иска подобно нещо да се случи и ако смятат, че сте готови да го направите, ще ви убият. Или ще подръпнат някои конци и ще те уволнят, или ще те натопят за нещо. Няма да позволят да се случи. Накрая ще бъдеш съсипана или наранена, или дори убита, и най-вероятно много хора ще си отидат заедно с теб. – Замълчах, за да я оставя да осъзнае думите ми, след което попитах: – Все още ли искаш да ти разкажа?

Тя затвори очите си за миг, след което кимна, веднъж.

– Давай.

– Сигурна ли си?

– Да.

– Добре.

И аз разказах всичко на Мърфи. Отне ми известно време. Разказах й за Джъстин и Елейн. Разказах й за силите и интригите в свръхестествения свят. Разказах й за войната, която бях започнал, заради онова, което Червеният двор беше сторил със Сюзан. Разказах й за феите и за убийството на Руел.

Но най-вече й разказах за Белия съвет.

– Тези безгръбначни, арогантни, самовлюбени кучи синове – изръмжа Мърфи. – За кого се мислят, по дяволите, че да продават собствените си хора по този начин?

Една мълчалива, поласкана част от съзнанието ми приветства думите й.

Мърфи изсумтя отвратено и поклати глава.

– Да видим дали съм разбрала правилно – рече тя. – Започнал си война между Съвета и Червения двор. Съветът има нужда от подкрепата на феите, за да може да победи. Но те няма да получат тази подкрепа, освен ако ти не намериш убиеца и не възстановиш откраднатото магическо нещо…

– Обвивка – намесих се аз.

– Все тая – рече Мърфи. – И ако не намериш магичес-кото нещо, Съветът ще те отнесе опакован в кутия на вампирите.

– Да.

– А ако не намериш убиеца преди лятното слънцестоене, феите ще се изтрепят едни други.

– Което ще е много лошо, независимо кой ще спечели. В сравнение с него Ел Ниньо ще изглежда като топенето на снега в ранна пролет.

– И искаш помощта ми.

– И преди си разследвала убийства. По-добра си от мен.

– Няма спор – отвърна тя и устните й потрепнаха в усмивка. – Виж какво, Хари. Ако искаш да откриеш кой е убиецът, най-добрият начин е първо да разбереш защо.

– Защо какво?

– Защо е извършено убийството. Защо са бутнали Руел.

– А, да.

– И защо някой се опита да те премахне вчера в парка?

– Може да е бил всеки – отвърнах аз. – А и самият опит не беше кой знае колко добре организиран.

– Грешиш – каза Мърфи. – Не беше гениален, но не беше и глупав. След като ми се обади преди, аз поразрових малко наоколо.

Намръщих се.

– Намери ли нещо?

– Да. Оказа се, че през последните три дни са били извършени два въоръжени обира, първият в едно от предградията на Кливлънд, а след това на една бензиностанция край Индианаполис, по магистралата към Чикаго.

– Това не ми се струва твърде необичайно.

– Не е – каза Мърфи. – Освен ако не знаеш, че и в двата случая някой е бил отвлечен и охранителните камери са се счупили точно в началото на обира. Очевидците в Индианаполис са определили извършителя като жена.

Подсвирнах.

– Звучи като нашия гул.

Мърф кимна и сви устни.

– Има ли някаква вероятност хората, които е отвлякла, да са още живи?

Поклатих глава.

– Едва ли. Сигурно ги е изяла. Един гул може да погълне по четирийсет-петдесет паунда месо на ден. Остатъците ще ги скрие някъде, където могат да ги намерят животните; така ще прикрие следите си.

Тя кимна.

– И аз така реших. Схемата съвпада с няколко инцидента през последните двайсет години. Отне ми известно време да сглобя парчетата, но нещо подобно се е случило три пъти във връзка с операциите на някаква наемна убийца, която се нарича Тигрицата. Един приятел от ФБР ми каза, че я подозират за няколко убийства в района на Ню Орлийнс и че според Интерпол тя е приемала поръчки и в Европа и Африка.

– Наемна убийца – казах замислено. – И кой я е наел?

– Съдейки по онова, което ми разказа, бих заложила на вампирите. Те биха спечелили най-много от смъртта ти. Ако ти продупчат билета, Съветът сигурно ще предпочете мира, нали?

– Може би – отвърнах аз, но се съмнявах. – Ако това са имали предвид, значи, са подбрали кофти момент. Преди два дни са спретнали Пърл Харбър на група магьосници в Русия и Съветът здраво се ядоса.

– Добре. Тогава може да са решили, че ако разследването ти открие убиеца на Руел и Съветът спечели повече червени точки пред феите, трябва да се подготвят за истинска война. Значи, има смисъл да те убият преди това.

– Само че тогава аз още не се бях захванал с разследването.

Мърфи поклати глава.

– Ще ми се да можех да те заведа при полицейския художник, за да можеш да ми я опишеш.

– Едва ли ще помогне. Тя беше маскирана и аз не успях да я огледам добре. Когато най-после й обърнах повече внимание, вече приличаше на нещо, излязло от някое хорър аниме.

Мърфи погледна към изстиналото си кафе.

– Тогава не ни остава друго, освен да чакаме. Разполагам с няколко източници, които могат да ми кажат още нещо, но не бих разчитала особено. Ще ти се обадя.

Кимнах.

– Дори да я намерим, това може да не ни помогне с фейския проблем.

– Така е – отвърна тя. – Нещо против да ти задам няколко въпроса? Може да забележа нещо, което си пропуснал.

– Добре.

– Мацката с плитките, Мейв ли каза, че й е името?

– Да.

– Доколко може да се вярва на инстинктите ти? Че не тя е извършила убийството, имам предвид.

– Почти сигурно е.

– Но не съвсем.

Намръщих се замислено.

– Не. Феите са много лукави. Не съвсем.

Мърфи кимна.

– А Маб?

Потърках брадичката си, усещайки наболата брада.

– Тя никога не е отричала в прав текст, че е виновна за смъртта на Руел, но според мен не го е убила.

– Кое те кара да смяташ така?

– Не знам.

– А аз знам. Можела е да избере всеки, когото поиска, за да защитава интересите й, а е избрала теб. Ако е искала да прикрие следите си, тогава би трябвало да избере някой по-некадърен, с по-малко опит. Нямаше да посочи някой толкова глупаво упорит като теб.

Намръщих се.

– Защо глупаво? Просто не обичам да оставям недовършени дела.

Мърфи изсумтя.

– Ти просто не познаваш значението на думата „отказвам се“, глупчо. Разбираш какво имам предвид.

– Аха. Не е лишено от логика.

– А това Лятно момиче?

Въздъхнах.

– Нещо не ми се връзва твърде. Не съм виждал толкова дружелюбна фея. Можеше да се държи адски неприятно с мен, но не го направи.

– А другият смъртен тогава? Зимният рицар.

– Той е избухлив, злобен наркоман. Със сигурност мога да си го представя как бута Руел по онези стълби. Но не съм сигурен, че е достатъчно умен, че да научи заклинанията, които биха му помогнали да открадне обвивката. Оставя впечатлението за човек, който първо краде, а пос-ле мисли. – Поклатих глава. – Но ми остава да се срещна с още три феи.

– Лятната кралица и двете майки – кимна Мърфи. – Кога ще ги посетиш?

– Веднага щом разбера как. Дамите са най-близко до света на смъртните. Те се откриват лесно. Но кралиците и майките живеят в същинската Страна на феите. Трябва да отида там, за да си намеря водач.

Мърфи повдигна вежди.

– Водач?

Намръщих се.

– Да. Не ми се иска, но очевидно ще се наложи да посетя кръстницата ми.

– Сериозно? Имаш фея кръстница?

– Дълга история – отвърнах аз. – Добре, ще тръгвам. Ако можеш…

Изведнъж всички лампи в магазина угаснаха.

Сърцето ми спря. Секунда по-късно се включи аварийното осветление и разкри диплещ се облак от сребристо-сива мъгла, който нахлуваше в магазина изпод вратите. Мъглата се насочи към изненаданата касиерка; жената се свлече на земята с полуотворена уста и изцъклени очи.

– Мили боже – промълви Мърфи. – Хари, какво става?

Вече се бях измъкнал от сепарето и грабнах солниците от нашата маса и от съседната.

– Проблеми. Ела с мен.